Иван Мартинов
Градче в планината (1)

Градчето

И сега, като се замисля, заедно със спомените от далечното минало в душата ми нахлува и онова свежо, приятно чувство, което винаги ме е връщало към моето детство, към онова време, което в преклонна възраст осмисля моето съществование и ме прави щастлив за цял живот. Като тръпка по тялото ми минава вълнението и аз усещам как нещо стяга гърлото ми и ме задушава, а дишането ми става някак по-ускорено и усилено.

Мое мило, мое златно детство! Ти си не само в спомените, но и в кръвта ми, бликнала заедно с тях сега, когато всичко, което съм преживял, ми се струва като сън, като красив, неповторим, завинаги изчезнал сън… Ще се върнеш ли някога, мое мило, мое златно детство, макар и за миг, за да ме стоплиш в зимата на моя живот и да оплодиш с дъха си, с аромата на времето паметта ми? Ще ми доставиш ли отново същата неизменна радост и тръпно щастие както тогава, когато всичко за мен беше забулено в мъглата на необикновеното и тайнственото? Не, знам аз, че никога вече няма да се повторят тия вълшебни дни на сърдечни радости и мимолетни скърби, на дребни грижи, безобидни мечти и стремежи към неизвестното бъдеще!

Мила моя майко, как да разкажа за всичко това и откъде да започна?

Навярно пак оттам, откъдето обикновено започва всяко начало на нов живот и където завършва последният спомен на момчето с чистото сърце, напуснало за пръв път бащиния си дом и тръгнало по широкия прашен път подир раздрънканата каруца със стоката на старата търговка Наня Серафимова, за да отиде като сладкарски чирак на панаира в околностите на близкия манастир, а после да се върне оттам поумняло и помъдряло, изпълнено с благородни помисли и желания, с решение да заживее нов живот…

Спомените нахлуват като ято прелетни птици, завърнали се през пролетта в родното гнездо от далечните страни, и аз не знам към кои от тях да посегна.

Ето — мержелее се нещо в съзнанието ми, забулено от мъглата на миналото.

Ловеч, моят роден град, мястото, дето за пръв път съм видял светлината на слънцето, дето за пръв път съм посрещнал с отворени очи света и съм разбрал, че е хубаво, много хубаво да живееш и да бъдеш обграден от грижите на хора, на близки и любими хора — на майка, баща, баба и дядо, вуйчо и леля…

Ловеч е стар, много стар град, изпълнен с романтиката на миналото. По онова време, за което се отнасят спомените ми, той не беше град, а градче, закътано в една от последните гънки на северните склонове на Стара планина, със своите няколко хиляди жители. Още тогава той привличаше туристи с живописната си околност, с кривите си калдъръмени улици и ниски, схлупени къщи с дървени чардаци, еркери и тесни, обковани с железни решетки прозорчета. Осъм, който се спуска стремително от Балкана, щом стигне равнината, лениво се вие и усуква като цифрата 8, минава през градчето и го разделя на две равни половини — старата част, наречена Вароша, и новата, с центъра, дето са търговските магазини и дето живее „буржоазията“, с махалите Дикисан, Хармането и Сърпазар. Отдясно стръмно се издига скалистият хълм Стратеш, обраснал в гъсти люляци, а отляво, ниско в долината, до самото корито на реката, предлагаше своите прохладни сенки, своята тишина и покой Башбунар; срещу него, на другия бряг, точно там, дето Осъм прави остър завой, стърчи високо над белите камъни и сипеи Хисарят с останките от древните дворци на цар Иван-Асен.

Една легенда разказва, че там са се крили след завземането на Търново от турците царицата, жената на последния български цар Иван-Александър, и царевичът, неговият малолетен син. Крепостта била превзета с предателство отвътре и Ловеч паднал в ръцете на завоевателя петдесет години след Търново. Разбира се, това е легенда, а легендата винаги украсява историята и я забулва в мъгла. Истината в тая легенда е, че Ловеч е бил една от резиденциите на последните български царе. Високо горе, на Хисаря, е имало малък дворец, по-скоро нещо като ловен дом, построен на мястото на древноримската крепост Мелта, по пътя от Константинополис за Никополис на Дунава. Този дворец се е ползувал от владетелите по времето, когато са ходили на лов из гористите му околности, и затуй най-напред градът се наричал Ловец, а после Ловеч. И сега като последен спомен от величието на Римската империя, от славата на Второто българско царство са останките от крепостта и двореца.

Без тая картина аз не мога да си представя миналото, да възстановя в паметта си времето, за което разказвам.

А времето беше наистина интересно, изпълнено с голямо напрежение и с предзнаменование да се случат много необикновени неща.

Отшумяла бе войната и с нея първите ми впечатления за действителността. Завърналите се от фронта мобилизирани ловчанлии се бяха отдали на мирен труд. Занаятчиите отвориха дюкянчетата си, търговците вдигнаха ролетките и от сутрин до вечер центърът на градчето се огласяше от ехтежа на обущарските, ковашките и казанджийските чукове. Покритият дървен мост с неговите шестдесет и четири дюкянчета, строен от уста Колю Фичето, отново замириса на газ, на катран, на цървули и пасмантерия. В пазарен ден от околните села идваха селяни с шарени каруци и коли, теглени от алести коне и брези биволи. Сърпазар се изпълваше с прах и шум от глъчката на стеклото се многолюдие, което се суетеше около пъстрите чадъри на сергиите. Които бяха убити, останаха да лежат там, по урвите и сред камънаците на Демир Хисар и Бабуна планина, в пясъците при завоя на Черна. Живите поплакаха за тях, сториха някоя и друга панихида и скоро всички ги забравиха, погълнати от грижите и борбата за хляб. В градчето настъпиха тишина и покой, нарушавани от време на време само от някое изключително събитие…