Фред Варгас
Неудържимата армия (55)

LV

Веранк и Данглар вкараха окования в белезници Мо в кабинета на Адамсберг, без да се церемонят, и насила го сложиха да седне на един стол. Адамсберг истински му се зарадва или по-скоро изпита гордо доволство при мисълта, че е успял да го отърве от бесилото.

Застанали прави от двете страни на Мо, с твърди и бдителни изражения, Веранк и Данглар съвършено играеха ролята си. Адамсберг леко намигна на Мо.

— Виждаш как свършва бягството, Мо.

— Как ме открихте? — попита младежът с недостатъчно агресивен тон.

— Все щеше да ни паднеш някой ден. Имахме бележника ти с адресите.

— Хич не ми дреме — каза Мо. — Имах право да бягам, принуден бях да избягам. Не съм подпалил шибаната ви кола.

— Знам — каза Адамсберг.

Мо не особено сполучливо се направи на учуден.

— Двамата синове на Клермон-Брасьор са се нагърбили с тази задача. В момента са обвинени в предумишлено убийство.

На тръгване от Ордебек преди три дни Адамсберг бе изтръгнал от графа обещанието да се намеси, като поговори с поелия случая магистрат. Обещание, дадено лесно, тъй като диващината на двамата братя го беше дълбоко потресла. Напоследък се бе нагледал на жестокости в Ордебек и не бе разположен да проявява снизходителност, включително и към самия себе си.

— Синовете му? — изкуствено се възмути Мо. — Собствените му синове са го подпалили?

— И са направили всичко възможно да обвинят теб. Използвали са твоите маратонки, твоя метод. Само дето Кристиян Клермон не е знаел как да си върже връзките. И огънят му е опърлил няколко кичура.

— Почти винаги така става.

Мо завъртя глава наляво и надясно като човек, внезапно осъзнал новата ситуация.

— Значи, мога да си тръгвам?

— Така ли мислиш? — сурово произнесе Адамсберг. — Не си ли спомняш как излезе оттук? Въоръжена заплаха на офицер от полицията, бягство…

— Но бях принуден — повтори Мо.

— Може би, мой човек, но такъв е законът. Отиваш в предварителния арест, след месец ще се явиш на процес.

— Дори не съм ви причинил болка — възнегодува Мо. — Само лекичко ви ударих.

— Лекият удар те води право пред съдията. Свикнал си. Той ще реши.

— Колко рискувам?

— Две години — прецени Адамсберг — заради изключителните обстоятелства и понесената вреда. Ще можеш да излезеш след осем месеца, ако се държиш добре.

— Осем месеца, мамицата му — каза Мо, този път почти искрено.

— Трябва по-скоро да ми благодариш, че открих подпалвачите. При това нямах никаква причина да ти желая доброто. Комисар, който пуска арестанта да избяга, знаеш ли какво рискувах?

— Не ми дреме.

— Не се съмнявам — каза Адамсберг и се изправи. — Отведете го.

Адамсберг направи на Мо знак с ръка, означаваш: Предупредих те. Осем месеца. Нямаме избор.

— Вярно е, господин комисар — внезапно каза Мо, като му подаде окованите си ръце. — Би трябвало да ви благодаря.

Стискайки ръката на Адамсберг. Мо плъзна в нея топче хартия. Топче, малко по-голямо от смачкана обвивка на бучка захар. Адамсберг затвори вратата след излизането му, опря се на едното й крило, за да не влезе някой, и разгъна бележката. Мо бе написал със съвсем малки буквички как бе разсъждавал относно връвта, с която бяха завързани краката на Елбо. На края на бележката бе отбелязал името и адреса на кучия син, извършил това мръсно дело. Адамсберг се усмихна и грижливо прибра листчето на дъното на джоба си.