Фред Варгас
Неудържимата армия (19)

XIX

На пет километра от Ордебек, докато преминаваше през селцето Шарни ла Вией, Адамсберг намали скоростта.

— Сега, Данглар, трябва да свърша нещо, преди да вляза в Ордебек. Предлагам ви да ме изчакате тук, връщам се след половин час.

Данглар поклати глава.

— Като не знам нищо, няма да съм натопен.

— Нещо подобно.

— Много мило, че ме пазите. Но когато ме накарахте да напиша фалшивия рапорт, ме натопихте до гуша в комбините си.

— Никой не ви е молил да си тикате носа в тях.

— В задълженията ми влиза да поставям предпазни бариери по пътя ви.

— Не ми отговорихте, Данглар. Да ви оставя ли тук?

— Не, идвам с вас.

— Може би няма да ви хареса това, което ще последва.

— И без това вече не харесвам Ордебек.

— И грешите. Очарователен е. Като стигнете в града, виждате голямата църква на хълма, града в подножието му, дървените къщи… Ще ви хареса. Полята наоколо са изрисувани във всички отсенки на зеленото и върху това зелено са поставили сума ти неподвижни крави. Не видях нито една крава да помръдне, питам се защо.

— Защото трябва да ги гледате по-дълго.

— Сигурно.

Адамсберг бе разпознал местността, описана от госпожа Вандермот, къщата на съседите Ебрар, гората Вигар, стария пункт за вторични суровини. Премина, без да спира, покрай пощенската кутия на Ербие, продължи още стотина метра и зави наляво по каменист селски път.

— Ще влезем отзад, през малката горичка.

— Къде ще влезем?

— В къщата, която е обитавал първият убит, ловецът. Ще действаме бързо и безшумно.

Адамсберг продължи да кара по една едва проходима пътека и спря под дърветата. Бързо заобиколи колата и отвори багажника.

— Всичко е наред, Мо, отиваш на хладно. Бараката е на трийсет метра навътре в гората.

Данглар мълчаливо поклати глава, като видя младежът да се измъква от багажника. Мислеше, че са го евакуирали в Пиренеите или че вече е в чужбина с фалшиви документи, като виждаше докъде е стигнал Адамсберг. Оказа се още по-лошо. Да мъкнат Момо със себе си му се стори далеч по-безотговорно.

Адамсберг сне печатите, вкара вътре багажа на Мо и бързо огледа къщата. Една светла стая, почти чиста спалничка и кухня, от която се виждаше зеленото с шест или седем крави отгоре му.

— Хубаво е — каза Мо, който бе виждал полето веднъж, и то набързо, и нито веднъж морето. — Виждат се дърветата, небето и нивите. Я — каза той внезапно, — това крави ли са? Ей там? — добави той, като се залепи за прозореца.

— Отдръпни се, Мо, отдалечи се от прозореца. Да, крави са.

— Мамка му.

— Никога ли не си виждал крави?

— Никога истински.

— Ще имаш достатъчно време да ги гледаш и дори да ги видиш как се местят в пространството. Но стой на метър от прозорците. Вечер, естествено, не пали лампа. А като пушиш, сядай на земята, димът се вижда от много далеч. Можеш да си топлиш храната, печката не се вижда от прозореца. Можеш и да се миеш, не са спрели водата. Церк ще ти донесе провизии.

Мо обикаляше новото си обиталище, без да изглежда обезпокоен от изолацията си, като погледът му непрекъснато се връщаше към прозореца.

— Никога не съм срещал човек като Церк — каза той. — Никога не съм срещал човек, който да ми купува цветни моливи, освен майка ми. Но след като вие сте го отгледали, господин комисар, нормално е да е такъв.

Адамсберг прецени, че не сега е моментът да обяснява на Мо, че знае за съществуването на сина си едва от няколко седмици. Не смяташе за уместно и толкова рано да разбива илюзиите му, като му разказва колко лекомислено е пренебрегнал майка му. Момичето му беше писало, той бе прочел писмото й отгоре-отгоре и нищо не бе разбрал.

— Много добре е възпитан — потвърди Данглар, който не се шегуваше с бащинството.

По този въпрос впрочем той поставяше Адамсберг под всякаква критика.

— Ще сложа печатите. Използвай мобилния само в случай на спешност. Дори ако умираш от скука, не се обаждай на никого, имай предвид, че всичките ти познати ги подслушват.

— Всичко ще е наред, господин комисар. Тук има много за гледане. И всичките тези крави. Преброих поне една дузина. В затвора щях да имам десет съкилийници и никакъв прозорец. Да гледам крави и бикове съвсем сам си е цяло чудо.

— Няма бикове, Мо, никога не ги смесват с кравите, освен когато трябва да ги покрият. Това там са само крави.

— Добре.

Адамсберг провери дали в гората няма никой, преди да каже довиждане на Мо и безшумно да отвори вратата. Извади от чантата си пистолет за восък и спокойно постави печатите. Данглар разтревожено наблюдаваше околностите.

— Никак не ми харесва всичко това — промърмори той.

— После, Данглар.

Когато излязоха на главния път, Адамсберг се обади на капитан Емери, за да му съобщи, че пристига в Ордебек.

— Първо ще мина през болницата — каза той.

— Тя няма да те познае, Адамсберг. Може ли да ви поканя на вечеря?

Адамсберг хвърли поглед на Данглар, който поклати глава. В лошите си моменти, а Данглар без съмнение преживяваше такъв, при това особено лош, тъй като бе безпричинен, майорът си помагаше, доставяйки си всеки ден по някое скромно удоволствие, като например купуване на нов костюм, сдобиване със стара книга или пък хранене в изискан ресторант, като всеки депресивен период изкопаваше опасна дупка в бюджета му. Да се отнеме на Данглар вечерята в „Бягащия глиган“, който бе избрал с придирчиво внимание, би означавало да се духне смирената свещичка, която трябваше да освети деня му.

— Обещах на сина ми вечеря в „Бягащия глиган“. Елате и вие, Емери.

— Много добро заведение, но жалко все пак — сухо отвърна Емери. — Надявах се да ми окажете честта да вечеряте у нас.

— Някой друг път, Емери.

— Май докоснахме чувствително място — забеляза Адамсберг, след като затвори, леко учуден, тъй като още не знаеше за неврозата, която свързваше капитана със салона в стил ампир чрез взискателна пъпна връв.

Адамсберг се срещна с Церк пред болницата, както се бяха уговорили. Младежът вече бе напазарувал и Адамсберг го прегърна, при което плъзна в сака му пистолета за восък, печата и план на местността с къщата на Ербие.

— Как е къщата? — попита Церк.

— Почистена. Жандармите са отнесли дивеча.

— Какво да правя с гълъба?

— Настанен е, чака те.

— Не говоря за Мо, а за Елбо. В колата е от часове и не е доволен.

— Вземи го със себе си — каза Адамсберг след малко. — Повери го на Мо, да му прави компания, да има на кого да говори. Вярно, че ще гледа кравите, обаче тук кравите не мърдат.

— Майорът с теб ли беше, когато остави Мо?

— Да.

— Как го прие?

— Доста зле. Още си мисли, че това е закононарушение и лудост.

— Така ли? Напротив, много е разумно — каза Церк и вдигна торбата с покупките.