Фред Варгас
Ветровете на Нептун (53)

LIII

— Твоя маджонг — повтаряше Адамсберг.

Камий се поколеба, после се приближи до чешмата. Опиянението лишаваше гласа на Адамсберг от присъщия му чар, като го правеше по-остър и неясен. Камий разтвори две хапчета в чаша вода и му я подаде.

— Пий — каза тя.

— Трябват ми дракони, разбираш ли. Големи дракони — обясни Адамсберг, преди да изпие чашата.

— Говори по-тихо. За какво са ти дракони?

— За да запуша едни прозорци.

— Хубаво — съгласи се Камий. — Ще ги запушиш.

— Включително с лабрадорите на онзи тип.

— Включително. Говори по-тихо.

— Защо?

Камий не отговори, но Адамсберг проследи краткия й поглед. В дъното на ателието забеляза миниатюрно легло.

— Да бе, разбира се — обяви той, като вдигна пръст. — Детето. Да не събудим детето. Нито таткото с кучетата.

— Значи знаеш? — каза Камий с неутрален тон.

— Нали съм ченге, знам всичко. Монреал, детето, татенцето с кучетата.

— Хубаво. Как дойде? Пеш ли?

— С мотопед.

Ха сега де, каза си Камий. Не можеше да го остави да кара в това състояние. Извади старата игра на маджонг, останала от баба й.

— Ето — каза тя, като постави кутията върху плота, — поиграй си на домино. Аз ще почета.

— Не ме оставяй. Загубил съм се и съм убил едно момиче. Обясни ми как се играе. Искам да намеря драконите.

Камий хвърли изпитателен поглед на Адамсберг. Да насочи вниманието на Жан-Батист към доминото изглеждаше за момента единственото разумно решение. Докато подействат хапчетата и бъде в състояние да си тръгне. Ще му направи и едно силно кафе, та да не заспи на бара.

— Къде са драконите?

— В играта има три серии плочки — обясни Камий с успокоителен тон и с предпазливостта на жена, заговорена на улицата от не съвсем адекватен мъж. Да говори кротко и да се измъкне, щом се появи възможност. Да го залиса с доминото на баба си. Подаде му чаша черно кафе.

— Серията на Сапеките^[1], серията на Йероглифите, серията на Бамбука — от номер едно до номер девет. Разбираш ли?

— За какво служат?

— За игра.

— Ето ги оньорите — Изток, Запад, Север, Юг. И твоите дракони.

— Аха — доволно каза Адамсберг.

— Четири зелени дракона — каза Камий и ги подреди пред очите му, — четири червени дракона и четири празни плочки или бели дракона. Общо дванайсет дракона. Ще ти стигнат ли?

— А това? — попита Адамсберг и посочи с несигурен пръст една плочка с много рисунки.

— Това са цветята и сезоните. Общо осем. Те са само за красота. Не носят точки.

— И какво се прави с всичко това?

— Играе се — търпеливо повтори Камий. — Трябва да събереш по три еднакви или по три последователни от една и съща серия. Тройките носят повече точки. Все още ли ти е интересно?

Адамсберг немощно поклати глава и изгълта кафето си.

— Взимаш плочки, докато събереш цяла ръка. Без да смесваш сериите по възможност.

— Ха си ги смесила, ха съм те обесила. Така казваше баба ми. А на немеца казала: „Ха си се приближил, ха съм те надянала!“

— Хубаво. Сега знаеш как се играе. Щом толкова ти харесва, ето ти тук правилата.

 

 

Камий седна в другия край на помещението с книга в ръка. Да изчака всичко това да свърши. Адамсберг строеше кули от плочки, които се срутваха. Започваше да строи наново, като си мърмореше и от време на време си триеше очите, сякаш му ставаше мъчно за недовършеното дело. Алкохолът изтръгваше от душата му емоции и фантазии, на които Камий откликваше с леко кимване. След повече от час тя затвори книгата си.

— Ако се чувстваш по-добре, върви — каза тя.

— Първо искам да видя онзи с кучетата — обяви Адамсберг и рязко стана.

— Хубаво. Как смяташ да процедираш?

— Като го измъкна от бърлогата му. Онзи, дето се крие и не смее да ме погледне в очите, нали така?

— Възможно е.

Адамсберг обиколи ателието с колеблива стъпка, после се отправи към стълбата, която водеше към таванската стая.

— Не е горе — каза Камий и се залови да подрежда доминото. — Можеш да ми вярваш.

— Къде се е заврял?

Камий разтвори ръце в знак на безсилие.

— Не и там — каза тя.

— Не там?

— Именно. Не там.

— Излязъл ли е?

— Отиде си.

— И те заряза? — извика Адамсберг.

— Да. Не викай и стига си го търсил.

Адамсберг седна на подлакътника на едно кресло, поизтрезнял от лекарството и изненадата.

— Хайде бе! Изостави те? С детето?

— Случва се.

Камий прибра и последната плочка в кутията.

— Мамицата му — глухо изрече Адамсберг. — Голяма си късметлийка.

Камий сви рамене.

— Не трябваше да си тръгвам — обяви Адамсберг, като поклати глава. — Щях да те закрилям, щях да те пазя като щит — каза той и разтвори ръце, като кой знае защо се сети за шефа на гъските.

— Държат ли те вече краката? — кротко попита Камий, като вдигна очи.

— Разбира се, че ме държат.

— Тръгвай си тогава, Жан-Батист.