Фред Варгас
Ветровете на Нептун (17)

XVII

На другия ден пред хотела им спряха три коли на Канадската кралска жандармерия. Виждаха се отдалеч — върху белите им хълбоци се мъдреше бизонска глава с полукротко, полузаинатено изражение, обкръжена от кленови листа и увенчана с английската корона. Чакаха ги трима униформени мъже. Единият от тях, когото Адамсберг разпозна по пагоните като главния суперинтендант, се наведе към съседа си.

— Кой ще да е комисарят? — попита той колегата си.

— По-ниският. Брюнетът с черното сако.

Адамсберг дочу думите им. Брезийон и Трабелман щяха да са доволни — по-ниският. В същото време вниманието му бе привлечено от малките черни катерички, които подскачаха по улицата, невъзмутими и пъргави като врабчета.

— Христосе, какви ги говориш — възрази главният суперинтендант. — Онзи, дето е облечен като просяк?

— Спокойно де, казвам ти, че е той.

— Да не е пък оня глистунгел, изтупания?

— Казвам ти, че е брюнетът. И е голям бос там, истински ас. Тъй че най-добре си трай.

Главният суперинтендант Орел Лалиберте поклати глава и се отправи към Адамсберг с протегната ръка.

— Добре дошъл, господин главен комисар. Как е главата след пътуването?

— Благодаря, добре — предпазливо отговори Адамсберг. — Приятно ми е да се запозная с вас.

Всеки се ръкува с всеки в притеснено мълчание.

— Съжалявам за времето — заяви Лалиберте с мощния си глас, широко усмихнат. — Мразовете дойдоха наведнъж. Рипайте в колите, имаме десет минути път. Няма да ви извадим душата с работа днес — добави той и покани Адамсберг да се качи в неговата кола. В знак на признание.

 

 

Сградата на жандармерията се намираше в обширен колкото френска гора парк. Лалиберте караше бавно и Адамсберг успя да разгледа дърветата почти едно по едно.

— Не ви липсва място — каза той, впечатлен.

— Точно тъй. Както казват по нас, нямаме история, ама имаме география.

— Това кленове ли са? — попита комисарят, като посочи с пръст през прозореца.

— Точно тъй.

— Мислех, че листата им са червени.

— Не са ли ти достатъчно червени, господин комисар? Листата не са като на знамето. Има червени и оранжеви, и жълти. Да не им е скучно. Значи ти си големият бос в сегашното време?

— Аз съм.

— За главен комисар не се контиш много. Така ли ви оставят да се носите в Париж?

— В Париж полицията не е армията.

— Недей да се нервиш. Аз говоря, без да заобикалям, по-добре да си го знаеш. Виждаш ли тез сгради? Това е Канадската кралска жандармерия, там отиваме — каза той и удари спирачката.

Парижката група се скупчи пред големите кубове от тухли и стъкло, искрящо нови сред червените дървета. Една черна катеричка охраняваше вратата, като хрупаше нещо. Адамсберг изостана с няколко крачки, за да разпита Данглар.

— Така ли е прието, да се говори на „ти“ с всички?

— Да, за тях е съвсем нормално.

— И ние ли трябва така да правим?

— Ние ще правим както искаме и както можем. Ще се приспособим някак.

— Титлата, с която ви удостои? Глистунгел? Какво означава?

— Дълъг разплут урунгел.

— Ясно. Както сам каза, Орел Лалиберте говори, без да заобикаля.

— Май да — потвърди Данглар.

 

 

Лалиберте заведе френския екип в просторна зала за събрания — нещо като тяхната Съборна зала — и бързо представи колегите си: Мич Портланс, Реал Ладусьор, Берт Луисез, Филибер Лафранс, Алфонс Филип-Огюст, Жинет Сен Прьо и Фернан Санкартие. После главният суперинтендант твърдо се обърна към подчинените си.

— Всеки от вас ще се чифтоса с един от членовете на Парижката бригада и ще разтуряте двойките на два-три дни. Карайте от сърце и глава, ама не ги късайте от бачкане, и те душа носят. Тук са да се тренират и да се учат. Така че тренирайте ги без много зор. И не ми се правете на остри умове, ако не ви разбират или ако не дрънкат като вас. И те са хора, нищо, че са французи. Разчитам на вас.

Общо взето, почти същото слово, каквото бе държал Адамсберг на отбора си няколко дни по-рано.

 

 

По време на досадната обиколка из управлението Адамсберг си отбеляза местонахождението на автомата за напитки, който раздаваше главно „супи“, но и кафета в количества, които биха напълнили халба за бира. Разгледа и лицата на временните си колеги. Изпита незабавна симпатия към сержант Фернан Санкартие, единствения подофицер в частта, чиято кръгла и розова физиономия с две кафяви невинни очи го предопределяше за ролята на „добрия“. Комисарят с удоволствие би се „чифтосал“ с него. Но следващите три дни щеше да движи с енергичния Орел Лалиберте — йерархията задължава. Точно в осемнайсет часа ги освободиха и ги отведоха до служебните коли, снабдени със зимни гуми. Само комисарят разполагаше със собствена кола.

— Защо ги носиш и двата часовника? — попита Лалиберте, щом Адамсберг се настани зад волана.

Комисарят се поколеба.

— Заради часовата разлика — внезапно обясни той. — Във Франция текат разследвания, които ръководя.

— Не можеш ли да си я сметнеш на ума разликата като всички останали?

— Така е по-бързо — избегна отговора Адамсберг.

— Твоя работа. Хайде, добре дошъл, човече, и до утре в девет.

 

 

Адамсберг полека подкара, оглеждайки дърветата, улиците, хората. Като излезе от парка на Гатино, се озова в побратименото градче Хъл, което той лично не би нарекъл „градче“, тъй като се простираше на километри върху равна земя, разделена на квадрати от пусти и чисти улици, покрай които се издигаха дървени къщи. Нищо старо, нищо порутено, нито дори църквите, които повече приличаха на захарни миниатюри, отколкото на Страсбургската катедрала. Тук като че ли никой не бързаше, всички караха бавно мощните си пикапи, които като нищо можеха да пренесат шест кубика дървен материал.

Нямаше кафенета, нито ресторанти. Адамсберг забеляза само няколко самотни магазина, в които се продаваше всичко. Единият беше на стотина метра от сградата, в която бяха настанени. С удоволствие отиде дотам пеш, снегът скърцаше под краката му, а катеричките не се отместваха от пътя му. За разлика от врабчетата.

— Къде тук има ресторанти, кафенета? — попита той касиерката.

— В центъра, там ще намериш всичко за нощните птици — любезно отвърна тя. — На пет километра е, ще трябва да рипнеш в колата.

След което му каза, е, хайде, и приятна вечер, и бай.

Центърът беше малък и Адамсберг обиколи перпендикулярните улици за по-малко от четвърт час. Влезе в бар „Четиристишие“, където прекъсна едно поетическо четене пред многобройна и мълчалива публика. Излезе и затвори вратата след себе си. Ще трябва да разкаже на Данглар за това място. След това се озова в едно американско заведение, „Петте недели“ — просторна, прекалено отоплена зала, украсена с глави на елени и мечки и с канадски знамена. Сервитьорът му донесе вечерята спокойно, без да бърза, говорейки му за живота. Чинията беше като за двама. Всичко в Канада е по-голямо и по-ведро.

Една ръка му помаха от другия край на салона. Жинет Сен Прьо, с чиния в ръка, съвсем естествено дойде на масата му.

— Имаш ли нещо против туй да седна? — попита тя. — И аз съм сам-сама.

Хубава и бързорека, Жинет му зададе безброй въпроси. Първите му впечатления от Квебек? Разликата с Франция? По-скучен? Как е в Париж? Как върви работата? Весело ли е? Как живее? Така ли? Тя имаше деца и разни „хобита“, главно музиката. Но за един добър концерт трябва да се отиде до Монреал, проявява ли интерес? Какви са неговите хобита? Така ли? Да рисува, да ходи, да блее? Че как е възможно туй? И как го прави туй в Париж?

Към единайсет часа Жинет се заинтересува от двата му часовника.

— Горкичкият ми — заключи тя, ставайки от масата. — То вярно, че с твоята разлика е още пет часа сутринта.

 

 

Жинет забрави на масата зеления проспект, който през целия разговор беше навивала и развивала. Адамсберг бавно го разгърна. Концерт на Вивалди в Монреал, 17–21 октомври, струнен квинтет, клавесин и пиколо. Куражлийка беше Жинет, да се кандилка на четиристотин километра за някакъв жалък квинтет.