Мо Хейдър
Птичарят (45)

44

Щом детектив инспектор Кафъри си тръгна, Малкълм Блис се облегна назад на стола си и се взря продължително във вратата. Макар да бе изпълнен с нова увереност, въодушевен, преливащ от вълнение, в някои моменти го обземаше временна, идиопатична тревога. Посещенията на детектив инспектор Кафъри не подобряваха положението. Обзет от нов пристъп на тази тревога, той усети, че е вбесен на Хартвълд, задето го бе поставил в подобна ситуация.

— Но пък, Хартвълд — промърмори под носа си той, — към кой друг можеше да се обърнеш, когато се озова с едно добре изчукано мъртво момиче в ръцете?

— Ти си единственият, който може да помогне. Немислимото се случи.

Беше декември, когато Хартвълд се появи в ранните утринни часове, влезе на заден ход с кобрата в навеса за автомобили и показа на Блис какавидата с човешки размери в багажника. Беше някакво дебело момиче.

— Шотландка. От Глазгоу, струва ми се.

Увита от главата до краката със самозалепващо се фолио.

— Едвам съм я напъхал. Не искам следи в колата.

— Чука ли я?

Определена сума пари смени собствениците си, жената-какавида бе поставена в леглото му. Хартвълд притисна дланите на Блис; той се сгърби при това докосване — противно.

— Ти си единственият, който би разбрал. — Хартвълд бе разтърсен от спазми. — Знам, че ти можеш да се оправиш с нея, защото, честно казано, аз не мога.

След като Хартвълд си тръгна, Блис затвори вратата и закрачи из апартамента, като дъвчеше вътрешната страна на устата си и пиеше черешово бренди. Говори си известно време сам с безсмислени, дълги изречения.

Тя лежеше в спалнята по корем, където Хартвълд я бе захвърлил, прилепила длани пред корема, с размазано и сплескано под тънкото фолио лице. Самозалепващото фолио му допадна, допадна му начинът, по който я държеше. Дори ако беше жива, тя нямаше да бъде в състояние да се съпротивлява. Облизвайки устни, с избила по челото пот, Блис се приближи до леглото и започна да развива фолиото, освободи ръцете й, обърна я, огледа я.

Тя имаше татуировка на челото. Синините по него бяха незначителни, кръвта се беше оттекла предимно към задната част на бедрата й, хълбоците и раменете. Хартвълд трябва да я бе държал известно време легнала по гръб.

— Точно така. Вдигни си стъпалата. — Смушка я с пръст по бедрото и се усмихна. — Каква свиня с големи цици си само.

Усети как в корема му се надига вълна на весело оживление. Това му напомни за ОМСУ, когато за първи път, чувствайки се на седмото небе, осъзна, че мъртвите нямат нищо против да бъдат опипвани грубо, мушкани, обиждани, заплювани и чукани. Можеше да се изпразва върху лицето й, в устата й, в косата й. Нямаше нещо, което да му откаже. Голяма кукла с влажна уста, единствено за негова употреба.

Но тогава бе разтърсен от мисълта, че тя вече бе използвана — Хартвълд вече бе направил всички тези неща с нея. От него трябва да бяха останали следи. Отправи се незабавно към банята, за да вземе леген, калъп катранен сапун „Райт“ и кърпа за лице. Снимката на Джони, копирана сто пъти и окачена по стените, му се усмихваше.

Напълни олющения емайлиран леген с вода и намокри кърпата. Зебровите сипки в клетката се движеха по пръчката за кацане, блъскаха се една в друга, разтърсваха пера. Джони го гледаше и това го накара да пристъпи неудобно от крак на крак, да се почеше по врата — всички тези малки очи, които се взираха в него…

И тогава в него бавно се оформи идеята какво да прави с тялото.

Върна се в спалнята, изми момичето, дообмисляйки плана в главата си, внимателно разтвори краката й и изстиска от кърпата вода в нея, като я оставяше да се оттича върху една хавлия, поставена под задните й части. Повтори това многократно, докато се увери напълно, че не е останало нищо от Хартвълд. Искаше я чиста, нова за себе си.

Беше се зазорило, когато приключи. Трябваше да бъде в болницата в девет часа. Лола Велинор, шефката му, беше педант на тема точност. Щеше да намери начин да я възнагради за непреклонността. Още не знаеше как, но щеше да й плати. Изпотен, въпреки декемврийския мраз, той набута трупа с главата напред във фризерната ракла, като сгъна краката й зад нея, и тръгна за работа.

През годините в отдела за работа с персонала се беше погрижил да има достъп до всеки шкаф, до всеки офис, до всяка сестринска стая. Познаваше „Сейнт Дънстан“ в най-големи подробности и скоро намери това, което търсеше: материали за зашиване на рани, артериални форцепси, хирургическа игла и скалпел. В Луишам купи перука, гримове, комплект четки и фино балансирани ножици „Уилкинсън“.

Щом се прибра, облече хирургически екип, извади момичето от фризера и го остави във ваната, за да се размрази, докато той се приготвяше. Към осем и половина беше готов: вече в леглото му, с поставена перука, гримирана, с отстранени и поставени в един съд окървавени мазнини и тъкани от гърдите, за да бъдат след това отмити през канала с вряла вода и солидна порция течност за миялни машини. Беше се запознал с тази процедура в книгите в библиотеката и смяташе, че се беше справил доста добре. Сините шевове по никакъв начин не подобряваха вида на гърдите й, но бяха за предпочитане пред огромните, месести кравешки вимета. Напомняха му за умишленото разрушение, на което Джони бе подложила тялото си, тялото, което почти бе притежавал през онази нощ в колата си.

Последният щрих, истинско вдъхновение, беше птицата. При отварянето на гръдния кош (не беше нужно разрезът да е толкова голям, колкото в класическия случай) и срязването на месестия ветрилообразен голям пекторален мускул, последван от леко повдигане на стернума отдолу, се откриваха костите в прозрачните си висцерални торбички. Също като овнешка плешка. Също като телата в медицинското училище.

Птицата се бореше, докато я пъхаше вътре — за момент реши, че ще се освободи, че ще запляска с криле под тавана, пръскайки наоколо с нечистотии. Той обаче се приведе, затисна краищата на кожата и побърза да зашие раната.

Допря ухо до студената гръд.

Птицата пърхаше слабо. Също като шепота на сърцето на Джони през онази нощ.

Тогава я изчука, два пъти, като я държеше за студените рамене, облъхвайки с киселия си дъх моравото й лице. В крайна сметка беше ако не перфектно, поне по-добро от собствената му длан.

— Кучка — каза той след това, като захвърли презерватива върху килима. — Кучка. — Беше студена, набита като свинско месо с кости. Не можеше да му отговори. Зашлеви я през лицето и перуката се плъзна встрани, разкривайки линията на гъстата й сивкава коса. — Кучка.

Въпреки опитите да замразява тялото, когато не го използва, то скоро започна да се разлага. Напъха го в две торби от кофа за боклук, взе градинска лопата от навеса за колата и я откара там, където започваше автомагистрала А2. Познаваше добре този маршрут, тъй като го използваше всеки уикенд, за да стигне до едноетажната къща в Кент, която му бе завещана от майка му. Там се простираше парче изоставена мръсна земя, в сянката на новия Милениум дом. Денем то беше самотно, а нощем — пусто. Намери място, където нямаше да го смущават, и направи каквото трябва.

Няколко седмици по-късно Хартвълд се появи отново с непроницаемото изражение на представител на висшата класа и костюм на „Гучи“, а в багажника на колата му отново имаше увито в самозалепващо се фолио същество.

След като тялото беше вече на сигурно в апартамента — осветлението в спалнята на Фробишър не се беше запалило — Хартвълд приседна на ръба на дивана и кръстоса върху коленете перфектните си ръце.

— Пъба, който посещаваш, Блис.

— Да. — Той се почеса по участъка лющеща се кожа по челото. — „Дъ дог“. Какво за него?

— Никой няма да усети липсата на повечето момичета там. Поне за ден-два. — Челото на Хартвълд лъщеше от пот. — Нали? Ще минат един-два дни, преди някой да забележи липсата им.

— Накъде биеш?

— Там те познават. Никой няма да се изненада, ако зададеш някой друг въпрос, ако опознаеш някои от момичетата. За да откриеш кои са безопасни. Би могъл… ъъъ… — Размърда се нещастно на мястото си. В Хартвълд винаги бе имало нещо неловко. — Би могъл да ми ги изпращаш.

И така, Малкълм Блис и Тоби Хартвълд сключиха дяволски пакт, уговорка, която устройваше и двамата. Хартвълд никога не се появяваше в пъба, а Блис, който с годините бе станал толкова незабележим за постоянните клиенти на „Дог енд бел“, сякаш бе прозрачен, откриваше кои от жените поддържаха най-слабо връзка с дома си и следователно бе най-малко вероятно за изчезването им да бъде съобщено в полицията през първите няколко дни. В замяна му се плащаха пари и му се даваше възможност след това да използва телата както си иска. Нещо повече, така имаше възможност да предпази Джони от подобна съдба.

Постепенно ставаше все по-самоуверен. Опита се да убеди Хартвълд да му оставя момичетата в Уайлдейкър котидж, къщата на майка му. Това беше идеалното място — спокойно, изолирано, сякаш специално създадено за целите му. Но Хартвълд отказа — искаше да сведе до минимум времето, необходимо за превозване на стоката — и даде да се разбере ясно кой е господарят и кой — слугата. Блис също не желаеше да рискува да прави това четирийсетминутно пътуване, затова се съгласи. За тази цел се налагаше да се забавлява възможно най-безшумно в задушния апартамент със спуснати капаци на „Бразил стрийт“.

Неговото време щеше да дойде. Увереността му растеше.

Започна да поема и други рискове. Остави едно от последните тела цял ден в дневната. Посмъртното вкочаняване я държеше подпряна край телевизора, чисто гола, като манекен в изложбена зала, за да може да мастурбира като я гледа. Когато вкочаняването отмина, тя внезапно се стовари на пода, като го събуди от съня му в другата стая. Коремът й се беше спукал и се наложи да се отърве от нея. Опитът му подсказваше кога тялото ще започне да мирише прекалено силно.

Любимото му удоволствие беше да остави тялото в леглото си, докато той отскочи в „Дог енд бел“ да пийне нещо. Понякога виждаше Джони и й се усмихваше мило. Мъжът, пъбът. Сега и той беше като другите клиенти: излизането беше част от играта, за да гледа как непознати жени си разтварят краката, затоплян от съзнанието, че студената му съпруга е вкъщи и го чака заедно с новото му сладострастие.

Блис беше щастлив. Чувстваше се силен като орел. През нощта притежаваше подобие на Джони. И бавно усещаше, че докато я притежаваше, намаляваше силата й. Нещо в чувствата му към нея започна да ерозира. Вече не беше толкова важно тя да дойде при него. Има стотици начини да се одере една котка, Малкълм. Престана да си прави труда да чисти къщата.

След намесата на полицията се наложи да смени мястото; захвърли последния труп на Хартвълд така, че Лола Велинор да го намери. Стори му се подходящо да остави мулатката на друга мулатка, така си каза, подобното при подобно; всеки милееше за своето. Гордееше се с цялата тази яснота и изящество. А сега, след като Хартвълд беше мъртъв, контролът беше изцяло в собствените му ръце.

Отиде в хипермаркет за железария с думкащо от вълнение сърце. Безжичните бормашини и триони бяха окачени навсякъде, лъскави в пластмасовите си кутии. Цял час обикаля нагоре-надолу, преценявайки в подробности всеки един от тях, докато най-накрая се спря на 7.2-волтовия безжичен електрически трион „Блек & Декър“. Беше предназначен за рязане на малки парчета дърво, използваше зареждаща се батерия, поставена в дръжката, тежеше само три килограма, беше дълъг едва трийсет сантиметра от дръжката до върха на острието и се побираше без проблеми в жабката на пежото. Щом се прибра, пусна един свински джолан в мивката, за да го изпробва; наряза го чисто на тънки парчета само с едно натискане на бутона.

Въоръжен с новия си приятел, той реши да излезе на лов за жив дивеч. Наблюдаваше я от няколко дни и тя се оказа значително по-добра от другите. Беше топла. Кървеше и се мяташе, особено докато използваше грубата аневризмена игла, за да я зашие. Сърцето й се мяташе в гърдите, когато допря ухо до гръдната й кост, и Блис се запита защо беше чакал толкова дълго и не бе започнал да излиза сам на лов по-рано.

Сега знаеше, че е готов. Джони. Джони.

Само един ден…

Малкълм Блис се изправи и заглади оредяващата си коса. Беше прекарал стресираща сутрин, заслужаваше да пийне нещо. Върна папката на Кук в картотеката, взе сакото си и излезе от офиса.