Мо Хейдър
Птичарят (40)

39

На другата сутрин тялото на Хартвълд беше извадено от реката при Уопинг и закарано в Гринич за аутопсия. По същото време неговите адвокати от „Шлос-Лосън енд Уокър“ се върнаха в AMIP с портфолиото с недвижимото имущество на своя клиент. Мадокс и Кафъри хвърлиха един поглед и видяха веднага това, което искаха.

— Значи разрешително за обиск за „Хейлсоуън роуд“?

Мадокс кимна.

— А кога е аутопсията на Джаксън?

— Днес следобед… след аутопсията на Хартвълд.

— Добре… ти ще присъстваш на тази на Джаксън. Ще дадем „Хейлсоуън“ на Логан. Добре е да бъде с някой от криминалния отдел, Куин, ако е свободна.

Когато Кафъри пристигна на „Девъншир стрийт“, Пийс вече бе излязла от рентгеновото отделение и вътрешният оглед бе приключен — бяха й направили снимки, прегледът за косми и влакна бе завършен, бяха взети секрети от ануса, влагалището, устата. Една от служителките в моргата му подаде маска и камфорово масло.

— Мобилният ви — прошепна тя. — Ако вече не е…

— Разбира се. Разбира се.

Изключи мобилния си телефон, зае едно място в нишата за наблюдение, облегна се на перилата и погледна надолу към залата за дисекция.

— Добър ден, мистър Кафъри — приветства го Кришнамурти в зелена престилка, без да вдига поглед. Правеше теменния разрез, от едното до другото ухо на Пийс. — Виждам, че сте изтеглили късата сламка.

— Така стана.

— Казаха ми, че мистър Хартвълд, когото срещнах на масата си тази сутрин, е същият мистър Хартвълд, който е отговорен за усилената ми работа през последните седмици. — Хвана скалпа на Пийс между палеца и показалеца си и бавно го смъкна надолу, като оголи черепа й на мястото на лицето. — Прав ли съм?

— Прав сте. Знаем ли времето на смъртта на Джаксън?

— Аз не съм ентомолог, но сте добре дошли да хвърлите поглед. — Посочи към редицата запушени шишенца върху страничната пейка. — Мисля, че ще откриете обичайните заподозрени — Diptera и Calliphoridae, в първи или втори стадий на развитие, в устата, носа, влагалището; а после — в раните, мухи месарки, все още във вид на ларви. В помещението за миене има таблица, която ще ви помогне да се ориентирате, ако наистина се интересувате.

— Не, и така е добре. Изглежда същото като при другите.

— Точно така, мистър Кафъри. Идентично с другите.

* * *

Сюзан Листър се събуди на по-малко от половин миля от дома си. Пееше птица, а през мрежичката от капиляри на клепачите й играеше топла светлина. Чуваше се тенекиен смях от нечий телевизор. Мислеше си, че е в леглото у дома, докато не усети миризмата на урина и не осъзна, че вътрешната страна на бедрата й е мокра. Тогава си спомни.

Рев на бормашина в слепоочията й… на бормашина или на електрически трион?

Отвори очи и се опита да седне — разтърси за момент безсмислено леглото и си удари главата. Нещо ограничаваше движенията й. Примири се и остана да лежи неподвижно, с диво тупкащо сърце.

„Не привличай вниманието, Сюзан. Почакай малко. Първо помисли.“

Облиза напуканите си устни и се огледа. Преценяващо.

Лежеше върху килим в осветена от дълга флуоресцентна лампа стая. На около метър, под кафявия кадифен диван, видя някакви къдрици и празни обвивки от шоколад. Всичко беше покрито със ситна сива прах — сега я усети да скърца между зъбите и върху клепачите й. Беше я поставил да легне на една страна, със завързани отзад ръце и крака с нещо здраво — като че ли найлоново въже. Но още по-лошо, много по-лошо — сърцето й спря да бие за момент, защото този детайл й обясни повече, отколкото й се искаше да знае — тя беше гола.

Той щеше да я изнасили.

„О, боже!“ — Пое дълбоко въздух и с усилие на волята се въздържа да не извика. — „Хайде, Сюзан — насърчаваше се тя, — запази спокойствие, мисли с главата си, Хартвълд е мъртъв. Това е изнасилване, а ти винаги си си казвала, че ще можеш да преживееш едно изнасилване, ако ти се наложи — чела си за това — а ще го преживееш, ако не се съпротивляваш, ако се подчиняваш на всичко, което ще каже той, и си отбелязваш наум всичко, което виждаш и чуваш. Ако си го отбелязваш добре. Всичко. Окей? Така… готова ли си?“

Пое си четири пъти дълбоко въздух и извъртя очи нагоре.

Помещението беше с висок таван. С гипсови орнаменти. Стаята имаше две врати. С ламперия. Сводове от три страни — трябва да беше преоформено. От двете страни на обкованата с дърво камина се виждаха имитиращи дърво полици с книги, нещо техническо. Дочу се далечен смях от епизод на „Омагьосани“, гледан очевидно на малък телевизор: това можеше да означава кабел и съответно да ограничи улиците, на които можеше да се намира. Увереността й нарасна моментално. Но тогава видя какво беше закрепено по стените и от гърлото й се откъсна тих вик.

Снимки, откъснати от порнографски списания; актове, които никога не би могла да си представи дори в най-тъмните ъгълчета на съзнанието си. На едната се виждаше анален акт с дете.

Започна да трепери.

„Сюзан! Сюзан. Не — не се паникьосвай. Изпаднеш ли в паника, може да умреш. Дистанцирай се от ставащото. Не участвай в него, бъди наблюдател. Бъди наблюдател.“

Но увереният й ум на оцеляващ започваше да отслабва. Като въртеше глава нагоре и надолу, успя да види, пръснати по пода, на около петдесетина сантиметра от нея, седем-осем книги. Някои бяха отворени, други — затворени, заглавията им бяха гравирани със златни букви.

„Апълтън и Ландж. — Присви очи. — «Преглед на технологията на хирургическия оглед» от Апълтън и Ландж.“ До тази книга лежаха „Атлас на лицево-черепната пластична хирургия“, „Хирургическо облекчаване на неподдаващ се на ресекция карцином“, „Стереостатична биопсия на гърдата“.

Страхът пусна нови дълбоки корени в гърдите й.

Тя отпусна глава и зарида.

 

 

Кришнамурти вече беше приключил с около три четвърти от аутопсията. Събра грижливо течностите от телесните кухини на Пийс в мензура, поставена върху маса за дисекция над краката й.

— Така, екип. — Той изправи гръбнак и огледа помещението. — Какво ще кажете да позамаем днес малко главата на Вирхов. Клещи, Пола. — Асистентката постави в ръката му форцепс. Той повдигна внимателно подгизналия малък обект от гръдната кухина на Джаксън и го пусна върху блюдото на везните. Пола записа теглото му. Птицата не изненада никого. Случаят Хартвълд бе получил известност — всички знаеха какво да очакват.

— Добре. Сега… — Кришнамурти се взря в гръдната кухина. — Да, авулсия на значителна част в гръдния щит — същото, каквото видяхме и при другите. Някой е чел кодекса на Рийд за правенето на авулсия, за бога.

— Авулсия — обади се отгоре Джак. — Какво е авулсия?

— Откъсване на тъкан от костта или на част от съединителната тъкан. — Кришнамурти вдигна маската пред лицето си и го погледна. — И, мистър Кафъри.

— Да?

— Д-р Джейн Еймдюр ми каза, че тази жертва била намерена на различно място от останалите.

— Точно така.

— И никога не е била закарвана на онзи строеж?

— Не. Той се пази денонощно вече две седмици. Защо?

— В косите на покойната има прах от цимент… и по лицето й, също като другите. При другите, струва ми се предположихме, че е от оградения терен на строежа.

Джак се намръщи.

— Добре.

Допря пръсти до слепоочията си.

„Апартаментът на «Хейлсоуън роуд».“

Вдигна очи.

— Днес следобед главният детектив издаде заповед за претърсване на друго жилище.

„Мили боже, какво ли ще открият там?“

 

 

Сюзан го чу да влиза в стаята и незабавно притихна. Лежеше абсолютно неподвижно. Приготвяше се. Чу го да прекосява стаята към отсрещната страна и да почуква по стената.

„Говори с него. По този начин можеш да се измъкнеш от тази ситуация. Говори… накарай го да започне да мисли за теб като за човешко същество. Той иска да те превърне в неодушевен обект. Не му го позволявай.“

Бавно, нащрек с всеки мускул на тялото си, готова да заговори, готова да се бори за живота си, тя се осмели да вдигне очи.

Той дори не гледаше към нея.

Стоеше на около метър, странично. Носеше светлосини болнични дрехи и хирургическа маска, а косата му беше скрита под карирана шапка, от типа, който използват в хирургическите зали. В краката му лежеше червена пластмасова кутия за инструменти. Беше нисък, топчест. Но знаеше колко е ловък, след като снощи почти беше прескочил седалката на колата. И беше силен. По-силен, отколкото би предположила.

Той се взираше напрегнато в снимката, изобразяваща женско лице, като потупваше с пръст по нея. Тя имаше дребно, гладко лице на кукла. Бяло-руса коса. Беше силно гримирана. Сини сенки за очи и почти виолетово червило. Той притисна длани върху снимката, покривайки чертите на лицето й, големите му палци закриваха устата, сякаш опитваше да ги прокара между зъбите й, покрай езика, покрай сливиците.

И тогава внезапно се обърна.

— Е?

Сюзан трепна. „Знаел е, че го гледам. Дори без да погледне към мен, той знаеше, че го наблюдавам.“

— Е?

Мъжът пристъпи към нея. Очите му над маската бяха кръгли, неспокойни.

— Казвам се Сюзан. — Говореше бързо, не заекваше. „Не му показвай, че те е страх.“ — Баща ми е съдия. Има голяма власт.

— Съдия! — Гласът прозвуча леко развеселено. — Да не би това да трябва да ме притесни?

— Не… аз… о, боже, какво искаш от мен?

— Ти какво мислиш? Какво мислиш, че искам?

„Моли се само да те изнасили, Сюзън, моли се да не е нещо повече.“

— Моля те, не ми причинявай болка. — Тя се сви, ридаейки, опитвайки напразно да обвие ръце около гърдите си, като овързана пуйка с отрязани криле. — Моля те, недей.

— Не ти ли е неудобно с толкова големи балони? — Протегна влажните си длани и стисна гърдите й. — Как седиш на масата с това отпред? Не ти ли пречат?

Сюзан се отдръпна ужасено. Усети как ръката му се плъзна надолу към корема й. Към слабините. Предателство.

— Моля те, недей, моля те…

Той се изправи и една кафява зърниста храчка се приземи на сантиметри от лицето й.

— Знаеш какво трябва да направя. Нали? — Тя поклати глава, сълзите се стичаха в косите й. — Отговори ми.

— Не ми причинявай болка.

— Попитах знаеш ли какво трябва да направя с проклетите ти големи цици! — Срита я в хълбока и внезапно гласът му прозвуча спокойно. — И престани с това циврене. Ще разстроиш мисис Фробишър.

Сюзан изхълца и се завъртя по корем, като продължаваше да ридае. Той я яхна, стиснал здраво раменете й между дебелите си колене, и дръпна грубо главата й назад за косите.

— А сега гледай.

Приведе се и отвори кутията с инструменти.

Младата жена видя ножици „Уилкинсън“, пинсети, четка със заострен връх от черни косми, палитри с многоцветни гримове.

— Това, струва ми се. — Щракване на метал, звук от опъване на гумени ръкавици, изваждане на нещо от кутията… „Боже мой, какво ли е това, скалпел?“ — Така. — Капка пот падна от челото му в косите й. — Готови ли сме?

 

 

В три следобед детектив сержант Логан и детектив сержант Фиона Куин пристигнаха в малкия апартамент на границата между Гринич и Луишам. Придружени от униформен полицай, те приближиха със сериозно изражение, готови да покажат служебни карти и разрешително за обиск. Не очакваха някой да отговори. Куин говореше в своя „Сони профешънъл“:

— Три и петнайсет следобед, „Хейлсоуън роуд“. Апартаментът е празен, няма кой да ни пусне да влезем, няма съседи, така че, в съответствие с Кодекса за собствеността… — Натисна бутона за пауза и отстъпи, за да направи място на полицая да мине напред. — … използваме сила, за да влезем, за което ни дава право разрешителното за обиск според раздел 8… Гадост. Задръж.

Мобилният телефон в джоба й звънеше. Тя изключи диктофона и бръкна да го извади. Беше Кафъри, който я помоли да му се обади на стационарния телефон. Тя го направи от един уличен апарат.

— Как изглежда?

— Ако ме беше оставил да вляза, можех и да ти кажа.

— Търси прах от цимент — може би барака, гараж. Там е държал телата.

— Добре. А сега мога ли да си продължа работата?

— Разбира се, разбира се. Извинявай.