Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (88)

Вечеринката

Виждам в антрето голям поднос, в който на гъсто са наредени чайни чаши. Всяка чаша е напълнена до четвъртината с черен като смола запарен чай. Пак там в ъгъла кипи самовар и изпуска струи и кълба пара, поради което огледалото на стената нищо не отразява, тъй като е покрито с матова пелена от парата. Скоро чашите ще се долеят с вряла вода от самовара и те ще станат кехлибарени и наоколо ще замирише на чай. Виждам също апетитните франзели, купчинките нарязан салам с белите петънца сланина — чудесния, обожаван от мене, пресен, ароматен, влажен салам, със своята прозрачна кожичка, която така приятно се бели. Виждам също в стъклена чинийка попарен с вряща вода яркожълт лимон и до него специална рогова виличка. Виждам също масло за чай в порцеланов съд и купчинка блестяща синкава от белота натрошена рафинирана захар.

На малката ни стенна закачалка висят много балтони и черни наметала, но куките не достигат и доста палта са натрупани на масичката под огледалото, върху табуретки, столове, дори и по креслата в гостната. Сред мъжките балтони се виждат широки дамски палта и пелерини, карирани шотландски наметала, качулки и астраганени шапчици като баничка. На пода са наредени плитки и дълбоки гумени галоши с морава сукнена подплата и медни копчета.

От трапезарията се чува говор, женски смях, басови „брадати“, както ми се струваха, звуци от оживена мъжка реч, сред които разпознавам и скъпите ми гласове на мама и татко.

Готвачката с нова, още непрана блуза с воланчета, с нова колосана престилка набързо ме слага в леглото, прекръства ме и шепнешком ми внушава да спя, че има много работа — да поднася чай, да изхвърля угарки.

В трапезарията пушат, и в нашия „дом на непушачи“ тютюневият дим някак си особено ме вълнува.

Зная, че в трапезарията, където около масата седят гостите и оживено спорят за нещо, прекъсвайки се един друг, след известно време ще почне да се свири на пиано. Във всеки случай вече са приготвени нови непалени свещи в подвижните свещници на пианото от двете страни на нотната поставка; купчина ноти лежат върху капака на инструмента до дървената пирамидка на метронома.

Този предмет, който смътно ми напомняше малък ковчег, винаги ми се е струвал вълшебен: достатъчно беше да се обърне малката медна кукичка и да махна предната крехка, сякаш направена от някакво „музикално дърво“ дъсчица и веднага се откриваше простият механизъм на метронома — махало, обърнато надолу с главата, където в края на тясна метална линийка се намираше триъгълна тежест, която причинява люлеенето на махалото. Трябваше само да се разклати тежестта и махалото се задвижваше и отмерваше времето с отчетливо металическо тракане, сякаш контролираше неговия ход.

Тежестта на метронома можеше да се премества нагоре и надолу по отсечките на скалата. Когато тежестта се намираше в най-горната точка, амплитудата на махалото беше много широка, мъчително бавна, сякаш тежестта се движеше насам и натам с голямо нежелание и между щракванията на метронома минаваха неестествено дълги промеждутъци време.

Колкото по-ниско по скалата се спускаше тежестта, толкова по-бързо се люлееше махалото, а когато тежестта идваше най-долу, до последното деление, стрелката на метронома се люлееше с тревожна бързина, като пулса на човек с температура около четирийсет градуса.

… от деня, в който видях метронома, времето като че завинаги загуби за мен своето плавно еднообразие, незабележимото, неусетно движение и аз взех да чувствувам ту стремителната му трескава бързина, ту мъчителната му бавност — в зависимост от състоянието на организма ми или от обзелите ме мисли. Когато заболявах от инфлуенца или треска и както татко казваше, „горях“ — то в мене като че почваха да щракат два метронома — единият с извънредно забавена амплитуда, другият с бясно бързо щракане — и тогава целият ми организъм трепереше като музикален инструмент, на който с различно темпо свирят хроматични гами, и това бе мъчително, както става винаги, когато загубим чувството за време, неговия точен показател…

… значи, времето има много мерки и навярно може да се движи напред и назад — ту от миналото в бъдещето, ту от бъдещето в миналото… А може би времето изобщо не съществува, а съществува само това, което измерва несъществуващото, и носи странното, отчетливо име „метроном“…

Настанен в кревата, аз се кокорех, правех усилия да не заспя и да чуя музиката. Знаех, че ей сега пред натрупаните ноти ще запалят девствено белите свещи, ще изскърца кръглата табуретка, може би ще махнат предната дъсчица на метронома и си представях как мама ще удари с разперените си дълги пръсти по клавишите и ще се чуе музика, защото тази вечеринка, тази „сбирка“ беше и музикална.

До късна нощ — знаех това и си го представях — в трапезарията ще спорят за нещо и ще звучи музика, вече без да стига до съзнанието ми.

… музика, музика, музика…

Така ставаше винаги, когато самоварът в антрето кипеше, светеше жълт, дори на вид кисел лимон и по огледалото пъплеше пара.

Но ни веднъж, колкото и да се кокорех, не можах да надвия пристъпа на дълбокия детски сън без сънища. Сякаш падах в яма, а когато отварях очи, утрото бе настъпило, у нас всичко бе прибрано, само остатъците от недоизгорели свещи и свещниците на пианото, със следи от протекъл тюркоазенобелезникав стеарин, и не напълно изгонената миризма на цигарен дим говореха, че е имало вечеринка, спорове, музика, само че аз нищо не съм чул, а малкото изправено ковчеже на затворения с кукичката метроном се жълтееше невинно под лъч от слънчева светлина.

В ранното ми детство, когато още беше жива мама и у дома се събираха на вечеринки таткови и мамини приятели, когато пред нотите се запалваха свещи, метрономът тракаше и изпод мамините тичащи по клавишите пръсти до полунощ се лееше бурната, камениста река на музиката, и с възторг се произнасяха имената на Глинка, Чайковски, Рубинщайн — аз спях здрав сън и нищо не чувах.

Не чувах музиката, но тя проникваше в мене по някакъв тайнствен начин и винаги, през целия ми живот, без да се проявява, живееше във всяка клетка на мозъка ми, и сега, когато слушам музика, зная, че съм я чувал някога при мама, в онова време, когато пред разтворените ноти, изпъстрени с тайнствени, дребни като мравчици знаци, горяха свещи или когато простудил се, в огъня на температурата, в унеса, чувах тракането на метронома, едновременно проточено бавно и бясно бързо, като моя трескав пулс, като време, което не се поддава на измерение, като споровете на марксистите и народниците, които избухваха край чайната маса, като третия сън на Вера Павловна от „Какво да се прави?“ на Чернишевски, като „Годишните времена“ на Чайковски, като бравурните звуци на Рубинщайн…