Валентин Катаев
Късчета живот или Вълшебният рог на Оберон (13)

Музика

Мама ме бе хванала за пухкавата ръчичка и така ние стигнахме най-близкия до нашата къща ъгъл, където се намираше пощата. Никога още не бях отивал толкова далече. В малкото си синьо палтенце с позлатени копчета с котви аз едва стигах до края на маминия жакет, обшит с ширит, така че докато мама изпращаше препоръчаната пратка, аз не забелязах да има нещо особено в пощата, освен боядисания железен сандък с два висящи катинара, силната миризма на пламтящия с пушек червен восък, която идеше някъде зад мама, и отблясъците от неговия съскащ червен пламък.

На същия ъгъл имаше будка и там мама, повдигнала воала от брадичката до носа си, изпи чаша минерална вода, а в туй време аз стисках долния край на сукнената й пола и се вдигах на пръсти, за да видя какво става там вътре в будката, но не забелязах нищо интересно освен два съединени стъклени балона. В единия имаше червен, а в другия жълт сироп. Помолих да ми дадат да опитам, но мама се засмя и не разреши.

Докато тя изваждаше малкото портмоне от черната си чантичка от моаре, обшита с разноцветни стъклени мъниста, аз гледах надолу по улицата в безпределното пространство на каменния град, това още странно за мене струпване на къщи, улици и църкви със светлосини куполи.

Оттук не виждах никакво движение, никакви признаци на градски живот, само го чувствувах по някакви необясними и за мене самия признаци.

Тогава, помня, се заинтересувах от новата ограда край малкото едноетажно здание на пощата: оградата бе направена от новички, току-що нарязани каменни блокчета от мидест варовик, наредени през едно, така че цялата невисока ограда се състоеше като че от правоъгълни дупки, редуващи се с каменни блокчета, по които на отделни места бляскаха морски мидички.

Лесно можеше да се прекачиш през тая надупчена ниска ограда и аз се откъснах от мама и опитах да направя това, дори вдигнах крака си в обувчица с помпон, когато изведнъж някакви съвсем слаби, но настойчиви и слети музикални звуци привлякоха вниманието ми; те идеха откъм пространството на града, там, където лежеше неговото каменно тяло, неговият център.

Спрях се, очарован от странното музикално явление, дълго напрягах уши и се ослушвах, тъй като, ако не се напрегнех, слетите звуци изчезваха.

— Музика — казах на мама и я задърпах за полата.

Тя погледна учудено от горе на долу към мене с продълговатите си очи през гъстия воал и пенснето.

— Музика, музика — повторих аз. — Чуваш ли?

— Къде музика? Каква музика? — попита тя.

— Там! — отговорих аз и протегнах ръчичка надолу към улицата. — В града.

— Ние също сме в града — каза мама.

— Да, но там е истинският град, там е музиката.

Мама се засмя.

— Не чувам никаква музика. Тихо е.

— Не, има музика — повтарях упорито.

— Ти си страшен фантазьор — каза тя, хвана ме за ръка и ме поведе по нашата улица „Базарна“ обратно към къщи, но въпреки това, тропкайки с новите си обувчици по плочките от лава, с които бяха павирани много от улиците на нашия град, аз чувах зад гърба си странната музика, която не можех да уподобя на нищо познато, и която ту прииждаше, ту се оттегляше, ту се засилваше, ту отслабваше.

Какво беше това?

Дълго не можех да си обясня, но веднъж съвсем неочаквано разбрах: това бе нещо съставено от далечно, едва чуто дрънчене на файтони, от чаткането на копита, от стъпките на хората, от топуркането и дрънченето на конните трамваи, от погребално песнопение, духова музика, скърцане на прозорци, шум от велосипеди, свирки на влакове и параходи, сигнали на железопътни стрелочници, плясък на гълъбови крила, звънтене от блъскащи се буфери на товарни вагони, шумол на акации, скриптеж на пясък в Александровския парк, пращене на вода през маркуча, когато градинар полива някъде рози, от прииждащия на талази възглух шум на морските вълни, от пазарска глъч, пеене на слепи просяци, отгласи от италиански латерни…

Отвявани от морския вятър, тия звуци съставяха сякаш музиката на нашия град, недостъпна за възрастните, но ясна и разбираема за малките.