Луиза Мей Олкът
Малки мъже (17)

Седемнадесета глава
Ден на опрощение

— Побързайте, момчета, вече е три часът, а както знаете, чичо Фриц обича да сме точни — подкани ги Франц една сряда следобед, след като звънецът оповести началото на лекцията в музея. Група изглеждащи добре образовани джентълмени с книги в ръце се запътиха натам.

Томи все още бе в класната стая, наведен над чина и потънал целият в мастило. Работеше трескаво и забързано, както обикновено, тъй като малко немарливият Бангс и този път не бе готов до последната минута. Когато Франц мина покрай вратата и погледна нагоре по стълбите да не би и там да има още някой, Томи написа последната дума. Победоносно постави точката, след което изскочи без никакво бавене през прозореца, като развяваше белия лист, за да засъхне мастилото. Последва го Нан, която изглеждаше особено горда с ролото навита хартия в ръцете си, накрая вървяха Деми и Дейзи. Двамата като че знаеха някаква важна тайна, защото изглеждаха твърде загадъчно.

Музеят беше идеално подреден. През големия прозорец проникваха слънчеви лъчи, които се отразяваха по предметите вътре и хвърляха различни сенки върху пода. Господин и госпожа Баер седяха от едната страна, а от другата имаше малка масичка, върху която се поставяха листовете с лекцията, след като биваха изчитани. В средата в полукръг бяха децата, насядали на сгъваеми столчета, които после лесно се прибираха, за да не бъде тясно в сравнително малкото помещение. Тъй като изчитането на лекциите наведнъж беше невъзможно, те бяха разпределени по дни. Тази сряда главните докладчици бяха по-малките възпитаници, докато по-големите само ги слушаха внимателно и отправяха свободно забележки към тях.

— Първи са винаги дамите, така че думата има Нан — обяви господин Баер, след като бе приключено с разпъването на столовете и с настаняването на хората.

Нан зае мястото си до малката масичка и с леко хихикане в началото и доста по-сериозен тон по-нататък прочете следното есе:

Сюнгер

Сюнгерът, скъпи приятели, е най-полезното и най-интересното растение. Расте върху камък близо до вода и може да се каже, че в някои отношения прилича на морското водорасло. Хората отиват, обират го, изсушават го и го измиват, защото нерядко в дупчиците му живеят малки организми. Лично аз намерих една мидичка в новия си сюнгер, а също и пясък. Някои са много меки и приятни, с тях къпят бебетата. Сюнгерът има много и различни приложения. Бих искала да напомня някои от тях, като се надявам, че приятелите ми ще ги запомнят добре. Един от начините за използването на сюнгера е за миене на лицето. Лично на мен това не ми харесва, но го правя, защото искам да съм чиста. Някои категорично отказват и си остават мръсни.

На това място лекторката вдигна поглед и го задържа известно време върху Дик и Доли, които се свиха засрамено и веднага решиха, че вече ще се търкат старателно с гъбата всеки ден.

Другото приложение на сюнгера е за събуждане на хората сутрин. Бих казала, че става дума по-спе-ци-а-лно за момчетата.

След предпоследната дълга дума бе направена още една пауза, за да утихне кикотът, който се чу в залата.

Някои момчета имат навика да не стават, когато ги викат, затова Мери Ан изстисква водата от напоения сюнгер върху лицата им. Това така ги ядосва, че те веднага скачат.

След тези думи избухна весел смях, а Емил малко сърдито отбеляза:

— Според мен доста се отклони от темата.

— Не, не си прав, трябваше да напишем за зеленчуци и животни и моето съчинение засяга и двата въпроса. Защото момчетата са животни, нали? — извика Нан и без да се смущава от възмутените крясъци „Не!“, „Не е вярно!“, които чу, най-спокойно продължи:

— Със сюнгерите се върши едно още по-интересно нещо. Лекарите поставят върху тях етер и след това ги приближават към носовете на хората, преди да им вадят зъби или при някаква друга операция. Лично аз ще върша точно това, като стана голяма — ще приспивам с етер болните, за да не чувстват болката, докато им отрязвам ръцете или краката.

— Познавам един човек, който използваше този метод за убиване на котки — извика Деми, но веднага бе скастрен от Дан, който се размърда на сгъваемия си стол и постави шапката върху лицето си.

— Моля никой да не ме прекъсва — предупреди Нан намръщено. Редът бе почти веднага възстановен и младата дама завърши експозето си по следния начин:

Лекцията ми има за цел да ви накара да си направите три извода, приятели.

Някой изпъшка, но никой не обърна внимание на тази обида.

Първият е да се грижите за чистотата на лицата си, вторият — да ставате рано, а третият — когато към устата ви приближат сюнгер, напоен с етер, дишайте дълбоко и не ритайте, така ще заспите бързо и ще могат спокойно да ви извадят зъбите.

— Нямам какво повече да добавя — обяви госпожица Нан и си седна на мястото под бурните аплодисменти на слушателите.

— Забележително съчинение; стегнато, с ясен език и доста хумор в него. Много добре, Нан. А сега Дейзи — обяви господин Баер, като се усмихна на едната млада дама и кимна към другата.

Дейзи се изчерви цялата, когато стана от мястото си, и скромно каза:

— Опасявам се, че едва ли ще харесате моето съчинение, то не е нито толкова хубаво, нито толкова смешно като това на Нан. Но просто не мога по-добре!

— Но ние винаги сме харесвали твоите лекции — насърчи я чичо Фриц, а одобрителният шепот сред момчетата сякаш имаше за цел да потвърди тази забележка. Насърчена по този начин, Дейзи изчете своето съчинеше, което бе изслушано с уважение и внимание.

Котката

Котката е едно мило животно. Аз много ги обичам. Те са чисти и красиви, освен това ловят плъхове и мишки, позволяват ти да ги галиш и стават твои приятели, когато се държиш мило с тях. Котките са много умни и никога не се губят, където и да ги занесеш. Малките се наричат котенца и са толкова мили. Аз си имам две, наричат се Хус и Бус, а тяхната майка е Топаз, защото има жълти очи. Чичо ми разказа прекрасна история за един мъж, който се наричал Мохамед. Той си имал чудесна котка и тя обичала да спи върху ръкава му. Когато веднъж искал да си тръгне и котката била заспала пак там, той си отрязал ръкава, за да не я разбужда. Според мен той е бил наистина мил човек. Някои котки умеят да ловят риба.

— И аз също! — извика Теди и скочи, изпълнен с нетърпение да разкаже за уловената от него пъстърва.

— Тихо — смъмри го майка му и го накара да седне обратно на мястото си колкото може по-скоро, защото свикналата на ред Дейзи никак не обичаше да бъде прекъсвана.

Четох за една котка, която умеела да лови много успешно риба. Опитах се да накарам и Топаз да го прави, но тя не обича водата и затова само сърдито изсъска. Затова пък обича чай и когато го приготвям в моята малка кухня, тя непрекъснато потупва чайника с лапичка, докато не й налея. Тя е чудесна котка, с удоволствие хапва ябълков пай с кленов сироп. Повечето котки не обичат подобни неща.

— Това се казва първокласно съчинение — възкликна Нат, след като Дейзи приключи и седна, доволна от похвалата на приятеля си.

— Деми ми изглежда толкова нетърпелив, че трябва да му дадем думата веднага, иначе няма да може да издържи — каза чичо Фриц и Деми веднага с готовност се изправи.

— Моето е поема — обяви триумфално той и изчете с висок и тържествен глас първия си поетичен опит:

Ще разкажа за пеперудата:

тя е добро същество.

Лети като дрозд, но не пее

кацнала на дърво.

 

Пеперудите спят под листо,

хранят се с мед и росица.

И са толкова добри

като малки дечица.

 

Искам да съм пеперуда

пъстра, лека и игрива,

но не желая Дан със капка

камфор да ме убива.

Този невероятен изблик на гениалност наистина разтърси къщата. Деми бе помолен да прочете всичко отново, което бе до известна степен трудна задача, тъй като в цялата поема нямаше нито една запетая или точка, така че дъхът на малкия поет направо секваше, докато достигне до края на някои от по-дългите строфи.

— От него ще излезе истински Шекспир — весело се засмя госпожа Джоу.

— Давай сега ти, Томи. Ако върху листа ти има толкова мастило, колкото се вижда по ръцете и физиономията ти, това със сигурност ще бъде едно добро съчинение — подкани го господин Баер, след като Деми най-накрая се реши да се раздели със скъпоценната си поема, остави листата на масичката и си седна.

— Това не е съчинение, а писмо. Да ви призная, съвсем бях забравил, че днес е мой ред. Сетих се едва след часовете, но направо не знаех за какво да пиша, а и нямаше никакво време да чета. Затова реших, че няма да имате нищо против да чуете писмото, което съм написал на баба. В него се споменава и нещо за птички, затова реших, че е подходящо.

След като направи това дълго обяснение, което имаше и характер на извинение, Томи потъна в морето от мастило и започна смело да се придвижва напред, като спираше само за малко от време на време, когато се затрудняваше с разчитането на собствените си цветисти изрази.

Скъпа моя бабо,

Надявам се, че си добре. Чичо Джеймс ми изпрати едно малко джобно пистолетче. Това е един красив малък инструмент за убиване, който има следната форма (На това място Томи показа една забележителна рисунка, която приличаше на нещо подобно на сложна помпа или на вътрешната част на малък парен локомотив) — 44 са мерачите; 6 е фалшив приклад, който се прибира в А; 3 е спусъкът, а 2 е ударникът. След като се зареди, стреля с голяма сила и точност. Скоро ще ходя на лов за катерички. Вече застрелях няколко чудесни птици за музея. Гърдите им са с гъста перушина, което се хареса много на Дан. Той веднага ги препарира и сега си стоят на дървото почти като живи, само едната е с клюмнала глава, сякаш си е пийнала. Преди няколко дни един французин дойде да поработи в имението и Ейша произнася толкова смешно името му, че просто не мога да се въздържа да не ти разкажа за това. Той се казва Жерман и в началото тя започна да му вика Джери, но тъй като ние й се смеехме, промени обръщението си на Джеремиа. След последвалите нови подигравки се отказа и от този вариант и премина към господин Джърмани, а най-накрая стигна до Джеримон и това й се стори съвсем прилично, така че то си и остана досега. Не ти пиша често, защото съм много зает. Но често си мисля с добро чувство за теб и искрено се надявам, че си добре, поне доколкото това е възможно, след като мен ме няма.

Твой любящ те внук

Томас Бакминстър Бангс

P. S. Ако ти попаднат пощенски марки, не забравяй за мен.

N. B. Поздрави на всички и особено на леля Алмира. Тя продължава ли да прави онзи чудесен сладкиш със сливи?

P. S. Много поздрави от госпожа Баер.

P. S. И господин Баер би го направил, ако знаеше, че ти пиша писмо.

N. B. Татко ще ми подари часовник за рождения ми ден. Това много ме радва, тъй като в момента нямам уред, който да ми показва времето, поради което често закъснявам за училище.

P. S. Надявам се скоро да се видим. Не ти ли се иска вече да се прибера при теб?

Т. Б. Б.

Тъй като всеки от постскриптумите бе посрещан с нов изблик на смях от страна на момчетата, Томи напълно се изтощи, докато стигна до шестия и последен, след което с удоволствие си седна и изтри покритото си с пот чело.

— Надявам се, че скъпата възрастна дама ще го преживее — каза тихичко господин Баер, като предполагаше, че никой няма да го чуе.

— Смятам, че не бива да обръщаме особено голямо внимание на намека, който е направен в последния постскриптум. И без това писмото ще й бъде достатъчен удар, така че едва ли ще помисли да го прибира при себе си — отвърна госпожа Джоу, като си припомни, че възрастната дама обикновено се поболяваше и лягаше на легло след всяко посещение на непокорния си внук.

— Сега аз — гордо се изпъчи Теди, който бе научил едно стихче и изгаряше от нетърпение да го каже. Докато другите четяха съчиненията си, той непрекъснато се въртеше на стола, а сега повече не можеше да бъде удържан.

— Страхувам се, че може да забрави стихотворението, ако трябва да чака още. А и без това ми бе толкова трудно, докато го запомни — каза майка му.

Теди гордо пристъпи към масичката, поклони се, а след това вдигна глава, за да огледа всички. После започна да рецитира с детския си глас, като поставяше на грешни думи ударението и говореше бързо, без да си поема дъх:

Малката капчица вода

и длебната песъчинка

плавят могъщия окан

и плекласната земя.

 

Катките нежни думички,

изличани секи ден,

плевлъщат дома в лай

и ни магат да вълвим наплед.

След като изрече всичко това, момченцето само започна да си ръкопляска, а после изтича, за да скрие глава в полата на майка си, напълно зашеметено от успеха на своето участие и от бурните аплодисменти, които бе получил.

Дик и Доли не бяха написали нищо, на тях им бе възложено да наблюдават живота и навиците на животните и на някои насекоми, а после да докладват онова, което бяха забелязали. На Дик това много му харесваше и той винаги имаше какво да разкаже. Затова и когато оповестиха името му, момчето веднага се изправи и като погледна с блесналите си, изпълнени с доверие очи аудиторията, започна да говори толкова сериозно, че никой и не помисли да се присмее на изкривеното му тяло, защото през него проблясваше изправената му душа.

— Специално наблюдавах водните кончета, после прочетох за тях в книгата на Дан и сега ще се опитам да ви разкажа онова, което съм запомнил. Много от тези водни кончета летят около вода, при потоците. Всички те са сини, с големи очи, а крилата им са като от дантела, много са красиви. Хванах едно такова водно конче и го разгледах внимателно, стори ми се най-красивото насекомо, което някога съм виждал. Хранят се, като ловят по-дребни от тях самите насекоми, имат едно доста странно хоботче, което се свива навътре, когато не ловуват. Тези насекоми явно обичат слънчевата светлина, защото танцуват по цял ден. Какво още бих могъл да ви кажа? Да, сетих се. Снасят яйцата си във водата, те потъват надолу, стигат до дъното и се смесват с пясъка. По-късно от тези яйца се излюпват малки грозни същества. Не знам как се казват, те са кафеви, непрекъснато сменят кожата си и стават все по-големи и по-големи. Помислете си само — нужни са им цели две години, за да се превърнат в истинско водно конче! А сега следва най-интересното, слушайте внимателно, защото съм сигурен, че не знаете тази подробност. Когато вече им е дошло времето, тези грозни кафеникави същества го усещат по някакъв начин, измъкват се от водата, като използват някое растение и в миг гърбовете им се разтварят.

— Глупости, изобщо не мога да го повярвам — извика Томи, който не беше особено наблюдателно момче и наистина смяташе, че Дик си съчинява.

— То действително си отваря гърба, нали? — упорстваше Дик, като погледна с надежда към господин Баер, който му кимна утвърдително с глава и малкият лектор остана много доволен от тази подкрепа.

— Е, след това от отвора излиза водното конче, такова, каквото го знаем, застава на слънце — сякаш да събере сили за живот. Когато стане достатъчно силно, то разперва красивите си криле и полита във въздуха и вече никога не може да се превърне в онова грозно същество. Това е всичко, което знам. Но ще продължавам да го наблюдавам, защото искам да разбера как точно става това, защото според мен е наистина прекрасно да се превърнеш в едно красиво водно конче, не смятате ли?

Дик разказа доста увлекателно своята история. А когато обясняваше за новороденото насекомо, дори разпери ръце и погледна нагоре, сякаш го виждаше и имаше желание да го последва. Нещо в изражението на лицето му подсказа на по-големите момчета, че може би един ден Дик наистина ще осъществи това свое желание и след прекараните години на безпомощност и болка най-накрая ще може да достигне щастлив слънцето, като остави бедното малко телце зад себе си, ще си намери нова и по-красива форма в един по-справедлив свят от този. Госпожа Джоу го притисна към себе си и го целуна по бледата бузка.

— Твоята история бе толкова интересна, скъпи — нежно му каза тя. — При това я беше запомнил много добре. Ще напиша на майка ти и ще й разкажа за тази твоя чудесна изява.

Дик се настани върху коленете й, щастливо усмихнат след тази похвала и изпълнен с твърда решимост да наблюдава много внимателно, за да хване точно момента, в който водното конче напуска предишното си грозно тяло. Така му се искаше да разбере как точно става това! Доли беше подготвил един разказ за патицата и го изложи с напевен глас, защото го бе научил наизуст, при това с голяма мъка и доста усилия.

— Дивите патици се убиват трудно. Ловците се крият и стрелят по тях, пускат също питомни патици на местата, където лесно може да се отстрелва, за да привличат дивите. Понякога ловците имат и едни дървени патици, които пускат в езерата. Дървените плуват наоколо, а дивите идват, за да ги разгледат. Те май са доста глупави, след като постъпват така. Нашите патици са питомни. Те ядат ужасно много, непрекъснато се ровят в калта и водата и търсят храна. Не се грижат за яйцата си и ги оставят да се развалят…

— Моята не го прави! — извика възмутено Томи.

— Може би, но патиците на повечето хора постъпват точно така, Сайлъс ми каза. Често кокошките полагат грижи за малките патенца, но те пък не им разрешават да влизат във водата; обикновено възникват големи кавги по този въпрос. Малките патенца, обаче, не искат и да чуят препоръките на кокошките. Аз обичам печена патица с пълнеж вътре и полята обилно с ябълков сос.

— А аз бих искал да разкажа нещо за бухала — започна Нат, който внимателно бе подготвил своето съчинение с помощта на Дан. — Бухалите имат големи глави, кръгли очи и силни лапи. Някои са сиви, други бели, срещат се понякога и черни и жълтеникави екземпляри. Перата им са много меки и стърчат на всички страни. Бухалът лети много бързо и лови прилепи, мишки, малки птички и други подобни неща. Тези птици правят гнездата си в хамбари, в дупките на дървета, а някои отнемат със сила гнездата на други птици. Жълтеникавокафявите бухали ловуват през нощта. Те ядат мишки и прилепи. Бухалите не виждат през деня, затова когато им се наложи да излязат на дневна светлина, се влачат едва-едва като слепи, докато останалите птици ги преследват и ги кълват, ей така, правят си шега с тях. Рогатият бухал е много голям, почти колкото орела. Той се храни със зайци, плъхове, змии и птици. Обикновено живее в скалите или в някои изоставени стари къщи. Тези птици издават доста специфични звуци, едни приличат на човешки вик на ужас, а други наподобяват възклицание, така те обикновено плашат хората и животните в гората през нощта. Белият бухал живее близо до морето и в местата с по-хладен климат, той прилича малко на ястреб. Съществува също така един вид бухали, които издълбават дупки, в които да живеят. Тази порода е от много дребни птици, а най-разпространени са т.нар. стайни бухали. Виждал съм един такъв, сврян в хралупата на едно дърво, прилича на малка сива котка, едното му око бе отворено, а другото — затворено. Излиза обикновено когато се свечери и обикаля наоколо, като търси прилепи. Хванах един такъв и съм ви го донесъл.

След тези думи Нат най-неочаквано измъкна от джоба на сакото си едно малко птиче, което мигаше често, разперило перушината си, явно бе доста сънено и уплашено.

— Не го докосвайте, защото кой знае какво може да направи! — предупреди ги Нат и гордо го постави върху масичката. Най-напред сложи една шапка върху главата му и момчетата се разсмяха на комичния ефект; после му постави и чифт очила от хартия, които придадоха толкова умен вид на бухала, че зрителите започнаха да викат от възторг. Внезапно птицата се разяри, в резултат на което започна яростно да кълве подадената й носна кърпичка. След всичко това бухалът отлетя и кацна на боровото клонче над вратата на музея, откъдето ги съзерцаваше с такъв сънлив и едновременно надменен поглед, че момчетата доста добре се позабавляваха.

— Ти подготвил ли си нещо за нас, Джордж? — попита господин Баер, след като всички се умириха и в помещението отново стана тихо.

— Какво да ви кажа, толкова четох и учих за молците, но сега като че съм забравил почти всичко, освен че сами си правят дупки, в които живеят, и че човек може да ги улови, като ги залее с вода. Бих искал да посоча също, че те не могат да живеят, без да се хранят, при това често — обяви Кръглия Коул и си седна обратно на мястото, като в този момент много му се искаше да не бе проявил мързел, а да бе записал онова, което бе чел. Защото след последните му думи по лицата на слушателите му се появиха усмивки — всички му се присмяха при последната характеристика на молците, която бе запомнил.

— Тогава можем да приключваме за днес — започна господин Баер, но Томи веднага побърза да го прекъсне.

— Не, не свършваме. Не си ли спомняте? Трябва да дадем нещото — каза бързо той и намигна, като направи знак с ръце, за да напомни за микроскопа.

— Господи, наистина бях забравил. Имаш думата, Том — обяви господин Баер и се върна обратно на мястото си, докато всички момчета с изключение на Дан изглеждаха доста развълнувани.

Нат, Томи и Деми напуснаха помещението и бързо се върнаха с една малка червеникава кутийка, която бе плоска и издължена точно като сребърното подносче на госпожа Джоу. Носеше я Томи и придружен от Нат и Деми се приближи към нищо неподозиращия Дан, който ги гледаше така, сякаш очакваше, че ще си направят някаква шега с него. Томи си бе приготвил една мила и изискана реч по този случай, но когато настъпи решителният момент, измислените думи изчезнаха от главата му, затова и каза само с момчешка искреност:

— Ето, стари приятелю, всички ние искахме да ти подарим нещо като компенсация за случилото се неотдавна, а и за да ти покажем колко те харесваме, защото ти наистина си смело момче. Моля те да го вземеш и се надяваме, че ще ти донесе радост.

Дан бе толкова изненадан, че се изчерви почти колкото кутията и само смутено измърмори:

— Благодаря ви, момчета!

Естествено, веднага посегна да я отвори и когато видя какво има вътре, лицето му грейна от щастие и побърза да притисне към гърдите си това така дълго желано съкровище.

— Ама че изненада! — извика толкова ентусиазирано Дан, че всички бяха доволни от постигнатия ефект, макар че следващите му думи не бяха особено изискани: — Да ви призная, момчета, наистина си ви бива. Как можахте да изберете точно това, което най-много искам? Дай една лапа, Томи!

И други лапи бяха подадени и искрено стиснати, защото всички момчета се зарадваха на щастието на Дан и се въртяха около него — едни за да му стиснат ръката, а други, за да разгледат красивия му подарък. Точно в разгара на щастливите разговори погледът на Дан се насочи към госпожа Джоу, която бе застанала отстрани и се наслаждаваше от сърце на тази гледка.

— Не, аз нямам нищо общо. Момчетата са си го решили съвсем сами — каза тя в отговор на този изпълнен с благодарност поглед, който й бе отправил Дан в този щастлив за себе си момент.

Дан се усмихна и отвърна с тон, който само тя можеше да разбере:

— При всички случаи заслугата е ваша.

После се изправи, промъкна се покрай момчетата и се приближи, за да стисне първо нейната ръка, а след това и тази на добрия професор, който бе грейнал от щастие, доволен от постъпката на питомците си.

Дан изрази без думи благодарността си, само силно и развълнувано стисна тези ръце, които го бяха подкрепяли и го бяха насочвали към спокойния му и щастлив сегашен дом. И независимо, че не го каза, всички знаеха какво точно си мисли в момента.

— Ела сега и ни демонстрирай това магическо стъкло, Дан. Нека да погледнем и да видим онези тайнствени микроорганизми, както ги наричаш ти — подкани го Джак, който се чувстваше доста неудобно през цялото време и със сигурност щеше да се измъкне незабелязано, ако Емил не му бе попречил.

— Нямам нищо против да погледнете всички през него и да кажете какво виждате — отвърна Дан, доволен, че може да направи демонстрация с безценния си микроскоп.

Насочи го към един бръмбар, който случайно се намираше на масичката и Джак веднага се наведе, за да надникне през микроскопа.

— Господи, какви щипчици има това същество! Сега разбирам защо толкова ме боли, когато се опитам да го хвана.

— Ама той май ми намигна — извика Нан, която си бе провряла главата веднага след Джак, за да види и тя.

После и всеки от останалите погледна през микроскопа, като Дан насочваше вниманието им към различни подробности, които не можеха да се видят с просто око, но ясно се открояваха под чудното малко стъкло. Например кожата на собствените им пръсти изглеждаше доста странна — не равна, а на хълмчета и падини, мрежата на паяка приличаше на прекрасно избродирана коприна, а жилото на пчелата се виждаше съвсем ясно.

— Това ми прилича на приказните очила, за които се разказва в една книжка с приказки, само дето е дори още по-любопитно — възкликна Деми, напълно очарован от чудесата, които бе успял да види.

— Дан сега е истински магьосник, ще може да ви показва толкова много чудеса, които ви заобикалят, защото притежава две много важни качества — спокойствие и любов към природата. Ние живеем в един красив и изпълнен с чудеса свят, Деми, и колкото повече научавате за него, толкова по-умни и добри ще ставате. Това малко стъкълце ще ви бъде един нов учител и от него ще можете да научите толкова много полезни уроци, стига да го желаете — каза господин Баер, който много се зарадва на огромния интерес на момчетата към микроскопа.

— Може ли човек да види душата на другия, ако го наблюдава продължително с това? — попита Деми, който бе силно впечатлен от неограничените възможности на това парче стъкло.

— Не, скъпи, не е достатъчно мощно, за да достигне до душата и едва ли ще се намери такъв микроскоп, който да го направи. Човек би трябвало да живее доста дълго, докато се проясни погледът му и започне да вижда някои от невидимите чудеса на Господа. Но когато наблюдаваш прекрасните неща, които са видими с просто око или през микроскопа, това би могло да ти помогне да разбираш по-добре онези чудни неща, които не можеш да видиш — отвърна чичо Фриц, като поглади момчето по главата.

— Е, ние двамата с Дейзи смятаме, че ако съществуват ангели, крилата им със сигурност са като тези на пеперудите — такива, каквито ги виждаме през микроскопа, само може би малко по-меки и златисти.

— Вярвайте, щом това ви харесва и пазете вашите малки крилца също толкова блестящи и красиви, само не отлитайте твърде скоро с тях от дома.

— Няма да го направя — обяви Деми.

— Довиждане, момчета, вече трябва да тръгвам. Но ви оставям на вашия нов преподавател по естествена история — каза госпожа Джоу и се отдалечи, доволна от този ден на опрощение.