Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Марч (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Little Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Луиза Мей Олкът

Заглавие: Малки мъже

Преводач: Правда Игнатова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Пан’96“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: ДФ „Балкан прес“ АД

Редактор: Цанко Лалев

ISBN: 954-657-260-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15334

История

  1. — Добавяне

На Фреди и Джони — малките мъже, на които дължа някои от най-прекрасните и щастливи часове от живота си.

На тях е посветена тази книга с благодарност за любовта им.

Първа глава
Нат

— Извинете, сър, това ли е Плъмфийлд? — попита окъсаното момче мъжа, отворил му голямата врата, пред която го бе стоварил омнибусът.

— Да, кой те праща?

— Господин Лорънс. Нося писмо за госпожата.

— Добре, влизай тогава в къщата и й го дай. Тя ще се погрижи за теб, малки приятелю.

Мъжът бе явно дружелюбно настроен и момчето пое напред с по-голяма увереност, обнадеждено от думите му. През гъстата пелена на пролетния дъжд, който се сипеше по започналата вече да избуява трева и по напъпилите дървета, Нат забеляза недалеч голяма четвъртита къща — стори му се доста гостоприемна със старомодната си веранда, широките стъпала и множеството осветени прозорци. Нямаше завеси, нито пък щори, които да прикриват жизнерадостните отблясъци. Поспрял се за миг, преди да позвъни, Нат забеляза множеството малки сенки, които танцуваха по стените, и чу приятния глъч от младежки гласове. Това го накара отново да се разколебае, защото просто не можеше да повярва, че цялата тази светлина, топлота и удобства могат да се дадат на един бездомен „млад приятел“ като него.

„Надявам се, че госпожата наистина ще се погрижи за мен“, помисли си той и неуверено потропа с огромното бронзово чукало, което имаше формата на ухилена глава на грифон.

Отвори му прислужница със закръглено розово лице и щом й подаде мълчаливо писмото, веднага му се усмихна. Май бе свикнала да приема подобни странни момчета, защото бързо му посочи къде да застане в антрето и после му каза:

— Седни там да се поокапе водата от дрехите ти, а аз ще занеса писмото на госпожата.

Докато чакаше, Нат се огледа с любопитство наоколо, и това, което видя, наистина му хареса. Беше му приятно, че може да се ориентира, без никой да го наблюдава, в полумрака зад затворената врата.

Къщата изглеждаше препълнена с момчета, които прекрасно се забавляваха в дъждовната привечер. Човек можеше да ги забележи навсякъде — на горния етаж, долу, в стаята на госпожата — вратите бяха отворени и през тях се виждаха приятни групи от големи момчета, малки момчета, както и средни по големина момчета — всички изглеждаха щастливи и доволни, някои дори твърде въодушевени в заниманията си. Двете големи стаи от дясната страна очевидно бяха предназначени за учебна дейност, защото в тях се виждаха чинове, карти, черни дъски, както и множество книги. В откритото огнище гореше огън и няколко момчета се бяха излегнали пред него и разпалено обсъждаха въпроса за новото игрище за крикет. Един висок младеж упорито се опитваше да изсвири някаква мелодия на флейта, без да обръща внимание на множеството около себе си. Други двама-трима непослушници скачаха по чиновете, като спираха от време на време за малко, колкото да си поемат дъх, и весело се смееха, като гледаха карикатурите, с които един малък художник изпълваше черната дъска.

В стаята отляво веднага се открояваше дългата маса за вечеря, на която вече бяха сервирани големи кани с мляко, отрупани с бял и чер хляб чинии, както и нарязан на големи парчета сладкиш с петмез, който беше любимото ястие на момчетата. Във въздуха се усещаше ароматът на печено месо, а също и мирис на ябълков сладкиш, така примамлив за гладния малък нос и стомах.

Дългото антре напред също бе изкусителна гледка, тъй като водеше към втория етаж, където очевидно бе доста интересно. На първата площадка се играеше на топчета, а на втората — на дама. Стълбите също бяха пренаселени, там се виждаше едно момче, което четеше, момиче, което пееше някаква приспивна песен на куклата си, две кученца и едно коте, а също и групичка малки момченца, които се пързаляха с бясна скорост надолу по парапета, без да се замислят за дрехите си и за опасностите, които ги дебнеха при приземяването.

Нат бе така погълнат от тяхното надбягване, че стъпка по стъпка се придвижи напред, като напусна тъмния си ъгъл. Точно в този момент едно от момчетата изхвърча от парапета и, естествено, не можа да запази равновесие, стовари се на земята така силно, че подобен удар със сигурност би довел до счупване на главата му, ако цели единайсет години не бе работил упорито за заздравяването й. Нат забрави всичко друго и се спусна към падналия на земята състезател като очакваше да го намери полумъртъв. Момчето, обаче, само попремигна за секунда-две, после погледна съвсем спокойно непознатото лице пред себе си и малко учудено каза:

— Здрасти!

— Здравей — отвърна с въздишка на облекчение Нат и не знаеше какво друго би могъл да добави.

— Ти нов ли си? — с любопитство го запита малкият.

— Все още не зная.

— Как се казваш?

— Нат Блейк.

— А аз съм Томи Бангс. Искаш ли и ти да се пързулнеш по парапета? — Без да дочака отговора му, момчето се изправи на крака, сякаш най-неочаквано се бе сетило за задълженията си като домакин.

— Май не би трябвало, преди да се разбере дали ще остана тук, или не — отвърна Нат, като усещаше нарастващо желание наистина да го приемат в този дом.

— Деми, дошло е ново момче, ела да се запознаеш с него — извика неизтощимият Томи и побърза да се върне към любимия си спорт.

Щом чу вика му, четящото на стълбите момче вдигна големите си кафяви очи и след като помълча малко смутено за миг, прибра книгата под мишницата си и слезе бавно надолу, за да се запознае с новодошлия, който пък веднага изпита огромна симпатия към слабичкото момче с приятно лице и мек поглед.

— Срещна ли се вече с леля Джоу? — попита то, сякаш ставаше дума за някаква много важна церемония.

— Все още не съм се запознал с никого, освен с вас, момчета — отвърна Нат.

— Чичо Лари ли те изпрати? — продължи любезно, но сериозно да го разпитва Деми.

— Не, господин Лорънс.

— Точно това е чичо Лари, той винаги изпраща чудесни момчета.

Нат изпита благодарност при това уточнение и се усмихна по начин, който придаде хубав израз на лицето му. Не знаеше какво повече би могъл да каже, затова двамата продължиха да стоят така, като се гледаха приятелски, докато не се появи едно момиче с кукла в ръка. Приличаше много на Деми, само дето не бе толкова висока, а лицето й бе по-закръглено и усмихнато, със сини очи.

— Това е сестра ми Дейзи — обяви Деми с тон, сякаш представяше някакво рядко и безценно същество.

Децата си кимнаха едно на друго, по лицето на малкото момиченце се четеше искрено удоволствие, когато приятелски заговори:

— Надявам се, че ще останеш. Тук си прекарваме чудесно, нали, Деми?

— Разбира се, нали точно това е била идеята на леля Джоу, когато е взела Плъмфийлд.

— Наистина ми изглежда чудесно място — отбеляза Нат, почувствал се задължен да каже нещо в отговор на тези приятни млади хора.

— Това е най-прекрасното място на света, нали, Деми? — поправи го Дейзи, която явно смяташе брат си за компетентен по всички въпроси.

— Не, според мен Гренландия, с нейните тюлени и ледове, е много по-интересна. Но все пак и Плъмфийлд ми харесва, наистина е място, където е приятно да бъде човек — отвърна Деми, който точно в този момент четеше с огромен интерес една книга за Гренландия. Искаше му се да я покаже на Нат, да му разреши да разгледа картинките й, докато му обяснява какво точно изобразяват те, но в този момент се върна прислужницата.

— Всичко е наред, отивай — каза му тя и кимна към всекидневната.

— Чудесно, сега ще трябва да се срещнеш с леля Джоу — възкликна Дейзи, хвана го за ръка и го поведе приятелски напред, което веднага накара Нат да се почувства като у дома си.

Деми се върна към любимата си книга, а сестра му тръгна заедно с новодошлия към задната стая, в която един пълен господин подскачаше на канапето заедно с две малки момчета, докато слаба госпожа току-що бе завършила писмото си и сега го препрочиташе.

— Ето го, леличко! — извика Дейзи.

— Значи това е моето ново момче? Радвам се да те видя, скъпи, и се надявам, че ще се чувстваш добре тук — каза госпожата, като го притегли към себе си и с нежен майчински жест прибра кичур коса, паднал върху челото му. Това бе достатъчно, за да накара самотното сърце на Нат да се разтупти от обич към нея.

Тя не беше красива, но лицето й бе така приветливо, а от жестовете й се виждаше, че не е забравила детските си години. Трудно би могло точно да се опише какво означава това, но то веднага се виждаше и чувстваше и благодарение на него изглеждаше някак приятна и симпатична, близка на всички и „веселячка“, както казваха момчетата. Не пропусна да забележи как потрепнаха устните на Нат, когато прибра косата от челото му, и погледът й стана още по-мек и нежен, но само притисна раздърпаната фигурка по-близо до себе си и през смях каза:

— Аз съм мама Баер, онзи господин там е татко Баер, а до него са двамата Баер-младши. Момчета, елате да се запознаете с Нат.

Тримата от шумната компания веднага се подчиниха, дебелият господин постави синовете си от двете страни на раменете си и така се приближиха, за да поздравят новото момче. Роб и Теди само му се усмихнаха приятелски, докато господин Баер се ръкува с него, след което му посочи стол близо до огъня, като каза с топлота:

— Тук има място за всички, синко, седни и сгрей мокрото си лице.

— Май и обувките ти са мокри? Събуй ги веднага, скъпи, а аз ще потърся горе сухи дрехи за теб — извика госпожа Баер и се зае така енергично с него, че той се оказа на малък стол пред огъня със сухи чорапи и топли пантофи на краката, още преди да успее да помисли дори колко чудно е всичко това.

Единственото, което успя да каже, бе едно „Благодаря, госпожо“, но в тона му имаше такава трогателна искреност, че очите на госпожа Баер отново омекнаха и тя побърза да каже нещо весело, както правеше винаги, когато се чувстваше щастлива.

— Чехлите са на Томи Бангс, но той никога не се сеща да си ги обува, когато е в къщата, така че няма да му потрябват. Доста са големички, обаче така е по-добре, тъкмо няма да може да избяга бързо от нас.

— Но аз не искам да бягам, госпожо — тихо промълви Нат и протегна ръцете си към огъня, като въздъхна с облекчение.

— Чудесно! Тогава ще трябва да те затопля добре, за да ти помогна да се отървеш от тази ужасна кашлица. Откога я имаш, скъпи? — попита госпожа Баер, докато ровичкаше из голямата кошница за някаква по-дебела фланела.

— Продължава вече цяла зима. Някъде съм настинал и не мога да се оправя месеци наред.

— Нищо чудно, след като си живял в онова влажно мазе с тези изтъркани дрехи на гърба си — тихо пошепна госпожа Баер и погледна към съпруга си, който не сваляше очи от момчето и безпогрешно вече бе регистрирал хлътналите скули и зачервените устни, както и дрезгавия глас и честите пристъпи на кашлица, от които слабите рамене под тънкото сако се тресяха целите.

— Робин, момчето ми, изтичай при сестрата и й кажи да ти даде бутилката със сироп против кашлица — разпореди господин Баер, след като срещна изразителния поглед на съпругата си.

Нат почувства известен страх, като чу тези думи, но бързо забрави за опасенията си, защото госпожа Баер му пошепна с насмешка в очите:

— Сега ще видиш как и този дявол Теди ще се опитва да кашля. Сиропът, който ще ти дам, е с мед, и на него много му се иска и той да получи от него.

Малкият Тед бе почервенял целият от напъните да кашля, докато сиропът пристигна. За компенсация му разрешиха да оближе лъжицата, след като Нат мъжествено бе изпил нужната доза и вече бе омотал врата си с вълнен шал.

Едва бяха приключили с тези първи стъпки на лечението, когато се чу отчетливият звън, обявяващ, че е време за вечеря. Притеснителният Нат се стресна при мисълта, че му предстои да се срещне с толкова непознати момчета, но госпожа Баер го хвана майчински за ръката, а Роб му пошепна окуражително:

— Не се страхувай, аз ще се погрижа за теб.

Около масата бяха застанали дванайсет момчета — по шест от двете страни — и ясно се виждаше нетърпението им да посегнат към храната, докато високият младеж, който доскоро свиреше на флейта, се опитваше да ги възпре. Все пак никой не седна преди госпожа Баер да заеме мястото си до самовара с чай, с Теди от дясната й страна и Нат от лявата.

— Това е нашето ново момче, Нат Блейк. След вечерята ще можете да се запознаете с него. Спокойно, момчета, спокойно, не бързайте.

Докато тя говореше, всички бяха насочили очи към Нат, а след това побързаха да се настанят на местата си, като се опитваха да спазват някакъв ред, макар че това не им се отдаваше. Семейство Баер бе положило доста усилия, за да приучи момчетата да се държат както трябва на масата. Общо взето резултатите можеха да се определят като задоволителни, тъй като се придържаха към няколко прости и смислени правила, а момчетата чувстваха, че целта е да се направи животът им наистина щастлив и безгрижен, затова се стараеха да се подчиняват. Но понякога има моменти, когато е почти невъзможно без истинска строгост да се удържат група гладни момчета. Обикновено това ставаше в събота вечерта, след прекаран половин почивен ден.

— Милите малки душици, та те наистина имат нужда от един ден, в който да скачат, да се боричкат и да играят на воля. Празникът просто няма да е празник, ако не им се даде достатъчно свобода да се забавляват; моите момчета имат тази свобода веднъж в седмицата — обичаше да казва госпожа Баер, когато почтените хора се чудеха защо под ползващия се с огромно уважение в миналото покрив на Плъмфийлд се допускат подобни волности като пързаляне по парапетите, бой с възглавници и други твърде безумни игри.

Имаше моменти, когато наистина изглеждаше, че този покрив направо ще политне във въздуха; все пак това никога не стана, тъй като бе достатъчна само една дума от татко Баер, за да се възвърне предишният покой. Защото момчетата вече бяха разбрали, че със свободата не бива да се прекалява. Така че независимо от множеството мрачни очаквания, училището процъфтяваше, при това в него растяха възпитани деца, които отлично знаеха кое е добро и кое е лошо, въпреки че трудно би могло да се обясни как точно бе постигнато това.

Нат се оказа в твърде благоприятна позиция точно до препълнените чинии. От едната му страна бе Томи Бангс, когото вече малко познаваше, а непосредствено до него бе госпожа Баер, така че можеше да си пълни чинията веднага щом омете предишната порция.

— Кое е онова момче в другия край на масата, до момичето? — попита Нат младия си съсед, като използва шума от всеобщия смях.

— Казва се Деми Брук. Господин Баер му е чичо.

— Какво странно име!

— Истинското му име е Джон, но всички го наричат Деми-Джон, защото баща му също се казва Джон. Това е просто една шега, нали разбираш? — любезно му обясни Томи.

На Нат всъщност не му бе съвсем ясно, но не посмя да си го признае, усмихна се и продължи да разпитва:

— Той май е много добро момче, а?

— Бих се обзаложил, че е точно така. Знае толкова много неща и непрекъснато чете.

— А кой е онзи дебелият до него?

— Това е Кръглия Коул. Името му е Джордж, но го наричаме Кръглия, защото яде твърде много. Малчуганът до господин Баер е неговият син, Роб, а до него е седнал големият Франц, племенникът му. Той от време на време участва в обучението, но основно се грижи за нас през почивките.

— Май свири на флейта, нали? — попита Нат, след като Томи в миг замлъкна, защото бе успял да набута цяла печена ябълка в устата си и не бе в състояние да отрони и звук.

Томи първо само кимна с глава, но почти веднага след това премина към обяснения, макар че човек трудно би могъл да си представи подобно нещо при така стеклите се обстоятелства.

— Да, много го бива. Ние танцуваме или правим гимнастически упражнения под звуците на неговата флейта. Лично аз обичам повече барабана и възнамерявам да се науча да свиря колкото е възможно по-скоро.

— Моята слабост е цигулката, отдавна вече свиря — довери му Нат, изпълнен с радост, че може да поговори на тази любима за него тема.

— Наистина ли? — погледна го недоверчиво, но с изпълнени с интерес очи Томи. — Господин Баер има една стара цигулка и със сигурност ще ти позволи да свириш с нея, ако желаеш.

— Смяташ ли? Естествено, че искам, това е най-голямото ми желание. Знаеш ли, аз обикалях и свирех заедно с баща ми и още един музикант, докато той не почина.

— Това май е твърде забавно занимание? — извика Томи, силно впечатлен.

— Не, всъщност е ужасно. Ако знаеш колко е студено през зимата и горещо през лятото… Освен това понякога така се уморявах, а възрастните често се ядосваха и се караха; нямахме и достатъчно храна… — Нат замълча за миг, докато хапна набързо една питка с петмез, сякаш за да увери сам себе си, че лошите времена вече са отминали. После допълни с тъга в гласа: — Но независимо от всичко много обичах цигулката си и сега тя толкова ми липсва. Николо ми я взе, след като баща ми почина. Не ме искаше повече със себе си, защото бях болен.

— Можеш да участваш в оркестъра, ако свириш добре. Ще видиш, че ще те вземат.

— Нима тук имате оркестър? — попита Нат и очите му светнаха от радост.

— Точно така, весел оркестър, в който всички изпълнители са момчета. Те изнасят концерти тук и какво ли още не. Ще ги видиш още утре вечер.

След тази вълнуваща забележка Томи се съсредоточи отново върху вечерята си, а Нат потъна в сладки мечти пред пълната си чиния.

Госпожа Баер чу всичко, което момчетата си казаха, макар че уж се занимаваше с разпореждания около донасянето на още храна и с грижи за малкия Теди, на който толкова му се спеше, че клатеше глава като червен мак, докато накрая потъна в дълбок сън, опрял главица върху голяма мека кифла. Госпожа Баер нарочно бе настанила Нат до Томи, защото този палавник бе доста разговорлив и бързо установяваше контакт с непознати, което бе твърде важно за притеснителни момчета като Нат. Той веднага усети, че между тях има някаква близост, и без притеснение му сподели някои свои съкровени тайни по време на вечерята, които помогнаха на госпожа Баер да се ориентира за характера му много по-добре, отколкото ако лично бе разговаряла с него.

В писмото, което господин Лорънс бе изпратил по Нат, бе написано:

Скъпа Джоу,

Ето ти един случай, с който, вярвам, с удоволствие ще се заемеш. Този беден младеж вече е кръгъл сирак, при това болен и без никакви приятели. Бил е уличен музикант, но го открих в едно мазе, потънал в скръб за починалия си баща и за загубената си цигулка. Струва ми се, че наистина има талант, така че си заслужава да се опитаме да му помогнем. Ти би могла да излекуваш изтерзаното му тяло, Фриц да се погрижи за занемареното му образование, а когато е готов, тогава аз ще преценя дали наистина е гений, или просто надарено момче, което би могло да изкарва прехраната си с музика. Дай му тази възможност в знак на приятелство към твоето старо момче.

Теди

— Разбира се, че ще го направим — възкликна госпожа Баер, след като прочете писмото. А когато погледна към Нат, веднага почувства, че независимо дали е гений или не, в момента той е едно самотно, болно момче, което има нужда точно от онова, което наистина обичаше да дава — домашен уют и майчински грижи. Двамата с господин Баер мълчаливо го наблюдаваха и независимо от окъсаните дрехи и липсата на елементарно възпитание, у това момче имаше нещо, което им харесваше. Нат бе слабичък и блед дванайсетгодишен младеж със сини очи и високо чело под разрошената, отдавна неподстригвана коса. Лицето му често придобиваше напрегнато, дори уплашено изражение, сякаш очакваше, че някой ще го наругае или удари. Но чувствителните му устни видимо потрепваха, когато срещнеше нежен поглед, а очите му се изпълваха с такава благодарност, когато чуеше думи, изпълнени с топлота и сърдечност.

— Господ да благослови тази бедна душа, ще му разреша да си свири по цял ден с цигулката, стига да поиска — тихо прошепна госпожа Баер, след като видя изпълненото с нетърпение щастливо изражение на момчето, докато Нат му разказваше за оркестъра.

Затова и след вечерята, когато момчетата побързаха да се усамотят в класната стая, където започваха нови веселби, госпожа Джоу се появи с цигулка в ръка и след като размени няколко думи със съпруга си, се насочи към Нат, който се бе свил в ъгъла и наблюдаваше с нескрит интерес всичко наоколо.

— Сега, младежо, би ли ни посвирил? Все още нямаме цигулка в нашия оркестър, надявам се, че ти ще се справиш чудесно.

Очакваше, че момчето ще се поколебае, но то веднага грабна стария инструмент и го притисна към себе си с такава любов, че не бе трудно да се увери човек, че музиката наистина е негова страст.

— Ще се постарая, госпожо — бяха единствените му думи, след което прокара бързо лъка по струните, сякаш нямаше търпение да чуе по-скоро обичните звуци.

В стаята бе ужасно шумно, но Нат като че бе глух за всички останали звуци наоколо, свиреше единствено за себе си, потънал в наслада, забравил за всичко друго на света. Изпълняваше една обикновена негърска мелодия, от онези, които обикновено свиреха уличните музиканти, но веднага успя да привлече вниманието на момчетата, постепенно шумът утихна и всички започнаха да го слушат с учудване и наслада. Едно по едно момчетата се приближиха до него, господин Баер също застана точно до него и започна внимателно да го наблюдава. Нат изглеждаше наистина щастлив, свиреше с много чувство, без да обръща внимание на скупчилите се слушатели, очите му блестяха, бузите му се бяха зачервили, а тънките му пръсти направо хвърчаха, докато той притискаше нежно цигулката под брадичката си и я караше да говори с езика на музиката така, че посланията й да достигат до сърцата на всички.

Избухналите шумни аплодисменти бяха за него много по-голяма награда, отколкото дъжда от дребни монети, които бе получавал в миналото. Той се огледа малко смутено наоколо, сякаш искаше да им каже: „Постарах се, доколкото можах, моля ви да харесате моето свирене“.

— Няма съмнение, че наистина си те бива — извика Томи, който вече се чувстваше нещо като закрилник на Нат.

— Ще свириш първа цигулка в моя оркестър — допълни с одобрителна усмивка Франц.

— Теди е прав, в това момче наистина има нещо — пошепна госпожа Баер на съпруга си, който кимна с глава в знак на съгласие, след което потупа окуражително Нат по рамото.

— Ти свириш чудесно, синко — каза му с много топлота. — Я сега започни някоя песен, за да можем и ние да ти пригласяме.

Това бе най-щастливият миг в живота на бедното момче. Изпълнен с гордост, той пристъпи напред, докато всички останали се струпаха около него. Никой не обръщаше внимание на окъсаните му дрехи, гледаха го с уважение и с нетърпение очакваха да чуят следващото му изпълнение.

Избраха една песен, която бе позната на всички и след един-два неуспешни старта, най-накрая успяха да запеят. Цигулката, флейтата и пианото водеха хора от момчешки гласове, които направо караха покрива да трепери. Това май се оказа твърде много за Нат, който явно бе по-слаб и изтощен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. И едва бе отшумял последният звук от песента, когато лицето му се разтрепери, той изпусна цигулката, обърна се към стената и се разплака като малко дете.

— Какво има, скъпи — попита го госпожа Баер, която през цялото време бе пяла с пълен глас, като в същото време се опитваше да попречи на малкия Роб да тропа с обувките си по пода.

— Всички сте толкова мили… наистина е прекрасно — просто не мога да го понеса — ридаеше Нат, после се закашля и накрая едва си поемаше дъх.

— Ела с мен, скъпи, ти трябва да си легнеш и да си починеш. Явно си ужасно уморен, а това място е твърде шумно за теб — пошепна му госпожа Баер, хвана го за ръка и го отведе в своята стая, където го остави да се наплаче на спокойствие.

После го накара да й разкаже всичко за себе си и изслуша със сълзи на очи тъжната му история, макар че вече знаеше за повечето неща от живота му.

— Скъпо дете, сега вече имаш майка и баща, а това тук е твоят дом. Не мисли повече за тъжните дни, опитай се да свикнеш тук и да се чувстваш щастлив. Можеш да бъдеш сигурен, че ако зависи от нас, никога няма да позволим да страдаш отново. Това място съществува точно затова, за да направи щастливи всякакви момчета, да ги научи да си помагат един на друг, да ги направи полезни граждани. Поне се надявам, че е така. Тук ще можеш да свириш колкото искаш, но първо трябва да се излекуваш. Сега ще се качим в банята, за да се изкъпеш, а после си лягаш. Ако искаш, утре можем заедно да планираме времето ти тук.

Нат бързо стисна подадената й ръка и тръгна, без да може да отрони нито дума, но изпълнените му с благодарност очи бяха достатъчно изразителни. Госпожа Баер го заведе в голяма стая, където ги посрещна една дебела немкиня с такова кръгло и засмяно лице, че приличаше направо на слънце.

— Това е сестра Хамел, тя ще ти помогне хубавичко да се изкъпеш, ще те подстриже, за да бъдеш съвсем „наред“, както се изразява Роб. Ето тук е банята. Обикновено в събота вечер първо изкъпваме малките момченца, за да ги сложим да си лягат, преди големите да нахълтат тук. Хайде, Роб, да започваме с теб.

Докато говореше, госпожа Баер бе смъкнала всичките дрехи на Роб и бързо го натика в продълговатата вана в малката баня, която се намираше точно до стаята на сестрата.

Вътре имаше две вани, няколко душа и всички останали необходими принадлежности. Нат скоро се отпусна в другата вана и остана там доста време, като с удоволствие наблюдаваше двете жени, които набързо изкъпаха, подсушиха и навлякоха пижамките на четири-пет малки момченца, след което ги настаниха в леглата им в съседната стая. Малчуганите, естествено, съвсем не стояха мирни, правеха какви ли не номера, докато течаха тези операции, с което предизвикваха радостни възгласи и смях. Мина доста време, докато всички се умириха в леглата си.

Междувременно Нат вече се бе изкъпал, получи едно одеяло от сестрата и се настани до огъня, където тя го подстрига. Нова група момчета бе пристигнала и се бе настанила в банята, оттам долитаха толкова силни звуци от цамбуркане и викове, сякаш се провеждаше обучение на цяло ято млади тюлени.

— Май е най-добре Нат да остане да спи при теб, така че ако кашлицата го тормози много през нощта, би могла да му дадеш малко чай — предложи госпожа Баер, която хвърчеше наоколо като квачка, която трябва непрекъснато да наблюдава немирните си пиленца.

Сестрата се съгласи, даде на Нат дебела пижама, после му донесе нещо топло и сладко за пиене и го настани в едно от трите малки легла в стаята. Той се отпусна в него с такова удоволствие, напълно убеден, че на този свят не би могъл да съществува по-голям лукс. Чистотата сама по себе си бе едно съвършено ново и приятно усещане за него, дебелите пижами бяха напълно непознат лукс в неговия предишен свят, а глътките от „добрата течност“ бяха като благ мехлем за кашлицата му, точно както милите думи действаха на самотното му сърце. Чувството, че някой се интересува и е готов да се грижи за него, превръщаше тази обикновена стая в истински рай за бездомното дете. Беше нещо като красив сън и той често стискаше очи и отново ги отваряше, за да види дали всичко няма в миг да изчезне. Последните преживявания бяха прекалено вълнуващи, за да може да заспи след преживяното, не би могъл да го направи, дори и да бе опитал, още повече че съвсем скоро пред изумените му очи се представи една от странните и в същото време типични картини за Плъмфийлд.

Краткото затишие след виковете и цамбуркането в банята бе последвано от внезапна поява на възглавници, които се разхвърчаха от всички страни. Последваха ги бели завивки, измъкнати от леглата. Яростната битка се водеше в няколко стаи, после обхвана и горния коридор и дори в някои моменти за кратко се пренасяше и в стаята на сестрата, но това ставаше единствено когато някой притиснат от враговете си воин се опитваше да намери там защита. По всичко изглеждаше, че абсолютно никой не бе критично настроен към тези войнствени действия, не последва никаква забрана или признак на учудване от разразилата се война. Сестрата продължаваше да подрежда хавлиените кърпи на закачалката, а госпожа Баер простираше навън изпраните дрехи с такова спокойствие, сякаш в къщата цареше пълен ред. Когато се върна, едно от момчетата хвърли по погрешка възглавницата си към нея, а тя само го подгони към другата стая, като запрати след него и възглавницата му.

— Няма ли да се наранят? — попита Нат, като почти се превиваше върху леглото от смях.

— Не, скъпи, не! Битката с възглавници е разрешена всяка събота вечер. На следващия ден всичко изглежда по съвсем различен начин, особено след като момчетата се изкъпят и заблестят от чистота. Дори на мен всичко това ми доставя удоволствие — поясни госпожа Баер и се зае да подрежда чистите чорапи в шкафа.

— Това наистина е едно чудесно училище! — възкликна с възхищение Нат.

— Може да ти изглежда странно — засмя се госпожа Баер, — но ние не бихме искали да превръщаме в кошмар живота на децата чрез прекалено строги правила и много уроци. Честно казано, в началото бях забранила тези нощни битки с възглавници, но и без това никой не ме послуша. Просто не бях в състояние да удържам всички тези момчета, затова сключих с тях споразумение: аз се съгласих на петнайсетминутна яростна война с възглавници всяка събота вечер, а те обещаха да си лягат тихо и кротко в леглата през останалите дни. Опитахме и експериментът се оказа успешен. Ако те не удържат на думата си, тогава се лишават от съботното забавление, но ако всичко е наред през седмицата, просто разтварям прозорците, премествам лампите на безопасно място и те могат да настъпват и завладяват територии по целия етаж.

— Чудесно сте го измислили — възкликна Нат, който също изпитваше желание да се включи в бойните действия, но не се осмеляваше да си го признае от първата си вечер тук. Затова се задоволи само да лежи в леглото и да наблюдава този наистина забележителен спектакъл.

Томи Бангс предвождаше настъпващата армия, а Деми с достойна за възхищение храброст защитаваше стаята си, като успяваше да трупа на куп възглавниците със същата бързина, с която ги хвърляше по него настъпващият враг. Накрая агресорите останаха без никакви амуниции и с голи ръце се втурнаха напред, като се опитваха да си върнат оръжията. Е, случваха се и някои дребни инциденти, но никой нямаше нищо против тях, приемаха ги с чувство за хумор, докато възглавниците летяха като големи снежни топки напред-назад. В един момент госпожа Баер погледна часовника си и обяви на висок глас:

— Времето свърши, момчета. Бързо всички в леглата, за да не плащате неустойка.

— Какво е това неустойка? — попита с любопитство Нат, защото изгаряше от нетърпение да научи какво се случва с онези нещастници, които отказваха да се подчинят на тази доста странна, но с напредничави идеи, преподавателка.

— Лишаване от следващо удоволствие — отвърна госпожа Баер. — Давам им пет минути, за да се успокоят, след това изгасвам лампите и очаквам пълен ред и спокойствие. Те са благородни момчета и държат на думата си.

Това май бе действително така, защото битката приключи точно толкова внезапно, колкото бе и започнала — полетяха само една-две възглавници, последва прощален вик, докато Деми отправи един последен удар по отстъпващия враг, след което се чуха и няколко закани за следващия път и накрая настъпи мир и спокойствие. В стаите вече можеше да се чуе само приглушен смях или шепот, финалната фаза на тази невероятна съботна вечер. Мама Баер целуна новото момче и го остави да потъне в щастливи мечти за живота си в Плъмфийлд.