Алистър Рейнолдс
Вековен дъжд (7)

Седем

Телефонът на Флойд го изтръгна от съня грубо и методично някъде след осем сутринта. Не беше спирало да вали още откакто се бе върнал от Монпарнас. По прозореца се спускаха плътни диагонални линии, а вятърът караше разхлабените стъкла да подрънкват в металните му рамки. Някъде в апартамента се чуваше бодрото подсвиркване на Кюстин, докато французинът миеше съдовете. Флойд се намръщи. Имаше две неща, които мразеше най-много рано сутрин: телефонните разговори и прекомерната бодрост у хората.

Все още облечен наполовина от предната вечер, той стана с олюляване от леглото и вдигна слушалката:

— Флойд — произнесе с надебелял от малкото сън глас. — Как сте, мосю Бланшар?

Последното очевидно впечатли човека отсреща.

— Откъде разбрахте, че съм аз?

— Да го наречем предчувствие.

— Не ви е прекалено рано, нали?

Флойд потърка слепналите си очи.

— Ни най-малко, мосю. Не съм отпускал глава цяла нощ, работех по случая.

— Така ли? Тогава може би имате какво да ми кажете?

— Още сме в самото начало на разследването — обясни Флойд. — Засега сравняваме информацията от снощи. — Той с мъка потисна една прозявка.

— В такъв случай допускам, че имате някакви предварителни следи?

— Една или две — отговори Флойд.

Кюстин влетя в стаята, бутайки чаша с кафе в свободната му ръка.

— Кой е? — попита с пресилен шепот.

— Познай — оформи устата на Флойд.

— И те са? — настояваше Бланшар.

— Струва ми се рано да се определи накъде водят. — Флойд се поколеба, след което реши да изпита късмета си: — Впрочем вече се обърнах към специалист, който да се запознае с документите в кутията.

— Специалист? Имате предвид някой, който разбира немски?

— Да — призна вяло Флойд. Той отпи от нетърпимо силното кафе и си пожела Бланшар… както и останалата част от света… да го оставят на мира до по-късно същия ден. Кюстин се настани на ръба на сгъваемото му легло, отпуснал ръце в скута си, без да сваля престилката на цветя, все така превързана около кръста му.

— Много добре — заяви Бланшар. — Предполагам, че би било наивно да се очаква прогрес в толкова ранна фаза на разследването.

— Неразумно, определено — отговори Флойд.

— Тогава ще се свържа с вас малко по-късно. Ще ми бъде изключително интересно да науча какво е казал вашият специалист за документите на мадмоазел Уайт.

— Самият аз го очаквам със затаен дъх.

— Желая ви приятен ден.

Флойд удовлетворено чу как Бланшар прекъсва връзката от другата страна на линията. Той погледна Кюстин:

— Надявам се, след като си тръгнах снощи, да си намерил нещо полезно?

— Вероятно не е точно на каквото се надяваш. Как мина с Грета?

— Не толкова добре, колкото ми се искаше.

Кюстин го гледаше със съчувствие.

— От разговора ти с Бланшар подразбрах, че отново ще се видиш с нея.

— По-късно днес.

— Тогава все още имаш шанс. — Кюстин се изправи и започна да развързва престилката си. — Слизам долу да купя хляб. Пооправи се и ще обсъдим преживелиците си на закуска.

— Мислех, че не си се натъкнал на нищо?

— Не съм съвсем сигурен. Не бих си заложил главата, но все пак имаше нещо… нещо забелязано от един от съседите на мадмоазел Уайт.

— Какво? — попита Флойд.

— Ще ти разкажа на закуска. А ти пък ще ми разкажеш какво е станало с Грета.

Докато Кюстин купуваше хляб, Флойд прегледа набързо сутрешния вестник. Погледът му се плъзгаше през заглавията — някакво убийство на първа страница, — докато от трета пред очите му не изскочи едно познато име. Споменаваха Майол, инспекторът, дал името на Флойд на Бланшар. Майол бе една от малкото ядливи ябълки сред все по-загниващата купчина и беше избрал по-скоро да стои встрани от случващото се, вместо да взима активно участие в политическия дневен ред, който Шателие налагаше на полицията. Някога изгряваща звезда в Криминалния отдел — всъщност по времето, когато Флойд го бе срещнал, — дните на Майол по следите на високопоставени престъпници и арести за първа страница отдавна бяха приключили. Сега му подхвърляха остатъците, безславни задачи, като операции по пресичане на контрабандни канали и неща от този сорт. В статията се споменаваше, че Майол е разкрил незаконна работилница за отпечатване на фалшиви грамофонни плочи в квартал Монруж. Материалът описваше разследването като „в процес на изясняване“ и подхвърляше информацията, че полицията е поела по още няколко други следи, отнасящи се до криминална дейност в комплекса от изоставени сгради в съседство с работилницата. Новината потисна Флойд. Въпреки радостния факт, че вече можеше да разглежда на воля плочите в обращение на пазара, без да се тревожи, че някоя очевидно безценна частица от историята на джаза — например запис на „Дженет“^[1] на Луис Армстронг от 1923 година — може да се окаже отпечатана само преди седмица, донякъде новината, че добър следовател като Майол преследва кокошкари, докато наляво и надясно се случваха необясними смъртни случаи, беше обезкуражаваща.

Влезе в банята и се изкъпа набързо с хладка вода, пълна с ръжда заради остарелия водопровод. В устата му имаше лош вкус, но не от водата от душа, нито от портокаловия ликьор, който беше споделил с Грета. Докато се подсушаваше, чу, че Кюстин се прибира. Облече си чист потник, тиранти и бяла риза, изоставяйки идеята за избор на вратовръзка до момента, в който щеше да му се наложи да се изправи пред външния свят. Влезе в малката кухничка по чорапи. Във въздуха се носеше миризма на топъл хляб, а Кюстин вече мажеше една филия с масло и конфитюр.

— Ето — каза французинът. — Изяж това и стига си се преструвал на нещастен.

— Мога да мина и без проверки в осем сутринта. — Флойд издърпа стола срещу Кюстин и се настани на него. — Вече започвам да се двоумя за цялата работа. Мисля, че ще бъде най-добре да се откажем, докато нещата не са стигнали прекалено далеч.

Кюстин наля още кафе и за двамата. Сакото му бе измокрено от дъжда, но иначе изглеждаше безупречно спретнат: с избръсната до синьо брадичка и внимателно подстриган и напомаден мустак.

— По някое време вчера бих се съгласил с теб.

— А сега?

— Вече имам известни подозрения, че в крайна сметка може и да излезе нещо. Заради думите на онзи съсед. Имало е нещо скрито-покрито със сигурност.

— Е, какво точно ти е казал съседът? — попита Флойд, докато ядеше намазаната филия.

Кюстин затъкна салфетка в яката си:

— Разговарях с всички наематели, които успях да намеря снощи. Бланшар смяташе, че ще си бъдат у дома, но двама липсваха, или най-малкото бяха излезли, когато започнахме разследването. Мога да ги потърся по-късно; най-малкото ще можем да спечелим още време.

— Съседът — напомни му Флойд.

— Млад мъж, студент по право. — Кюстин отхапа от намазаната с конфитюр филия и докосна деликатно крайчетата на устата си със салфетката. — Оказа се дружелюбен. Всъщност до един се оказаха дружелюбно настроени, когато се оказа, че си нямат вземане-даване с Ке. А и след като става дума за убийство… — Той размаха филията, за да подчертае думите си: — Не можеш да им затвориш устите, щом веднъж решат, че е вероятно да се окажат важни свидетели в такова разследване.

— Какво точно спомена студентът по право?

— Не я познавал много добре, но каза, че се прибирал в най-различни часове на деня и пътищата им рядко се пресичали. Обикновено си кимвали и нищо повече, такива ми ти работи.

— Харесвал ли я е?

— Вече си има годеница, доколкото успях да разбера.

— Звучи ми така, сякаш показанията му не си струват особено труда. Какво толкова ти е доверил за нея?

— Онова, което е чул — обясни Кюстин. — Знаеш какви са тези сгради… стените са тънки като хартия. Винаги когато си била у дома, го е научавал от първа ръка, не е можела да направи и крачка, без дъските на пода да изскърцат.

— И това е всичко?

— Не. Чувал шумове, странни звуци — продължи Кюстин, — сякаш някой много тихо свирел една и съща нота на флейта или някакъв струнен инструмент, отново и отново.

Флойд се почеса замислено по главата:

— Бланшар каза, че никога не я е чувал да слуша музика, нито по радиото, нито на онзи стар грамофон. Но спомена шумове.

— Именно. А човек би си помислил, че щеше да забележи, ако е държала някакъв инструмент в стаята си, нали така?

— Значи не е било музикален инструмент. Какво друго? — продължи замислено Флойд.

— Каквото и да е било, трябва да е идвало от радиото. Както ми го описва студентът, на мен лично ми се струва, че е било код. Каза, че чувал дълги ноти и къси ноти, а понякога долавял повторение, сякаш определена част от съобщението се повтаряло.

За пръв път тази сутрин Флойд започваше да се чувства напълно разбуден.

— Искаш да кажеш, нещо като морзов код?

— Сам си прави заключенията. Разбира се, студентът не проявил достатъчна доза любопитство, че да запише звуците. Чак когато разбрал за смъртта й, отново си спомнил за тях, но дори тогава не им отдал достатъчно голямо значение.

— Така ли?

— Учи трета година, през това време е сменил най-малко десет квартири. Твърди, че би се учудил, ако някой от съседите му не е имал поне един странен навик. И че след известно време се научаваш да не обръщаш внимание на такива неща. Дори сам признава, че обичал да си прави гаргара и че е чувал някои от съседите му да коментират колко странно е да го чуеш в два през нощта.

Флойд довърши хляба и кафето си.

— Налага се да се върнем в стаята й. И този път ще я разгледаме от горе до долу.

— Сигурен съм, че Бланшар ще бъде радостен да ни пусне вътре, ако му се стори, че го правим в интерес на разследването.

— Може би. — Флойд се изправи, като потърка брадата си и мислено си напомни да се обръсне, преди да излезе навън. — Но засега предпочитам да не бързаме много със заключенията. Не искам да се вълнува излишно от идеята, че е възможно да е била шпионин.

Кюстин го погледна с многозначителен блясък в очите:

— Но го обмисляш, нали? Най-малкото вече се заиграваш с предположението?

— Хайде засега да се придържаме към конкретните доказателства, в това число свидетелите от първа ръка. А другите наематели? Научи ли нещо от тях?

— Нищо полезно. Един спомена, че е забелязал странно момиченце, навъртащо се наоколо в деня на инцидента.

— По какъв начин странно?

— Твърдеше, че детето изглеждало болнаво.

— Ами тогава — заяви с широк жест на ръката — да обградим обичайните заподозрени болнави деца. И случаят е приключен. — В същия момент обаче не му даваше мира споменът за момиченцето, което бе излязло от сградата на Бланшар предишната вечер. — Не можем да говорим за конкретна връзка със случая, нали?

— Човекът просто се опитваше да бъде от полза — отговори в своя защита Кюстин. — Поне сега всички наематели имат визитката ти и до един обещаха да се свържат с нас, ако се сетят за още нещо. Никой не беше чувал за каквато и да било сестра. — Той се зае да маже с масло още една филия. — Е, това са моите новини. Твой ред е.

 

 

Матисът се плъзгаше през сутрешното задръстване, а гумите му съскаха през дълбоките до глезените локви на местата, където отводнителните канали се бяха запушили и връщаха обратно на улицата. Дъждът най-после беше отслабнал и слънцето блестеше болнаво върху мокрите каменни облицовки и декоративните жлебове на железните стълбове на лампите по улицата, лъскавите статуи и входовете за метрото в стил ар нуво. Флойд обожаваше тази страна на Париж. През полузатворените му очи градът приличаше на маслена картина, нуждаеща се от още няколко дни, за да изсъхне напълно.

— Е, по въпроса за Грета — обади се Кюстин от седалката до шофьора. — Не можеш да го отлагаш до безкрай, Флойд. Имахме сделка.

— Каква сделка?

— Че аз ще ти разкажа за моите патила, а ти ще ми разправиш за Грета.

Флойд стисна волана по-здраво.

— Не се връща за постоянно. Няма да пее с групата.

— И няма шанс да я убедим?

— Никакъв.

— Защо тогава се е върнала, ако не да те тормози с напразни надежди? Признавам, че е жестока, нашата малка властна фройлайн, но не и чак толкова жестока.

— Леля й е на смъртно легло — обясни Флойд. — Иска да остане с нея до края. Това е, поне отчасти.

— А останалото?

Флойд се поколеба, на ръба да заяви на Кюстин да си гледа работата. Само че Кюстин заслужаваше повече от това — собственото му бъдеще беше заложено, също както и това на Флойд. Просто все още не го осъзнаваше.

— Няма да се връща и при оркестъра.

— И с тях ли се е скарала?

— Изглежда не е, просто й се струвало, че нямат бъдеще и че същото важи за нея, ако остане с тях. Така че й хрумнало друго.

— Ще продължи соло?

Флойд поклати глава.

— Още по-амбициозно. Телевизия. — Той произнесе последната дума така, сякаш му се струваше неприлична. — Иска да бъде част от нея.

— Не мога да я виня — сви рамене в отговор Кюстин. — Има таланта и определено има външността. Браво на нея, казвам аз. Защо не си на нейна страна?

Флойд накара колата да завие покрай една дупка на пътя и заобиколилите я мъже в работни дрехи, които си подхвърляха шеги, без да се занимават с нещо конкретно.

— Защото говори за телевизия в Америка. По-специално, разбира се, в Лос Анджелис.

В продължение на няколко пресечки Кюстин не каза нищо. Флойд продължаваше да шофира мълчаливо, представяйки си как мисловните зъбни колела на партньора му се задвижват и обработват последствията от новата информация. Най-накрая забавиха пред един светофар.

— Попитала те е дали искаш да отидеш с нея, нали? — попита Кюстин.

— Не точно — отговори Флойд. — По-скоро ми даде ултиматум. Ако тръгна с нея, имаме шанс да се съберем отново. Каза, че ще видим как ще потръгнат нещата. Ако не се получи, тя напуска живота ми и никога повече няма да я видя.

Светлините на светофара превключиха и те потеглиха отново.

— Бива си го ултиматумът — заяви Кюстин. — Разбираемо е от нейна гледна точка, обаче… ще й бъде от полза да държи край себе си някой широкоплещест американски приятел, който да отблъсква акулите.

— Аз съм французин.

— Само когато ти е угодно. А когато ти е угодно да си американец, сменяш предавката също толкова лесно.

— Не мога да замина. Тук съм си изградил живот. Имам бизнес. Имам бизнес партньор, чиято заплата зависи от мен.

— Звучиш ми като някой, който много усилено опитва да убеди сам себе си в нещо. Интересува ли те аз какво мисля?

— Нещо ми подсказва, че и бездруго ще разбера.

— Трябва да отидеш с нея. Вземи кораба или самолета, или каквото там ти хрумне, и замини за Америка. Погрижи се за нея в Холивуд, или където там са изградили онези от телевизията империята си. Дай си две години. Ако работата не потръгне, Грета спокойно ще може да си изкарва хляба и тук.

— А аз?

— Ако тя печели добре, може би на теб няма да ти се налага да мислиш за пари.

— Не зная, Андре.

Кюстин удари раздразнено таблото пред себе си.

— Какво имаш за губене? Може сега да имаме случай, но през по-голямата част от времето едва събираме два сантима на едно място. Много е вълнуващо, признавам, но ако разследването не ни отведе някъде, ще бъдем отново там, където бяхме вчера: ще чукаме на поредната врата в Маре. Само дето вече не разполагаме с контрабас.

— Винаги можем да намерим детективска работа.

— Без съмнение. Но ако съм научил поне нещо в нашата работа, Флойд, то е, че парите падат главно от следене на любовници и издирване на изгубени домашни любимци.

— А ти какво ще правиш? — попита го Флойд.

— Същото, каквото винаги съм правил — отговори Кюстин. — Ще следвам инстинкта и съвестта си.

— Ще ти припиша бизнеса, разбира се, ако изобщо се стигне дотам.

— Значи поне донякъде си обмислил нещата. Радвам се да го чуя, Флойд. Показва, че разсъждаваш ясно за пръв път в живота си.

— Просто обмислям възможностите си, нищо повече. — Флойд зави по улицата на Бланшар. — Нищо няма да се промени, докато не разрешим този случай.

 

 

— Неочакван напредък? — попита Бланшар, докато отваряше вратата и ги пропускаше в стаята си. Към стълбището и коридорите проникваше толкова малко светлина, че атмосферата в сградата изглеждаше точно по същия начин, както и предната вечер. — Очевидно доста неща могат да се променят за един час.

— Казах ви, че имаме някои идеи — поправи го Флойд. — Междувременно моят партньор и аз искахме да огледаме още веднъж стаята на мадмоазел Уайт.

— Смятате, че предния път сте пропуснали нещо съществено?

— Тогава просто надникнахме. — Флойд кимна към малкото куфарче, което Кюстин беше взел с тях. — Този път сме тук, за да свършим работата докрай.

— В такъв случай ще ви пусна.

Изчакаха хазаинът да закопчае догоре плетената си жилетка и да вземе ключовете, след което Флойд и Кюстин учтиво го последваха нагоре по стълбите до петия етаж и вратата на Сюзан Уайт.

— Само да изясним… никой освен вас не е докосвал вещите в стаята от вчера насам, нали? — попита Флойд.

— Абсолютно никой.

— А възможно ли е някой да се е промъкнал вътре, без вие да разберете?

— Щяха да използват ключа — отговори Бланшар. — Този на мадмоазел Уайт е у мен. Беше в нея, когато почина… полицията ми го върна.

— Възможно ли е някой да е направил дубликат? — настоя Флойд.

— Напълно, но е номериран за апартамента. Никой уважаван ключар не би направил дубликат без знанието на хазаина.

Бланшар ги пусна в апартамента. На дневна светлина изглеждаше по-голям и по-прашен, но точно както си го спомняше Флойд от предната вечер — препълнен с книги, вестници, списания и грамофонни плочи. Вратата за верандата беше отворена леко, за да се проветрява, а тънките бели завеси се полюшваха от слабия ветрец.

— Ще ни трябва малко време насаме — обясни Флойд. — Моля, не се обиждайте, но обикновено работим по-ефикасно без излишна публика.

Бланшар стоеше все така нерешително на вратата и за момент Флойд се запита дали щяха да успеят да се отърват от него.

— Много добре тогава — произнесе най-накрая той. — Ще ви оставя на мира. Моля ви, оставете всичко така, както сте го намерили.

— Можете да разчитате на това — увери го Кюстин. Той почака, докато вратата не се затвори зад гърба на хазаина, след което попита: — Флойд, какво точно търсим?

— Искам да знам какво е слушала на радиото. Отиди да провериш дали старецът не се помайва в коридора.

Кюстин отиде до вратата, отвори я съвсем леко и провери коридора:

— Не, не го чувам и на стълбите. Искаш ли да погледна и при съседите?

— Не е необходимо. Вероятно са на работа. — Флойд коленичи и огледа голямото старо радио. Извади бележника си и първо провери дали стрелката за честотите е на същото място, на което я бе открил първия път. След това накара бледата светлина на скалата да се пробуди към живот, докато лампите във вътрешността на радиото загряваха. Завъртя копчето, а от високоговорителя се разнесе пропукване. Ала въпреки че обходи всички отбелязани радиостанции, не се чуваха нито музика, нито говор, нито морзов код.

— Може пък на съседа да му се е счуло? — предположи Кюстин.

— Бланшар също спомена странни звуци. Не мисля, че и на двамата им са се причували неща.

— В такъв случай радиото трябва да е развалено.

— Може би. Виж тук.

Кюстин коленичи и проследи погледа на партньора си.

— Просто килим, Флойд. Обикновено ще ги откриеш в домовете на хората.

— Имам предвид следите по килима, умнико — отговори дружелюбно Флойд, сочейки двете драскотини на разстояние една от друга горе-долу колкото ширината на радиоапарата. — Не зная дали са отскоро, или не. Забелязах ги още вчера… килимът беше набран… но досега просто не успявах да събера две и две.

— А сега си мислиш, че…?

— Бих казал, че са се появили, след като някой е издърпал радиото надалеч от стената.

— Явно са бързали, щом са свършили толкова зле работата.

— Точно същото реших и аз. — Флойд потупа Кюстин по гърба. — Да хвърлим един поглед?

— Няма да навреди.

— Първо се увери, че вратата е затворена. Не искам старецът да изникне отнякъде и да ни завари, докато се суетим тук. Като нищо ще му хрумнат разни идеи.

— Заключено е — отвърна Кюстин, след като провери.

Двамата застанаха от двете страни на апарата и го отместиха с общи усилия надалеч от стената, като внимаваха да не оставят допълнителни следи по килима. Работата си беше за двама и Флойд не се съмняваше, че здравата би се изпотил, ако и Кюстин не му помагаше.

— Гледай — каза той, когато надникнаха в образувалото се пространство от около половин метър зад радиото. — На пода има три винта и дървени стърготини, подсказващи, че са били извадени насила.

Кюстин гледаше през рамото му, приближил носната си кърпа към носа, за да не вдишва прахта.

— Някой е пипал тук — заяви той.

— При това набързо. — Флойд докосна тънкия дървен панел на гърба на радиото, който до този момент висеше свободно на единствения си винт. — Едва ли е щяло да му отнеме повече от пет минути да ги отвинти, но който и да е бил, очевидно не е имал време да търси отвертка. Вероятно е изкъртил капака с нещо, за да се добере по-лесно до вътрешността.

— Добре че съм си взел отвертката тогава — каза Кюстин и отиде да донесе куфарчето. Винаги имаше комплект с ключарски инструменти подръка, независимо по какъв случай работеха.

— Виж дали можеш да го свалиш — предложи Флойд.

Кюстин демонтира последния винт и шперплатовият капак най-после се изхлузи освободен, разкривайки вътрешността на апарата.

— Това е… любопитно — произнесе Флойд.

— Хайде — обади се Кюстин. — Да го обърнем към светлината. Трябва да го огледам по-добре.

Извъртяха радиото, така че отворената задна част да сочи към прозорците на балкона. Един лъч от утринното слънце прониза стаята, пресечен от малки танцуващи прашинки, и падна върху разкритото сърце на апарата, отразявайки се в гнездо от оплетени жици, стъклени лампи и емайлирани части. Практически цялото пространство във вътрешността бе натъпкано с електрически компоненти, оплетени в безкрайни възли и привиден хаос.

— Не прилича на нито едно радио, което някога съм виждал — обади се Кюстин. — По-скоро ми напомня на налудничав образец на модерно изкуство, нещо, заради което би дал добри пари само за да постоиш пред него, да гладиш брадичка и да изглеждаш замислен.

— Може би в крайна сметка наистина е била шпионин — отговори Флойд.

— Но какво е това? Какво е правела с него?

Флойд изключи апарата, след което предпазливо пъхна пръст в бъркотията от кабели, като внимаваше да не размести нещо. Някои от жиците бяха разхлабени, забеляза той: оголените им метални краища искряха на дневната светлина и веднага се забелязваха местата на бучките припой, където кабелите бяха изтръгнати от по-големите електрически части.

— Нищо не разбирам — каза той. — Но ти имаш по-добра представа от тези неща. Виждаш ли някакъв смисъл?

— Зависи какво имаш предвид под „смисъл“ — отговори Кюстин. — Естествено, разпознавам повечето от частите. Филтриращи кондензатори тук… двойка блокиращи кондензатори там… обичайните радиолампи ей оттатък… а това според мен е променлив кондензатор с две плочки. Стандартни части, откровено казано; странното обаче е, че са натъпкани в толкова тясно пространство. Едва ли е имала нужда от специална доставка; десетина радиоапарата, и е разполагала с всичко необходимо. — Той се усмихна. — Разбира се, като изключим научната степен по електроинженерство и твърдата ръка, докато е боравела с поялника.

— Може би нито едното не й е било в излишък. В крайна сметка, щом можеш да обучиш шпионин да си служи с морзов код, нищо не ти пречи да го научиш да майстори разни неща.

— Значи сериозно смяташ, че Сюзан Уайт сама е сглобила апарата?

Флойд погледна партньора си.

— Или е била тя, или някой от съучастниците й. Не виждам друго обяснение.

— Но защо й е било да го прави? Ако е била шпионин, защо просто не е донесла оборудването със себе си?

Въпросът тревожеше и Флойд, но засега не му хрумваше никакъв задоволителен отговор.

— Сигурно се е тревожела да не я разкрият — предположи той. — Ако е пристигнала в страната по официалните канали, навярно е минала и през митницата.

— От шпионите не се ли очаква да имат скрити отделения в багажа си, такива ми ти работи?

— Рискът да я разкрият си е оставал прекалено висок. Далеч по-добре е да имаш шифрован списък с радиочасти за пазаруване и инструкции как да ги сглобиш.

— Е, добре. — Кюстин се изправи и се подпря на стената, като почукваше мустака си с пръст. — Очевидно все още има неща, които не са ни ясни. Но нека поне си представим какво може да се е случило. Сюзан Уайт пристига в Париж като туристка и си наема стая. Сега се налага да се свърже със сънародниците си… които и където и да са били те.

— Или пък се налага да прослушва нечии други предавания — прибави Флойд.

Кюстин допусна предположението на Флойд, вдигайки пръст.

— Това също е възможно. Каквато и да е била причината, тя сглобява приемника, започвайки с простичък радиоапарат. Вероятно дори го е използвала, когато са я прекъснали. Нападателят я убива, като я бута през прозореца, точно както предполага Бланшар. След това убиецът забелязва приемника, или пък вече и бездруго е забелязал, че го използва. Очевидно са искали да го унищожат, но не са можели да го изнесат от стаята, без да привлекат внимание. Освен това е възможно да са… в единствено или множествено число… имали съвсем кратко време. В края на краищата, на паважа долу е имало топъл труп.

— И разбита пишеща машина — добави Флойд.

— Да — каза Кюстин, като вече не звучеше толкова самоуверено. — Не съм много сигурен къде се вписва тя. Може би са я ударили по главата с нея?

— Засега нека просто допуснем, че убиецът е бързал.

— Който и да е бил, е имал време само колкото да издърпа радиоапарата, да си проправи силом път през капака отзад и да провре ръка във вътрешността. Нанесли са колкото може повече поражения с надеждата, че радиото след това ще бъде неизползваемо. Няма съмнение, че ако са имали още някоя минута в повече, са щели да си свършат работата по-добре, но очевидно просто са успели да изтръгнат няколко жици и да го оставят така.

Флойд отмести един сноп кабели, като му се искаше да си беше взел фенерчето.

— Трябва да сглобим това нещо наново — каза той.

— Онова, което трябва направим — отговори Кюстин, — е да предадем всичко в ръцете на съответните власти.

— Смяташ, че ще вземат случая на сериозно сега, след като можем да им покажем едно счупено радио? Гледай реалистично на нещата, Андре: уликите си остават косвени. — Флойд внимателно улови една от оголените жици и потърси някоя, която да й съответства. — Но ако можехме да го поправим…

— Не знаем дали убиецът все пак не е извадил нещо отвътре.

— Да предположим, че са бързали, а след това да предположим още веднъж, че не са искали да ги заловят с нещо, което би могло да бъде свързано с тази стая.

— Не ти прилича да бъдеш чак такъв оптимист. — Кюстин се намръщи, приближи вратата и залепи ухо на нея. — Чакай малко… някой се качва по стълбите.

— Да върнем радиото обратно на мястото му. Побързай!

Флойд задържа капака на място, докато Кюстин го прикрепяше само с единия винт; останалите щяха да почакат. Зад тях някой опита дръжката на вратата.

— Бланшар е — просъска Кюстин.

— Само секунда, мосю — извика Флойд и двамата с дружни усилия избутаха тежкия радиоапарат обратно на мястото му, като внимаваха да не наберат килима прекалено много.

Хазаинът почука силно на вратата:

— Моля, отворете!

— Секунда — повтори Флойд.

Кюстин отиде до вратата и я отключи, а Флойд остана пред радиото, полагайки усилия да доизглади килима с тока на обувката си.

— Решихме, че ще бъде най-добре да заключим — обясни той. — Не искахме някой от съседите случайно да ни налети.

— И? — попита Бланшар, влизайки вътре. — Открихте ли нещо?

— Тук сме само от пет минути. — Флойд обхвана с ръка стаята, като му се искаше да не беше заставал толкова близо до радиото. — Чака ни доста работа. Мадмоазел Уайт очевидно е била заета малка пчеличка.

— Хмм. — Бланшар ги изгледа с присвити очи. — Мосю Флойд, работата е там, че това вече го знаех и сам. Интересуват ме пресни впечатления, а не неща, които отдавна са ми известни.

Флойд се отдалечи от радиото.

— Всъщност исках да ви задам няколко допълнителни въпроса. Забелязвали ли сте я някога да се качва тук с някого?

— Не съм я виждал с никого през цялото време, за което се познавахме.

— Никога? — попита Флойд.

— Дори и когато я последвах до метростанцията, не станах свидетел на размяната.

Флойд си припомни разказа на Бланшар за това как бе проследил Сюзан Уайт, натоварена с тежкия куфар. До този момент някак бе успял да забрави за тази подробност: беше в бележника му, но не беше първата мисъл, с която свързваше разследването. Сега обаче, след като подозираше, че е била във връзка с други агенти (освен ако, както предполагаше Кюстин, не бе използвала радиото, за да прихваща чужди предавания), в главата му започваха да се оформят бегли идеи за начина, по който беше работила. Сюзан Уайт — чужд агент в непознат град — през по-голямата част от времето бе действала сама. Възможно беше да е получавала заповеди и разузнавателна информация посредством радиото. Но нямаше начин да е оперирала съвсем сама в Париж, в противен случай размяната в метростанцията нямаше как да се състои. Значи някъде там трябваше да има и други агенти, също като нея: малка, относително организирана мрежа, пръсната из града, която поддържаше връзка с помощта на шифровани радиоизлъчвания. И освен ако тези излъчвания не идваха от много далеч, наоколо имаше някой, който ги изпращаше.

Флойд почувства странно замайване: комбинация от страх и трепет, на които знаеше, че няма как да устои. Щеше да навлезе още по-навътре и щеше да се отдаде изцяло, без значение какви щяха да бъдат последиците.

— Мислите, че е била убита, нали? — попита Бланшар.

— Идеята започва да ми се върти из главата, но не съм сигурен дали някога ще успеем да разберем кой точно го е направил.

— Някакъв напредък с документите? — настоя Бланшар.

Предната вечер Флойд беше оставил бележка на Грета, че ще я посети по-късно същия ден.

— Възможно е в тях да има нещо — отговори той. — Само че вижте, мосю Бланшар, щом Сюзан Уайт ви ги е дала на съхранение, значи е чувствала, че животът й е изложен на опасност.

— Което не спирам да повтарям още от самото начало!

— Работата е там, че ако убийството е било замислено предварително, тогава със сигурност е изпълнено перфектно. Без следи, които да водят до убиеца. Не вярвайте на булевардните детективски романи: убийците невинаги оставят доказателства.

— Ако наистина смятате така, тогава защо просто не приключим договорните си отношения още сега?

— И да се откажем или отстъпим пред лицето на опасността?

Кюстин се покашля, преди Флойд да е прибавил още нещо, за което по-късно щеше да съжалява:

— Не искаме да отнемаме повече от времето ви, мосю — произнесе спокойно той. — Имаме още доста работа в стаята, без да споменаваме, но се налага да разпитаме и други свидетели.

Бланшар обмисли думите му и кимна учтиво:

— Много добре. Мосю Флойд, най-малкото вашият колега все още смята случая за разрешим. — За момент погледът му сякаш се задържа върху килима пред радиоапарата и по лицето му като че се изписа моментно тревожно разбиране. След това се обърна и напусна стаята.

— Няма как да не харесаш стария глупак — обади се Флойд, — но ми се иска да не ни диша постоянно във врата.

— Парите са си негови. Просто иска да се увери, че ги използва правилно. — Кюстин замълча и отново зарови из инструментите си, но поклати глава: — Надявах се да нося нещо, с което да успея да снадя жиците. Налага се да отскоча до кантората.

— Мислиш ли, че ще успееш да го поправиш?

— Мога да опитам. Ако допуснем, че нищо друго не е било пипано, тогава е просто въпрос на свързване.

— Изглеждат ми напълно еднакви — призна Флойд, надничайки през процепа в пердетата към терасата. Пет етажа по-долу утринното слънце бе превърнало мократа улица в искрящо огледало. Известно време наблюдава как минувачите заобикаляха локвите, след което нещо привлече вниманието му.

— Естествено — обади се Кюстин. — Но в крайна сметка е въпрос на налучкване. Ако до края на следобеда не съм стигнал доникъде, се съмнявам, че по-нататъшните усилия в тази посока биха променили нещо. — Той почака няколко секунди. — Флойд? Чу ли изобщо една дума от онова, което казах?

Флойд откъсна поглед от прозореца.

— Съжалявам.

— Отново мислиш за Грета, нали?

— Всъщност — отговори Флойд — мислех за момиченцето от другата страна на улицата.

— Не забелязах никакво момиченце на идване.

— Защото не беше там. Сега обаче изглежда наблюдава тази стая.

Той позволи на завесата да се отпусне. Не можеше да го разгледа достатъчно подробно, за да го сравни с момичето, с което се бяха разминали предната вечер. Ала в начина, по който светлината падаше върху лицето й имаше нещо, от което ти се искаше да извърнеш очи.

— Не вярваш сериозно, че едно дете може да има нещо общо с убийството, нали? — попита Кюстин.

— Разбира се, че не — отвърна Флойд.

Двамата слязоха по стълбите и се насочиха към матиса. По времето, когато стигнаха до колата, момиченцето беше изчезнало.