Алистър Рейнолдс
Вековен дъжд (1)

Едно

Реката, течаща мудно под Пон дьо ла Конкорд, бе равна и сива като износен линолеум. Беше октомври и властите взимаха обичайните периодични мерки срещу контрабандата. В настоящия момент неочаквано изникналият пропускателен пункт беше разположен в далечния край на моста и успяваше да задръсти движението чак до десния бряг.

— Едно нещо така и не успях да си изясня — обади се Кюстин. — Ние музиканти, които допълват доходите си с малко детективска работа ли сме, или обратното?

Флойд хвърли бърз поглед в огледалото за задно виждане:

— А ти кое предпочиташ?

— Мисля, че най-много би ми харесало, ако имах доходи, които не се нуждаеха от допълване.

— Доскоро се справяхме добре.

— Доскоро бяхме трио. А преди това квартет. Не знам дали причината е в мен, но ми се струва, че забелязвам определена тенденция.

Флойд включи матиса^[1] на скорост и внимателно придвижи колата малко по-напред в опашката:

— От нас се иска само да задържим положението, докато тя се върне.

— Което никога няма да се случи — рече Кюстин. — Когато се качи на онзи влак, тя си тръгна завинаги. И дори това, че й пазиш мястото отпред в тази кола, не може да промени факта.

— Мястото си е нейно.

— Няма я. — Кюстин въздъхна. — Това е проблемът с таланта: рано или късно го забелязва и някой друг. — Големият французин порови из джоба на сакото си. — Ето. Покажи на добрия човек документите ми.

Флойд пое пожълтелия паспорт и го остави на таблото редом със своя. Когато най-после достигнаха пропускателния пункт, часовият прехвърли набързо документите на Флойд и му ги подаде, без да каже дума. После си отбеляза с палец една страница в паспорта на Кюстин и се наведе, за да огледа хубаво задната част на матиса.

— По работа ли, мосю?

— Много бих искал — отговори тихо Кюстин.

— Какво имате предвид?

— Има предвид, че търсехме работа — намеси се дружелюбно Флойд. — Но за нещастие така и не намерихме нищо подходящо.

— Каква работа?

— Музика — отвърна Флойд, като показа вътрешността на колата с ръка. — За това са инструментите.

Часовият заби дулото на щампования си автомат в платнения калъф на контрабаса:

— В тази щуротия ще се поберат доста цигари. Отбийте в зоната за инспекция.

Флойд отново пусна на скорост стария матис и го принуди да се заклати напред. Излезе от колоната и паркира над улея, където часовите претърсваха заподозрените превозни средства. От едната страна имаше раирана дървена барака. В нея дежурните се забавляваха с игра на карти и евтина порнография. През ниската каменна стена от другата страна се виждаше чакълестият вълнолом. Точно до стената имаше празен стол и импровизирана маса върху дървени магарета, покрита с плат.

— Говори колкото е възможно по-малко — каза Флойд на Кюстин.

Часовият с автомата се върна на мястото си точно когато върху покрива на колата почука друг:

— Изкарайте всичко и го сложете на масата.

Флойд и Кюстин извадиха калъфа от задната врата на матиса. Беше по-скоро неудобен, отколкото тежък и бе покрит с дълбоки драскотини и вдлъбнатини. Някоя и друга в повече едва ли щяха да бъдат от значение.

— Да го отворя ли? — попита Кюстин.

— Разбира се — отвърна часовият. — И махнете инструмента, ако обичате.

Кюстин се подчини. Извади контрабаса и го остави внимателно до калъфа. Така на масата не остана почти никакво място.

— Готово — каза той. — Можете да прегледате калъфа, ако мислите, че ми е хрумнала гениалната идея да скрия в него нещо друго освен инструмента.

— Не ме тревожи калъфът — отговори часовият. Той даде знак на един от колегите си, седнал на сгъваем стол непосредствено до бараката. Мъжът остави вестника, който четеше и взе кутията си с инструменти… очевидно беше някакъв вид инспектор. — Тези двамата съм ги виждал и преди — продължи часовият. — Постоянно минават напред и назад по моста, все едно е на път да излезе от мода. Човек започва да си задава въпроси, не мислиш ли?

Инспекторът присви очи по посока на Кюстин:

— Този го познавам — рече накрая. — Работил си в полицията, нали? Беше някаква голяма клечка в Централното управление?

— Реших, че промяната в кариерата ще ми се отрази добре.

Флойд извади нова клечка за зъби от джоба на ризата си, пъхна я в уста и захапа колкото можеше по-здраво. Острият й край се впи в плътта му и успя да я разкървави.

— Голямо падение, а, от високопоставена работа в полицията до това? — продължи да настоява инспекторът, подготвяйки инструментите си за работа. — Независимо от всичко, може да са скрили нещо във вътрешността. Налага се да разглобим това сладурче на части.

Флойд видя как Кюстин рязко си пое дъх и сложи отбранително ръце върху контрабаса:

— Не говорите сериозно, нали? — попита невярващо той. — Това е инструмент. Не се разглобява.

— От опита си досега мога да заключа — отговори инспекторът, — че всичко може да бъде разглобено.

— Полека — намеси се Флойд. — Остави им го. Просто парче дърво.

— Най-добре послушай приятеля си — предложи часовият. — В думите му има смисъл, особено като се вземе предвид, че е американец.

— Моля, махнете ръцете си от инструмента — нареди инспекторът.

Кюстин не възнамеряваше да се подчини. Флойд не го обвиняваше, не и дълбоко в себе си. Контрабасът беше най-скъпата вещ, която французинът притежаваше, заедно с матиса, модел „Емикатр“. Като се изключеха инцидентните разследвания, които им изпадаха оттук-оттам, това бе и единственото, което стоеше между тях и крайната бедност.

— Остави го — оформи устата на Флойд. — Не си заслужава.

Инспекторът и Кюстин бяха започнали да се боричкат за инструмента. Привлечен от внезапната шумотевица, часовият с автомата, който ги бе накарат да отбият, тръгна към тях с небрежна стъпка. Контрабасът вече беше напуснал масата и двамата мъже го дърпаха напред и назад все по-ожесточено.

Часовият с автомата свали предпазителя. Борбата не спираше, а Флойд вече бе почти напълно уверен, че контрабасът ще се счупи на две. Най-после противникът на Кюстин успя да надделее и изтръгна инструмента от ръцете му. За момент инспекторът замръзна, след което само с едно плавно движение хвърли контрабаса през ниската стена от другата страна на масата за инспекции. Времето се разтегна: и сякаш след цяла вечност Флойд чу как инструментът се удари с ужасен разцепващ звук върху облите камъни на брега долу. Кюстин се отпусна омаломощено на стола до масата.

Флойд изплю клечката за зъби и я наби с крак в прахта като недопушена цигара. Приближи се бавно до стената и надникна през нея, за да прецени щетите. До каменистия вълнолом имаше поне 10–12 метра. Грифът на контрабаса беше прекършен на две, а тялото му се бе разбило на неизброими назъбени парчета, пръснати във всички посоки от мястото на сблъсъка със земята.

Вниманието на Флойд бе привлечено от нечии тътрещи се крака вдясно от него. Вторият часови се спускаше към вълнолома по стъпалата на стръмната каменна стълба, излизаща от стената. Вляво от него се разнесе жалостиво стенание. Кюстин се бе навел през парапета и се взираше надолу. Очите му бяха широко разтворени и побелели, а зениците му се бяха свили до върхове на карфици. Постепенно стенанията му се превърнаха в несвързани думи:

— Не. Не. Не.

— Свършено е — каза Флойд. — И колкото по-бързо успеем да се ометем оттук, толкова по-добре за нас.

— Току-що унищожи част от историята! — извика Кюстин на инспектора. — Това беше контрабасът на Судийо! Самият Джанго Райнхарт се е докосвал до него!

Флойд успя да запуши устата на приятеля си:

— Просто е малко емоционален — обясни той. — Налага се да го извините. Напоследък е под голямо напрежение, нали разбирате, лични проблеми. Поднася своите най-искрени извинения. Нали така, Андре?

Кюстин не отговори. Трепереше, все така вперил поглед в разбития контрабас. Сигурно му се иска да върне времето назад, помисли си Флойд. Сигурно с всички сили се опитва да възстанови последните няколко минути от живота си, да отговори по възможно най-цивилизован начин на часовия и да направи така, че пораженията върху инструмента да не се окажат толкова безвъзвратни.

— Кажи го — прошепна Флойд.

— Поднасям извиненията си — произнесе Кюстин.

— Искрените…

— Поднасям искрените си извинения.

Инспекторът му отправи критичен поглед, след което сви рамене:

— Стореното — сторено. За в бъдеще гледай да се поучиш от приятеля си.

— Така и ще направя — отговори като попарен Кюстин.

Долу в ниското часовият изрита частите на контрабаса в реката. Скоро дървените отломки се изгубиха сред останалия боклук, прегърнал каменистия бряг.

 

 

Когато Флойд се появи в офиса си на третия етаж на улица „Драгон“, телефонът звънеше. Остави настрана пощата, която току-що беше прибрал от преградата за писма и вдигна слушалката от вилката:

— „Разследвания Флойд“? — произнесе, повишавайки глас, за да надвика трясъка на преминаващия влак, докато вадеше клечката за зъби от устата си. — С какво мога да…

— Мосю Флойд? Къде се губите? — Гласът, който звучеше така, сякаш принадлежи на възрастен господин, беше по-скоро изпълнен с любопитство, отколкото раздразнен. — Опитвам се да ви открия цял следобед, вече се канех да се откажа.

— Съжалявам — обясни Флойд. — Бях излязъл по работа. Разследване.

— Не е зле да обмислите възможността да инвестирате в секретарка — каза мъжът. — Или най-малкото в телефонен секретар. Чувам, че са доста популярни сред ортодоксалните евреи.

— Секретарките ли?

— Телефонните секретари. Машини, използващи магнитни ленти. Тъкмо миналата седмица ми се удаде възможност да разгледам един модел на улица „Розие“.

— В какъв изумителен свят на науката живеем. — Флойд издърпа стола си и се настани в него. — Може ли да попитам…

— Простете. Трябваше да се представя. Името ми е Бланшар. Обаждам се от тринадесети район. Мисля, че имам случай за вас.

— Слушам ви — каза Флойд, убеден наполовина, че сигурно сънува. След всичко, което ги бе връхлетяло напоследък… заминаването на Грета, липсата на работа, произшествието на пропускателния пункт… случай за разследване бе последното, на което можеше да се надява в този момент.

— Предупреждавам ви, че ситуацията е сериозна. И не ми се вярва разследването да се окаже просто.

— Това… не е съществен проблем. — Флойд си наля коняк в чашката, стояща на бюрото пред него. — За какъв случай говорим, мосю? — Вече прехвърляше възможностите наум. Изневерите винаги бяха доходни. Понякога му се налагаше да следи съпруга или съпругата със седмици. Същото важеше и за изгубените домашни любимци.

— Убийство — отговори Бланшар.

Флойд си позволи да отпие една сладко-горчива глътка коняк. Усети как настроението му спада също толкова бързо, колкото се бе покачило:

— Колко жалко. Не можем да се наемем с убийство.

— Така ли?

— Убийствата спадат към ресора на момчетата с бомбета. Говоря за онези от Ке^[2]. Няма да ми позволят и да припаря до такъв случай.

— Аха, точно там е работата. Полицията не смята, че става дума за убийство.

— Така ли?

— Твърдят, че вероятно става дума за самоубийство или злополука. И в двата случая не проявяват интерес. Знаете как е напоследък. Повече ги вълнуват собствените им разследвания.

— Мисля, че схванах. — По стар навик вече си водеше бележки: Бланшар, 13p., възм. убийство. Не беше кой знае какво, но ако прекъснеха разговора им, можеше да направи всичко възможно да се свърже с клиента отново. Надраска датата непосредствено до бележката и изведнъж си даде сметка, че са изминали шест седмици, откакто за последно е вписвал нещо в тефтерчето. — Да предположим, че от полицията са в грешка, но какво ви кара да смятате, че не става въпрос за самоубийство или произшествие?

— Познавах младата дама.

— И не смятате, че е била склонна към самоубийство?

— Не бих могъл да го твърдя със сигурност. Зная единствено, че не беше почитателка на височините… чувал съм го лично от нея… и все пак е паднала от балкона на петия етаж.

Флойд затвори очи и ги стисна здраво. Припомни си разбития контрабас, пръснат на трески върху облите камъни. Мразеше падащите от високо. Мразеше самата идея за тях, независимо дали бяха самоубийци, или не. Отпи от коняка с желание питието да прочисти образа от главата му.

— Къде е тялото? — попита той.

— Кремираха го, според собственото й желание. Умря преди три седмици, на двадесети септември. Доколкото знам, имаше аутопсия, но не изскочи нищо подозрително.

— Е, ами тогава… — Мислено Флойд вече се готвеше да задраска бележките си, убеден, че случаят няма бъдеще. — Може да е ходела на сън. Или да е била разстроена. Неподсигурен парапет на балкона? Полицията разговаря ли с хазаина?

— Да. Всъщност аз бях неин хазаин. Уверявам ви, парапетът беше подсигурен.

Не си струва, помисли си Флойд. Може би ден или два работа, но едва ли щяха да достигнат до някакви заключения, които да се различават съществено от тези на полицията. Беше по-добре от нищо, но надали щеше да разреши финансовите му проблеми.

Остави автоматичната писалка и вместо нея взе ножа за писма. Отвори първото писмо от купчината и изсипа върху бюрото предупреждение от собствения си хазаин.

— Мосю Флойд… там ли сте?

— Просто разсъждавах — рече Флойд. — Струва ми се почти невъзможно да изключим напълно злополуката. А без доказателства за злоумишлени действия няма как да добавя нещо ново към официалното заключение.

— Доказателствата за злоумишлени действия, мосю Флойд, са тъкмо това, с което разполагам. Разбира се, лишените от въображение идиоти от южния бряг не пожелаха дори да ме изслушат. Очаквам повече от вас.

Флойд смачка на топка предупреждението от хазаина и го метна в кошчето за боклук:

— Ще споделите ли нещо повече за тези доказателства?

— Да, но лично. Ще ви помоля да дойдете в апартамента ми. Тази вечер. Програмата ви позволява ли го?

— Ще се помъча да ви вместя. — Флойд си записа адреса и телефонния му номер и двамата се уговориха за точен час. — Само още нещо, мосю. Разбирам защо от Вътрешно не са проявили интерес към случая с жената. Но вие защо ме потърсихте?

— Да не намеквате, че беше грешка?

— Не, съвсем не. Просто повечето случаи, които поемам, идват с лична препоръка. Рядко се случва хората да откриват името ми в телефонния указател.

Човекът от другата страна на линията се изкиска с разбиране. Звукът приличаше на разровена жарава върху метална решетка.

— Мога да си представя. В крайна сметка сте американец. Кой друг освен пълен глупак би потърсил услугите на американски детектив в Париж?

— Французин съм — отвърна Флойд, разрязвайки втория пощенски плик.

— Е, няма да се заяждаме по въпроса с гражданството. Френският ви е безукорен, мосю Флойд… за чужденец. Спирам дотук. Родени сте в Съединените щати, ако не греша?

— Явно знаете доста за мен. Как ме открихте?

— Взех номера ви от единствения разумен полицай, с когото разговарях покрай цялата афера: инспектор Майол. Доколкото разбирам, двамата се познавате.

— Пътищата ни понякога се пресичат. Майол е разбран човек. Той не пожела ли да разгледа по-подробно това предполагаемо самоубийство?

— Твърди, че ръцете му са вързани. Но когато споменах, че жената е била американка, името ви му хрумна почти незабавно.

— Откъде е била?

— Дакота, струва ми се. Или може би беше Минесота? Някъде на север.

— Аз съм от Галвестън — каза Флойд. — Което ни отдалечава на цял един свят разстояние един от друг.

— Но въпреки всичко ще се заемете със случая?

— Имаме уговорка за среща, мосю. Ще обсъдим подробностите тогава.

— Много добре. Да разчитам ли, че ще дойдете в точния час?

Флойд изтръска второто писмо от плика, върху който имаше пощенска марка от Ница. На бюрото изпадна един-единствен, сгънат на две лист сива хартия. Разтвори листа и се загледа в написаното на ръка съобщение. Воднисто мастило — само с един нюанс по-тъмно от цвета на хартията. Разпозна почерка моментално. Писмото беше от Грета.

— Мосю Флойд?

Флойд хвърли писмото така, сякаш беше жигосано с нагорещен ръжен. Пръстите му все още бяха изтръпнали от допира с него. Не беше очаквал отново да чуе нещо от нея — не и в този живот. Трябваха му няколко минути, за да се нагоди към внезапната й поява в света му. Имаше ли изобщо нещо, останало за казване?

— Мосю Флойд? Там ли сте?

Той почука по слушалката:

— За момент връзката прекъсна. Проклетите плъхове в мазето. Не спират да гризат кабелите.

— Явно са проблем. В уречения час тогава?

— Ще бъда там — увери го Флойд.