Ивлин Уо
Във всеоръжие (18)

5.

Обещаното велико събитие „Когато се сформира «Бригадата»“ беше тляло в мислите на Гай, както и в мислите на почти всичките му другари, повече от пет месеца: митична представа. Никой не знаеше какво да очаква.

Веднъж Гай гледа филм за Въстанието от 45-а^[1]. Принц Чарлс и приближените му стояха върху обрасло с изтравниче възвишение — печална групичка, издокарана с шотландски носии като за костюмиран бал — и напомняха сборище отчаяни вагабонти, събрали се в някое от по-отдалечените предградия, за да чакат автомобила на приятеля, който все не идва.

Когато слънцето докосна хоризонта зад тях, настъпи ужасен миг. Принцът оброни глава, натика двуострия си меч в канията и каза с дрезгавия говор от щат Милуоки: „Май всичко свърши, Макинтош.“ (Макинтош от самото начало бе настоявал за незабавно оттегляне.)

В този момент внезапно някъде отдалеч се дочуха гайди; песента им се надигна оглушително и от всички околни долини изплуваха статисти в шотландски полички. „Ей го младия Инвърколд, бърза насам!“ „Тъй, а с него и Лоукъл!“ „И Монтроуз шишкото“ „Господарят на Петльово перо“ „И баретите на хубавия Дънди“ „И хората на Кампбеловци“ „Ура, ура!“… — докато в аления залез групичките се сляха в могъща войска. Непобедими се струваха те на всички, непознаващи историята, защото маршируваха към залязващото слънце, но, както би ги уведомил с готовност всеки, запознат с географията на Шотландия, право към мразовитите води на езерото Мондарт.

Гай очакваше нещо подобно да се случи при формирането на бригадата; във всеки случай очакваше нещо напълно различно от онова, което стана в действителност.

От великденския си отпуск те се събраха отново в Пенкърк, долина в равнинната част на около двадесет мили от Единбург, разделена на ниви и малки стопанства. В дъното й се надигаше солиден малък средновикториански замък. В него се срещнаха, ядоха и спаха през първите два дни. Набъбнаха с пристигането на непознати редовни чинове, един лекар, един капелан от неопределено вероизповедание и един свадлив ветеран, командир на сапьорите. Все още бяха само офицери. Войниците щяха да пристигнат, когато им се осигуреше място.

Предполагаше се, че сапьорите са построили лагер, но на уречения ден нямаше нищо налице. Сапьорите бяха прекарали цялата зима, удобно разположени в конюшните на замъка. Някои се бяха привързали към мястото, особено запасняците, които се бяха сприятелили с местни хора, бяха се приютявали край техните огнища през работно време и се бяха отплащали за гостоприемството със сечива и провизии от ротните складове. Тези ветерани трябваше да укрепят войската, съставена иначе от антифашистки настроени виолончелисти и търговци на абстрактни картини от поречието на Дунава.

— Да ми бяха дали отделение фашисти — казваше техният командир, — щяхме да свършим работата за една седмица.

Но той не роптаеше. Беше се настанил удобничко в хотела край гарата, на три мили разстояние. Беше се изпраскал в тайните на финансовите дела и получаваше безброй странни специални добавки към заплатата. Ако се спогодеше с новия командир, с готовност би продължил да служи тук до края на лятото.

Пет минути в компанията на генерал Ричи-Хук го накараха да реши, че ще сложи край и ще се маха. Ветераните бяха пипнати за яката и изпратени да тормозят антифашистите. Строителните работи се развихриха, но според Ричи-Хук — недостатъчно. Втори Ръскин^[2], още на първата си сутрин в Пенкърк той нареди на младите офицери да копаят и пренасят. За съжаление предишната вечер им беше наредил да се ваксинират срещу всяко възможно вирусно заболяване. Като забеляза липсата на ентусиазъм, той се опита да подтикне алебардистите и сапьорите да се съревновават. Музикантите откликнаха темпераментно; търговците на картини — по-малко усърдно, но сериозно и добросъвестно; алебардистите изобщо не откликнаха, тъй като едва се движеха.

Копаха канали и пренасяха подове за палатки (най-неудобния товар, измислен от човека за човека); разтоварваха камиони с печки и поцинковани водосточни тръби; залитаха и пъшкаха; неколцина припаднаха. Действието на отровите отслабна чак когато попривършиха.

През първите две нощи разстилаха завивките и лягаха кой където свари из замъка. Повтаряше се историята с майор Маккини в Кут-ал-Имара. На третия ден обаче в района на всеки батальон бяха опънати офицерските палатки, палатка за столовата, умивалня и полева кухня. Изнесоха се от замъка и се нанесоха в палатките. Началник-лагера осигури каса с напитки. Интендантът стъкми някаква вечеря. Полковник Тикъридж черпеше непрекъснато и накрая изигра неприличния си номер „Едноръкият флейтист“. Втори батальон бе намерил собствен дом и лице.

Първата вечер, в която щяха да опят в палатки, Гай пипнешком търсеше пътя си през въжета и колчета, замаян от джина, умората и ваксинациите, към палатката, в която щеше да спи заедно с Аптърп.

Аптърп, старата кримка, не се бе подчинил на заповедта (както се разбра скоро, така бяха постъпили и всички кадрови офицери) и бе донесъл със себе си съществена част от вещите си. Той бе излязъл от столовата преди Гай. Сега лежеше на високо походно легло под бял муселинен балдахин, осветен отвътре от петромаксова лампа с ослепителна светлина, приличен на огромно бебе в кошче, запушил лулата си и зачетен в Наръчника по военно право. Походни маса, стол, вана и умивалник; сандъци и куфари със солидна направа заобикаляха гнездото му; също и странна, прилична на бесилка постройка, от която висеше униформата му. Гай зяпна, пленен от този димен бляскав пашкул.

— Смятам, че съм ви оставил достатъчно място — обади се Аптърп.

— Да, да.

Гай разполагаше само с гумен дюшек, газов фенер и трикрак походен умивалник.

— Може би смятате за странно, че предпочитам да спя под мрежа.

— Предполагам, че е разумно да се вземат предпазни мерки.

— Не, не, не. Това не е предпазна мярка. Така спя по-добре, нищо повече.

Гай се съблече, захвърляйки дрехите върху куфара си, и легна на пода между одеялата, върху гумената ивица. Студът хапеше. Той бръкна в торбата си за вълнените чорапи и кепето, изплетени за него от една от дамите в Крайморския хотел в Мачет. Постла и шинела си върху дюшека.

— Хладничко, а? — попита Аптърп.

— Да.

— Всъщност нощта не е студена. Никак даже. Разбира се, малко по на север сме от Саутсанд.

— Да.

— Ако искате да се поразтриете, да ви заема малко от моя мехлем.

— Много благодаря. Ще се оправя.

— Не е зле да се поразтриете. Веднага се чувствуваш другояче.

Гай не отговори.

— Разбира се, така сме се настанили само временно — продължи Аптърп, — докато излязат списъците. Ротните ще имат собствени палатки. На ваше място бих спал в една палатка с Ленард. Той май е най-добрият от младшите офицери. Жена му родила миналата седмица. За мен това би означавало да ми отиде на вятъра отпуската, а той прие нещата съвсем бодро.

— Да. Каза ми.

— Подбирайте си съквартирант така, че да не попаднете на някой все да ви взима назаем вещите.

— Да.

— Е, аз заспивам. Ако ще ставате през нощта, ще внимавате къде стъпвате, нали? Поразхвърлил съм някои ценни неща, защото още не съм им намерил място.

Той остави лулата на масичката и загаси лампата. Скоро, невидим в мрежата си, обгърнат в облак, утешен и приласкан, понесен като Хера в обятията на Зевс, той заспа.

Гай угаси своя фенер и дълго лежа буден, зъзнещ, потиснат, но не и недоволен.

Размишляваше за странната способност на армията да се организира. Разбишкай мравуняк и за няколко минути цари привиден хаос. Съществата се щурат безцелно и лудешки; след това се налага инстинктът. Те намират отредените им места и задължения. Както с мравките, тъй и с войниците.

През следващите години той щеше да наблюдава този процес отново и отново, понякога при тежки обстоятелства, понякога — в домашен уют. Мъжете, насилствено отделени от съпруга и семейство, незабавно започваха да строят домове, които да заместят техните, да боядисват и лакират, да правят цветни лехи и да ги ограждат с варосани камъчета и дори да бродират калъфки в някой отдалечен артилерийски пост.

Мислеше и за Аптърп.

По време на строителните операции Аптърп бе в стихията си.

Когато, първата вечер, му дойде редът да го ваксинират, той бе настоял да изчака и последния офицер и бе изброил на лекаря внушителния списък от болести, от които бе страдал, на различните ваксинации, които му правили, и точните им последици, на предупрежденията, които му отправяли изтъкнати специалисти за опасностите от бъдещи ваксинации, от характерните за него алергии и тям подобни, докато лекарят с лекота се съгласи да му сложи чисто символична инжекция с напълно безвредна субстанция.

Поради това Аптърп бе пълен с живот и обикновено го заварваха да съветва мъдро офицера на сапьорите как да бъдат разположени лагерните кухни предвид посоката на вятъра или да изтъква недостатъците на обтегачните въжета.

Бе използувал двудневното съжителство с бригадния щаб, за да се сближи с всички. Бе открил стар приятел в лицето на един братовчед на началник-разузнаването. С една дума бе се уредил.

И въпреки това, размишляваше Гай, и въпреки това има нещо странно в поведението му; той не изглеждаше „скапан“, нищо подобно, бе сияен като Хубавия принц Чарли от филма. Това „нещо“ не можеше да се определи. Просто поглед; даже и това не; просто — атмосфера. Но определено странна.

Тъй, като ту заспиваше, ту се будеше и размишляваше, Гай изкара часовете до тръбата.