Ивлин Уо
Във всеоръжие (15)

2.

Вестниците, преглеждани набързо, гъмжаха от новини за финските победи. Гай четеше за призрачни скиорски бойни части, които прелитали през мрачните северни гори, преследвайки русите, чиито бронирани дивизии настъпвали под звуците на оркестри и с портрети на Сталин. Те мислели, че ще ги посрещнат с отворени обятия; попадналите в плен били зле облечени, недохранени, напълно неосведомени срещу кого се бият и защо. Английски войски, забавени единствено заради незначителни дипломатически усложнения, вече бързали на помощ. Руската мощ се оказала чиста илюзия. В сърцата на англичаните Манерхайм заел мястото, завоювано в 1914 г. от крал Алберт Белгийски… И изведнъж се оказа, че финландците са разбити.

Нещастието не се отрази кой знае колко на реда в Кут-ал-Имара. Що се отнася до Гай, новините засилиха отвратителното подозрение, което се бе опитвал да пренебрегне в службата си при алебардистите и бе успявал: че участвува във война, с която храбростта и справедливата кауза нямат нищо общо.

Същия ден Аптърп каза:

— В края на краищата точно това очаквах.

— Нима, Аптърп? Не сте ми казали.

— Та то си личеше от самото начало, драги, за всеки, който би си направил труда да тегли калема. Повторение на случая с Полша, нищо повече. Но нямаше смисъл да го обсъждам. Щях да предизвикам само тревога и отчаяние сред по-слабите духом. Лично аз виждам доста предимства в това положение.

— Например?

— Опростява цялата стратегия, ако ме разбирате.

— Да разбирам ли, че тава е част от усилията ви да предотвратите тревогата и отчаянието?

— Разбирайте каквото си искате, драги. Имам си и по-сериозни тревоги.

И Гай веднага разбра, че сигурно се е явило нещо ново в напрегнатата лична драма, която през целите пости се разиграваше успоредно с генералските методи на обучение; която всъщност изтръгна жилото им и сама по себе си се оказа тяхна кулминация.

Историята започна през първата неделя от новия режим.

Този следобед класните стаи пустееха; хората или се бяха прибрали да спят, или бяха излезли в града. Гай тъкмо четеше седмичните вестници в хола; видя през прозореца как пред сградата спря такси и как от него излезе Аптърп, понесъл с помощта на шофьора голям четвъртит предмет; оставиха го във входа. Гай излезе и предложи помощта си.

— Няма нужда, благодаря — отвърна Аптърп доста високомерно. — Просто пренасям част от вещите си.

— Къде смятате да ги сложите?

— Още не знам. Ще се справя сам, благодаря ви.

Гай се върна в залата и остана до прозореца, като безцелно се взираше навън. Стъмваше се и не можеше да чете, без да се напряга, а още не се беше подвил прислужникът, който спущаше завесите за затъмнението. След време той забеляза, че Аптърп излиза през външната врата и в здрача се прокрадва и крие в храстите. Гай наблюдаваше запленен, докато след десетина минути го видя да се връща. От външната врата се влизаше направо в залата. Аптърп влезе заднешком, влачейки багажа си.

— Сигурен ли сте, че нямате нужда от помощ?

— Напълно сигурен, благодаря.

Под стълбището имаше голям шкаф. В него Аптърп с мъка натика багажа си. Свали ръкавиците, шинела и фуражката и с безгрижен вид се приближи до камината:

— Много поздрави от комодора. Казва, че му липсвате.

— Били сте в клуба?

— Не съвсем. Просто се отбих при стареца да си взема нещо.

— Този багаж?

— Всъщност да.

— Нещо лично ли, Аптърп?

— Нещо, което никого не интересува, драги. Абсолютно никого.

В този момент влезе дежурният да сложи затъмнителните завеси. Аптърп се обади:

— Смедърс…

— Моля, сър?

— Нали се казвате Смедърс?

— Не, сър. Крок.

— Няма значение. Исках да ви питам за канцелариите в задната част на сградата.

— Моля, сър?

— Необходим ми е навес или склад, нещо като градинарска барака, мокро помещение, млекарница, нещо от тоя род. Има ли такова място?

— За момента ли ви трябва, сър?

— Не, не, не. Докато сме тука.

— Не бих могъл да знам, сър. Интендантът може да каже.

— Разбирам, просто питах.

Когато човекът излезе, Аптърп продължи:

— Голям глупак е този. Винаги съм смятал, че се казва Смедърс.

Гай се върна към седмичните си вестници. Аптърп седна срещу му, вперил поглед в ботушите си. Веднъж стана, отиде до шкафа, надзърна, затвори го и се върна на стола си.

— Мога да го държа там, предполагам, но как да го използувам там?

— Не можете ли?

— Че как да мога?

Настъпи мълчание, през което Гай прочете една статия за непревземаемостта на тресавищата в Микели (това беше в устремните дни преди падането на Финландия). След това Аптърп каза:

— Смятах, че ще мога да му намеря място в храстите, но там е по-открито, отколкото предполагах.

Гай нищо не отвърна и прелисти „Таблит“. Ясно бе, че Аптърп копнее да разкрие тайната си.

— Няма смисъл да се обръщам към интенданта. Не би разбрал. Такова нещо е твърде сложно за обяснение.

Най-сетне, след ново мълчание, той поде:

— Е, щом искате да знаете, става дума за моя барутен бокс.

Това надхвърляше всички очаквания на Гай; той си беше представял храна, лекарства, огнестрелно оръжие и в най-смелите си предположения бе стигал до някакви екзотични ботуши.

— Мога ли да го видя? — попита той почтително.

— Защо пък не? Според мен дори ще ви бъде интересно; боксът е много спретнат, вече не ги произвеждат такива. Сигурно нямат изгода.

Той отиде до шкафа и изтегли съкровището си: обкован с мед дъбов куб.

— Чудесна изработка.

Отвори куба, показвайки механизъм от лята мед и печена глина, солидна стара изработка. На вътрешната страна на капака беше гравирана фирма: „Конъли, химически клозети.“

— Какво ще кажете? — попита Аптърп.

Гай не бе сигурен как трябва да похвали подобен експонат.

— Явно, че е много добре поддържан.

Очевидно бе налучкал верния отговор.

— Купих го от един съдия във Върховния съд в годината, в която прокараха канализация в правителствените сгради в Каронга. Дадох му пет лири за него. Съмнявам се, че днес ще намерите такова нещо и за двадесет лири. Няма ги вече старите майстори.

— Сигурно много се гордеете с него.

— Гордея се.

— Но не разбирам защо ви е нужен тука.

— Не разбирате ли, драги? Нима? — Странно тържествено и безсмислено изражение измести невинното сияние на притежател, което дотогава излъчваше Аптърп. — Чували ли сте за едно доста неприятно оплакване, наречено „хусарска хрема“, Краучбак?

Гай занемя.

— Ужасна история. Извинявайте. Не подозирах. Предполагам, че сте я пийнали оная нощ в Лондон, когато бяхте къркан. Но взели ли сте всички мерки? Не трябва ли да идете в болница?

— Не, не, не, не. Аз не съм болен.

— Че кой тогава?

— Първо на първо Саръм-Смит.

— Откъде знаете?

— Откъде ще знам! Избрах Саръм-Смит просто като пример. Той е от точно тези млади идиоти, които биха го пипнали. Всички са такива. Нямам намерение да рискувам.

Той затвори кутията и я скри под стълбата. Усилието сякаш го раздразни.

— И, което е по-важно, драги, не ми е много по вкуса начинът, по който ми говорихте преди малко, обвинявайки ме, че страдам от хусарската. Това е доста сериозен въпрос.

— Извинявайте. Грешката ми е напълно допустима при тези обстоятелства.

— Нищо допустимо не виждам, драги, и не разбирам напълно какво имате предвид под „обстоятелства“. Аз никога не се накърквам. Смятах, че сте го забелязали. Посръбвам си, да, при случай, но никога не къркам. Пазя се. Виждал съм прекалено много примери.

На следващия ден Аптърп беше на крак с пукването на зората, изследвайки пристройките, и преди закуска откри празна барака, в която сигурно учениците бяха складирали тенисракетите и топките. С помощта на алебардист Крак той настани там химическия си клозет и там се оттегляше да се облекчава в продължение на няколко ведри дни. Бедите му започнаха два дни след падането на Финландия.

На връщане от пердаха из хълмовете, настроен да си почине половин час след късния обяд, Гай бе обезпокоен от Аптърп. На лицето на Аптърп се четеше присъда.

— Краучбак, искам да говоря с вас.

— Моля.

— Насаме, ако не възразявате.

— Възразявам. Какво има?

Аптърп огледа приемната. Всеки бе зает с нещо.

— Използували сте барутницата ми.

— Не съм.

— Някой я е използувал.

— Но не и аз.

— Никой друг не знае за нея.

— Ами алебардист Крак?

— Не би посмял.

— Нито аз, драги.

— Това ли е последната ви дума?

— Да.

— Много добре. Но в бъдеще ще бдя!

— И аз тъй бих сторил.

— Въпросът е сериозен. Опира почти до мародерство. Химикалът никак не е евтин.

— И колко ви излиза едно ходене?

— Не е работата в парите, а в принципа.

— И в опасността от инфекция?

— Точно така.

 

 

Два дни Аптърп бдя в храсталаците край бараката и прекарваше на пост всяка свободна минута. На третия ден дръпна Гай настрана:

— Краучбак, дължа ви извинение. Не вие използувате моята барутница.

— Знаех си.

— Но трябва да признаете, че обстоятелствата са твърде подозрителни. Както и да е, открих кой е и това много ме тревожи.

— Да не е Саръм-Смит?

— Не. Много по-тревожно. Генералът!

— Смятате ли, че той страда от хусарската?

— Не. Никак не е вероятно. Твърде светски човек е. Но сега въпросът е какви мерки трябва да взема.

— Никакви.

— Въпрос на принцип. Макар че е старши офицер, той има право да използува барутницата ми толкова, колкото и да обува ботушите ми.

— Ако той ми поиска назаем ботуши, бих му дал.

— Може би; но да ме извинявате, драги, вие не разбирате кой знае колко от ботуши, така ли е? Но няма значение: значи смятате, че съм длъжен да се предам без бой?

— Смятам, че ако не го сторите, ще станете за смях.

— Ще трябва да помисля. Смятате ли, че трябва да се посъветвам с началник-разузнаването?

— Не.

— Може и да сте прав.

 

 

На следващия ден Аптърп докладва:

— Нещата отиват на зле.

Гай веднага се досети какво има предвид Аптърп, а това доказа колко много е мислил за барутницата.

— Нови натрапници?

— Не, такова нещо не. Но тази сутрин, когато излизах, се сблъсках с генерала, който влизаше. Той ме погледна твърде странно — сигурно сте забелязали, че понякога има твърде неприятен поглед. Все едно ми казваше да се омитам.

— Той е човек на действието — отбеляза Гай. — Няма да ви се наложи дълго да чакате, за да разберете какво е намислил.

През целия ден Аптърп беше разсеян. Когато му зададоха въпрос по тактика, отговори напосоки. Решенията, които предлагаше, бяха нелогични. Денят беше особено студен. През всяка почивка Аптърп бдеше край бараката. Пропусна чая и се върна десет минути преди вечерната лекция. Носът му беше почервенял, бузите му — посинели.

— Ако продължава така, ще се разболеете — каза му Гай.

— Не може да продължава. Най-лошото вече се случи.

— Какво?

— Елате и погледнете. Да не го бях видял с очите си, нямаше да повярвам.

Навън беше тъмно.

— Само преди пет минути. Наблюдавам още от след чая и беше започнало да ми става дяволски студено, тъй че се поразтъпках. А генералът да вземе да мине точно покрай мене. Козирувах. Той нищо не каза. След което направи онова нещо пред очите ми. След това отново мина край мен и аз козирувах, а той се захили. Казвам ви, Краучбак, дяволски човек!

Бяха стигнали до бараката. Гай различи нещо бяло и голямо, провисено на вратата. Аптърп насочи към него фенерчето си и Гай прочете грижливо изписана бележка: „Забранено за всички чинове освен за генерала“.

— Сигурно е накарал някой от писарите специално да я изпише — каза Аптърп злокобно.

— Добре ви е впримчил, а?

— Ще подам оставка.

— Според мен във военно време е невъзможно.

— Мога да помоля да ме прехвърлят в друг полк.

— Ще ми липсвате, Аптърп, повече, отколкото можете да си представите. Както и да е, лекцията започва след две минути. Хайде да влизаме.

Лекцията изнесе самият генерал. Оказа се, че важна характеристика от действията на патрулите по Западния фронт било умението да изненадват врага, като хвърлят върху него предмети. Генералът говори за разединители, детонатори, мини, нанасящи щети в жива сила. Подробно описа как веднъж минирал една коза и я пуснал в лагера на бедуините. Рядко го бяха виждали тъй многословен.

Това беше една от вечерите, в които нямаше препитване, нито нощни учения и по негласно споразумение желаещите можеха да вечерят вън от казармата.

— Да вървим в „Гарибалди“ — предложи Аптърп. — Няма да седя на една маса с тоя човек. Каня ви на вечеря.

Там, в парата на minestrone, лицето на Аптърп загуби болезнената си бледност, а подкрепен от Barolo, отчаянието му отстъпи пред предизвикателството. Докато Аптърп повторно изброяваше с какво са го обидили, Пелечи се навърташе съвсем наблизо. Разговорът не му беше ясен. „Бокс с барутница“, изобретение на този сръчен офицер, несправедливо обсебен от старши офицер — явно ставаше дума за ново ценно оръжие.

— Според мен няма да има никаква полза, ако се обърна към Съвета на пехотата, как смятате? — запита Аптърп.

— Не.

— Не можете да очаквате, че в случай като този те ще бъдат напълно безпристрастни. Не твърдя, че ще бъдат открито пристрастни, но в края на краищата в техен интерес е да подкрепят властта, стига да могат. И ако намерят слабото място…

— Смятате ли, че във вашия случай има слабо място?

— Честно казано, драги, смятам. Нещата естествено биха били различни в един съд на честта, но от чисто юридическа гледна точка човек трябва да признае, че генералът е в правото си да налага възбрана над всяка част от бригадните помещения. Вярно е също, че поставих барутницата без разрешение. Именно за такова нещо ще се залови Съветът на пехотата.

— Разбира се — каза Гай, — може да се възрази, че след като барутницата не е определена за генералски чинове, самата тя е под възбрана.

— Как точно го изразихте, Краучбак! Направо го заковахте! — Аптърп се облещи през масата откровено възхитен. — Разбирате ли, когато човек е много вътре в проблема… вземете мене, блъсках си главата, докато направо се поболях от тревоги. Знаех си, че ми е нужно странично мнение; все едно чие, само да не е лично заинтересовано. Без съмнение сам щях да стигна до същото решение рано или късно, но щях да се кося едва ли не цяла нощ. Длъжник съм ви.

Пристигнаха нови ястия и още вино. Джузепе Пелечи беше напълно объркан. „Бокс-барутницата“, както се изясняваше, беше кодовото название на някой важен политик, макар и не военен, който се крие в окръга. Той ще предаде сведенията, пък нека там да си блъскат главата; да ги тълкуват умове, по-остри от неговия. Пелечи нямаше амбицията да се издигне в професията. Ресторантът му докарваше повече от достатъчно. Само благодарение на неговите усилия имаше постоянна клиентела. Политиката го отегчаваше, битките го плашеха. Първо на първо, той беше дошъл тук единствено за да се отърве от военна служба.

— А след туй — специално zabaglione, нали, господа?

— Да — одобри Аптърп. — Да, не е зле. Дайте ни всичко, което имате. — И се обърна към Гай: — Аз каня, разбрано?

Разбрано беше от самото начало; Гай се досети, че напомнянето по всяка вероятност е несръчен израз на благодарност. Всъщност — скрита молба за бъдещи услуги.

— Смятам, че изяснихме юридическата страна много добре — продължаваше Аптърп. — Сега остава въпросът какви действия да предприемем. Как да измъкнем барутницата?

— Както сте я вмъкнали, предполагам.

— Не е тъй лесно, драги. Преплитат се много фактори. Там я внесохме алебардист Крок и аз. Как да я изнесем, без да нарушим забраната? Не мога да заповядам на редник да извърши нещо незаконно. Не бива да забравяте това. Пък и никак не ми се ще да го моля за такова нещо. Навремето никак не се показа услужлив.

— Не може ли да го изтеглите с ласо от вратата?

— Доста деликатно е, драги. Освен това ласото ми е у комодора заедно с останалата част от вещите ми.

— А не бихте ли могли да го привлечете с магнит?

— Слушайте, Краучбак, подигравате ли ми се?

— Само предлагам.

— Предложението не е кой знае колко практично, да ме прощавате. Не. Някой трябва да влезе и да извади барутницата.

— Да наруши заповедта?

— Някой, който не знае, или поне за когото генералът не знае, че знае, че бараката е забранена територия. Ако го хванат, винаги може да каже, че не е видял бележката в тъмнината.

— Мене ли имате предвид?

— Че кой друг е по-подходящ, драги?

— Добре — съгласи се Гай, — все ми е едно.

— Браво — отвърна Аптърп с дълбоко облекчение.

Довършиха вечерята. Аптърп мърмори срещу сметката, но я плати. Върнаха се в Кут-ал-Имара. Не срещнаха никого. Аптърп застана на пост и Гай без особени затруднения издърпа предмета навън.

— Сега накъде?

— Там е въпросът. Къде смятате, че ще е най-добре?

— В тоалетните.

— Наистина, драги, нито е време, нито е място да се шегувате.

— Просто си припомних афоризма на Честъртън: „Къде най-добре може да се скрие едно листо? В дърво.“

— Не ви разбирам, драги. От всяка гледна точка би било направо неудобно да го кача на дърво.

— Във всеки случай да не го отнасяме много надалеч. Дяволски тежи.

— Докато, разузнавах, открих една грънчарска барака.

Затътриха барутницата на около петдесет метра по-далеч. Грънчарницата бе по-малко обширна от бараката, но Аптърп я одобри. На връщане спря и каза с необичайна топлота:

— Няма да забравя поведението ви, Краучбак. Много ви благодаря.

— Аз благодаря за вечерята.

— Тоя жабар здравата ни нахрани, а?

След няколко крачки Аптърп поде:

— Вижте, драги… ако бихте искали да използувате барутницата, не възразявам.

Това бе момент на възвисяване; исторически момент, стига Гай да го бе осъзнал, момент, в който Аптърп стигна в сложните им взаимоотношения най-близко до обичта и доверието. Този момент отмина, както винаги става между англичани.

— Много мило от ваша страна, но на мен ми е добре и тъй.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Добре тогава — приключи разговора Аптърп с дълбоко облекчение.

Тъй Гай се издигна в очите на Аптърп и заедно с него пое настойничеството над барутницата.