Пол Кристофър
Мечът на тамплиерите (22)

21.

Пред тях се простираше огромно подземно езеро. В другия му край имаше водопад, водната струя пропадаше от височина петнайсет метра, преди да достигне езерото. Като се изключеше мястото в подножието на водопада, повърхността на езерото бе черна като катран.

Израелският професор изрече първи думите.

— На крепостта на Пилигрима в черните води безценен свитък от сребро стои — прошепна той. — Това трябва да е мястото!

— Къде? — попита Пеги. — Не виждам нищо освен едно голямо езеро. Да не мислиш, че от водата ще се подаде ръка, все едно сме намерили Господарката на езерото, дала Екскалибур на крал Артур, или нещо подобно?

— Възможно е — каза Холидей, в гласа му се прокрадваше вълнение. Той насочи лъча на фенерчето си към средата на езерото. В продължение на милион или дори повече години там се бе образувал малък остров. Капките разтворен от влагата варовик бяха падали от тавана на пещерата във водата и в крайна сметка — капка след капка, хилядолетие след хилядолетие — бяха образували островче, което се издигаше над повърхността на езерото.

Островчето и дългата висулка с цвят на восък, увиснала от тавана, сякаш се бяха устремили един към друг. Вероятно след стотина хиляди години щяха да се съединят и впоследствие да образуват масивна каменна колона.

— Какво има? — попита Пеги. — Виждам само един сталак… сталак-как беше. Какво толкова особено има в него?

— Сталактитите растат надолу, а сталагмитите — нагоре — обясни й Вануну.

— Както и да е — отвърна раздразнена Пеги. — Студено е, зловещо е, няма никакъв свитък, нито сребърен, нито никакъв. Може ли вече да си тръгваме?

— Погледнете основата на сталагмита — показа им Холидей и насочи лъча натам.

— Това не е естествено образувание — каза Вануну. Част от камъка стърчеше под прав ъгъл спрямо сталагмита, наподобявайки парче от куб.

— Дали не е основа на колона?

— Или олтар?

— Възможно е.

— Смятате, че там може да е скрито нещо? — попита Пеги, проумяла какво има предвид Холидей.

— Възможно е — отвърна Вануну, вперил поглед над водата.

— Добре тогава, да отидем и да проверим — подкани ги тя.

— И как предлагаш да го направим? — попита израелският професор.

Пеги сви рамене.

— Някой ще доплува дотам с геоложкото чукче и ще удари с него по камъка, докато не се счупи. Ще го пръсне като зрял домат.

— Това едва ли може да се нарече професионално археологическо проучване — отвърна Вануну.

— Голяма работа! — каза Пеги. — Да го направим!

— Аз не съм добър плувец — отвърна професорът.

— Та това са само петдесет-шейсет метра — учуди се Пеги. — Дори хамстер може да доплува дотам.

— Изобщо не мога да плувам — призна Вануну и се изчерви от неудобство. — Така и не се научих.

— Док?

— Идеята беше твоя. Аз предпочитам да се върна с гумена лодка и подходящи инструменти и да го направя както трябва.

— И да слезем отново по онази стълба? — Пеги се намръщи. — В никакъв случай! — заяви тя, събу си маратонките и си разкопча джинсите.

— Какво правиш? — попита смаяно Вануну.

— Каня се да плувам — отвърна тя и седна на ръба на езерото. Събу си джинсите, смъкна блузата и протегна ръка. — Чукчето, моля — каза на Холидей.

Той й го подаде ухилен, а тя го пъхна в ластика на бикините си. Вануну я гледаше изумен, сякаш е полудяла.

— Какво има? — намръщи се Пеги. — Нуждая се от кола маска или какво?

Професорът се изчерви като домат.

Пеги се обърна, потопи пръстите на единия си крак във водата и потрепери.

— Уф, студено!

— Хайде, хлапе, след като успя да преплуваш реката зад къщата на вуйчо Хенри през май, значи можеш да преплуваш и едно езерце в Израел през август.

Тя го изгледа кръвнишки, обгърна с ръце раменете си и пристъпи предпазливо във водата.

— Да очаквам ли някоя противна гадинка, която се въди във водата? — извика, извърнала поглед към Вануну и Холидей. Гласът й отекна в пещерата с размерите на катедрала. — Дъното е хлъзгаво.

— Нарича се микробен килим — отвърна й израелският професор. — Така се образува тинята. Няма нищо, което да хапе.

— Няма слепи червейници?

— Няма слепи червейници!

Пеги бе навлязла във водата до кръста. Пое дълбоко въздух, задържа го и се гмурна под повърхността, след което изскочи, като плюеше вода.

— Леденостудена е! И е солена!

Хвърли се грациозно напред и заплува почти без да предизвиква вълнички с елегантен и мощен австралийски кроул.

— Невероятно! — възкликна смаяно Вануну. — Прелест!

— Винаги е била делфинът в семейството — гордо каза Холидей, впечатлен от възхищението в гласа на професора. — В това отношение е ненадмината, но доколкото зная, за първи път плува в подземно езеро.

Пеги стигна до варовиковия остров за по-малко от минута. Излезе от водата, отметна мократа коса от лицето си и измъкна геоложкото чукче от ластика на бикините си. Обърна се към двамата мъже, които стояха в очакване на отсрещния бряг.

— Има ли значение къде точно ще ударя? — извика, за да надвика грохота на водопада.

— Тези образувания са по-крехки, отколкото изглеждат — отвърна Вануну. — Където и да удариш, все ще се счупи.

Пеги се обърна към камъка и вдигна чукчето.

— Това е краят на хилядолетните усилия на майката природа — промърмори професорът.

Пеги удари силно с чукчето и звукът, който отекна, наподобяваше черковна камбана. Не се случи нищо. Тя вдигна отново чукчето и замахна втори път.

— Напука се! — извика развълнувано. Обсипа скалното образувание с удар след удар, докато най-сетне го натроши на парчета. — Мисля, че е някаква статуя! — Удари още по-силно. Сърцето на Вануну се присвиваше при всеки удар.

— Статуя! — прошепна той. — И тя я унищожава!

Пеги продължи да удря с чукчето. Внезапно спря.

— Какво има? — извика Холидей.

Пеги продължи да нанася удари, но вече по-предпазливо и с по-малко сила.

— Има нещо вътре! — отекна гласът й.

— Какво е? — отново извика Холидей.

Пеги се обърна и отново пъхна чукчето в ластика на бикините си. В сгъвката на лакътя си, долепена до тялото, придържаше някакъв предмет.

— Какво е? — обърна се Вануну към Холидей.

— Не мога да видя. Предполагам, че е някакъв съд.

Пеги отново се плъзна във водата и заплува на една страна. След минутка стигна до брега, излезе от водата, потрепери, настръхнала цялата, и подаде на Холидей предмета, който държеше. Оказа се цилиндричен съд от алабастър с дължина двайсет и пет сантиметра и диаметър осем, запечатан в горния край с черно, наподобяващо катран вещество.

— Мисля, че статуетката беше на Дева Мария — каза Пеги; трепереше неудържимо, а зъбите й тракаха, докато обличаше блузата през главата си. — Беше глинена. Ръцете й бяха събрани като за молитва, в това съм сигурна. — Седна на камъка и започна да си обува джинсите. — Това беше в нея. Свитък е, нали?

— Някой е положил сериозни усилия да го скрие, това е сигурно — каза Холидей.

— Да го отворим — предложи Пеги.

— Не тук — категорично се намеси Вануну. — Не разполагаме с нужните инструменти.

— Инструменти? — каза Пеги. — За какво са ни инструменти? Нали имаме чук?

— Съжалявам, Пеги. Рафи е прав — каза Холидей. — Нямаме представа какво има в този съд и в какво състояние е. Трябва да го отворим в контролирана среда.

— Като например моята лаборатория в университета — предложи Вануну.

— Щом настоявате — сви рамене Пеги. — А сега вече може ли да махаме оттук?

В далечината се чу — приглушено, но все пак ясно доловимо — кихане.

Тримата замръзнаха.

— О, боже! — прошепна Пеги.

— Някой идва — каза Холидей.

— Кой? — попита разтревожено Вануну.

— Някой знае, че сме тук — каза Пеги.

— Хората на Келерман… сигурно са ни проследили — изсумтя Холидей.

Чу се ново кихане. Дойде по-отблизо. После се разнесе скърцане и стържене. Някой буташе голямата желязна врата.

— Benzona! — изруга Вануну на иврит.

— Какво ще правим сега? — попита Пеги.

— Ще бягаме — отвърна Холидей.

— Откъде? — попита Вануну. — Не можем да се върнем по пътя, по който дойдохме. Ще се сблъскаме с тях.

— Ами другият тунел? — предложи Пеги.

— Възможно е изобщо да няма изход — каза Холидей.

— Тогава ще се окажем в капан.

— И сега сме в капан — каза Пеги и повдигна геоложкото чукче. — Дали да не останем и да се бием?

— С един чук? — попита Холидей. — Последния път, когато се сблъскахме с тези хора, те бяха въоръжени с автомати. — Поклати глава. — Побеждава онзи, който знае кога да се бие и кога да не се бие.

— Сун Дзъ? — попита Вануну.

Холидей кимна.

— Хубава философия, момчета, но какво ще правим сега? — каза Пеги.

Вануну се огледа, после се обърна към Пеги.

— Нали каза, че водата е солена?

— Точно така.

— Погледнете ръба на езерцето — вижте онези тъмни следи по варовиковите стени.

— Оставени са от прилива — сети се Холидей. — Нивото на езерото се покачва при прилив.

— Което означава, че водата се оттича по някакъв начин. Нали водата от водопада трябва да отива някъде — допълни Вануну.

— Вижте — каза Пеги и посочи.

Те се обърнаха. Зад тях, в самото начало на тунела, който водеше към езерото, проблеснаха светлините на няколко фенера. Лъчите им подскачаха по каменните стени.

— Хайде — прошепна настойчиво Холидей.

Тръгнаха по тясната ивица между водата и стената на пещерата, като се оглеждаха за мястото, откъдето се оттича езерото. Бяха изминали една трета от пътя, когато го видяха: тесен тунел в скалата, широк едва няколко педи, скрит в сенките на издадените около него гладки скали. Сега очевидно бе отлив и тунелът бе пълен с вода само до коленете, ако можеше да се съди по следите, които приливът бе оставил високо по стените на пещерата.

— По-бързо! — подкани ги Холидей и хвърли поглед през рамо. С приближаването на преследвачите им светлините на фенерите ставаха все по-ярки и по-ярки. Трябваше да достигнат относителната безопасност, която предлагаше тунелът, преди хората на Келерман да влязат в пещерата.

— Ами ако стане по-дълбоко? — попита притеснено Вануну. — Казах ви, че не мога да плувам.

— Ще се погрижа за теб — усмихна се Пеги, постави ръка на кръста на професора и двамата влязоха заедно във водата.

Холидей ги последва с алабастровия съд в ръце.

Бързото течение изненада и тримата, събори ги и ги понесе към тесния тунел, който водеше към морето. Вануну изкрещя, но викът му бързо бе приглушен от леденостудената вода, с която се нагълта и задави. Той замаха с ръце и се замята, но Пеги успя да го хване и да повдигне главата му над водата. Ръката й бе сключена под брадичката му и в тази позиция двамата се понесоха по подземната река.

— Всичко е наред! Всичко е наред!

Пеги погледна назад, опита се да открие Док в почти непрогледния мрак, после забелязва светлината на фенерчето му на няколко метра зад тях — лъчът подскачаше лудешки, докато бързото течение носеше Док.

Изведнъж гърбът на Пеги се удари в нещо твърдо и тя осъзна, че това е скалното дъно на подземната река. Тя ставаше по-плитка, а не по-дълбока. Пеги се опита да извика предупредително, но преди да изрече и дума, светът под краката й пропадна и двамата с Вануну се понесоха по дълъг извит тунел, хлъзгав от покрилия го микробен килим, досущ като онзи, върху който бе стъпила, преди да преплува езерото и да стигне до островчето.

Двамата с Вануну се вкопчиха отчаяно един в друг. Подводният тунел се спусна още по-рязко надолу, запращаше телата им в стените при всеки по-остър завой. Водата от езерото се спускаше с бясна скорост по тунела, който бе прокопала в скалата в продължение на милиони години. Изведнъж се появи светлина и също толкова изненадващо двамата полетяха във въздуха, тъй като подземната река се спускаше в друга пещера, от която вече се виждаше морето.

Паднаха от височина два метра, озоваха се в морето и Вануну отново се нагълта с вода, задави се и замаха с ръце. Пеги отново го издърпа над повърхността, ориентира се и му посочи тясната пясъчна ивица, разположена само на няколко метра от тях. Той запляска във водата в някаква комична версия на кучешкия стил.

Пеги докосна дъното под краката си само след три загребвания. Вануну излезе първи на брега и се строполи на пясъка. Водата зад тях се разплиска шумно и Пеги се обърна тъкмо навреме, за да види как Док излита от каменния отвор и цопва във водата. Секунда по-късно той изплува на повърхността, като продължаваше да стиска алабастровия съд в едната си ръка. Пеги му подаде ръка, помогна му да излезе на брега и двамата се отпуснаха на пясъка.

Най-сетне можеха спокойно да си поемат дъх.

— Изгубих чукчето — каза Пеги, отметна косата от очите си и се изправи. — Къде, по дяволите, се намираме?

Вануну, който седеше до нея, продължаваше да кашля, за да изчисти дробовете си от последните глътки вода.

Холидей се огледа. Намираха се в най-обикновена морска пещера, тясна и сравнително плитка, вероятно петнайсетина метра широка и трийсетина дълга. Стените се издигаха рязко нагоре и образуваха нещо като свод от разядени от влагата варовикови блокове; тук-там по тях се виждаха отлагания от морска сол, оставени от приливите. През отвора на пещерата се виждаха водите на Средиземно море, които грееха като сапфир, озарени от лъчите на следобедното слънце.

Следите от човешко присъствие бяха навсякъде около тях: ръждясали двесталитрови варели, наредени над линията на прилива, навито въже, счупени сандъци и нещо, което приличаше на преносим въздушен компресор.

Привързана до грубо оформения в скалите кей се поклащаше напълно здрава на пръв поглед надуваема лодка военен модел, боядисана на сиво-кафяви петна, с емблема във формата на щит и прилеп на носа. Беше дълга около четири метра, имаше централно монтирана конзола и бордови двигател.

— Ще се качим ли? — попита Пеги.

— Стига да успеем да запалим двигателя — отвърна Холидей.

Подаде алабастровия съд на Пеги, мина по тясната суха ивица, качи се на каменния кей и отиде до лодката. Въжето бе завързано за стара желязна халка с морски възел, който щеше да издържи дори при ураган.

Холидей скочи в лодката и отиде при конзолата. Таблото изглеждаше доста елементарно — пет уреда с надписи на иврит, гнездо за контактен ключ, бутон на стартера, ръкохватка на дросела за регулиране на газта и пластмасов щурвал за управление.

Под щурвала бе разположен малък панел. Холидей го отвори и издърпа кабелите, които минаваха оттам. Отдели зеления, жълтия и червения. Предполагаше, че червеният е плюсът, а зеленият е минусът на акумулатора.

Оголи и двете жици от изолацията им и ги допря една до друга. Уредите на таблото светнаха. Холидей остави жиците свързани, натисна стартера и двигателят мигом заработи.

— Каляската ви очаква — каза Холидей.

Пеги отвърза лодката и двамата с Вануну скочиха на борда. Холидей отблъсна лодката от кея, завъртя щурвала и направи малък кръг, преди да насочи лодката към изхода на пещерата и открито море.

— Кой уред отчита нивото на горивото?

— Този. — Вануну посочи. — Разполагаме с половин резервоар.

— На какво разстояние е Хайфа?

— Бат Галим е на десетина километра оттук. Пристанището се намира от другата страна на полуострова — обясни Вануну.

— Да изчезваме оттук — каза Холидей и дръпна рязко дросела.