Лий Чайлд
Не се връщай (50)

50

Емили дойде с такси, точно както първия път. Все още в ролята си на лъчезарно и наивно момиченце. Пристъпи към тъмната кола и спря на предишното място — на около метър и половина от прозореца на Търнър, който бавно се плъзна надолу.

— Почувствах се зле, докато го правех.

— Защо? — попита Ричър.

— Тя се оказа добра жена, но аз я манипулирах.

— Успешно?

— Научих къде е мястото.

— Къде е?

— Дължиш ми шестстотин долара.

— Технически погледнато, не ти дължа нищо. Тези пари са бонус, което означава подарък извън основния договор. Нямат нищо общо с дълга.

— Искаш да се отметнеш, нали?

— Не, просто съм педант и уточнявам.

— Все тая. Очаквам да си получа шестстотинте кинта.

Сума, която плати Роналд Балдачи от пачката двайсетачки в портфейла си. Ричър връчи банкнотите на Търнър, а тя от своя страна ги подаде на Емили през прозореца. Момичето се огледа във всички посоки и промърмори:

— Все едно че пласирам дрога.

— Къде е мястото? — повтори Ричър.

Тя издекламира някаква улица и номер на сграда.

— Какво е това? Празно място, на което е имало къща, или някаква фирма със собствен паркинг?

— Не знам.

— Каква беше атмосферата в кантората?

— Много делова. Останах с впечатлението, че госпожица Дейтън не е в списъка с приоритетите им.

— Добре, Емили, благодаря — кимна Ричър. — Беше ми приятно да се запознаем. Желая ти хубав ден.

— И това е всичко, така ли?

— Че какво друго?

— Няма ли да попиташ защо добро момиче като мен се забърква в такива неща? Няма ли да ми дадеш някой съвет за бъдещето?

— Не — отвърна Ричър. — Никой не трябва да се вслушва в моите съвети. А и ти очевидно нямаш нужда от наставления. Хиляда долара на час ми звучи добре. Познавам хора, които проституират за двайсетачка.

— Кои например?

— Обикновено носят униформи.

 

 

Според картата на Търнър мястото се намираше южно от „Вентура“, в някакъв квартал без име. Нищо от рода на Юнивърсъл Сити или „Уест Толука Лейк“, още по-малко като „Грифит Парк“ и твърде на юг, за да е Северен Холивуд. Но Ричър го прецени като подходящо. Оживени потоци от хора, повечето от тях приходящи и без интерес към околните. Място за стартиране и приключване на операции от най-различен характер. Което означаваше много изоставени сгради, плюс много служебни паркинги пред фалирали бизнеси. Най-прекият път до там беше да карат на юг по Вайнленд Авеню, да минат покрай адвокатската кантора и после да пресекат „Вентура“, вдясно от която се намираше самият квартал.

— Длъжни сме да допуснем, че ВП и ФБР разполагат със същата информация — предупреди Търнър.

— Разбира се — каза Ричър. — Затова ще постъпим по същия начин както с кантората.

— Една проверка.

— Която може да се окаже втора за част от тях, защото най-вероятно ги въртят между адреса и кантората. Не могат да си позволят да оставят никое от тях без надзор.

— Ами ако се окаже някоя тясна алея или задънена улица?

— Отказваме се. Ще търсим друг начин.

— В най-добрия случай само ще огледаме. Без „здрасти, как си“. Ще се наложи да прибегнем до продължително наблюдение от разстояние, преди да стигнем дотам.

— Разбрано.

— Включително и ако най-умната тийнейджърка на света изскочи пред нас, размахвайки импровизиран плакат с надпис Добре дошъл у дома, тате. Защото може да се окаже друга тийнейджърка с друг татко.

— Разбрано — рече Ричър.

— Повтори.

— Никакво „здрасти, как си“.

— Окей, да тръгваме.

 

 

Отказаха се от Вайнленд Авеню, защото прецениха, че третото бавно преминаване покрай кантората може да се окаже повторно за част от наблюдателите и с нулева полза за самите тях. А може би и трето, ако нещо са объркали смените. Това би било фатално, защото повечето хора реагират на нещо, което видят за трети път. Дори и когато го правят несъзнателно. Поне така сочеше опитът на Ричър. Препъваш се в някаква дума по време на разговор с приятел? Защото току-що си зърнал за трети път позната физиономия, макар и с крайчеца на окото си. Или позната кола, познато палто, куче, обувки, походка…

Направиха широк завой по посока на часовниковата стрелка. Отначало на изток, после на юг. Прекосиха магистралата и продължиха направо. Спряха в началото на квартала.

Плетеница от тесни улички с ниски сгради, бетонни тротоари и занемарени лехи с изсъхнала трева. Намазани с катран електрически стълбове, окичени с десетки жици и кабели — някои от тях дебели колкото китката на Ричър. Имаше малки блокове и отделни къщи, някои с дворове, както и магазинчета и ресторантчета. От мястото си виждаха единствено някакъв пикап, спрял пред студио за ноктопластика. Наоколо беше задръстено с баскетболни рингове, вратички за хокей на лед и сателитни чинии с размерите на кръгла вана. Навсякъде имаше небрежно паркирани коли.

— Лоша работа — промърмори Търнър.

Ричър кимна, защото наистина беше така. Предварителният оглед на обстановката означаваше постоянно спиране и потегляне, плюс заобикаляне на многобройните препятствия. Скоростта на пешеходец би била истински лукс.

— Ти си командирът — промърмори той.

— А ти си заместникът ми.

— Аз бих казал да опитаме, но решението е твое.

— Защо казваш „да опитаме“?

— Негативите изглеждат много, но на практика са позитиви. Нещата биха могли да се развият и в наша полза. Военните ченгета и федералните агенти не знаят с каква кола се придвижваме. За тях е само един стар джип със затъмнени стъкла, много далече от това, което търсят.

— Но не и за двойката от смачкана кола. Те разполагат с добро разузнаване. В най-лошия случай някой се е добрал до кредитната карта и вече знае каква кола караме.

— Няма значение — отвърна Ричър. — Не могат да ни направят нищо. Не и тук, пред куп потенциални свидетели. Би трябвало да знаят, че ВП и ФБР също са някъде наоколо. Перфектен Параграф 22. Не могат да направят нищо друго, освен да стоят и да гледат.

— Могат да ни проследят. ВП и ФБР няма да видят нищо лошо. Просто поредната кола напуска квартала.

— Съгласен съм. Но продължавам да съм убеден, че има достатъчно обстоятелства, които ще работят в наша полза. Така ще улучим с един куршум два заека. Оглеждаме мястото и подмамваме онези към място по наш избор. Бих казал, че ако постигнем това, със сигурност ще сме свършили добра работа за днес. Ако аз бях командирът, щях да постъпя така. Но решението си е твое. За това вземаш куп пари. Почти колкото гимназиална учителка.

Търнър не каза нищо.

— Не забравяй, че трябва да включим две колела на печката — подхвърли той.

— Добре — тръсна глава тя. — Нека опитаме.

 

 

Разгледаха адреса на картата и Ричър запечата завоите в главата си. Десен, ляв, пак десен. След което излязоха на нейната улица. Номерът се намираше горе-долу по средата.

— Помни, че правим оглед — обади се Търнър. — Никакво „здрасти, как си“.

— Помня — отвърна той.

— Не искам импровизации.

— Тъй вярно, госпожо командир.

Колата се отлепи от тротоара и се насочи към първия завой. Едно завъртане на кормилото и вече бяха в квартала.

Първата улица беше ужасяваща. Нещо като свободна зона за паркиране. Пикап с надпис „Пекарна“ пред малка бакалия, захвърлено в канавката детско колело, стара кола на трупчета.

Втората беше по-добра. Със същата широчина, но права и не толкова западнала. Качеството на квартала се подобряваше още след първите петдесетина метра. Малки къщички от двете страни на платното. Не особено привлекателни, но солидни. Някои имаха нови покриви, други бяха прясно боядисани, пред трети се виждаха изсъхнали растения в бетонни кашпи. Жилища на обикновени хора, които правят всичко възможно да свържат двата края.

Качеството се повиши още малко преди последния десен завой. Без да стига до шеметна висота. Пред очите на Ричър се разкри дълга и права улица, в дъното на която се виждаше 101-ва — зад висока телена ограда. От двете страни на платното имаше еднотипни къщи, построени за военните през 40-те. Все още непокътнати шейсет-седемдесет години по-късно. Повечето бяха прилично поддържани — някои много добре, запазвайки първоначалния им вид, други префасонирани, трети — разширени с пристройки. Останалите бяха занемарени. Пред тях обикновено имаше коли. Още коли бяха паркирани на самото платно. Достатъчно много, за да го превърнат в еднопосочна улица, по която трябваше да се кара бавно и внимателно.

— ФБР напред вдясно — обади се Търнър. — Почти сигурно.

Ричър кимна, но не каза нищо. Една от паркираните край тротоара коли беше шевролет малибу, на двайсетина метра пред тях. Сребриста, базов модел, с пластмасови елементи вместо хромирани и две къси антени, залепени на задното стъкло. Мъжът зад волана носеше риза с бяла яка. Без отличителни знаци, но и без кой знае какви опити за маскировка. Вероятно някакъв контролиращ орган, отбил се да повиши духа и доброто настроение. Вероятно на човека, зад когото беше паркирал.

— Обърни внимание на онова нещо пред него — каза Ричър.

„Нещото“ се оказа огромен цивилен хамър Н2 — широко и високо чудовище с пастирана до блясък черна боя и хромирани лайсни, с огромни колела и странно тънки гуми.

— Около осемгодишен — промърмори Търнър.

Вероятно беше конфискуван заради открит в страничния джоб кокаин или заради незаконен бизнес. Или пък бе пренасял крадена стока. След конфискацията може би беше пререгистриран като автомобил за скрито наблюдение, въпреки че биеше на очи. Това изобщо не смущаваше някои правителствени служби, които използваха много такива автомобили.

А на двайсет метра пред хамъра, с предницата към тях, беше паркирана малка бяла кола. Чиста и невзрачна, рядко използвана, напълно лишена от индивидуална грижа. Почти сигурно кола под наем, взета от най-близкото летище от 75-а част на ВП в лицето на някой нещастник, принуден от лошия си късмет да лети до Ел Ей в икономична класа, а след това да се примири с количките на „Херц“ или „Авис“ съгласно изискванията на подписаните с правителството договори. Най-скапаната кола на паркинга, без никакви екстри.

— Виждаш ли онази, бялата? — попита Ричър.

Търнър кимна.

— Сега вече знаем къде е мястото. Точно по средата между предната броня на хамъра и онова бяло нещо там, което прилича на кола. Дяволски умно решение, нали?

— Както винаги — отвърна Ричър, продължавайки да следи номерата на къщите. Търсеният адрес трябваше да се намира на трийсетина метра вляво — разбира се, ако навигацията на служебните коли работеше точно. — Виждаш ли нещо друго?

— Трудно е да се каже. Във всяка от тези коли може да има хора, дошли за нас.

— Да се надяваме, че има — рече Ричър. — Най-добре двама.

Продължи напред, бавно и внимателно, отпускайки си достатъчно пространство за грешка. Кормилната кутия на стария джип беше малко тежка и доста ленива. Ричър трудно щеше да маневрира на тази улица. Подмина сребристото малибу и погледна надясно. Оказа се, че мъжът с бялата яка носи и вратовръзка. Сто процента ФБР. Вратовръзката му положително беше единствената в радиус от два километра.

Дойде ред на хамъра. Зад волана му седеше русокос мъж със светла кожа и обръсната почти до темето коса. Вероятно първата такава прическа, засечена в лъскав хамър Н2. Но правителството бе сляпо за такива детайли.

После Ричър извърна глава наляво и започна да следи номерата. Не беше сигурен какво очаква. Най-вероятно някакво празно място. Различно от тези наоколо. Вероятно оградено и заключено, след като къщата е изгоряла при пожар. Или просто празен, никога незастрояван парцел. С голяма стара кола, паркирана до стената на съседите. Може би буик роудмастър.

Оказа се обаче, че на адреса, получен от Емили, също има къща. Подобна на тези около нея. Без запечатани от банката прозорци, без следи от пожар. Беше си съвсем обикновена къща, построена върху съвсем обикновен парцел. Отпред на алеята имаше паркирана кола, но тя не беше буик роудмастър, а двуврато вносно купе с избеляла от слънцето червена боя, доста старо и по-малко дори от автомобилчето на военното ченге. Изключено беше двама души да спят в него. Абсолютно невъзможно. Самата къща беше стара, доскоро едноетажна. Надстройката беше сравнително нова. Един прозорец на приземния етаж вляво, още един вдясно. Плюс нов прозорец на надстройката, точно над боядисаната в синьо входна врата.

А от боядисаната в синьо входна врата се появи момиче на тийнейджърска възраст.

На четиринайсет или петнайсет години.

Русокосо.

И високо.