Лий Чайлд
Не се връщай (41)

41

Търнър също се събуди, но той сложи ръка на рамото й и прошепна:

— Аз ще отворя.

Премигна, стана и вдигна халата си от пода. Навлече го в движение. Чукането продължаваше. Не звучеше нито любезно, нито извинително. Не беше един от обичайните за хотелите среднощни звуци. По-скоро обратното: бум-бум, натрапчив и нахален звук. Нетърпящ възражения. Звукът на силите на реда. Или на някой, решил да влезе в тази роля.

Ричър не използва шпионката. Мразеше шпионките открай време. Бяха прекалено удобни за нападателя — просто изчаква стъклото да потъмнее и натиска спусъка, приближил дулото до предварително пробитата дупка. Дори не беше нужно да се прицелва. Ричър беше убеден, че трябва да пренебрегне шпионката и да отвори вратата. Колкото по-бързо, толкова по-добре. И да забие юмрук в гърлото на противника. А може би не. Зависеше колко са и кои са.

Зад него Търнър също облече халата си. Той й посочи банята. Какво щяха да спечелят с една допълнителна мишена? Нямаше къде другаде да я прати. От стаята можеше да се излезе единствено през вратата. Бяха на висок етаж, а и прозорците не се отваряха. Може би за да не падне някое палаво дете или защото хотелът беше изложен на адски шум и вредни газове двайсет и четири часа в денонощието.

Търнър влезе в банята, а Ричър сложи ръка върху бравата и си пое дълбок дъх. Ако отвън имаше военни полицаи или федерални агенти, те положително щяха да бъдат с насочени оръжия. Но нямаше да стрелят. Поне не веднага. Бяха обучени. Трябваше да спазват куп правила. И после да изготвят доклади. Нямаше смисъл да си усложняват писмената работа. Но четиримата от онази кола с хлътналите врати можеха да стрелят директно. Те също бяха обучени, но бяха освободени от доклади и писмена работа.

Окончателно решение? Отваряш вратата, но оставаш зад нея. Кой можеше да се сдържи? Врата, която сякаш се открехва сама, просто плаче за протегнат врат и надникване. А протегнатият врат и надникването просто плачат за един прав в слепоочието. После затваряш вратата с ритник, но вече разполагаш със заложник. Което си е солидна база за преговори.

Ричър натисна бравата. Десет градуса надолу. После двайсет, трийсет. Никаква реакция. Четирийсет, петдесет, шейсет. Отново никаква реакция. Продължи надолу, този път бързо, до пълните деветдесет градуса и рязко дръпна вратата, докато се отвори на две трети. После сви пръстите си в юмрук, вдигна го над главата си и зачака.

Така изтече доста време.

Беше ясно, че на затварянето вече пречеше крак, пъхнат между вратата и рамката. Така се печелеше време за вземането на решение. Което се оказа доста продължителен процес.

Почти цяла минута.

После нещо се мерна във въздуха.

Ричър не проследи полета му с очи, защото не беше вчерашен. Но краткият проблясък, уловен с периферното зрение, му беше достатъчен. Плик. Кафяв плик за писма с метална закопчалка, помисли си той. Като онези, които използват в офисите. Тънък и лек. Звукът, който издаде при приземяването си на килима, потвърди първоначалните му впечатления. Тихо шляпване, придружено от едва доловимо шумолене. Сякаш вътре имаше няколко отделни неща, всяко от тях тънко и леко.

Ричър чакаше.

След известно време през процепа надникна и главата.

С лицето на сержант Лийч.

 

 

Лийч носеше бойната си униформа и изглеждаше много уморена. Тя влезе в стаята, Търнър излезе от банята, а Ричър затвори вратата. Търнър сведе поглед към плика на килима.

— Всичко ли е вътре?

— Да — кимна Лийч.

— Мислех, че ще го пратиш с експресна поща.

— Аз пък мислех, че ще ви трябва доста по-бързо, отколкото може да ви го достави ФедЕкс.

— И реши да шофираш чак до тук?

— Е, все пак не съм вървяла пеша.

— Колко време ти отне?

— Около четири часа.

— Благодаря, сержант.

— Моля.

— Кога трябва да бъдеш обратно на работа?

— Достатъчно скоро, за да си тръгна веднага…

— Но?

— Намирам се в положение, в което не бих искала да бъда.

— Какво по-точно?

— Налага се да критикувам човек от екипа, по-висшестоящ.

— Колега и началник едновременно?

— Точно така, госпожо.

— Аз ли съм това?

— Не, госпожо.

— Морган?

— Не, госпожо. Друг човек. Но вие сте командир на частта, а аз не съм доносница.

— Тогава кажи на Ричър. Той не е командир на никого.

Лийч се поколеба за момент, преценявайки предложението. Вероятно го прие, защото се обърна към Ричър и каза:

— Сър, изпитвам сериозна загриженост за дежурния капитан.

— Колко сериозна?

— Перманентна.

— Защо не си направила нищо по въпроса?

— Защото не знам как. Той е капитан, а аз само сержант.

— Какъв е проблемът?

— Той е отвеян драскач. Непрекъснато си рисува и драска нещо, докато говори по телефона.

— Виждал съм го — кимна Ричър. — Използва един адвокатски бележник, разтворен на бюрото му.

— Знаете ли защо го прави?

— Защото е отегчен.

— Но понякога не е отегчен. Най-вече когато пристигат важни новини. Тогава е направо щастлив.

— Това не е забранено от закона — сви рамене Ричър.

— Но продължава да държи химикалката. Променят се и нещата, които драска върху бележника. Понякога прибавя към тях и нови. Ключови думи.

Ричър не каза нищо.

— Нима не разбирате? — изгледа го Лийч. — Той борави с поверителна информация, която по закон трябва да се съхранява на едно-единствено място — в нашия архив. Ако тази информация или части от нея попаднат на друго място, това е грубо нарушение на правилата.

— Казвай, моля те! — не издържа Търнър.

— Записал е номера в бележника си? — попита Ричър.

— Да, госпожо — отвърна Лийч. — Да, сър. Точно това е направил.

 

 

Лийч извади от джоба си смачкан лист хартия. Очевидно лист от жълтия адвокатски бележник, който беше виждал Ричър. Голям и леко намачкан в краищата от многократно прелистване. Почти изцяло покрит с черно мастило от флумастер. Рисунките върху него бяха най-различни — листенца, квадратчета, спирали и някакви странни драскулки, между които се виждаха отделни думи и имена — част от тях дебело подчертани, други задраскани и почти неразличими.

Лийч сложи пръст върху първата ясно изписана дума, намираща се в първата третина на листа. Кандахар. До нея беше изрисувана дебела стреличка, която сочеше надясно.

— Това е последният сигнал преди онзи, който липсва. Означава, че Уикс и Едуардс напускат Кандахар и трябва да се върнат в Баграм — както им е било заповядано, до второ нареждане. Надлежно архивиран. В момента се намира в двеста и трета, където и трябва да бъде.

После показалецът й се премести върху последната третина на листа, където личаха две думи, разделени с тире. Худ-Дни. Буквата X беше допълнително украсена с барокови завъртулки. Един отегчен човек говори по телефона.

— Това е следващият сигнал след онзи, който липсва — поясни Лийч. — Той също се намира в архива, непосредствено до този от Кандахар. Изпратен е от Форт Худ, Тексас, откъдето нашите момчета докладват, че им предстои сериозно разследване, което ще продължи дни наред.

Пръстът й се повдигна нагоре и спря в средата на листа.

— А тази част от страницата отговаря на липсващия сигнал.

Средната третина беше плътно покрита с драсканици и завъртулки, с квадратчета, лабиринти и спирали. Но точно в средата й можеха да се различат буквите А и М, след които беше изписан четирицифрен номер. Първоначално бяха надраскани небрежно, а след това старателно повторени и удебелени — леко заострени, събрани по-стегнато и подчертани. А после забравени.

АМ 3435.

— Технически погледнато, той е извършил нарушение, сержант — каза с усмивка Търнър. — Но този път ще му простим.

АМ 3435.

Число, което Ричър със сигурност би запомнил лесно, защото беше закачливо. В смисъл, че 3 и 4, повдигнати респективно на 3-та и 4-та степен, плюс 3 и 5, повдигнати респективно на 3-та и 5-а степен, правеха точно 3435. Да, беше интересно. Подобни числа се обсъждаха от един човек на име Джоузеф Мадачи — собственик, издател и главен редактор на списание Забавна математика, излизало преди много години. Като дете Ричър беше попаднал на купища стари броеве от него в библиотеката на една база на морската пехота в Тихия океан.

— Кой е най-добрият начин да се свържа с майор Съливан от Военната прокуратура, сержант? — попита той.

— Директно ли, сър?

— Да, за личен разговор.

— Кога, сър?

— Сега.

— Посред нощ?

— Още в тази минута.

От джоба на Лийч се появи друг лист хартия. По-малък. Очевидно откъснат от някакъв бележник.

— Това е джиесемът на майор Съливан — каза тя. — Сигурна съм, че в тази минута е на нощното й шкафче.

— Как разбра, че ще ми потрябва?

— Просто предположих, че ще действате горе-долу по този начин. Защитата при наказателните дела се радва на доста широки правомощия. Ще разрешите ли да бъда откровена с вас?

— Разбира се.

Лийч извади от джоба си още едно листче. Пак от същия бележник.

— Това е личният номер на капитан Едмъндс, другия ви адвокат — подаде му го тя. — Според мен тя е по-добрият ви шанс. Усърдна и точна, обича да върши нещата както трябва.

— Въпреки че избягах от ареста?

— Мисля, че да.

— Значи е идеалистка?

— Побързайте да се възползвате, защото това няма да трае дълго. С майор Съливан няма да стане.

— Включиха ли вече и ФБР? — попита Ричър.

— Уведомени са.

— Кой организира нещата от страна на армията?

— Седемдесет и пета част на ВП. Екип начело с главен сержант Еспин, когото вече познавате. Той ви е арестувал и завел в Дайър. Някои хора твърдят, че го приема лично, защото сте се възползвали от добронамереността му. А самият той казва, че ви е направил услуга, която е спомогнала за реализацията на плановете ви.

— Каква услуга ми е направил?

— Оставил ви е в Дайър въпреки настояванията на инспектор Подолски да му бъдете предаден. Еспин е отказал. На всичкото отгоре сте го помолили незабавно да повика началника на ареста, което той тълкува като още една услуга.

— Началникът на ареста при всички случаи щеше да се появи.

— Но не толкова бързо. А според вашия план всичко е трябвало да приключи преди късния следобед. Искали сте да го приведете в действие максимално бързо и Еспин неволно ви е помогнал за това.

— Докъде е стигнал в момента?

— Горе-долу доникъде, но не защото не се старае.

— Можеш ли да му предадеш нещо?

— Вероятно да.

— Кажи му да се осъзнае. Попитай го как би постъпил на наше място.

— Добре, сър. Стига да мога.

— Как ти е името, сержант?

— Лийч, сър.

— Знам, имам предвид малкото ти име.

— Крис, сър.

— От Кристин или може би Кристина?

— Просто Крис, сър. Така е записано в акта ми за раждане.

— Добре, Крис. Ако все още бях командир на Сто и десета, със сигурност щях да преобърна земята, за да те задържа под мое командване. В тази част са служили много добри бойци, но ти си сред най-добрите.

— Благодаря, сър.

— Аз ти благодаря, сержант.

 

 

После Лийч си тръгна. Предстояха й четири часа шофиране и пълен работен ден в щаба. Ричър погледна Търнър и каза:

— Трябва да си страхотен командир, щом ти засвидетелстват такава лоялност.

— Не по-страхотен от теб — отвърна тя. — Ти си имал Франсис Нили.

— Запознала си се и с нейното досие, така ли?

— Четях всичко: досиета, оперативни документи и всякакви други материали. Исках да опозная отвътре Сто и десета.

— Защото си страхотен командир — повтори Ричър, приглаждайки листа от адвокатския бележник върху хотелското бюро заедно с другите две листчета на Лийч. После вдигна слушалката и започна да набира личния номер на капитан Трейси Едмъндс.