Уорън Адлър
Войната на семейство Роуз (7)

Седма глава

Барбара беше сама в кухнята. Ан и децата бяха в стаите си. Отвън се чуваше непрекъснатият лай на Бени. Сигурно някой от съседите щеше да се оплаче. Барбара си наложи да се съсредоточи, сложи пилешкото в емайлираната тенджера на газовия котлон. Добави вода и сол и включи котлона.

Избърса дланите си в престилката и отиде в трапезарията. Замислено докосна хладния мрамор на бюфета. Видя отражението си в сребърната купа за пунш. Образът беше изкривен. Тя ли беше или не? Може би беше само орнамент, украшение, неодушевено като сребърния свещник до нея. И зад фасадата имаше само история. Внезапно си спомни думите на майка си, нейното разочарование и неодобрение, когато й беше съобщила, че се отказва от следването, за да се посвети на Оливър. „Това отдавна е в миналото“ — помисли си гневно.

— Да обичаш някого не означава, че трябва да се отказваш от всичко — предупреди я майка й.

— Само докато той завърши следването — настоя Барбара.

— Саможертвата е хубаво нещо, но трябва да помислиш и за себе си.

— Важното е да разбереш какво е да обичаш толкова много някого, както аз обичам Оливър, — отвърна Барбара, сякаш това обясняваше всичко. Защо не я бяха предупредили, че любовта е преходна? Вечни бяха само вещите. Тя машинално прокара пръсти по изящния свещник.

И все пак беше по-ядосана на себе си, отколкото на майка си. Чак сега разбираше колко глупава е била на младини.

„Любовта — каза си — е измамна.“

Предишното чувство се върна, само че сега беше още по-силно. Не че искаше Оливър да умре. Определено не. Би било жестоко, неморално и немислимо. Но след първото обаждане на лекаря, който каза, че Оливър е на смъртно легло, немислимото стана… мислимо.

Как би могла да живее, след като е пожелала смъртта на съпруга си? И как би могла да живее с Оливър?

Не за пръв път й хрумваше, че трябва да се раздели с него. Идеята назряваше у нея отдавна. Може би още от самото начало. Разбира се, не можеше да определи точно в кой момент й е хрумнала, тъй като двамата винаги бяха много заети да планират бъдещето, да строят, да отглеждат децата, да се занимават с градината, да колекционират старинни предмети. Съвместният им живот сякаш се подчиняваше на неписан дневен ред. Да помага на Оливър, докато той завърши право. Да играе ролята на съвършената съпруга на начинаещ адвокат. Да бъде любезна и мила с неговите шефове от адвокатската кантора. Огромни късове време, посветени на това да прави добро впечатление. Да създаде на съпруга си уютно домашно огнище, където той да си отдъхва и да събира сили. Бяха сменили малкия апартамент с цял етаж в жилищна сграда в предградията. Тя се включи в „дежурствата“ на майките, които се редуваха да взимат с кола децата от училище, започна да води дъщеря си на уроци по балет…

И накрая венецът на мечтите им… тази грамадна великолепна къща. Проект, в който и двамата бяха вложили цялата си енергия и фантазия. „И какво стана, когато го осъществихме“ — запита се тя и влезе в библиотеката, където съпругът й четеше вестник. Този въпрос изискваше отговор. И тя вече го имаше.

— Не се затичах да те видя в болницата в Ню Йорк, Оливър, защото не ми пукаше.

Точно такъв беше отговорът на въпроса. Достатъчно красноречив беше. Оливър вдигна поглед от „Уошингтън Стар“ и примижа:

— Не ти пукаше ли? — Той свали очилата и ги остави на облегалката на фотьойла.

— Да, просто не ми пукаше — повтори ясно и категорично Барбара.

— Искаш да кажеш, че за теб нямаше значение дали ще оживея, или ще умра. — Оливър забарабани с пръсти по коляното си.

— Точно така.

— Сериозно ли говориш? — Явно беше объркан и тя си помисли за милиони други жени по света, които ненадейно разкриваха на мъжете си същата истина.

— Напълно. Не ме беше грижа. От много време не ми пука. — Тя се успокои. Беше си наумила, че трябва да е едновременно и спокойна, и нащрек.

— Просто ей така, а? — Той щракна с пръсти. — Зачеркваш досегашния ни живот. Любовта ни. Семейството.

— Просто така. — Тя също щракна с пръсти и не пожела да обясни, че идеята не й е дошла „просто така“, а чувствата са се събирали в гърдите й години наред.

Оливър се помъчи да запази самообладание. Стана, отиде до барчето и си наля двойна доза уиски. Отпи голяма глътка.

— Не мога да повярвам — каза след дълга пауза.

— Повярвай.

Тя се беше настанила на другия фотьойл, седеше, изпънала гръб, впила пръсти в свивките на коленете си. Стафордширските фигурки сякаш бяха жива публика. Оливър потри брадичката си и поклати глава:

— В друг ли си влюбена? — Гласът му пресекна, той се прокашля.

— Не.

— Друг живот ли искаш? — попита Оливър, реагирайки като опитен адвокат.

— Може би — отвърна Барбара, следвайки неговия съвет: „Винаги отговаряй уклончиво по време на разпит.“

— Аз ли съм направил нещо? — продължи Оливър, като се вкопчи в останките от надежда.

— Не съвсем.

— Значи е нещо, което не съм направил?

Тя внимателно обмисли отговора си, после промърмори:

— Няма нищо общо е твоето съзнателно поведение.

— Какво, по дяволите, означава това? — избухна Оливър.

Гневът му беше неизбежен и Барбара го знаеше. Надяваше се само той да не се разплаче. Не искаше да му показва своето коравосърдечие.

— Означава — отговори спокойно, — че нямаш контрол над ситуацията… нямаш и вина. Причината е в мен. — Замълча и сви рамене. В същото време стисна по-силно бедрата си. — Не мога да си представя да продължа да живея дори още миг с теб. Както казах, вината не е твоя… — Оливър понечи да каже нещо, но вдигна ръка. — И каквито и страдания да си ми причинил, не е било съзнателно.

— Страдания ли? — Гласът му се разтрепери. — Какви ги говориш?

— Де да можех да се изразявам по-ясно и красноречиво. Но не притежавам твоята школовка…

— Значи това било — саркастично подхвърли той. — Отказала си се от своя живот заради мен.

— Донякъде.

— Аз съм те накарал да зарежеш следването. Направил съм те робиня.

— В известен смисъл.

— И ти… как беше клишето… не се чувстваш пълноценна?

— Да, и това също.

Усети как недоволството му се засилва. Знаеше какво ще последва. Какво трябва да последва.

— А децата? Те нямат ли право на глас?

— Децата ще са добре. Нямам желание да се отказвам от грижите за тях. И, да, те нямат право на глас.

— Господи. — Той отново присви очи. — Това ти ли си?

— Да.

— Ти не си Барбара. Не си момичето, за което се ожених.

— Не съм онази Барбара. Съжалявам, Оливър. Наистина съжалявам. Не ми се искаше да ти причинявам болка.

Последва дълга пауза. Той закрачи из стаята. Спря се, обърна се с гръб към нея и впери празен поглед в подвързаните с кожа книги. Заобиколи масата, върна се до барчето и отново си наля уиски. Предложи и на нея. Очевидно не знаеше как да реагира — новината му беше дошла като гръм от ясно небе.

— Не, благодаря — учтиво отвърна Барбара.

Той сви рамене и изпи почти на екс и втората чаша. Забоде пръст в гърдите си:

— Пак ми призля.

— Вземи лекарство.

Оливър въздъхна, направи гримаса и си пое дълбоко въздух, загледан в нея:

— Ти си хладнокръвна мръсница.

— Съжалявам, ако така ме приемаш. — Все пак думите му я жегнаха. Не беше хладнокръвна, нито искаше да бъде жестока.

— Няма по-лесен начин, Оливър. Съжалявам.

— Съжаляваш ли?

Устните му се разтрепериха. Хрумнаха му и други обиди, но се сдържа.

— Сигурно е някаква епидемия. Всички жени от нашето поколение сте с цели списъци от неизпълнени мечти, желания и фантазии. Ние си скъсваме задниците, за да сте доволни, а вие как ни се отблагодарявате? Презадоволени сте, затова… — Той млъкна, без да довърши фразата.

Барбара очакваше и това — беше изчерпал всичките си аргументи.

— Предполагам, искаш развод? — добави той.

— Да.

— Без дори пробна раздяла ли? Раз-два и край, така ли?

— Обясних ти как се чувствам, Оливър. Защо искаш да удължиш агонията?

Той сви рамене, лицето му се изопна, брадичката му затрепери.

— Мислех, че се справям страхотно с работата — прошепна едва чуто. — Мислех, че това е успехът.

— Но не е.

— Ще бъде много неприятно.

— Животът е низ от неприятности.

— Не ми се прави на философка, Барбара.

Тя стана. Какво повече можеше да се каже? Въпреки душевната болка, която изпитваше, в главата й зазвъняха камбаните на свободата: „Спаси се! Спаси се!“

Предполагаше, че на другата сутрин Оливър ще се изнесе.