Уорън Адлър
Войната на семейство Роуз (11)

Единайсета глава

През онази сутрин той започна да си събира багажа. Напълни куфара си с дрехи, слезе на долния етаж, отиде в библиотеката и нежно погали стафордширските си фигурки. Взе първо малката Червена шапчица, после Гарибалди… Наполеон, една по една ги върна на лавицата над камината. С много любов помилва резбованите повърхности на барчето. Спомни си колко щастлив беше, когато го донесоха.

Във фоайето отвори часовника и както правеше всяка сутрин през последните пет и повече години, нави пружината му с ключа. Провери колко е часът по собствения си „Пиаже“, премести стрелката с две минути напред. Обичаше потракването на махалото и неговото неуморно пътешествие през времето. Потупа гладката махагонова кутия на часовника, след което погледът му се спря върху фигурите на Криб и Молино. Очите му се навлажниха.

„Не и днес — каза си той. — Прекалено много боли.“ Остави готовия куфар в гостната и на пръсти се върна в кабинета си. Госпожица Харлоу му беше донесла кафе и поничка. Още първата хапка заседна в гърлото му.

„Как да зарежа собствената си къща?“ — запита се. За пръв път почувства, че правдата, моралът и порядъчността са на негова страна.

Час по-късно Голдстийн поиска да се срещнат и му съобщи новината.

Оливър го погледна недоверчиво, но в очите на евреина не видя нищо успокояващо. Клепачите на колегата му бяха сякаш надвиснали още повече под тежестта на всичките грехове на този свят.

— Не може да е вярно! — извика Оливър. Думите отекнаха в съзнанието му, сякаш се намираше в тунел.

— Вестоносецът не е виновен за лошата вест.

— Мръсница. — Оливър удари с длан по бюрото на Голдстийн и разпръсна документите. — Търмонт стои зад всичко. Гадно копеле.

— Естествено. При дело за развод е нещо нормално на първо място да се мразят адвокатите.

— Слава богу, че се занимавам с друг вид право.

— Направи ми услуга, Роуз. Остави Бог на мира.

Оливър отново удари по бюрото, обзет от ярост, заради очевидната несправедливост. Възможно ли беше да вложи почти половината си живот в този брак? И за какво? За нищо!

— Колко честен може да бъде един човек? — извика, след като обузда гнева си. — Опитах се да не й създавам никакви проблеми. Да не водя никакви битки за попечителството. Съгласих се да давам щедра издръжка. И за мен трябва да остане нещо.

— Защо?

— Защото съм го спечелил с много труд.

— Тя също твърди, че го е спечелила.

— Половината. Готов съм да й дам половината.

Стомахът отново го сви и той глътна още две хапчета.

— Не съм съгласен. Не е честно. Къщата е наша. НАША. Тя ще вземе едната половина, аз — другата. Ще й платя стойността на нейната половина.

— Тя не иска парите, а къщата — отвърна Голдстийн. — Опитах всички възможности. Предложих да остане да живее в едната половина с децата.

— Аз не съм разрешавал подобно нещо! — отсече Оливър и се намръщи. — Нямаш право да предлагаш такава сделка. Не си се консултирал с мен, Голдстийн.

— Само опипвах почвата. Исках да разбера докъде са готови да стигнат. Желанието ми бе най-малкото да им покажа, че сме разумни хора. Кой би помислил, че ще стигнат чак до тук?

— Никакви отстъпки повече.

— Няма да е възпитано.

— Вече няма да съм възпитан. Край.

— Не става дума за възпитанието, а за състоянието. Твоето. Тя иска да ти вземе всичко. Какво друго имаш, освен къщата?

— Ферарито. Джи Ти Ес 308. Червено.

— Него не са го включили. Нито виното и инструментите.

— Колко великодушно.

— Какво друго? — попита Голдстийн и щракна с пръсти. Оливър не можа да се сети. — Ами застраховката?

— Забравих за нея. Барбара ще получи парите, ако ми се случи нещо.

— Бързо трябва да го промениш.

От тази мисъл кръвта му се смрази. Ако той умреше, нахалницата щеше да получи един милион долара. И къщата. Това го вбеси, но и прочисти ума му.

— Ето, свържи се по телефона — добави Голдстийн. — Ако сега излезеш на улицата и те блъсне камион, ще бъдеш много нещастен… като я видиш как прибира всичките пари.

На Оливър му трябваха няколко минути, за да се свърже със застрахователния агент. Онзи поиска да разбере причината за решението.

— Не сега. Само го променете така, че бенефициентите да са Ив и Джош. Изключете Барбара. — Оливър затвори телефона и замълча. Не беше в стила му да е груб. Но обаждането му помогна да се почувства по-добре, макар че тепърва му предстоеше да подпише формуляра, който агентът щеше да му изпрати по пощата.

— Ще се погрижа да побързаме с изготвянето на описа — каза Голдстийн. — Искам всяка вещ и мебел в тази къща да бъдат изброени в списък. Преди на жена ти да са й хрумнали други гениални идеи.

— По-добре да не взима нищо от там, защото ще се сметне за кражба. От нищо няма да се откажа. Нито от къщата, нито от каквото и да било друго. Никога. — Гърлото го стегна и гласът му стана дрезгав.

— Никога не казвай „никога“.

— Майната ти, Голдстийн.

Оливър се изправи и понечи да си тръгне, но размисли и седна отново.

— Целият ми живот е съсредоточен в тази къща — промърмори той. Закри с длани лицето си, обзет от сантиментални чувства. — Там е работилницата ми. Всичките ми старинни вещи. Колекциите ми. Картините ми. Всичко е едно цяло. Не може да бъде разбито на части. — Сякаш го преследваха, искаха да му вземат най-ценното. — И виното, моето вино. Моето „Лафит-Ротшилд ‘59“, „Шато Маржан ‘64“, „Гран Ван дьо Шато Латур ‘66“. Моите орхидеи. Ти не разбираш. Не си видял къщата. Тя е бижу. Много любов съм вложил в нея. След десет години цената й ще е два пъти по-висока, може би дори три пъти. Същото се отнася и за всичко в нея. — Той с усилие си пое дъх. — Не разбираш, Голдстийн. Знам къде се намира всяка жичка в тази къща, всяко парченце дърво, тухла или керемида. Знам къде са разположени тръбите. Къщата е неразделна част от мен.

— Спести ми прочувствените слова, Роуз.

— Ти не си чувствителен на тази тема, Голдстийн. Не става въпрос само за някаква вещ, имущество. — Той сви рамене. — Хората като теб не могат да го разберат.

— Не го обръщай на антисемитизъм. Няма да промени нищо.

— Ами тогава какво би променило нещо, по дяволите?

— Законът. В края на краищата законите са над всичко. — Голдстийн се изправи, отиде до подредените на рафтовете до стената книги и нежно ги потупа.

— Законът е калпав — измърмори Оливър.

— Не колкото си мислиш. Все още разполагаме с някакъв лост. Член 16–904, параграф „В“ дава възможност за развод по взаимно съгласие, дори ако мъжът и жената живеят под един покрив. Разделени, разбира се. Това не се отразява на периода на изчакване.

— Значи не съм длъжен да се изнасям?

— Не, но… Кой ще вземе къщата и всичко в нея пак зависи от съда. Съдията може да реши, че спорът е прекалено заплетен и да отсъди всичко да бъде продадено, след което парите да се разделят. Можем да обжалваме. Нещата могат да се проточат с години, като имаш предвид колко са затрупани с работа съдилищата.

Оливър усети прилив на надежда.

— Брой и решимостта ми да устоя до край и да се боря за каузата си. Може би с присъствието си ще успея да прогоня Барбара.

— Не прекалявай с амбициите. Трябва да помислиш и за децата.

— Може би все пак ще приеме подадената ръка. За бога, да вземе децата. Лесно ще им купи нов дом с парите, които съм готов да й дам. — Той стана и плесна с ръце, но после зададе логичния въпрос: — Как ще живея в една къща с нея? Ще бъде кошмар. На кого му е хрумнала такава глупава идея?

— На чернокожите — отвърна Голдстийн, стана и закрачи из кабинета. — Повечето от тях не могли да си купят къща и затова прокарали закона.

— Сигурно затова има толкова много семейни убийства сред негрите — печално промърмори Оливър и вълнението му стихна. — Мамка му, Голдстийн! Не мога да го направя. Не съм в състояние. Не мога да живея в къщата, докато Барбара е там. На моменти ми идва да я удуша, когато я видя.

— А не трябва. Така се губят делата. — Адвокатът замълча и се върна зад бюрото си. — Първо… — Той вдигна дебелия си розов палец. — Искаш ли да загубиш къщата напълно?

— Категорично не.

— Тогава ти препоръчвам Член 16–904. Освен това така ще следиш жена ти да не продаде нещо… от колекциите.

— Стафордширската ми колекция.

— Или вината. Второ. — Голдстийн вдигна показалеца си. — Трябва да си готов да жертваш нещо. Не бива да й даваш никакъв повод за правни действия. Тя със сигурност ще се опита да те изгони.

— Как?

— Като направи живота ти черен.

— Аз също мога.

Адвокатът вдигна длан като пътен полицай.

— Не й се меси в домакинството. Спотайвай се като мишница. В къщата не бива да водиш никакви приятелки. Нищо, за което жена ти да се хване.

— И никакъв секс?

— Не и в къщата. Няма да е чак толкова дълго — една година.

— Не каза ли шест месеца?

— Ако една от страните по делото оспорва, срокът е една година. А ние ще оспорваме. Разводът пак ще бъде признат по взаимно съгласие. Но защо да я улесняваме? Може би под натиска на напрежението ще смекчи исканията си. Това е война, Роуз, не игра на „Монопол“.

— Според теб ще можем ли да спечелим?

— Съдиите са глупаци. — Голдстийн се усмихна. — И непредсказуеми. Кой знае какво ще решат.

— Тогава нямам избор.

— Напротив, имаш. Можеш да се преместиш да живееш другаде.

— Този вариант е изключен — отсече Оливър.

— Единственото, което трябва да сториш, е да продължиш да обитаваш къщата колкото е възможно по-тихо и незабележимо. Храни се навън. Остави й кухнята. Остави я да си върши домакинската работа, все едно нищо не се е случило. Както казах, бъди като мишка.

— А децата?

— Децата едва ли ще са проблем. Дръж се бащински с тях, но в никакъв случай не ги настройвай против майка им. Що се отнася до госпожа Роуз, опитай се да запазиш самообладание, бъди любезен, възпитан и дистанциран. Ако надушиш, че е намислила нещо, кажи ми. Не й давай никакъв повод за разправии. И не върши нищо глупаво. Не изнасяй нищо от къщата. Ако тя го направи, обади ми се веднага.

— Ще бъда като затворник в собствения си дом — промърмори Оливър.

Голдстийн сякаш не го чу, а продължи поученията:

— Трето, бъди търпелив. Тренирай, ходи на кино често. Играй на нещо. Прави каквото и да е, само не мисли за проблемите.

— Едва ли ще мога. А четвъртото какво е?

— Четвъртото… — Голдстийн печално поклати глава. — Четвъртото е да не сглупиш и да не извършиш нещо, за което после да съжаляваш. — Той се усмихна и показа разредените си зъби. — Петото е да ми плащаш хонорара навреме.

 

 

Оливър остана в кабинета си дълго след като другите си тръгнаха. Изгони чистачката, възпълна испанка, която го изгледа многозначително. Явно беше разбрала, че е останал след работното време, защото няма къде да отиде.

Загледа се в отражението си в затъмнения прозорец и му се стори, че е прозрачен. От стъклото го гледаха празни очи. Страните му бяха хлътнали още повече. От предишната му взискателност по отношение на външността му нямаше и помен. Вратовръзката му беше в ужасно състояние, яката на ризата — смачкана. Брадата му през последните дни сякаш растеше по-бързо отпреди, в устата му се беше загнездил странен горчив вкус. Сигурно беше прихванал от лошия дъх на Голдстийн. Той духна в дланта си, за да провери.

Не можеше повече да търпи нито вида, нито миризмата си. Напусна кабинета и излезе на улицата. Не можеше да понесе мисълта, че ще трябва да вечеря сам в ресторанта — да чака да го обслужат, да си избере от менюто, през цялото време да бъде под съчувствените погледи на хората около него. Хората, които щяха да го съжалят заради самотата му и нещастния му живот, изпълнен с разочарование. Продължи да върви, без да е в състояние да прогони тревожните си мисли. Окайваше семейната си драма, брака, който беше започнал толкова обещаващо. Вече не вярваше, че сънува. Преди виждаше само в кошмарите си загубата на Барбара и винаги, когато се събудеше, се протягаше към нея и я прегръщаше, за да се убеди, че е до него и всичко е било само лош сън.

— Ако някога те изгубя, ще умра — шепнеше й, без да е сигурен дали го е чула. — Няма да го понеса.

А сега кошмарът се беше сбъднал.

Без да се замисли, влезе в кино „Съркъл Тиътър“ и си спомни съвета на Голдстийн.

Даваха два филма — „Изчезващата жена“ и „39 стъпала“ — ранни творби на Хичкок. Купи си голям плик с пуканки с масло и влезе в затъмнения салон. И двата филма бяха заснети още преди раждането му. „Със сигурност времената тогава са били по-прости и ясни — каза си. — Дали наистина хората са били толкова прями и директни?“ Сюжетите го увлякоха, отдалечиха го от проблемите му. Но когато отново осъзна изолацията си, го обзе моментен пристъп на клаустрофобия. Какво правеше тук, далеч от семейството си, далеч от семейното огнище?

След прожекцията заброди по тъмните и опасни улици, обзет от гняв. Молеше се някой престъпник да го нападне, за да излее върху него цялата си ярост и отрицателна енергия. Стараеше се да върви бавно, да бъде като примамка. Изведнъж чу приближаващи се стъпки. С разочарование осъзна, че се е озовал пред къщата си. Както винаги Бени го чакаше на вратата и се отърка в крака му.

През прозорците се виждаше бледата светлина от лампата в кухнята. Когато отвори външната врата, подуши аромата на готвено. Някога ястията, приготвяни от Барбара, го изкушаваха. Сега от миризмата му се повдигна. Преди да стигне до стълбището, от кухнята излезе Барбара, препасала престилка. Лицето й се беше зачервило от топлината на печката. Той извърна очи и се хвана за металната колона, за да почувства хладината й. Свещникът не беше запален. Но и на слабата светлина той долови напрежението, изписано на лицето на съпругата му.

— Мисля, че трябва да поговорим — каза тихо и спокойно тя. Сърцето му заби до пръсване, като си помисли, че Барбара е решила да се помирят. Прекалено хубаво беше, за да отхвърли тази възможност. Запита се как да реагира. Всичко зависеше от степента на нейното разкаяние. „Моля те, господи, бъди великодушен с мен!“ — помисли си.

Последва я в библиотеката. Барбара избърса дланите си в престилката, после включи една от лампите и меката светлина озари помещението. „Същинска лейди Макбет!“ — каза си Оливър и неволно се усмихна. Тя седна на ръба на грамадното кресло; изглеждаше невероятно спокойна и делова. Може би това предвещаваше нещо лошо. Отговорът дойде веднага.

— Не можеш да останеш тук, Оливър — равнодушно произнесе Барбара. — Не и сега. — Гласът й беше мек, но твърд. Чак го хвана срам, задето хранеше надежди. — Трябва да се примириш с действителността — добави тя и въздъхна. — Смятам, че така ще е по-добре за двама ни. Също и за децата.

— Остави децата на мира и не ги забърквай — сопна се той и си припомни думите на Голдстийн.

Тя се замисли за миг.

— Да, може би си прав. Но да знаеш, че атмосферата ще бъде нетърпима.

Онова, което го притесняваше най-много, беше способността й да се владее. Твърдият й тон. „Имаш голям напредък, скъпа — каза си. — Защо ми причиняваш това?“

Погледът му започна да блуждае из помещението, което сам беше създал. Библиотеката от орехово дърво, редиците е подвързани с кожа книги, изпълнени с толкова много мъдрост. Мъдрост, която сега беше безполезна.

— Мислех, че съм ти предложил най-разумния вариант — промърмори и се опита да възприеме поведението на адвокат, който разговаря с клиентите си. Но треперещият глас го издаваше.

— Не на мен тия — отвърна тихо тя. — Разумен ли? Да вземеш всичко и да ме оставиш с празни ръце, това ли е разумният вариант? — Постепенно повишаваше тон, но той си спомни предупреждението на Голдстийн. — Това е възнаграждението ми, задето почти двайсет години бях до теб, подкрепях те. И за пет години не мога да спечеля, колкото ти получаваш за една. Дори ако потръгне кулинарният бизнес. Според мен исканията ми са разумни.

Оливър закрачи из стаята, докосвайки различни предмети. Накрая спря до масата:

— Самият аз съм вложил толкова много в този дом! Не по-малко от теб. — Стараеше се да говори спокойно, да запази самообладание. Погледна я изпод око. Изглеждаше студена, с ледени очи. Непоклатима. — Невероятно е, че се държиш толкова безмилостно и жестоко с мен. Забрави ли как осемнайсет години деляхме всичко?

— Няма да ти позволя да ми припишеш някаква вина, Оливър. Трябва да свикнеш с мисълта, че за пръв път в живота мисля само за себе си.

— Помисли ли за децата?

— Повярвай ми, възнамерявам напълно да се отърва от тази отговорност. — Тя се намръщи. — Е, сега кой замесва децата?

— Просто ситуацията не ми е ясна. Ако разбирах какво става, щях да съм по-толерантен.

— Знам — каза Барбара с известно съчувствие и прехапа устната си — така правеше, когато имаше неприятности. — Промених се, това е всичко. Вече не съм като преди. Каквото и да обяснявам, ще прозвучи жестоко. Не искам да бъда жестока.

— Госпожата май протестира прекалено, сир.

— Ето, това е едно от нещата, които не харесвам у теб, Оливър. Всичките твои литературни отклонения. Винаги трябваше да те карам да ми разясняваш сложните си думи. Сякаш по този начин показваше своето превъзходство.

— Извинявай, че съм бил жив и съм дишал.

— Вече ставаш враждебен.

„Колко ми трябваш в момента, Голдстийн!“— каза си той. После махна с ръка, сякаш с това щеше да прекрати разговора. Голдстийн го беше предупредил да не влиза в пряк контакт с нея. Но как можеше да я избегне, след като живееха под един покрив?

— Наистина ли очакваше друга реакция? — промълви.

— Не е важно какво съм очаквала. Крайно време е да помисля за бъдещето си. — Тя се изправи и отново избърса дланите си в престилката. — Съжалявам, Оливър. Може да е егоистично, но трябва да се подсигуря.

— Ти не си човек — сопна се той.

— Не мога да променя представите ти за мен.

Той тръгна към вратата, но изведнъж спря — вече знаеше, че не бива да си прави илюзии, да храни напразни надежди.

— Нямам намерение да напусна тази къща! — отсече — Нямам намерение да се предавам. Ще се боря за всяка педя, колкото и нерви и пари да ми струва. Искам къщата и всичко в нея. И не възнамерявам да губя.

— Няма да е толкова лесно — промълви Барбара. Той измарширува нагоре по стълбите и влезе в стаята за гости.

Затвори вратата и я залости с резето. Каза си, че трябва да сложи по-здрава брава и да смени ключа. От тук насетне стаята щеше да е неговият щаб, а къщата — бойно поле.