Робърт Лъдлъм
Самоличността на Борн (35)

34.

Утринната светлина се появи над кубетата на катедралата „Левалоа-Пере“ в северозападната част на Париж, мартенският вятър беше студен, а нощният дъжд премина в мокра мъгла. Няколко старици, завърнали се от нощно чистене из парижките апартаменти, влязоха през бронзовите врати, а други като тях излязоха със същата бавна и уморена походка, държейки се с една ръка за перилата и стискайки молитвеници в другата. Те предвкусваха скъпоценните часове сън, преди отново да подхванат тежкия си и изнурителен дневен труд. Освен тези жени влизаха и излизаха мъже, облечени в износени и изпокъсани дрехи — повечето също възрастни, други учудващо млади, всичките облечени в палта. Те търсеха топлината на катедралата, пъхнали по бутилка в джоба си, която щеше да продължи скъпоценната забрава с още един ден, в който трябваше да се оцелее.

Един старец обаче не се носеше в транс подобно на останалите. Той бързаше. На лицето му беше изписана неохота — дори страх, но това ни най-малко не забави крачките му нагоре по стълбите и през вратите, после покрай трепкащите свещи и надолу към далечната лява част на храма. Часът бе необичаен за вярващ, който търси утеха в изповедта; но независимо от това старият просяк се насочи право към първото сепаре, повдигна завесата и влезе в него.

— Ангелус Домини…

— Донесе ли я? — изрече със заповеднически шепот треперещата от гняв фигура на жреца зад завесата.

— Да. Той я пъхна в ръката ми почти в несвяст, хлипаше и ми каза да се махам. Изгорил е бележката на Каин, писана до него, и каза, че ще отрича всичко, дори да се спомене и дума. — Старецът пъхна листчето зад завесата.

— Използвал е писалката й… — Шепотът на убиеца замря, ръката, от която се виждаха само очертанията, се вдигна към очертанията на главата, иззад завесата се чу измъчен приглушен вопъл.

— Бързам да ти напомня, Карлос — заговори просякът. — Куриерът не носи вина за вестите, които предава. Можех да откажа да чуя това или да ти го предам.

— Как? Защо?…

— Лавие. Проследил я е до Парк Монсо, а след това двете до катедралата. Видях го в Ноли-сюр-Сен, когато охранявах там. Тогава ти го казах.

— Знам! Но защо? Можеше да я използва по сто други начини! Срещу мен! Защо?

— Бележката му го казва. Побъркал се е. Напрежението се е оказало прекалено за него, Карлос. Случва се; виждал съм го и преди. Двоен агент с прекъснати връзки; няма кой да потвърди основното му споразумение. И двете страни искат само трупа му. Той е стигнал до състояние, в което е напълно възможно вече сам да не знае кой е.

— Знае. — Шепотът бе породен от тиха ярост. — Като се подписва с името Делта, той ми казва, че знае. И двамата знаем откъде е това име и откъде е той самият!

Просякът замълча.

— Ако е истина, тогава той все още е опасен за теб. Прав е. Вашингтон няма да посмее да го докосне. Може да не го разтръбят, но поне ще отзоват палачите си. Може дори да се принудят да му отпуснат една-две привилегии в замяна на мълчанието му.

— Документите, за които пише ли? — попита убиецът.

— Да. Едно време — в Берлин, Прага, Виена — това се наричаше „окончателно разплащане“. Борн използва „последна вратичка“, а това е просто вариант. Документи се приготвят между първия източник на контрол и инфилтратора, за да влязат в действие в случай, че стратегията се провали, първичните контакти са убити и за агента няма никакъв друг изход. Предполагам, не си изучавал такава неща в Новгород; руснаците не вземат чак такива предпазни мерки. Но бегълците от Съюза обаче настояват за тях.

— Значи документите са дискредитиращи?

— Трябва да са такива в известна степен. Поне за този, който е бил обект на манипулация. Конфузните положения винаги се избягват; иначе могат да съсипят доста кариери. Но точно това не е нужно аз да ти го обяснявам. Използвал си прекрасно този похват.

— „Седемдесет и една улици в джунглата“… — каза Карлос, четейки от бележката в ръката си, вече със съвършено спокоен и хладнокръвен шепот. — „Джунгла, гъста като тази в Там Куан“… Този път екзекуцията ще се състои по разписание. Този път Джейсън Борн няма да напусне вътрешния Там Куан жив. Под едно или друго име, но Каин ще е мъртъв, а Делта ще умре заради това, което стори. Анжелик! Обещавам ти! — Клетвите секнаха, умът на убиеца се насочи към земните неща. — Вилие има ли някакво понятие кога Борн е излязъл от къщата му?

— Не знае. Казах ти, той изобщо не беше на себе си.

— Няма значение. Първите полети за Щатите са започнали преди не повече от час. Той е в един от тях. Ще пристигна в Ню Йорк почти заедно с него и този път няма да го изпусна… Ножът ми ще чака, а острието му ще е като бръснач. Ще одера кожата на лицето му; американците ще си получат техния Каин без лице. Могат да дадат на този Каин или Делта каквото си искат име.

 

Нашареният със сини черти телефон на бюрото на Александър Конклин иззвъня. Звукът му бе тих и ненатраплив, но оставяше тягостно усещане. Този телефон свързваше Конклин директно с компютърните зали и хранилищата за информация. В кабинета нямаше кой да вдигне телефона.

Служителят на Централното разузнавателно управление внезапно нахлу през вратата, накуцвайки и с бастун, с който още не беше свикнал, даден му от военното разузнаване към Командването на Обединените европейски сили в Брюксел миналата нощ, когато беше придружил военния транспорт до Ендрю Филд, Вирджиния. Захвърли ядосано бастуна в другия край на стаята и се метна към телефона. Очите му бяха зачервени и бе останал без дъх от усилията. Мъжът, отговарящ за ликвидирането на „Тредстоун“, беше изтощен. Беше се свързал по тайните канали с поне дузина отдели на тайните служби — във Вашингтон и отвъд океана, опитвайки се да намери обяснение на мистерията през последните двайсет и четири часа. Беше изпратил до всяко кътче що-годе значителна информация, която намери в досиетата. До всеки пост в Европа и до всеки дееспособен агент по оста Париж-Лондон-Амстердам. Борн беше жив и опасен; беше се опитал да убие началника си от правителството; имаше възможност да е на всяко място, във всяка точка на десет часа път от Париж. Трябваше да се покрият всички летища и железопътни гари и да се активизира цялата подземна мрежа. Намерете го! Убийте го!

— Да. — Конклин се облегна на бюрото и вдигна телефона.

— Тук е Компютърна мрежа дванайсет — изрече бързо мъжки глас. — Май открихме нещо. Или поне го няма в списъците на Щатите.

— Какво, за бога?

— Името, което ни дадохте преди няколко часа. Уошбърн.

— Какво за него.

— Някакъв Джордж П. Уошбърн е минал през граничните пунктове в Париж и Ню Йорк тази сутрин с полет на Ер Франс. Уошбърн е доста разпространено име; може да е просто бизнесмен с връзки, но е бил отбелязан в списъка на пътниците като дипломат от НАТО. Затова проверихме тук. Изобщо не са чували за такъв. Няма човек на име Уошбърн, който да е включен в някой от текущите преговори на НАТО с френското правителство от която и да е от страните-членки.

— Как са го пуснали тогава, по дяволите? Кой му е дал този дипломатически статут?

— Проверихме в Париж, не беше лесно. Явно е било по нареждане на Министерството на отбраната. Те са доста неразговорлива банда.

— Военното министерство ли? Какво право имат те да прекарват наши граждани?

— Няма никаква разлика между „наши“ и „техни“; всеки може да мине. Това е един вид любезност от страна на държавата домакин и френския превозвач. Един от начините да си издейства човек място за вече продаден полет. Между другото паспортът на този Уошбърн дори не е американски, а британски.

Има един лекар, англичанин, казва се Уошбърн… Това беше той! Беше Делта и Министерството на отбраната на Франция го подкрепяше! Но защо Ню Йорк? Какво още имаше за него в Ню Йорк? И кой толкова високопоставен в Париж би сътрудничил с Делта? Какво им беше казал? О, господи! Колко им беше казал?

— Кога е кацнал? — попита Конклин.

— В седем и трийсет тази сутрин. Преди малко повече от час.

— Добре — каза мъжът, чийто крак бе откъснат в „Медуза“, и тръгна към стола си зад бюрото, скърцайки със зъби от болка. — Искам да изтриете от лентите това, което ми предадохте току-що. Всичко. Ясно ли е?

— Разбрано, сър. Изтрито, сър.

Конклин затвори. Ню Йорк. Ню Йорк? Не Вашингтон, а Ню Йорк! В Ню Йорк вече нямаше нищо. Делта го знаеше. Ако преследваше някого от „Тредстоун“ — ако преследваше него — щеше да вземе полет направо до летище Дълес. Какво имаше в Ню Йорк?

И защо беше използвал името Уошбърн? Това означаваше, че разкрива стратегията си; знаеше, че името ще бъде забелязано рано или късно… Късно… След като вече е минал през вратата! Делта съобщаваше на оцелелите от „Тредстоун“, че ще действа от позиция на силата. В неговите възможности беше не само да разкрие операцията „Тредстоун“, а и бог знае още какво. Всички мрежи, които е използвал като Каин, подслушвателни постове и мними консулства, не представляващи нищо друго освен станции за електронен шпионаж… дори кървавите тайни на „Медуза“. Връзката му с военното министерство на Франция трябваше да покаже на „Тредстоун“ докъде е стигнал. Сигнал, че щом е могъл да проникне в такава ограничена група стратези, нищо не би могло да го спре. По дяволите, от какво да го спре? Какви бяха намеренията му? Милионите бяха у него; спокойно можеше да изчезне!

Конклин поклати глава и си спомни. По едно време беше склонен да позволи на Делта да изчезне, беше му го казал преди дванайсет часа на гробището извън Париж. Би могъл да отиде само дотам и никой не го знаеше по-добре от Александър Конклин, който някога бе един от най-добрите действащи офицери от контраразузнавателната общност. Само дотам; демонстративното самоуспокояване, че все още си жив, почваше да нагарча и да омръзва с времето. Зависеше от това какъв си бил преди и какво си станал, след като си се деформирал. Само дотолкова… Но Делта не изчезна! Върнал се е обратно със странните си твърдения, странните си изисквания… и някаква ненормална тактика, която никой опитен разузнавателен офицер не би се опитал да приложи. Защото никой с всичкия си не би навлязъл в минирано поле, пълно с негови врагове, независимо колко взривоопасна е информацията, която притежава и колко нависоко се е внедрил. После никакъв опит за шантаж не би могъл да те върне при живите…

Никой с всичкия си… Никой с всичкия си. Конклин бавно се наведе напред на стола си.

Аз не съм Каин. Той никога не е съществувал. Никога не съм бил! Не съм бил в Ню Йорк… Карлос е бил! Не аз, Карлос! Ако това, което казвате, наистина се е случило на Седемдесет и първа улица, това е бил той! Той знае!

Но Делта е бил в къщата от кафяв камък на Седемдесет и първа улица. Отпечатъците — показалец и среден пръст на дясната ръка. А ето сега изникваше и обяснение на метода на транспорт. Ер Франс, под егидата на военното министерство… Факт: Карлос не би могъл да знае.

Разни неща изникват в съзнанието ми… лица, улици, сгради. Видения, които не мога да обясня… Знам хиляди факти за Карлос, но не знам защо!

Конклин притвори очи. Имаше някаква фраза, някаква проста ключова фраза, използвана при полагането на основите на „Тредстоун“. Каква беше? Произходът й беше от „Медуза“… Каин означава Чарли, а Делта означава Каин. Точно така. Каин вместо Карлос. Делта-Борн се беше превърнал в същия онзи Каин, който трябваше да послужи за стръв на Карлос.

Конклин отвори очи. Джейсън Борн трябваше да измести Илич Рамирес Санчес. В това се състоеше и цялостната стратегия на „Тредстоун“. Това беше ключът към завършената структура на измамата и предателството, което трябваше да накара Карлос да излезе от прикритието си и да застане пред тях.

Борн. Джейсън Борн. Съвършено непознатият мъж, едно име, погребано за десетилетие, част от останките на човек, захвърлен в джунглата преди десет години. Но той беше съществувал, това също бе част от стратегията.

Конклин разрови папките върху бюрото си, докато откри тази, която търсеше. Не беше надписана, отгоре й имаше само една буква и две цифри с черен Х накрая. Това означаваше, че съдържа единствените оригинални документи на „Тредстоун“.

Т-71. Раждането на „Тредстоун“

Той я отвори, като почти се изплаши от това, което щеше да види в нея.

Дата на екзекуцията. Сектор Там Куан. 25-и март…

Конклин премести погледа си върху календара на бюрото.

24-ти март.

— О, боже — прошепна, посягайки към телефона.

 

Доктор Морис Панов мина през двойната врата на психиатричното отделение на военната лечебница в Бетезда и се насочи към сестринската стая. Усмихна се на униформената секретарка, която прелистваше документи от картотеката под строгия поглед на старшата сестра на етажа, застанала зад нея. Младата стажантка явно беше сложила картона на някой от болните не там, където трябва — но дори и да не беше пациент, началничката й нямаше да допусне това да се повтори.

— Не се впечатлявайте от камшика на Ани — каза Панов на притеснилото се момиче. — Под тези леденостудени нечовешки очи се крие сърце от най-твърд камък. Всъщност тя избяга от петия етаж преди две седмици, но ние не смеем да кажем на никого.

Момичето се засмя нервно; старшата поклати гневно глава. Телефонът в стаята иззвъня.

— Би ли го вдигнала, скъпа? — каза Ани на младата секретарка. Момичето кимна и отиде до бюрото. Сестрата се обърна към Панов. — Доктор Мо, как, кажете, да налея нещо в главите им, като им говорите така?

— С любов, скъпа Ани. С любов. Но не забравяйте и велосипедните вериги.

— Вие сте непоправим. Как е пациентът ви от Пет-А? Знам, че се безпокоите за него.

— Безпокоя се.

— Чух, че сте останали горе цяла нощ.

— Даваха един филм от три сутринта по телевизията и исках да го гледам.

— Не правете така, Мо — каза старшата. — Прекалено сте млад, за да свършите на горния етаж.

— Май вече съм прекалено стар и за да го избегна, Ани. Но благодаря ти все пак…

В същия момент Панов и сестрата осъзнаха, че по високоговорителите произнасят името му — секретарката-стажантка с големите очи говореше в микрофона.

— Доктор Панов, моля. Телефонен разговор за…

— Аз съм доктор Панов — каза психиатърът, шепнейки с нисък глас. — Но не искаме никой да го узнае. Истината е, че Ани Донован всъщност е майка ми от Полша. Кой е?

Секретарката се вгледа в картичката на Панов, закачена върху бялото му сако, премигна и отвърна.

— Някакъв господин Александър Конклин, сър.

— О! — Панов беше изненадан. От пет години насам Александър Конклин му беше пациент, от време на време лежеше при него, докато накрая и двамата се съгласиха, че се е приспособил толкова добре, колкото изобщо беше възможно при неговото състояние — а то не бе никак много. Хората като него бяха толкова много, а за тях можеха да направят толкова малко. Но Конклин вероятно имаше сериозна причина да го търси, щом звънеше тук в Бетезда, а не в кабинета му. — Откъде мога да говоря, Ани?

— В първа стая — каза сестрата, сочейки коридора. — Свободна е. Ще прехвърля разговора.

Панов тръгна към вратата, обладан от тягостно предчувствие.

— Трябват ми няколко много бързи отговора, Мо — каза Конклин с напрегнат глас.

— Не ме бива много в бързите отговори, Алекс. Защо не наминеш да се видим днес следобед?

— Не става въпрос за мен. За друг човек. Поне имам съмнения.

— Без шеги, ако обичаш. Мисля, че отминахме този етап.

— Не се шегувам. Това е спешност четири нули, имам нужда от помощ.

— Четири нули ли? Обади се тогава на някой от вашите. Никога не съм отговарял на това изискване.

— Не мога. Случаят е много сложен.

— Тогава се посъветвай с бог.

— Мо, моля те! Искам само да потвърдиш дали нещо е възможно, останалото мога и сам да си го сглобя. Нямам нито секунда за губене. Възможно е тук да се разхожда човек, готов да стреля по призраци, или по всеки, когото сметне за призрак. Той вече уби няколко съвсем истински и много важни хора и аз не съм сигурен дали изобщо го е осъзнал. Помогни ми, помогни на него!

— Ако мога. Продължавай.

— Бил е дълго в непрекъснато променяща се максимално напрегната ситуация, като през цялото време е бил в дълбока нелегалност. Играл е ролята на примамка — явна и съвсем отрицателна примамка, като постигането на тази ясна видимост му е коствало постоянно напрежение. Целта е била да изкара на бял свят мишената, подобна по характер на примамката, като я накара да мисли, че самата примамка е заплаха. Така мишената се принуждава да излезе на открито… Ясно ли ти е дотук?

— Дотук, да — каза Панов. — Казваш, че поддържането на силно негативен образ от страна на примамката й е струвало непрестанно напрежение. В каква среда се е движил?

— Толкова брутална, колкото можеш да си представиш.

— За какъв период от време?

— Три години.

— Мили боже — възкликна психиатърът. — Без прекъсване ли?

— Без. Двайсет и четири часа в денонощието, триста шейсет и пет дни в годината. Три години. Бил е друг човек, а не себе си.

— Кога ще си го набиете в главите, проклети глупаци? Дори затворниците в концлагерите имат право да бъдат самите себе си и да разговарят с други хора, които също са самите себе си. — Панов замълча, за да осмисли думите си и тези на Конклин. — Това е случаят ти, така ли?

— Не знам със сигурност — отвърна офицерът от разузнаването. — Случаят е мъгляв, объркан и на места противоречив. Исках да те попитам следното: възможно ли е такъв човек под влияние на подобни обстоятелства да… си внуши, че се е превъплътил в самата примамка?

— Отговорът на този въпрос е толкова очевиден, че се учудвам защо питаш. Разбира се, че е възможно. Има голяма вероятност. Такова мъчително и дълго представление се понася трудно, освен ако вярата в превъплъщението не стане всекидневие. Актьорът изобщо не слиза от сцената, а пиесата изобщо не свършва. Ден след ден, нощ подир нощ. — Лекарят отново замълча и след това продължи предпазливо: — Но не това всъщност е въпросът ти, нали?

— Не — отвърна Конклин. — Ще отида малко по-далеч. Отвъд границата на примамката. Не виждам какво друго остава. Това е единственото, което обяснява нещата.

— Чакай малко — прекъсна го остро Панов. — По-добре спри дотук, защото не поставям сляпо диагнози. Не се опитвай да ме подведеш. Не става, Чарли. Това ще ти даде право, за което не желая да отговарям — със или без такса за консултацията.

— „Не става… Чарли“. Защо го каза, Мо?

— Какво имаш предвид, като питаш защо съм го казал? Това е израз, който често чувам. От устата на хлапетата с мръсните джинси в любимите ми барове.

— Откъде знаеш накъде те водя? — попита мъжът от ЦРУ.

— Защото съм чел книжки, а намеренията ти са съвсем прозрачни. Струва ми се, че се каниш да ми опишеш признаците на класически случай на параноидна шизофрения с мултиплицирано раздвоение на личността. Твоят човек не само си е внушил, че е самата жертва, ами си е присвоил и идентичността на онзи, когото преследва. Мишената. Към това клониш, нали, Алекс? Искаш да ми кажеш, че твоят човек е трима души едновременно, той самият, примамката и мишената. И аз ти повтарям. Не става, Чарли. Няма да дам никакво потвърждение, без да направя обширен преглед. Това би ти дало права, които не ти се полагат, и оправдание за намеренията ти. Не става!

— Не искам от теб да потвърждаваш нищо! Просто искам да разбера дали е възможно. За бога, Мо, наоколо се навърта човек, свикнал да стреля на месо, който убива хора, които твърди, че не познава, а е работил с тях цели три години! Отрича да е бил на определеното място в определеното време, и то когато отпечатъците от собствените му пръсти сочат точно обратното. Казва, че го спохождат видения — лица, на които не може да намери място, имена, които е чувал, но не знае откъде. Твърди, че никога не е бил примамката; че не е бил той! Но той беше! И е! Възможно ли е? Само това искам да разбера. Възможно ли е напрежението и времето, и всекидневният натиск да го пречупят до такава степен? Да го разстроят?

Панов задържа за миг дишането си.

— Възможно е — каза бавно. — Ако фактите, които ми изложи отговарят на истината, възможно е. Това е всичко, което ще ти кажа, защото освен тези съществуват и още много други възможности.

— Благодаря ти — Конклин изчака малко. — Последен въпрос: да речем, че има някаква дата — месец и ден от месеца — която е важна за досието на въпросния човек, и по-точно за досието на примамката.

— Уточни какво имаш предвид.

— Добре. Това е датата, на която е бил убит човекът, чиято самоличност е била дадена на примамката.

— Тя няма нищо общо с текущото досие, но е известна на вашия човек, така ли?

— Да. Известна му е. Да речем, че той е присъствал там. Той би ли я помнил?

— Не и като примамката.

— А като някой от другите двама?

— Да, но само ако предположим, че мишената също я знае или я е научила по време на трансформацията.

— Има и място, от което е била ръководена стратегията и където е била създадена примамката. Ако нашият човек е близо до това място, а наближава и въпросната дата, би ли се почувствал привлечен? Би ли изплувало то в съзнанието му като нещо изключително важно? За него.

— Възможно. Ако е свързано по някакъв начин с истинското място на смъртта, защото там е била родена примамката. Зависи кой е той в момента.

— Да предположим, че е мишената.

— И знае мястото?

— Да. Защото друга част от него е трябвало да го знае.

— Тогава ще го привлича. Това е подсъзнателно влечение.

— Защо?

— Защото иска да убие примамката. Ще убива всичко, което му се изпречи на пътя, но главната му цел ще е примамката. Той самият.

 

Александър Конклин върна слушалката на мястото й, липсващият крак го болеше, а в мислите му цареше такъв хаос, че трябваше да затвори очи, за да се съсредоточи и да се върне към обичайното си състояние. Беше сбъркал в Париж… на гробището извън Париж. Беше поискал да убие погрешка човек, а истинските причини, поради които трябваше да го направи, се криеха в неговите опити да му обясни. Имаше си работа с луд. Човек, чиито страдания не биха могли да се обяснят в светлината на двайсетгодишен опит, но бяха напълно разбираеми, ако същият човек мисли непрестанно за болката и загубите си, понесен върху безкрайната вълна на насилието и жестокостта…. и всичкото това се израждаше в една безполезност. Всъщност никой не можеше да твърди нищо със сигурност. Нещата не се връзваха със здравия разум. Днес щеше да бъде заловен и убит един Карлос, друг щеше да заеме мястото. Защо направихме всичко това… Дейвид?

Дейвид. Най-сетне произнесох името ти. Едно време бяхме приятели, Дейвид… Делта. Познавах жена ти и децата ти. Понякога пиехме заедно питиетата си и вечеряхме заедно в далечните азиатски станции. Ти беше най-добрият служител на Външно министерство в Далечния изток и всички го знаеха. Ти щеше да бъдеш ключа за новата политика, крайъгълния камък. И тогава стана това. Смърт, дошла от небето в Меконг… Ти се промени, Дейвид. Всички ние понесохме загуби, но само ти единствен се превърна в Делта. В „Медуза“. Не те познавах чак толкова отблизо — една или две съвместни вечери не правят хората първи приятели — но малко от нас се превърнаха в зверове. Но ти се превърна, Делта.

А сега трябва да умреш. Никой повече не може да си позволи да те остави жив. Никой от нас.

 

— Остави ни насаме, ако обичаш — каза генерал Вилие на секретаря си, като седна срещу Мари Сен-Жак в кафенето в Монмартр. Той кимна и се настани на маса на три метра от тяхната; би си тръгнал, но все още беше на пост. Изтощеният старец погледна към Мари.

— Защо настояхте да дойда тук? Той поиска да се махнете от Париж и аз му обещах.

— Да се махна от Париж и въобще да изляза от играта — каза Мари, развълнувана от гледката на изтормозеното лице на стария човек. — Съжалявам. Не исках да бъда за вас поредната неприятност. Чух съобщенията по радиото.

— Пълна измишльотина — отсече Вилие и надигна брендито, което секретарят му бе поръчал. — Три часа в полицията, едва издържах да лъжа така ужасно и да обвинявам друг човек за престъпление, което извърших със собствените си ръце.

— Да, но описанието му бе много точно, учудващо точно. Никой не би могъл да го сбърка с друг.

— Той сам ми го даде. Седна пред огледалото на жена ми, гледаше лицето си и ми казваше какво да говоря. Каза, че това е единственият начин Карлос да повярва, че съм отишъл в полицията с цел да ги накарам да го преследват. Беше прав, естествено.

— Прав е бил — съгласи се Мари. — Но той не е нито в Париж, нито в Брюксел или Амстердам.

— Моля?

— Искам да ми кажете къде е.

— Нали ви е казал.

— Излъга ме.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Защото знам кога ми казва истината. Вижте, и двамата го чухме.

— И двамата? … Боя се, че не разбирам.

— И аз така мисля; сигурна бях, че не ви е казал. Когато ми се обади по телефона и говори толкова неохотно, и знаеше, че знам, че ме лъже, не можах да го разбера. Не можах да свържа нещата в едно, докато не чух съобщенията по радиото. Вашите и на още някой. Това описание… толкова пълно и подробно, чак до белега на лявото му слепоочие. Едва тогава разбрах. Не е имал никакво намерение да остане в Париж, дори не и на петстотин мили от Париж. Възнамерявал е да отиде по-далеч — там, където това описание не би имало особено значение — където би могъл да бъде отведен Карлос, за да бъде предаден на хората, с които Джейсън е имал споразумение. Права ли съм?

Вилие остави чашата си.

— Дал съм дума. Вие трябва да бъдете отведена на сигурно място в провинцията. Не разбирам какво говорите.

— Ще се опитам да се доизясня — каза Мари и се наведе напред. — Чух по радиото и друго съобщение, което явно вие сте пропуснали, защото сте бил в полицията или сте си почивали. На гробището в района на Рамбуйе тази сутрин са намерени двама мъже. Застреляни. Единият е бил известен убиец от Сен Жермен. Разпознали са другия като бивш американски разузнавач, живеещ в Париж — доста праволинеен човек, на когото навремето са дали възможност да избира между скоропостижно пенсиониране или военен съд.

— Да не би да искате да кажете, че между двата случая има някаква връзка?

— Миналата нощ Джейсън получи инструкции от американското посолство да отиде там, за да се срещне с някакъв човек, прелетял от Вашингтон.

— Вашингтон ли?

— Да. Имал е споразумение с група хора от американското разузнаване. Те са се опитали да го убият миналата нощ; мислят, че трябва да го убият.

— Мили боже, защо?

— Защото му нямат доверие. Те не знаят къде е бил и какво е правил доста дълго време, а и той не може да им каже. — Мари млъкна за миг и притвори за малко очи. — Не знае кой е. Не знае кои са те; а онзи от Вашингтон е наел и други, за да го убият миналата нощ. Изобщо не е пожелал да го изслуша; те си мислят, че той ги е предал, откраднал им е няколко милиона и е убил хора, за които той дори не е чувал. Няма такова нещо. Но не може и да им даде убедителен отговор. Този човек притежава само откъслеци от памет, всеки от които го обрича на страдание. Той страда от почти пълна амнезия.

По лицето на Вилие се изписа безкрайно удивление, в погледа му се появи мъчително осъзнаване.

— „По погрешка… — Така ми каза. — Те имат хора навсякъде… със заповед да бъда убит на място от първия, който ме види. Преследват ме хора, които не познавам и които не виждам. По погрешка.“

— По погрешка — натърти Мари, протегна ръката си през масата и докосна ръката на стария човек. — А те наистина имат хора, които трябва да го застрелят на място, щом се появи пред очите им. Ще го причакат, където и да отиде.

— Откъде ще разберат къде е?

— Той ще им каже. Това е част от стратегията му. И тогава те ще го убият. Той ще влезе в собствената си клопка.

В следващите няколко секунди Вилие не каза нищо, осъзнаването на собствената му вина се стовари върху него със страшна сила. Когато накрая заговори, почти шепнеше:

— Всемогъщи боже, какво сторих?

— Това, което сте сметнали за правилно. Което той ви е убедил, че е правилно. Не трябва да обвинявате себе си. Нито пък него, естествено.

— Той каза, че ще опише всичко, което се е случило с него, всичко, което си спомня… Колко ли е било болезнено това изказване за него. Не мога да чакам писмото, мадмоазел. Не можем да чакаме. Кажете ми всичко. Сега.

— Какво можете да направите?

— Ще отида в американското посолство. При посланика. Веднага. Всичко.

Мари Сен-Жак бавно отдръпна ръката си, облегна се и отметна с ръка тъмночервената си коса. Погледът й беше някъде далеч, очите й се замъглиха от сълзи.

— Каза ми, че за него животът започва на малък остров в Средиземно море, наречен Ил дю Пор Ноар…

 

Държавният секретар влезе ядосан в кабинета на директора по консулските операции в отдела на Държавния департамент, който се занимаваше със секретните операции. Прекоси бързо стаята и застана пред удивения директор, който стана, като видя влиятелния мъж. По лицето му се изписа смесица от изненада и объркване.

— Господин секретар?… Не съм получавал съобщение от канцеларията ви, сър. Щях веднага да се кача горе.

Държавният секретар хвърли вбесен върху бюрото му няколко жълти бланки, прикрепени една за друга. На първата страница имаше колона от шест имена, изписани с химикалка и отделени с широки редове:

Борн

Делта

„Медуза“

Каин

Карлос

„Тредстоун“

— Какво е това? — попита. — Какво, по дяволите, е това?

Директорът се наведе през бюрото.

— Не знам, сър. Някакви имена, доколкото виждам. Код за азбуката — буквата Д — и се отнасят до „Медуза“; това все още е секретно, но съм чувал за нея. А предполагам, че Карлос има нещо общо с терориста. Бих желал да знам нещо повече за него. Но изобщо не съм чувал нито за Борн, нито за Каин или пък „Тредстоун“.

— Елате тогава в кабинета ми и чуйте запис на телефонен разговор, който току-що проведох с Париж, и ще научите за какво става дума! — избухна държавният секретар. — Този запис съдържа страшни неща, включително убийства в Отава и Париж и някакво много странно споразумение между първия секретар на Рю Монтен и някакъв от ЦРУ. Има също и недопустими лъжи спрямо властите на чужди правителства, спрямо нашите собствени разузнавателни единици и спрямо европейски вестници — и то без знанието и позволението на Държавния департамент! Налице е някаква глобална измама, разпространявала дезинформация на толкова правителства, че не ми се мисли. Наредихме да превозят със самолет дотук под най-строг дипломатически контрол жена от Канада, икономист в правителството в Отава, която издирват за убийство в Цюрих. Бяхме принудени да дадем убежище на беглец, противно на всички закони, защото, ако тази жена казва истината, можем да считаме, че сме загазили до немай къде! Искам да знам какво става. Ще отмените всичко за днес, като казвам „всичко“, имам предвид абсолютно всичко. Ще посветите деня си, а ако е необходимо и нощта, но ще разчепкате тази работа. Някъде наблизо се разхожда човек, който не знае кой е, но има в главата си повече информация от десет секретни компютри!

 

Минаваше полунощ, когато изтощеният директор направи връзката: за малко щеше да я пропусне. Първият секретар даде името на Александър Конклин под заплаха от незабавно отзоваване. Но Конклин не бе открит никъде. Беше се прибрал рано сутринта от Брюксел във Вашингтон с военен самолет, но беше излязъл от Лангли чак в 1,22 следобед, без да остави никакъв телефонен номер — даже за спешни съобщения — на който можеше да бъде открит. А от това, което директорът беше успял да научи за Конклин, този пропуск беше нещо съвсем необичайно. Мъжът от ЦРУ бе типичен за тези, които наричаха акула-убиец; той направляваше индивидуални стратегии по цял свят, там където имаше подозрения за провал или предателство. Във всеки момент имаше прекалено много хора в прекалено много места, които можеха да се нуждаят от мнението му. Не беше логично да прекъсне тези нишки за цели дванайсет часа. Също толкова необичаен бе фактът, че записите на телефонните разговори от кабинета му бяха изтрити; липсваха всичките от последните два дена, а ЦРУ имаше много строги изисквания в това отношение. Такава беше политиката на новото ръководство — пълен отчет за всичко. Но все пак директорът на Конс-Оп беше научил един факт: Конклин е бил свързан с „Медуза“.

Използвайки заплахата, че в противен случай ще отвърне със същото, директорът бе успял да получи достъп до секретните записи на разговорите на Конклин през последните пет седмици. Агенцията му ги предостави неохотно и директорът заседна пред екрана за два часа, след като нареди на оператора в Лангли да върти лентата, докато не му каже да спре.

Беше се обадил на осемдесет и шест човека, споменавайки думата „Тредстоун“; никой не бе откликнал. След това директорът отново прехвърли всички възможности наум; имаше военен, когото не беше включил в сметката, защото антипатията му към ЦРУ беше всеизвестна. Но преди седмица Конклин му беше звънял два пъти в интервал от двайсет минути. Директорът се обади на хората си в Пентагона и разбра каквото му трябваше: „Медуза“..

Бригаден генерал Ъруин Артър Крофорд, понастоящем офицер на служба във военното разузнаване, по-точно в хранилищата за информация, бивш командос от Сайгон, отговорен за секретните операции — все още секретни. Медуза.

Директорът вдигна слушалката на телефона в стаята за конференции; той не минаваше през секретарския пулт. Набра номера на домашния телефон на генерала във Феърфакс. Генералът вдигна на четвъртото позвъняване. Мъжът от Държавния департамент се представи и попита генерала желае ли да се обади обратно във Вашингтон за потвърждение с кого говори.

— Каква нужда има да го правя?

— Отнася се до неща, свързани непосредствено с „Тредстоун“.

— Ще ви се обадя след малко.

Направи го точно след единайсет секунди, а в следващите две минути директорът изложи в общи линии информацията на департамента.

— Тук няма нищо, което да не ни е известно — каза генералът. — Още от самото начало бе назначен комитет за контрол; на Овалния кабинет бяха предоставяни периодични отчети — почти всяка седмица от официалното започване на операцията. Нашият обект беше съвсем наясно с процедурите, можете да бъдете сигурен в това.

— Държа да бъда сигурен — отвърна служителят от департамента. — Това отнася ли се и до случая в Ню Йорк отпреди седмица? Елиът Стивънс, този майор Уеб и Дейвид Абът? Където обстоятелствата са били, да кажем, леко променени?

— А, значи вие знаете за промените?

— Слушайте, генерале, аз съм шеф на Конс-Оп.

— Да. Вярно… Стивънс не беше женен; останалите разбраха. Най-добре подхождаше грабеж и масово убийство. Решението ни бе одобрено.

— Ясно… Вашият Борн е пристигнал вчера сутринта в Ню Йорк със самолет.

— Знам. Знаем — Конклин и аз. Ние сме приемниците.

— Имате ли връзка с Конклин?

— Последно говорих с него към един по обяд. Нямам запис. Честно казано, той настоя за това.

— Излязъл е от Лангли. Не е оставил телефон, на който може да бъде намерен.

— Това също ми е известно. Не се опитвайте… При цялото ми уважение, кажете на секретаря да стои настрана от тази работа. И вие стойте настрана. Не се бъркайте.

— Вие сте забъркан, генерале. Докарахме тук жената от Канада под дипломатическа закрила.

— За бога, защо?

— Бяхме принудени; тя ни принуди.

— Дръжте я в изолация тогава. Трябва! Тя е наш случай, ние носим отговорност за нея.

— По-добре ще е да обясните какво имате предвид.

— Имаме работа с луд човек. Мултиплицирана шизофрения. Той е подвижен наказателен взвод; може да убие дузина невинни хора с едно-единствено избухване, с една експлозия в главата си и така и няма да разбере защо го е направил.

— Откъде знаете?

— Защото вече е убивал. Онази кланица в Ню Йорк миналата седмица — това е бил той. Убил е Стивънс, Монаха, Уеб — на всичкото отгоре, Уеб — и други двама, за които изобщо не сте чували… Сега ни е ясно. Той не може да носи отговорност, но това нищо не променя. Оставете го на нас. На Конклин.

— Миналата седмица ли? Борн?

— Да. Имаме доказателства. Отпечатъци. Потвърдиха ги във ФБР. Той е бил.

— Вашият човек е оставил отпечатъци?

— Оставил е.

— Не би могъл — каза мъжът от Държавния департамент.

— Какво?

— Бихте ли ми казали как стигнахте до заключението за душевно разстройство? Мултиплицирана шизофрения или там както я нарекохте.

— Конклин е говорил с психиатър — от най-добрите — авторитет по въпросите на пораженията от стреса. Алекс е описал случая, а той е брутален. Лекарят е потвърдил подозренията ни, подозренията на Конклин, ако трябва да сме точни.

— Потвърдил ли ги е? — попита шокирано директорът.

— Да.

— Въз основа на това, което е казал Конклин? Или това, което си въобразява, че знае.

— Няма друго обяснение. Оставете го на нас. Той е наш проблем.

— Вие сте пълен глупак, генерале. Защо не се занимавате с банките за информация или с къде по-елементарната артилерия?

— Обиждате ме.

— Обиждайте се колкото си щете. Ако сте направили това, което предполагам, може да не ви остане друго освен да съжалявате.

— Бихте ли обяснили — каза Крофорд рязко.

— Имате работа не с душевно болен човек или с луд, или някакъв страдащ от каквато и да е скапана мултиплицирана шизофрения, за която се съмнявам, че знаете нещо повече от мен самия. Имате работа с човек, страдащ от амнезия, човек, който цели шест месеца се опитва да разбере кой е и откъде е дошъл. А от лентата, която имаме тук, разбрахме, че се е опитал да ви каже — поне на Конклин, но Конклин изобщо не е пожелал да го изслуша. Никой от вас не е пожелал да го изслуша… Изпратили сте човек в най-дълбока нелегалност за три години — три години — за да издърпа Карлос, и когато стратегията ви се е провалила, сте предположили най-лошото.

— Амнезия ли?… Бъркате нещо. Аз разговарях с Конклин, той го е изслушал. Вие не разбирате; ние и двамата познавахме…

— Не искам да чувам името му! — прекъсна го директорът.

Генералът млъкна.

— И двамата познавахме… Борн… от години насам. Мисля, че знаете откъде. Вие ми прочетохте името. Той беше най-особеният човек, когото съм срещал, беше толкова близо до параноята, както никой друг в тази общност. Поемаше мисии — и рискове — които не би поел никой нормален човек. И въпреки всичко никога не потърси награда. Толкова беше изпълнен с омраза.

— И това го прави във вашите очи кандидат за лудницата. След десет години, така ли?

— Седем години — поправи го Крофорд. — Опитах се да попреча на избора му в „Тредстоун“. Но Монаха каза, че бил най-добрият. Не бих спорил относно това, поне що се отнася до опита. Но изразих мнението си. Беше почти психически случай; знаехме какви са причините. Оказа се, че съм бил прав. Продължавам да стоя на същото мнение.

— Няма на какво повече да стоите, генерале. Ще се изтърсите право върху железния си задник. Защото Монаха е бил прав. Вашият човек наистина е най-добрият, със или без памет. Той ви води Карлос и ви го доставя право до скапаната ви врата. Така е, и той ще ви го доведе, освен ако вие не убиете първи Борн. — Директорът чу това, което се опасяваше, че ще чуе — краткото изсумтяване на Крофорд. Продължи: — Не можете да се свържете с Конклин, така ли? — попита.

— Не.

— Да не би да е минал в нелегалност? Сигурно сам се е заел с тази работа и в момента прехвърля пари през трети и четвърти хора, които не се познават. Източниците не могат да се проследят и всички улики към „Тредстоун“ ще потънат в небитието. А сигурно вече снимките са в ръцете на хора, които Конклин не познава, а и не би познал дори те да го посочат. Не ми говорете за наказателни взводове. Вашият вече е на позиция, но вие не го виждате и не знаете къде се намира. Но е подготвен; половин дузина пушки са готови да открият огън, щом съзрат обречения. Покривам ли горе-долу сценария?

— Не очаквате от мен отговор, нали? — каза Крофорд.

— Не е необходимо. Тук е отдел „Консулски операции“. И преди съм се занимавал с подобни неща. Но вие бяхте прав само по отношение на едно. Това наистина си е ваш проблем; намира се във вашия двор. Ние няма да се оставим да ни докоснете. Такива ще са препоръките ми към секретаря. Държавният департамент не може да си позволи да ви познава лично. Считайте, че това обаждане не се записва.

— Ясно.

— Съжалявам — каза директорът и беше искрен, долавяйки безразличието в гласа на генерала. — Понякога всичко отива по дяволите.

— Да. В „Медуза“ ни стана ясно. Какво ще правите с момичето?

— Още не сме решили с вас какво да правим.

— Това е лесно. Като Айзенхауер на срещите на най-високо равнище. Какви Ю-Ту? За какво говорите? Ще се оправим; без предварителна подготовка. Няма значение… можем да премахнем момичето от книжата в Цюрих.

— Ще й кажа. Може да помогне. Ще ръсим извинения навред. А за нея ще трябва да измислим нещо много специално.

— Сигурен ли сте? — прекъсна го Крофорд.

— За кое? За по-специалното ли?

— Не. За амнезията. Абсолютно ли сте сигурен?

— Изслушах записа поне двайсет пъти, чух гласа й. През целия си живот не съм бил по-сигурен в нещо. Между другото тя пристигна преди няколко часа. Намира се под охрана в хотел „Пиер“. Ще я закараме във Вашингтон сутринта, след като решим какво да правим.

— Чакайте малко — генералът повиши глас, — не утре! Тя тук ли е?… Можете ли да ми устроите среща с нея?

— Само си копаете по-дълбок гроб, генерале. Колкото по-малко имена научи, толкова по-добре. Била е с Борн, когато той се е обаждал в посолството; знае за първия секретар, а вероятно вече и за Конклин. Може да се наложи той сам да отговаря за това. Стойте настрана.

— Нали току-що ми казахте сам да се оправям.

— Но не по този начин. Вие сте разумен мъж, аз също. Професионалисти сме.

— Не ме разбрахте! Имаме снимки, вярно, но те могат да се окажат безполезни. Защото са отпреди три години, а Борн се е променил, и то драстично. Затова Конклин отиде лично — не знам къде — но там. Той е единственият, който го е виждал. Но е било нощем. И е валяло. Тя може да се окаже единственият ни шанс. Била е с него — живяла е с него седмици наред, тя го познава. Възможно е да го разпознае преди всички.

— Не ви разбирам.

— Ще ви обясня. Един от многобройните таланти на Борн е способността му да променя външния си вид и да се слива с тълпата или с полето, или с гората — и да бъде там, където не го виждате. Ако това, което казвате, е истина, той вероятно не си спомня, но си имаше прякор в „Медуза“. Хората го наричаха… хамелеон.

— Това е вашият Каин, генерале.

— Той беше нашият Делта. Нямаше втори като него… И точно затова момичето може да помогне. Веднага. Свържете ме! Нека я видя, трябва да говоря с нея.

— Ако ви свържа, ще ви разкрием. Не мисля, че можем да си го позволим.

— За бога, нали преди секунди ми казахте, че сме разумни хора! Така ли е? Можем да спасим живота му! Възможно е. Ако тя дойде с мен и го открием, можем да го измъкнем оттам!

— Откъде оттам! Да не би да искате да ми кажете, че знаете точно къде ще бъде той?

— Да!

— Откъде?

— Защото той не би отишъл никъде другаде.

— А точното време? — попита недоверчиво директорът. — И него ли знаете?

— Да. Днес. Това е датата на собствената му екзекуция.