Робърт Лъдлъм
Самоличността на Борн (18)

17.

— Струва ми се, че е време да поговорим за поверителния фиш, излязъл от Цюрих.

— Боже мой…

— Аз не съм човекът, когото търсите.

Борн хвана ръката на жената и я задържа на мястото й, за да не хукне между ложите в препълнения елегантен ресторант в Аржантьой, на двайсет километра от Париж. Първият танц беше приключил, вторият също отзвучаваше. Бяха сами; кадифеното сепаре беше клетка.

— Кой сте вие? — Лавие изкриви физиономия, опитвайки се да измъкне ръката си, а вените на покритата й с грим шия се откроиха отчетливо.

— Богат американец, който живее на Бахамските острови. Не ми ли вярвате?

— Трябваше да се сетя — каза тя. — Никаква фактура, никакви чекове… само в брой. Даже не погледнахте сметката.

— Както и цените върху етикетите преди това. Точно затова всъщност ми обърнахте внимание.

— Постъпих глупаво. Богаташите винаги гледат цените дори само заради удоволствието да ги пренебрегнат. — Лавие говореше и се оглеждаше наоколо, търсейки в пролуката между ложите келнер, когото би могла да повика за помощ. И да избяга.

— Недейте — каза Джейсън, като проследи погледа й. — Глупаво е. И за двама ни ще е по-добре, ако поговорим.

Жената се втренчи в него, мълчанието помежду им изпъкваше още по-ясно на фона на постоянния шум в голямата, поосветена от меката светлина на свещите зала и тихите изблици на смях, долитащи от време на време от съседните маси.

— Питам отново. Кой сте вие?

— Името ми не е важно. Използвайте това, което ви дадох.

— Бригс? То е фалшиво.

— Както и Ларуш, а то фигурира на квитанцията на колата под наем, в която трима убийци се качиха пред Банк Валоа. Там те не успяха. Както и днес следобед на Пон Ньоф. Той се измъкна.

— О, господи! — извика тя, опитвайки се да се освободи.

— Казах, недейте! — Борн я хвана по-здраво и я дръпна обратно.

— Ами ако започна да крещя, мосю? — Напудрената маска се напука от омраза, яркочервеното червило подчертаваше озъбената паст на престарял плъх, хванат в капан.

— Аз ще закрещя по-силно — отговори Джейсън. — И ще ни изхвърлят и двамата, а веднъж озовали се вън, не знам какво бихте направили. Защо не поговорим? Можем да научим по нещо един от друг. В края на краищата ние сме наемни работници, а не работодатели.

— Нямам какво да ви кажа.

— Тогава аз ще започна. Може би ще промените намерението си. — Той отпусна предпазливо хватката. Напрежението на бялото напудрено лице не изчезна, но и то намаля ведно с натиска на пръстите. Тя беше готова да слуша. — Платихте в Цюрих. Ние също. Очевидно повече от вас. Ние сме по следите на същия човек, знаем защо ни е необходим. — Той я пусна. — А вие?

Тя не проговори близо половин минута, а вместо това, докато траеше мълчанието, го изучаваше с ядосан, но все още изплашен поглед.. Борн бе сигурен, че е задал въпроса точно. Щеше да е много опасна грешка от страна на Жаклин Лавие да не разговаря с него. Можеше да й коства живота, ако по-късно се повдигнеха други въпроси.

— Кои „ние“? — попита тя.

— Компания, която си иска парите. Много пари. Те са у него.

— Тогава значи не ги е изработил?

Джейсън усети, че трябва да внимава; от него се очакваше да знае повече, отколкото беше всъщност информиран.

— Да кажем, че въпросът е спорен.

— Не е възможно. Или ги е изкарал, или не. Няма средно положение.

— Сега е мой ред. Отговорихте на въпроса ми с въпрос и това не ме удовлетворява. Нека се върнем в началото. Защо го търсите? Защо на фиша в Цюрих е отбелязан необявен в указателя телефон на един от най-добрите магазини на Сент Оноре?

— За улеснение, мосю.

— За кого?

— Вие луд ли сте?

— Добре, да оставим това за момента. Все пак мисля, че ние знаем.

— Не е възможно.

— Може и да е, може и да не е. Значи било удобство… за да се убие един човек?

— Нямам какво да ви кажа.

— Да, но когато преди минута споменах за колата, се опитахте да избягате. Това също ми говори нещо.

— Съвсем естествена реакция. — Жаклин Лавие докосна столчето на чашата си с вино. — Наех тази кола. Казвам ви го, защото няма никакви доказателства, че наистина съм аз. Оттам нататък не знам какво се е случило. — Тя внезапно стисна чашата си, а на лицето-маска се изписа смесица от сдържана ярост и страх. — Кои сте вие?

— Вече казах. Компания, която си иска парите обратно.

— Пъхате си носа където не трябва! Махнете се от Париж! Зарежете тази работа!

— Откъде-накъде? Ние сме засегнатата страна и искаме да си оправим счетоводните книги. Имаме право на това.

— Нямате никакво право — изсъска мадам Лавие. — Грешката е ваша и трябва да платите за нея!

— Грешката? — Трябваше много да внимава. Всичко беше тук под самата твърда повърхност — очите на истината надзъртаха изпод леда. — Не се занасяйте. Кражбата не е грешка, извършена от потърпевшия.

— Грешката е в собствения ви избор, мосю. Избрали сте погрешния човек.

— Той отмъкна от Цюрих милиони — каза Джейсън. — Но вие и без това го знаете. Отмъкна милиони и ако възнамерявате да ги вземете от него — което е все едно да ги вземете от нас — сте в ужасна грешка.

— Не искаме пари!

— Радвам се да го чуя. Кои „ние“?

— Струва ми се, казахте, че знаете.

— Казах, че се досещам. Достатъчно, за да извадим на показ човек на име Кьониг от Цюрих, Д’Амакур тук в Париж. Ако решим да го направим, това би докарало доста неприятности, прав ли съм?

— Пари? Неприятности? Не ни интересува. Вие сте много глупави всички! Пак ви казвам. Махнете се от Париж! Зарежете тази работа! Останалото вече не е ваша грижа.

— Ние пък мислим, че не е ваша. Честно казано, мислим, че не сте компетентни.

— Некомпетентни? — повтори Лавие, като че не вярваше на ушите си.

— Точно така.

— Имате ли представа какво говорите? За кого говорите?

— Няма значение. Ако не се оттеглите, моята препоръка ще бъде да извадим всичко на бял свят. Ще отправим обвинения, които няма да са свързани с нас, естествено. Ще насочим вниманието към Цюрих, към Валоа. Ще повикаме Сюрте, Интерпол… всичко и всички, за да предизвикаме хайка — мащабна хайка.

— Вие сте ненормален. И глупак!

— Нищо подобно. Имаме приятели на много важни постове; първи ще получим информация. Ще чакаме на точното място и в точното време. Ще го заловим.

— Няма да го заловите. Той пак ще изчезне! Не можете ли да го проумеете? Той е в Париж и цяла мрежа от хора, които той не познава, е по следите му. Може и да се е отскубнал веднъж, два пъти, но не и трети път! Вече е в капан. Ние го хванахме!

— Не искаме вие да го хващате. Това не е в наш интерес. — Моментът почти дойде, помисли си Борн. Почти, но не съвсем; страхът трябваше да се изравни с гнева й. Трябваше да я взриви, за да каже истината. — Ето нашият ултиматум и ще държим вас отговорни, ако не бъде предаден — в противен случай ще се присъедините към Кьониг и Д’Амакур. Трябва да отзовете бандата си тази нощ. Не го ли направите, първата ни реакция още на сутринта ще е да започнем да крещим. „Ле Класик“ ще стане най-популярното място на Сент Оноре, но не и хората в него.

Напудреното лице се пропука.

— Няма да посмеете! Как смеете? Кои сте вие, за да говорите така?

Той направи пауза, след което нанесе удара.

— Група от хора, които не ги е грижа много за вашия Карлос.

Лавие замръзна, очите й се разшириха и опънаха обтегнатата кожа в петнист пергамент.

— Вие знаете! — прошепна тя. — И смятате, че можете да му се противопоставите? Въобразявате си, че можете да се сравнявате с Карлос?

— С една дума, да.

— Вие сте ненормални! Да не би да давате ултиматум на Карлос?

— Току-що го направих.

— Тогава сте вече мъртвец. Можете да надигнете глас към когото си искате и няма да доживеете до следващия ден. Той има хора навсякъде. Те ще ви заколят насред улицата.

— Възможно е, но ако знаят кого да заколят. Забравяте, че никой не знае. Но те знаят коя сте вие. И Кьониг и Д’Амакур. В секундата, която ви извадим на показ, ще бъдете елиминирана. Карлос не може да си позволи да ви държи повече. А мен никой не ме познава.

— Забравяте мен, мосю.

— Последната ми грижа. Открийте ме… след като провалът е налице и преди да е взето решението относно собственото ви бъдеще. Което ще е скоро.

— Това е лудост. Идвате отникъде и говорите лудости! Не можете да го направите!

— Предлагате компромис ли?

— Може и така да се каже — изрече Жаклин Лавие. — Всичко е възможно.

— Имате ли достатъчно правомощия да преговаряме?

— Правомощията ми са достатъчни, за да го предам на когото трябва… бих го предала много по-успешно, отколкото един ултиматум. Други ще го препратят на този, който решава.

— Казаното от вас потвърждава напълно думите ми преди малко: можем да разговаряме.

— Можем да разговаряме, мосю — съгласи се мадам Лавие, а очите й се бореха за собствения й живот.

— Тогава нека започнем с очевидното.

— А именно?

Сега. Истината.

— Какво означава Борн за Карлос? Защо го търси?

— Какво означава Борн?… — Жената млъкна. Изражението на страх и омраза се смени с пълно объркване. — И питате?

— Ще попитам отново — повтори Джейсън, чувайки пулсиращото ехо в гърдите си. — Какво означава Борн за Карлос?

— Той е Каин. Знаете това толкова добре, колкото и ние. Той е вашата грешка, вашият избор! Избрали сте не този, когото е трябвало!

Каин. При звука на това име ехото прерасна в оглушителен тътен. Болката се увеличаваше с всяка изминала секунда, пулсиращите удари се забиваха в главата, мозъка и тялото му, откликвайки на смразяващото звучене на името Каин. Каин! Мъглата отново падна. Мракът, вятърът, експлозиите.

Алфа, Браво, Каин, Делта, Еко, Фокстрот… Каин, Делта. Делта, Каин. Делта… Каин.

Каин е вместо Чарли.

Делта е вместо Каин!

— Какво има? Какво ви е?

— Нищо. — Борн беше плъзнал пръстите на лявата си ръка върху китката на дясната и я беше стиснал здраво с нокти, впити в плътта до степен на разкъсване. Трябваше да направи нещо; трябваше да спре треперенето, да намали шума в ушите си, да успокои болката. Трябваше да изчисти съзнанието си. Очите на истината се взираха в него; не можеше да гледа настрани. Той беше тук, беше си вкъщи и студът го накара да потрепери. — Продължавайте — каза, опитвайки се да контролира гласа си, но от думите му излезе шепот; нищо не можеше да направи.

— Зле ли ви е? Много сте блед и…

— Добре съм — отвърна рязко. — Казах, продължавайте.

— Какво има да ви казвам?

— Всичко. Искам да го чуя от вас.

— Защо? Няма нищо, което да не знаете. Избрали сте Каин. Пренебрегнали сте Карлос; въобразявате си, че можете да го пренебрегнете и сега. Сгрешили сте тогава, грешите и сега.

Ще те убия. Ще те сграбча за гърлото и ще ти спра дъха. Кажи ми! В името божие, кажи ми! В края на краищата това е моето начало! Трябва да го знам.

— Няма значение — изрече. — Ако търсите компромис… дори само за да спасите живота си — кажете ми защо трябва да ви послушаме. Защо Карлос е толкова твърд… толкова параноичен… по отношение на Борн? Обяснете ми като на човек, който не знае нищо. Ако не го направите, имената, които не трябва да са споменавани, ще бъдат разгласени из цял Париж, а до следобеда ще сте мъртва.

Лицето се стегна, алабастровата маска застана отново на мястото си.

— Карлос ще проследи Каин накрай света и ще го убие.

— Това ни е известно. Искаме да знаем защо?

— Трябва да го направи. Погледнете се. И хората като вас.

— Безсмислено е. Не знаете кои сме ние.

— Не ми и трябва. Знам какво сте направили.

— Кажете го на глас.

— Казах го. Предпочели сте Каин пред Карлос, което е и грешката ви. Избрали сте не този, когото е трябвало. Платили сте не на този наемен убиец, на когото е трябвало.

— Не на този… наемен убиец, на когото е трябвало!

— Не сте първите, но ще бъдете последните. Арогантният самозванец ще бъде убит тук, в Париж, независимо дали ще има компромис, или не.

— Избрали сме не този наемен убиец, когото е трябвало… — Думите се носеха в парфюмирания въздух на елегантния ресторант. Оглушителният тътен започна да отзвучава, мъглата се разсейваше, вихрушки от пара кръжаха около него. Той започна да вижда и това, което видя, бяха очертания на чудовище. Не мит, а чудовище. Друго чудовище. Бяха две.

— Съмнявате ли се? — попита жената. — Не се бъркайте на Карлос. Оставете го да хване Каин; оставете го да отмъсти. — Тя млъкна и сложи и двете си ръце на масата. Царицата на плъховете. — Не ви обещавам нищо, но ще се застъпя за вас, ще изтъкна загубата, която са понесли вашите хора. Възможно е… но само възможно, нали разбирате… договорът ви да бъде уважен от онзи, когото е трябвало да изберете още от самото начало.

— Онзи, когото е трябвало да изберем… Защото сме избрали не онзи, когото е трябвало.

— Сам виждате, така ли е, мосю? Трябва да се предаде на Карлос, че виждате. Може би… но само може би… той ще прояви съчувствие към загубата ви, ако е убеден, че сте осъзнали грешката си.

— Това ли е вашият компромис? — попита твърдо Борн, опитвайки се отчаяно да се хване за някаква нишка.

— Всичко е възможно. От заплахите ви няма да излезе нищо добро, казвам ви. Никой от нас няма да спечели, достатъчно съм откровена да включа и себе си в това число. В противен случай ще има само безсмислени убийства, а Каин ще гледа отстрани и ще се присмива. Ще загубите не един, а два пъти.

— Ако това е истина… — Джейсън преглътна, като почти се задави, когато сухият въздух запълни вакуума в гърлото му. — Ще трябва да обясня на моите хора защо… сме избрали… не когото е трябвало. — Стига! Довърши изречението. Контролирай се. — Кажете ми всичко, което знаете за Каин.

— С каква цел? — Лавие сложи пръстите си на масата, яркочервените й нокти блеснаха като десет остри ками.

— За да изберем грешен човек, значи сме имали грешна информация.

— Чули сте, че е равен на Карлос, така ли е? И че таксите му са по-разумни, апаратът му е по-организиран и понеже са въвлечени по-малко посредници, няма възможност договорът да бъде проследен. Не е ли така?

— Може би.

— Разбира се, че е така. Казват го на всеки, но е чиста лъжа. Силата на Карлос е в необхватните му източници на информация, абсолютно достоверна информация, в неговата безотказна система да намери нужния човек в нужния момент точно преди убийството.

— Звучи като че има замесени много хора. В Цюрих също имаше доста хора, тук в Париж също.

— Всички те са слепи, мосю. До един.

— Слепи ли?

— За да сме наясно, ще ви кажа, че вече няколко години съм част от организацията и съм се срещала по един или друг начин с десетки хора, играли незначителните си роли — никой от тях не е бил значителен. Все още не съм срещала нито един човек, който да е разговарял някога с Карлос, още по-малко да има някаква представа кой е той.

— Това е Карлос. А аз искам да знам за Каин. Какво вие знаете за Каин. — Контролирай се. Не можеш да се обърнеш. Погледни я в очите. Погледни я!

— Откъде да започна?

— От онова, което първо ви идва наум. Откъде е дошъл?

Не поглеждай встрани!

— От Югоизточна Азия естествено.

— Естествено… — О, господи.

— От американската „Медуза“, това го знам…

„Медуза“! Ветровете, мракът, светлинните проблясъци, болката… Сега болката раздираше слепоочията му; той не беше където е, а там, където е бил. В един свят, отдалечен във времето и пространството. Болката. О, Исусе! Болката…

Тао!

Чи-са!

Там Куан.

Алфа, Браво, Каин… Делта.

Делта… Каин!

Каин е вместо Чарли.

Делта е вместо Каин!

— Какво става? — Жената го погледна обезпокоена. Изучаваше лицето му, очите й се впиваха в неговите. — Изпотихте се. Ръцете ви треперят. Криза ли имате?

— Бързо минава. — Джейсън отмести ръката си от китката на лявата и посегна за салфетка, за да избърше челото си.

— От налягането ли е?

— Да, от налягането… Продължавайте. Нямаме много време; трябва да се свържа с хората, да се вземат решения. Може би вашият живот е едно от тях. Да се върнем на Каин. Казвате, че е дошъл от американската… „Медуза“.

— Дяволска машина — каза Лавие. — Това е прякорът на „Медуза“, даден й от индокитайските колонисти — от останалите от тях. Много подходящо, не мислите ли?

— Това, което аз мисля, няма значение. Или което аз знам. Искам да чуя какво мислите и какво вие знаете за Каин.

— Вашата атака ви прави груб.

— Моята нетърпеливост ме прави нервен! Казахте, че сме избрали не онзи, когото е трябвало; щом сме го направили, значи сме имали такава информация. Les mécaniciens du Diable.^[1] Да не би да намеквате, че Каин е французин?

— Нищо подобно, не ме изпитвайте толкова елементарно. Споменах го само за да ви покажа колко дълбоко сме проникнали в „Медуза“.

— „Ние“ са хората, които работят за Карлос.

— Може и така да се каже.

— Така казвам. Щом Каин не е французин, какъв е?

— Несъмнено американец…

О, господи!

— Защо?

— Всичките му действия носят печата на американската безразсъдност. Той си пъха носа в какво ли не без никакъв или почти никакъв финес, приписва си неща, които нямат нищо общо с него, включително и убийства, които не е извършил. Изучил е методите и връзките на Карлос както никой друг на света. Казаха ни, че ги описва в пълни подробности пред потенциалните си клиенти, и то така добре, все едно че е бил на мястото на Карлос и убеждава глупаците, че той, а не Карлос е приел и изпълнил въпросните поръчения. — Лавие направи пауза. — Познах ли? Постъпил е така и с вас — с вашите хора — нали?

— Може би… — Джейсън отново хвана китката си, защото потвърждението пак се върна. Потвърждение, дошло в отговор при една ужасна игра.

Щутгарт, Регенсбург, Мюнхен. Две убийства и едно отвличане, отговорност на „Баадер“. Заплатени от източници в САЩ…

Техеран? Осем убийства. Поделена отговорност — Хомейни и ООП. Такса — два милиона. Югозападният съветски сектор.

Париж?… Всичките контакти минават през Париж.

Чии контакти?

На Санчес… Карлос.

— … способ на действие е съвсем елементарен.

Лавие беше казала нещо; не беше я чул.

— Какво казахте?

— Припомняхте ли си нещо? Използвал е същият способ на действие и при вас — при вашите хора. Така си осигурява ангажименти.

— Ангажименти? — Борн стегна мускулите на стомаха си, докато накрая болката го върна на масата в ресторанта на Аржантьой. — Значи получава ангажименти — изрече безцелно.

— И ги изпълнява със завидна вещина; никой не му го отрича. Списъкът на убийствата му е внушителен. В много отношения той е вторият след Карлос — но не му е равен. Във всички случаи обаче е много над обикновените „горили“. Той е човек с изключителни умения, извънредно нападателен, обучено смъртоносно оръжие, излязло от „Медуза“. Но неговата арогантност и лъжите му за сметка на Карлос са тези, които ще го унищожат.

— И от това следва, че е американец? Или са си лично ваши умозаключения? Струва ми се, че харесвате американските пари, но май това е единствената им експортна стока, която харесвате.

Изключителни способности; извънредно нападателен; обучено смъртоносно оръжие… Пор Ноар, Ла Сиота, Марсилия, Цюрих, Париж. О, господи!

— Това твърдение не е основано на емоции, мосю. Самоличността е потвърдена.

— Как се добрахте до нея?

Лавие докосна столчето на чашата си и прокара по него показалеца си с яркочервен нокът.

— Подкупихме недоволен от положението си човек във Вашингтон.

— Във Вашингтон?

— Американците също търсят Каин. Доколкото подозирам, с настойчивост, близка до тази на Карлос. Но „Медуза“ никога не е била разгласявана и Каин би могъл да се окаже доста конфузна тема за разискване. Недоволният успя да ни даде информация, включително архивите на „Медуза“. Съпоставянето на имената от списъка с тези от Цюрих се оказа проста работа. Проста за Карлос, не и за някой друг.

Прекалено проста, помисли се Джейсън, без да знае защо тази мисъл го изненада така неприятно.

— Ясно.

— А вие? Как го открихте? Не Каин, естествено, а Борн.

Джейсън успя да извика в паметта си през мъглата от неувереност друго твърдение. Не негово, а на Мари.

— Още по-просто — каза. — Платихме му парите посредством краткосрочен депозит в сметка, чийто дефицит се насочва безусловно към друга. Номерата могат да се проследят; това е данъчен способ.

— И Каин го е допуснал?

— Той не знаеше. За тези номера беше заплатено… както вие сте платили за други номера — телефонни — фиша.

— Моите поздравления…

— Не това се изисква от вас, а всичко, което знаете за Каин. Досега ми обяснихте единствено самоличността му. Продължавайте. Всичко, което знаете за този Борн, всичко, което са ви казали. — Внимавай. Пребори се с това треперене в гласа. Ти просто… поглъщаш данни. Мари, това го каза ти. Скъпа, скъпа Мари. Слава богу, че не си тук.

— Сведенията ни за него са откъслечни. Успял е да унищожи повечето от документите за живота си, урок, който несъмнено е научил от Карлос. Но не всички; удаде ни се да съберем щрихи за една скица. Преди да стане наемник в „Медуза“, сигурно е бил френски говорещ бизнесмен, живеещ в Сингапур, представител на група американски износители от Ню Йорк до Калифорния. Истината е, че е действал в ущърб на тази група, която се е опитала да го екстрадира обратно в Щатите, за да го осъди; завлякъл ги със стотици хиляди. В Сингапур се славел като отшелник, много силен в областта на контрабандата и изключително жесток.

— А преди това — прекъсна я Джейсън, чувствайки как изпод косата му отново избива пот. — Преди Сингапур. Откъде е дошъл? — Внимавай! Образите! О, Христе, виждаше улиците на Сингапур. Принц Едуард Роуд, Ким Чуан, Бун Тат Стрийт, Максуел, Каскаден. О, господи!

— Точно това са архивите, които никой не може да открие. Съществуват само слухове, но те нямат никакъв смисъл. Примерно твърдят, че е отлъчен йезуит, който впоследствие полудял; друга клюка гласи, че бил агресивен млад банкер, отмъкнал значителни суми от много банки в Сингапур. Няма нищо конкретно, нищо не може да се проследи. Нищо преди Сингапур.

Бъркаш. Има, и то много. Няма нищо общо с това, което ми казваш… Има пропаст, която трябва да бъде запълнена, и ти явно не можеш да ми помогнеш. Вероятно никой не може, вероятно никой не бива.

— Дотук не ми казвате нищо изненадващо — каза Борн, — нищо, свързано с информацията, която ме интересува.

— Не знам какво искате! Задавате ми въпроси, настоявате за детайли и когато ви давам отговори, вие ги отхвърляте като несъстоятелни. Какво искате?

— Какво знаете за… работата на Каин? Щом търсите компромис, трябва да ми дадете някаква основателна причина. Щом информацията ни се различава, може да е по отношение на това, което е извършил, не е ли така? Кога го забелязахте за първи път? Кога Карлос го забеляза за първи път? По-бързо!

— Преди две години — отвърна мадам Лавие, обезпокоена от нетърпението на Джейсън, раздразнена, изплашена. — От Азия дойде вест за бял човек, предлагащ услуги, изненадващо подобни на тези на Карлос. Той бързо се превръщаше в истинска индустрия. Атентат над посланик в Малмейн; два дни по-късно японски политик с изключително строга охрана убит в Токио, преди да отиде на преговори в Диет. Седмица по-късно издател на вестник, убит от бомба в колата си в Хонконг, а след по-малко от четирийсет и осем часа банкер, застрелян на улица в Калкута. И зад всеки от тези случаи, Каин. Винаги Каин — жената млъкна, наблюдавайки реакцията на Борн. Нямаше такава. — Не виждате ли? Той беше навсякъде. Прехвърляше се от едно убийство на друго, приемайки контраатаки с такава бързина, че просто трябваше да е въздесъщ. Беше човек, който страшно много бърза, изграждащ репутацията си с такава скорост, че шокираше и най-закоравелите професионалисти. И никой не хранеше и капка съмнение относно неговия професионализъм, а Карлос най-малко от всички. Бяха разпратени инструкции: „проучете този човек, разберете всичко възможно“. Ето, виждате ли, Карлос разбра това, което никой от нас не виждаше, и то доказа верността си, преди да изтекат и дванайсет месеца. Информаторите ни в Манила, Осака, Токио и Хонконг докладваха. „Каин щял да идва в Европа. Щял да направи самия Париж база за операциите си.“ Предизвикателството беше ясно, ръкавицата бе хвърлена. Каин възнамеряваше да унищожи Карлос. Щеше да стане новият Карлос и неговите услуги щяха да бъдат услугите, изисквани от онези, които ги търсят. Както сте ги потърсили и вие, мосю.

— Малмейн, Токио, Калкута… — Джейсън чу думите да излизат от устните си, прошепнати неволно. Отново полетяха и се понесоха в парфюмирания въздух сенки от забравеното минало. — Манила, Хонконг… — Той млъкна, опитвайки се да разчисти завесата от мъгла, надничайки към очертанията на странните фигури, които преминаваха пред вътрешния му поглед.

— Тези места, както и много други — продължи Лавие. — Това беше грешката на Каин и все още е. Карлос означаваше много нещо за много хора, но сред облагодетелстваните от доверието и щедростта му съществува лоялност. Неговите информатори и наемници не се продават толкова лесно, въпреки че Каин не веднъж е опитвал да ги купи. Казват, че Карлос взема смъртоносни решения с голяма бързина, но също така казват, че е по-добре да имаш работа със Сатаната, когото познаваш, отколкото със заместника му, когото не познаваш… Това, което Каин не разбираше, а и в момента не осъзнава, е, че мрежата на Карлос е всеобхватна. Когато Каин дойде в Европа, той не знаеше, че активите му са разкрити от Берлин, Лисабон и Амстердам, та чак до Оман.

— Оман — изрече неволно Борн. — Шейх Мустафа Калиг — прошепна като че на себе си.

— Няма никакви доказателства! — прекъсна го рязко Лавие. — Резултат на объркване и димна завеса. Самият контракт е фикция. Той е поел отговорност за едно вътрешно убийство; никой не би могъл да пробие такава охрана. Това е лъжа!

— Лъжа — повтори Джейсън.

— Лъжите са много — добави пренебрежително мадам Лавие. — Но той, разбира се, не е глупак, лъже тихо и пуска тук и там по някоя следа, като знае, че впоследствие те ще бъдат значително преувеличени, минавайки от уста на уста. Провокира Карлос с всеки свой ход, като издига себе си до нивото на човека, когото ще замести, и то за негова сметка. Но той не е равностоен противник на Карлос; поема ангажименти, които не може да изпълни. Вие сте само един от примерите, а чухме, че е имало и други. Казват, че това е причината да не се показва няколко месеца, избягвайки хора като вас.

— Избягвайки хора… — Джейсън посегна към китката си, треперенето бе започнало отново, звукът на далечния грохот вибрираше в дълбочините на слепоочията му. — Вие… сигурни ли сте в това?

— Напълно. Не е бил мъртъв, криел се е. Каин е провалил не една уговорка. Било е неизбежно. Приемал е прекалено много за прекалено кратко време. Но и когато е постъпвал така, винаги след всеки неуспешен опит за убийство е извършвал друг, зрелищен и неподлежащ на съмнение, чрез който да стабилизира положението си. Избира видна личност и я взривява — атентатът е шок за всички и без съмнение дело на Каин. Примерно посланикът, пътувал в Малмейн; никой не е плащал за неговата смърт. Има и други два примера, които знаем — един руски комисар в Шанхай и наскоро един банкер в Мадрид…

Думите излизаха от яркочервената уста, работеща трескаво в долната част на напудрената маска пред него. Той ги беше чувал; беше ги чувал и преди. Беше ги изживявал и преди. Вече нямаше сенки, а само спомени от забравеното минало. Образите и реалността се бяха слели в едно. Нямаше изречение, започнато от нея, което той да не можеше да довърши; нито име, което да е споменала и което да не му беше инстинктивно познато и близко.

Тя говореше за… него.

Алфа, Браво, Каин, Делта…

Каин е вместо Чарли и Делта е вместо Каин.

Джейсън Борн беше наемният убиец, наречен Каин.

Оставаше още един последен въпрос — моментното надзъртане в мрака преди две нощи в Сорбоната. Марсилия, 23-ти август.

— Какво е станало в Марсилия? — попита.

— Марсилия ли? — откликна Лавие. — Как можахте? Какви лъжи са ви наговорили? Какви още лъжи?

— Просто ми кажете какво е станало.

— Имате предвид Лелънд, естествено. Въздесъщият посланик, чиято смърт бе поръчана — и заплатена, а контрактът поет от Карлос.

— Какво ще отговорите, ако ви кажа, че има хора, които мислят, че Каин е отговорен за това убийство?

— Точно това е искал да помислят всички! Беше ответният му удар към Карлос — да му открадне това убийство. Парите са без значение за Каин; той просто е искал да покаже на света — на вашия свят — че ще стигне там пръв и ще извърши това, за което е платено на Карлос… но не успя, както знаете. Нямаше нищо общо с убийството на Лелънд.

— Бил е там.

— Бил е хванат в капан. Или поне изобщо не се показа. Някои казаха, че бил убит, но тъй като не откриха трупа, Карлос не повярва.

— Как се предполага, че е бил убит Каин?

Мадам Лавие се облегна и поклати глава с бързи и резки движения.

— Двама мъже от крайбрежието се опитаха да поемат отговорността и съответно да получат пари. Единият от тях изчезна; може да се предположи, че Каин го е убил, ако това е бил Каин. Двамата си били пристанищни отрепки.

— Какъв е бил този капан?

— Предполагаемият капан, мосю. Твърдяха, че са получили съобщение, че Каин е трябвало да се срещне с някого една или две нощи преди убийството. Твърдяха също, че са успели да заблудят и подмамят надолу към пристанището и оттам на някаква рибарска лодка човека, за когото са били убедени, че е Каин. Нито рибарят, нито шкиперът са ги видели повече, така че може и да са били прави, но както ви казах, липсват доказателства. Дори описанието на човека, отведен от Рю Саразен не съвпада с това на Каин. Така в крайна сметка завърши историята.

Бъркаш. Така започна. За мен.

— Ясно — каза Борн, опитвайки се отново да придаде естествено звучене на гласа си. — Нашата информация, разбира се, е различна. Направихме избора си въз основа на това, което мислехме, че знаем.

— Погрешен избор, мосю. Това, което ви казах, е истината.

— Знам.

— Тогава значи стигнахме до нашия компромис?

— Защо не?

— Добре. — Жената облекчено вдигна чашата с вино до устните си. — Ще видите, че така е по-добре за всички.

— Това… няма особено значение в момента. — Гласът му едва се чуваше и той го знаеше. Какво каза? Какво беше казал току-що? Защо го беше казал?… Мъглата го обгръщаше отново, грохотът ставаше все по-силен; болката се връщаше в слепоочията му. — Имам предвид… имам предвид, както казахте, че така е по-добре за всички. — Чувстваше — виждаше — погледа на Лавие върху себе си, поглед, който го изучаваше. — Едно наистина разумно решение.

— Разбира се, че е… Зле ли сте?

— Казах, нищо ми няма; ще ми мине.

— Радвам се. Сега бихте ли ме извинили за момент?

— Не! — Джейсън сграбчи ръката й.

— S’il vous plaît, monsieur^[2]. Просто искам да оправя малко грима си. Ако предпочитате, стойте отвън до вратата.

— Тръгваме. Можете да се отбиете по пътя. — Борн махна на келнера за сметката.

— Както желаете — каза тя, наблюдавайки го.

 

Той стоеше в полутъмния коридор, в сенките между отблясъци от скритите в ламперията на тавана лампи. От другата страна бе дамската тоалетна, на чиято врата с малки позлатени букви пишеше Dames. Хубави хора — стройни жени и елегантни мъже — продължаваха да минават покрай него; орбитата бе подобна на тази на „Ле Класик“. Жаклин Лавие си беше у дома.

Беше в дамската тоалетна вече цели десет минути, факт, който би обезпокоил Джейсън, ако бе способен да се съсредоточи върху времето. Но той не беше; главата му пламтеше. Шумът и болката го измъчваха, всеки нерв крещеше от болка, всяка фибра бе изпълнена с ужас. Взираше се пред себе си, загърбил мъртъвците. Миналото извираше от очите на истината. Бяха го търсили и той ги беше виждал. Каин… Каин… Каин!

Тръсна глава и вдигна очи към черния таван. Трябваше да се раздвижи; не можеше да си позволи да се плъзга по наклонената плоскост и да пада в бездната, изпълнена с мрак и силни ветрове. Трябваше да взима решения… Не, те бяха взети; оставаше само да ги осъществи.

Мари. Мари? О, господи, любов моя, колко неправи сме били!

Пое дълбоко въздух и погледна часовника — хронометъра, получен в замяна на тънко парче златна бижутерия, принадлежала на един маркиз от Южна Франция. Той е човек с необикновени умения, изключително агресивен… Признанието не го радваше. Погледна отсреща към дамската тоалетна.

Къде се бавеше Жаклин Лавие? Защо не излизаше? Какво се надяваше да постигне, като стои вътре? Слава богу, че се сети да попита портиера дали там има телефон, онзи отговори отрицателно и посочи апарата пред входа. Лавие в този момент стоеше редом и сама чу отговора, а и разбра целта на въпроса.

Внезапен взрив светлина го заслепи. Политна назад и се облегна на стената с ръце пред очите. Болката! О, боже! Очите му горяха!

И тогава чу думите, изречени през любезния смях на елегантните мъже и жени, преминаващи през коридора.

— За спомен от вечерята ви в „Роже“, мосю — изрече момичето от персонала, държейки вертикално фотоапарат за дръжката на светкавицата. — Снимката ще е готова след няколко минути. С благопожелания от „Роже“.

Борн остана неподвижен, осъзнавайки, че не може да счупи фотоапарата, и тогава усети ужаса на друго прозрение.

— Защо мен? — попита.

— Вашата приятелка помоли за това, мосю — отговори момичето, като кимна към дамската тоалетна. — Разговорихме се вътре. Щастлив човек сте, тя е прекрасна лейди. Помоли ме да ви предам това. — И тя му подаде сгъната бележка. Джейсън я взе, а през това време момичето се отдалечи към входа на ресторанта.

 

Вашето неразположение ме безпокои, както, сигурна съм, и вас, мой нови приятелю. Може би сте това, което твърдите, че сте, но възможно е и да не сте. Ще получа отговора след не повече от половин час. Една приятелски настроена дама се съгласи да се обади по телефона вместо мен и снимката е на път за Париж. Не можете да я спрете, както и не можете да спрете тези, които сега са на път към Аржантьой. Ако ние наистина сме постигнали компромис, това не би трябвало да ви безпокои — както вашето неразположение безпокои мен — и ще продължим разговора си, когато пристигнат моите съдружници.

Казват, че Каин е истински хамелеон, появяващ се в най-различни образи, като в повечето случаи е доста убедителен. Казват също така, че е склонен към насилие и внезапни промени в настроението. И това се нарича неразположение, нали?

 

Хукна надолу по тъмните улици на Аржантьой след отдалечаващата се табела на покрива на едно такси; то сви зад ъгъла и изчезна. Той спря, дишайки тежко и се огледа за друго във всички посоки: нямаше. Портиерът в „Роже“ му бе казал, че ще са необходими десет, петнайсет минути, докато дойде кола; той като мосю не е дал поръчка по-рано. Оказа се, че капанът е бил заложен и той беше влязъл в него.

Там отпред! Светлина, друго такси! Втурна се към него. Трябваше да го спре; трябваше да се върне в Париж. При Мари.

Отново бе в лабиринт и се мяташе слепешком насам-натам, знаейки, че в крайна сметка няма изход. Но оттук нататък трябваше да се състезава сам; решението му бе твърдо. Нямаше да има никакви дебати и разисквания, плачове и невъзможни аргументи за любов и несигурност. Защото вече бе сигурен. Знаеше кой е… какво е бил; беше виновен за всичко, в което го обвиняваха. Както и подозираше всъщност.

Час-два нямаше да казва нищо. Просто щеше да гледа и да говори за всичко, освен за истината. Щеше да я люби. И след това да си отиде; тя никога нямаше да разбере кога и той никога нямаше да й каже защо.. Дължеше й го; щеше много да я боли за известно време, но тази болка щеше да е много по-малка от онази, която би й причинил печатът на Каин.

Каин!

Мари! Мари! Какво съм направил?

— Такси! Такси!