Евел Инара
OTIUM ^[0] (8)

Осма глава

Само на половин ден с каруца на изток имаше село. Беше старо, разраснало се селище с мегдан и пет широки пътя, които се събираха в него. На площада имаше хан, където замръкналите по-заможни пътници можеха пренощуват, имаше и чешма, от която да напоят конете си. В къщите на площада също щеше да се намери подслон — те бяха достатъчно широки, без да са богаташки, за да не искат собствениците им да спечелят някоя и друга пара. Две от тези къщи имаха даже стъкла на прозорците, а не само капаци, които да спират вятъра. Вътре светеха маслени лампи.

Агот ги подмина, като надничаше любопитно. С удоволствие би пренощувал в някоя, макар джобовете му да бяха празни. Нямаше да е трудно да убеди стопанката, че ще й плати на сутринта. А когато слънцето изгрееше, жената дори нямаше да го помни.

Той се подсмихна, не съвсем сигурен дали този факт му харесваше или не, и продължи по улицата, която излизаше на височините. По склона бяха накацали малки дървени къщички, а стъпаловидните им дворове бяха затрупани със сняг. Заради снега в селото беше светло. Луната блестеше ярко и земята под нея сияеше, но на улицата миришеше остро на дим и помия. Агот сбърчи нос и заоглежда хълма.

Да, ето — далеч пред него във въздуха се забелязваха искри. Бяха малко и някак вяло проблясваха сред белотата на покривите, но за онзи, който знаеше какво да търси, бяха сигурен ориентир. Ита още беше в селото.

Той намести упоения Рийн на рамото си и почти затича към хълма. Тъмнината го криеше от любопитни погледи, но дори посред бял ден никой нямаше да го забележи. Увисналото тяло, което се полюшваше на гърба му щеше да предизвика интереса на хората, но никой нямаше да види него, Агот. Дори нямаше да погледне лицето му, да запомни мъж ли е бил или жена странника, който е влачел човек на гърба си.

Къщите свършваха внезапно, после имаше голо поле. А след него, върху обраслото с къпинаци и ниски борчета възвишение, чернееха руините на отдавна изоставена крепост. Селото наистина беше старо. В миналото къщите били скупчени около и в укреплението, но после се бяха изместили към скритата от вятъра низина. Реката течеше през нея, а въздухът там беше осезаемо по-топъл.

Зад някога високата стена на крепостта стърчаха останките й. Подивели плодни дървета още цъфтяха през пролетта. Най-ранните вече бяха напъпили — Агот докосна с пръсти ниските клони и се усмихна за втори път. Искриците се издигаха отвъд стената и той закриволичи покрай свлачища камъни и купчини дървета и кал. Знаеше, че същите ярки прашинки кръжат и около неговото собствено тяло. Те се отделяха от плътта му и за очите на онези като него го правеха да изглежда обгърнат в блестяща мъгла.

Архатите. Или Забравените — както той ги наричаше. — Родът Ерми не беше подозирал съществуването им. А що се отнася до другите хора — те дори не подозираха за клана Ерми и за тайните, които мъжете му пазеха.

Снегът се топеше и джвакаше под краката му. Агот ловко заподскача по неравната вътрешност на укреплението. Дори да не беше го забелязала отдалеч, Ита със сигурност щеше да го чуе.

Той си спомни как беше загубил ума и дума, когато Ита за първи път се изпречи на пътя му. Тогава още беше Агот Ерми, по-големият брат на Рийн. Пътуваха към морето заедно с Джейдан и Ери за поредния Огнен ритуал. Четвъртото му белязване. Четвъртата клетва, която така и не даде.

Жената-момиче насреща му му се бе сторила смътно позната, а той дори не се сещаше откъде. Тя беше красива, загадъчно усмихната. Обгърната от светлина.

Агот без колебание беше последвал дребната й фигурка в прикритието на дърветата. Той, който гледаше жените отвисоко и презираше кокетството им! Той, който нямаше да даде сърцето си на никоя! Не беше съвсем сигурен дали жената не е една от злите богове, една от Онейро. Беше сигурен само в едно — че иска да я целуне. Тази мисъл го беше смутила най-много.

Агот се пазеше от женската част на човечеството като от огън. Още когато навърши шестнайсет, Джейдан по-скоро му беше показал, отколкото обяснил, че на света има достатъчно леконравни жени, с които да се позабавлява. Близостта с тях го въодушевяваше на моменти и го обезсърчаваше през повечето време. Жените, които жадно опипваха тялото му под ризата — защото той никога не я сваляше — макар да го прегръщаха пламенно и да му шепнеха нежно, накрая се оказваха доста по-запленени от парите, с които им се отплащаше. Очите им грейваха при вида на среброто в кесията му.

Когато срещна Ита, Агот беше на двайсет. Никога не бе изпитвал трепет при вида на напълно облечена, при това загърната в пелерина жена. Не беше мечтал тя да го погледне, или да го заговори. Не бе изпитвал желанието да я държи в ръцете си и да не прави нищо, само да я прегръща. Сега знаеше защо така непреодолимо беше поискал това. Защо като омагьосан веднага я беше последвал и защо никой от братята му не бе забелязал.

Нито един от всевиждащите и всезнаещи братя Ерми не усети момента, в който Агот изчезна. Онази нощ, близо до морския бряг, докато на пясъка гореше огън с късчета метал в жаравата, докато познати гласове мълвяха вълшебната клетва, той просто престана да съществува и в мислите им, и в спомените. Изчезна и всеки предмет в господарската къща, който беше свързан дори бегло с Агот Ерми — смъртния, раждащия се отново и отново човек. Изчезна даже камъкът на Агот, скрит сред пустошта, до който водеше неразличима козя пътека.

Ита, в целия си безсмъртен блясък се показа сред зидовете насреща му. Точно такава я беше видял първия път: строгите й сиви очи го погледнаха гордо, а къдриците на черната й коса подскачаха весело на вятъра. Очите й нямаха нищо общо с останалия й външен вид.

— Не започвай да мрънкаш веднага — намигна й Агот.

Макар че я подмина, той се радваше на срещата с някой, който притежаваше способността да го забелязва и да го помни. Заслиза по незнайно как оцелелите във времето стъпала до стар приземен етаж, сега полузатрупан от пръст. Стаята имаше таван, но нямаше истински прозорци. Беше много тъмна.

Ита нямаше нужда от огън или светлина. Тя не беше човек, за да зависи от тях.

— Любима, имаш отчайваща липса на усет за домашен уют — подхвърли Агот и остави заспалия Рийн на пода.

Ита го беше последвала. Стоеше на входа, а в тъмнината летяха ярки искрици. Завихряха се около лицето й.

Агот се приближи и я целуна. Тя се отпусна в ръцете му, мъничка и гальовна като котка. Той се засмя:

— Хлапето ще замръзне, ако го оставя така на пода. Ще ми помогнеш ли?

Ита кимна, макар пак да се смръщи, щом той спомена Рийн. Но се върна с него до полето и събра съчки за огън, а после ги запали близо до един от отворите в стаята, за да излиза навън дима. Агот скупчи разпиляната по пода слама и намести Рийн отгоре й, достатъчно близо до огъня.

— Ще го завържа за по-сигурно, но първо ми трябват дрехите му — той започна да го съблича.

— Защо? — попита по детски Ита и приклекна до сламата.

— Искам да го видя гол — намигна й Агот.

— О-о-о — проточи момичето и погали голите гърди на Рийн. — Красив е…

— Мислиш ли? — Агот не беше сигурен дали се шегува този път, или й противоречи.

— О, да — тя пак погали Рийн. — И аз бих го погледнала гол.

Агот избухна в смях, докато смъкваше панталоните:

— Стига, Ита! Просто ми трябват дрехите му.

— Виждам — тя кимна сериозно към съблеченото момче. — Само че не ми казваш защо. А аз съм любопитна.

Агот се пресегна и я целуна пак. Устните й бяха като узрели ягоди.

— Мила, трябва да свърша нещо.

Ита го наблюдаваше, докато смъкваше дрехите си. Тези на Рийн нямаше да са му точно по мярка, момчето беше почти с една глава по-високо и не толкова масивно.

Тя хвана ръцете му и се вмъкна в обятията му. Сивите й очи се смееха.

— Ита… — промърмори Агот, но сключи ръце около талията й. Целуна я.

— Скучно е да стоиш сам.

— Да, знам. Сигурно. Обаче…

Тя го пусна и се отдръпна.

— Досаден си — посочи го, сякаш можеше да стане объркване за кого говори.

— Трябва да свърша нещо спешно — Агот започна да се облича. Почти съжаляваше, че няма време за Ита тази нощ.

Но Арне и Кай можеха да се откажат и да се върнат. Да се свържат с другите домове на Ерми. Тогава за Рийн нямаше да има надежда.

— Ще се върна скоро. Дръж го вързан. Доста е буен, когато не спи — усмихна се Агот на сърдитата физиономия, която беше направила.

— Ще ми разкажеш ли после, когато не бързаш?

— Разбира се, любима.

— Запомняй го добре, за да е по-интересно, когато го разказваш. Искам да говориш дълго. Искам да опишеш хората, които си срещнал. И местата. И къщите.

— Думата ти е закон за мен.

— Не всяка дума — усмихна се кисело Ита и отвори прогнилата врата.

Той остави въжетата, които беше приготвил и я целуна още веднъж. Прокара пръсти по гръбнака й.

— Името му е Рийн — кимна към момчето.

Тя се подсмихна:

— Хубаво име. Също като тялото му. Ще го погледам, докато спи.

— Прави каквото искаш, но го вържи здраво.

Агот се заизкачва по стълбите. Тя тръгна да го изпрати и мушна дланта си в неговата.

— Може и да не стане нужда да го връзвам. Може ръцете му да му трябват. Да са заети с други неща.

Тя беше коварна. Агот детайлно си го представи.

— Не се и съмнявам, но все-пак го вържи. И не забравяй, че трябва да се храни. Лека храна, нещо течно.

— Толкова главоболия — промърмори момичето, докато подскачаше по зида.

— Не мисля, че е възможно да те заболи глава, мила.

— Говорех образно.

— Знам.

Тя се спря на края на стената. Агот я прегърна за последен път:

— Ще се върна скоро.

— Колко скоро?

— След три дни. Може би.

Ита го перна по рамото:

— Бъди по-бърз от това.

— Добре — съгласи се Агот с лека насмешка. — Ако те попита за мен…

— Знаеш, че няма.

— Ако все-пак попита…

— Невъзможно е — тя завъртя очи от досада.

— Добре, ако невъзможното се случи, му обясни, че ще накарам Арне и Кай да повярват, че той е мъртъв.

— Кои са Арне и Кай? Красиви ли са? — тя се смееше и дърпаше дрехата му. — Ще ме запознаеш ли с тях?

— Не, Ита, нито един от тях не е красавец. И не се интересуват от жени. В смисъл, не че не се интересуват, но… — Агот се забърка и отсече — няма да те запозная.

— Уф — възропта глезено Ита. — Отивай да ги лъжеш, за да се върнеш по-скоро. Да си сам е досадно.

Той й се поклони и скочи от старата градска стена. Затича се по обратния път.

— Отивам при красивия Рийн! — извика подире му Ита.

Дребната й фигурка се ветрееше на фона на небето, обгърната в експлозия от искри. Беше красива.

Не заради правилните черти на лицето, не заради извивките на тялото й. Красотата й бе като чар — необяснима. Това беше първият белег, че някой се е родил за последен път и скоро всичките му близки ще забравят за него. Имаше и други знаци, но те не бяха така очевидни:

Нежеланието да се обвържеш, да създадеш семейство.

Липсата на потомство.

Ирисите на очите, покрити почти до зеницата от горния клепач.

Усещането за приближаваща смърт. Неизбежна, но не и плашеща.

Способността да виждаш блясъка на Архатите. Желанието да ги докоснеш.

И хората. Хората, които престават да те забелязват. Все забравят за теб, докато си още човек. А после спираш да бъдеш, преставаш да си един от тях. Ставаш скитник. Забравен, незапомнен.

Нямаш нужда от никого. Нищо не те заплашва — нито глад, нито болести или смърт. Танцуваш в бурите, плуваш в ледените води. Лежиш под дъжда и се прегръщаш със вятъра. Смееш се за първи път истински, откакто си бил дете. Също толкова лесно и плачеш.

И това ни най-малко не те смущава.

Но причините, които те карат да чувстваш, стават все по-малко и по-оскъдни. Няма за какво да мечтаеш. Нищо не те очаква, никой не се тревожи за теб. Никой не те обича и не се нуждае истински от присъствието ти.

Архатите предпочитаха да не са сами, затова и обитаваха по-големите селища, но не изпитваха любов. Изпитваха похот и й се наслаждаваха. Споделяха нежността си, ала бяха сами, винаги. Бяха загубили способността си да се привързват.

Агот се разсмя, тичайки, докато мислеше накъде се е запътил, облечен пак в жълтите дрехи на Ерми. Правеше всичко по силите си да спаси момче, което дори не помнеше лицето и името му. Момче, което му беше досаждало през по-голямата част от годините му като човек.

В Рийн Ерми имаше нещо, което си заслужаваше да бъде запазено. Може би беше упоритостта му. Инатът да повтаря едни и същи грешки. Талантът му да пренебрегва забраните. Какво ли беше? Какво ли в Рийн го караше да вярва, че е възможно момчето да пренебрегне законите на света и да запомни поне името му?

А Агот наистина вярваше. И макар да не се вълнуваше истински от съдбата му, щеше да го спаси.

Щеше да намери Арне и Кай, предрешен в кафявите дрехи на Рийн. Щеше да ги подмами по следите си и дори щеше да му е забавно. После, на свечеряване, мнимият Рийн щеше да залита по хлъзгавите пътеки. Братята му щяха да изстрелят доста стрели. В правилния момент една щеше да го улучи. Трябваше да е достатъчно далеч, за да не могат Арне и Кай да различат чертите му.

Следваше най-забавната част — падането в пропастта. Двамата мъже щяха да дотичат до ръба на урвата. Дори те, които искаха смъртта му, щяха да гледат надолу ужасени. Кучета щяха да скимтят — едното едро и рижаво, другото подобно на лисица. Преследването щеше да е приключило с този последен полет.

Наметалото му щеше да се разпери като жълти криле. Скалите долу, дълбоко в пропастта, през зимата бяха недостижими за живите. Агот щеше да лети с разперени ръце, я вятърът да издува вързаната за врата му качулка. Плясък и пръски от плитката вода щяха да ознаменуват края на полета му. После не трябваше дори да помръдва. Арне и Кай дълго щяха да се взират в пропастта с посивели лица.

Най-сетне синият здрач щеше да се обърне на нощ и да го скрие от погледите им. И така, Рийн Ерми щеше да бъде мъртъв. Свободен. Рийн Ерми нямаше вече да съществува.