Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 17 гласа)

Информация

Източник
От автора

Разрешава се разпространение с нетърговска цел. При разпространение на текста или части от текста, трябва да бъдат упоменати авторът и заглавието.

 

Електронно издание:

Евел Инара. OTIUM

България, София, 2014

История

  1. — Добавяне

Четиринайсета глава

Пред малката вдлъбнатина в скалата се сипеше непрестанен дъждец и барабанеше в краката му. Рийн не беше запалил огън, клечеше увит в чула и отпорваше къдрите от мократа си риза. От тях изплете здраво въже, за което върза три обли камъка.

Още по светло изпробва новото си оръжие. Уби два заека и една лисица. Гладът и безсънието го правеха неблагоразумен, съзнаваше го. Чудеше се дали не се бе скрил твърде умело, или пък постоянният дъжд беше измил следите му — Агот така и не го беше догонил.

Изсмя се на себе си: „твърде умело“ не съществуваше като възможност. Не трябваше да го забравя! Не биваше да омаловажава преследвачите си!

На сутринта дъждът най-сетне престана. Макар да примираше от глад, чак когато стигна до някаква широка река, момчето одра набързо животните и опъна кожите им върху рамки от клони. Изяде сурово месото на по-дребния заек, останалото закачи на две дълги пръчки и веднага, щом заличи следите от престоя си, тръгна по течението на реката. Трябваше му брод, за да я пресече.

Бреговете бяха осеяни с минзухари, в долината малобройните дървета бяха цъфнали. По водата се блъскаха парчета лед, твърде малки и нестабилни, за да посмее да претича отсреща. Сянката му пълзеше по пясъка. Беше дълга цели две стъпки, когато видя моста насреща си. Широк, с подпори във водата, на него можеха да се разминат две коли. А около моста беше най-голямото скупчване на къщи, което някога беше виждал.

Той огледа с безпокойство пейзажа. Можеше да заобиколи — да преброди студената река още тук, макар да беше сигурен, че ще го повлече към селото. Можеше да свърне и към подножието на планината, но разораните полета стигаха чак до хълмовете. Там също имаше хора.

Рийн уморено закрачи към моста. Все някога трябваше да провери колко голяма е опасността. Имаше чувството, че десетки чифтове очи се впериха в него, когато стъпи на широкия мегдан, ограден от занаятчийски работилници. Вдигна чула така, че да крие лицето му и продължи да върви.

Потънали в пот ковачи блъскаха по нагорещено желязо и за късмет бяха твърде заети, за да го погледнат. Пред дюкяните им цвилеха коне и той закопня да скочи на гърбовете им. Отсрещната страна на мегдана явно беше отредена за кожарите и сарачите, там скъпата им стока бе изложена на сянка. Кании, меки плащове, здрави ботуши, камшици — всичко, от което Рийн имаше нужда. По-навътре, където калта беше станала червена от кръвта на животните, видя да работят касапи. Острите им ножове блестяха на слънцето.

Момчето не ги приближи. Устата му се пълнеха със слюнка от мириса на прясно изпечени хлябове, докато крачеше покрай сергиите с изсушена риба, лански ябълки и глави лук. Чувалите бяха пълни догоре с трахана, гърнетата — с мед и масло, а хората наоколо подвикваха, хвалеха стоката си. Девойки в избелели безформени рокли и грамадни кошници се блъскаха из навалицата. Сърцето му подскочи, когато една от тях — светлокоса и дребничка — закачи рамото му. Ръцете му едва не се протегнаха към нея.

Рийн бързо се отдалечи — не само заради опасността някой да го зърне. Не искаше да развали илюзията, че рамото на Лиля току-що беше докоснало неговото.

Странноприемницата предвидливо бе построена по-далеч от разливащите се брегове на реката, вратата й беше дебела, вградена в зид от изпечена кал. Отпред бяха вързани четири мулета и един дребен кон, а между разпрегнатите коли някакво хлапе ръфаше комат хляб. Хлапето го зяпна, когато Рийн бутна вратата. В такова богато село само тук имаше шанс да продаде бързо дивеча си.

Отвътре помещението беше ниско и миришеше на гранясала лой. Една дебела жена се промушваше с учудваща грация между масите, понесла паници, от които се виеше пара. В огнището нямаше огън.

Съдържателят се облегна на тезгяха и присви очи към момчето на прага. Рийн се поколеба, после смъкна дебелия чул от главата си:

— Добра среща — каза с най-твърдия глас, на който беше способен.

Съдържателят го изгледа от глава до пети, но не проговори. Явно Рийн не му приличаше на човек, който има какво да похарчи. Момчето вдигна месото, закачено за пръчките:

— Имам малко дивеч за размяна. Ще ми дадете ли подслон и храна за това?

Съдържателят презрително изсумтя. Беше върлинест и напълно плешив, единствено над очите му стърчаха рунтави вежди. Затова пък дебелата жена претича покрай масите и посегна към пръчките с месо.

— Заек и лисица. Прясно е — обърна се Рийн към нея и огледа незабелязано стаята. Нямаше мъже в жълти дрехи.

Жената опипа одраните животни, помириса кръвта по пръстите си и чак тогава обърна внимание на лицето му. Изражението й мигом се промени:

— Как е името ти, момче?

Рийн беше нащрек. Поклони й се лекичко. Кльощавият мъж се беше привел зад тезгяха, сякаш държеше брадва или нож, но се колебаеше дали да ги използва.

— Ери, госпожо. Името ми е Ери — Рийн напипа острието, затъкнато в дрехите му под чула. — Ида отдалеч, чак от Гент.

Съдържателят видимо се отпусна. Чу се лекият звън от оръжието, което беше оставил. Жената го преценяваше още миг, после на подпухналото й лице се разля фалшива усмивка:

— Е, Ери от Гент, добре си дошъл. Можеш да останеш тази нощ, с обед и вечеря. Ще спиш тук, стаите са заети — продължи тя делово. — Ако решиш да нацепиш дърва, ще ти дам да си стоплиш вода, за да се изкъпеш.

Рийн й се усмихна — беше пладнешки обир.

— Благодаря, стопанке. Ще се съглася с радост, ако ти се намери ненужен кат дрехи, за да сменя тези на гърба си. — Той посочи към впитите, окаляни панталони.

Дебеланата изхихика като девойка и го огледа алчно от глава до пети:

— Може и да се намерят. Но ще ми оставиш и кожите — тя ги попипа с пухкавата си длан.

— Ако ми намериш топъл плащ, ще ти ги дам — Рийн искаше да си направи ботуши от кожите, но в гората имаше още много зайци.

Жената избърса ръце в престилката си:

— Ела с мен отзад — масивното й тяло се заотдалечава.

Насядалите хора ги зяпаха, докато минаваха край тях. Но не крещяха, не скачаха от местата си и не посягаха към оръжията. После жената дръпна една завеса и вмъкна Рийн в претъпкано с чували и гърнета килерче.

На гвоздеи по стените висяха всякакви дрехи. Повечето бяха дрипави, но се намираха и по-запазени. Рийн й подаде кожите, пусна на пода дебелия чул и започна да избира. Държеше едната си ръка близо до ножа и не изпускаше дебеланата от очи.

Най-сетне намери, каквото търсеше — широко вълнено наметало, което някога трябва да е било черно, а сега само сивееше, но отвътре имаше пришити джобове. Качулката и част от горната му част беше двойна, с добавена изтъркана кожа, която щеше да го пази и от студ, и от дъжд. Той намери риза и панталон, каквито беше свикнал да носи — нито твърде тесни, нито широки. Платът беше изтънял, но чист и без дупки по него.

— Е, покажи ми сега дървата, които искаш да ти нацепя — Рийн сви дрехите на вързоп и й се усмихна.

Дебеланата явно не се впечатли от усмивката му, врътна се и го поведе към задния двор. Докато излизаха, съдържателят пак го следеше с очи:

— Приличаш ми на някого, Ери. Да си идвал и друг път по тези места?

— Баща ми е търговец. Идвали сме — проточи момчето.

— Как е името на баща ти?

Жената с любопитство се спря на вратата. От петте заети маси насядалите извърнаха глави.

— Джейдан — нито едно мускулче по лицето на Рийн не трепна. — Името му е Джейдан. Познаваш ли го?

— Не — отговори замислено съдържателят, а Рийн побърза да излезе.

Дървата бяха огромна купчина, стигаха чак до брадичката му. Отне му целия следобед и повечето му сили, за да ги насече. През това време любопитното хлапе клечеше до ъгъла на странноприемницата и не откъсваше поглед от него. Рийн се чувстваше далеч по-спокоен с острата брадва в ръцете си.

Дебелата жена — името й беше Клара — му позволи да напълни с гореща вода дървеното корито зад кръчмата. Рийн се отпусна блажено и остана потопен във водата, докато тя не изстина съвсем. Чак когато звездите изгряха, момчето навлече новите дрехи и се върна в опушената обща стая. Седна гърбом към стената и загреба гъстата яхния, която димеше на масата. Огледа се по навик: хлапето се беше промъкнало до огнището и пак го зяпаше.

Рийн разчупи хляба, потопи го в яхнията и подмами един шарен котарак в краката си. Пусна скришом залъка и зачака животното да го изяде. Дебелата стопанка обикаляше и доливаше ейл или вода на пътниците. Разменяше хапливи забележки с подпийналите мъже, но все поглеждаше към неговата маса.

Котаракът изгълта залъка и замяука за още. Рийн с облекчение вдигна лъжицата към устата си — храната не беше отровена. Не беше и особено вкусна, но поне беше топла и достатъчна, за да се нахрани. Клара наля чаша вода от запотената кана, приближи се да я остави до Рийн. Момчето бързо се наведе и застана така, че да не привлича ненужно внимание. Не искаше никой да го заговаря, не търсеше компания. Тази нощ най-сетне щеше да се наспи — обеща си той и отпи от водата.

Веднага я изплю. Ала беше усетил непривичния вкус твърде късно.

Момчето хукна право към вратата — трябваше да повърне, да изкара от стомаха си няколкото глътки, които беше изпил! Котаракът изсъска и се изви на дъга. Отсреща съдържателят вече препречваше пътя му. Момчето сви дланите си в юмруци и се приготви да го удари.

— Рийн! — долетя иззад тезгяха гласът на Клара.

Той инстинктивно се обърна.

— Дръжте го! — изкрещя панически съдържателят и заразмахва ръце като вятърна мелница.

Мъжете наскачаха. Рийн изрита първия, който посегна да го хване. Издърпа ножа от пояса си и го завъртя в широк, разсичащ жест. Чу стон, ругатни. Вдигна пейката със свободната си ръка и помете двама внезапно изтрезнели мъже от най-близката до вратата маса.

Клара крещеше и размахваше почернелия ръжен. Съдържателят го изтръгна от ръцете й и се завтече към Рийн. Момчето приклекна, за да избегне удара, после отскочи и се завъртя на мишци около дървената подпора. Изрита плешивия и още един, който беше успял да извади ножа си.

Покрай ухото му изсвистя брадва и отцепи трески от подпората. Рийн се наведе, преди друг да я беше докопал. Стаята пред очите му се завъртя.

Отровата беше бърза!

Момчето затича към изхода, удряше с тъпия край на брадвата всеки, който му се изпречеше. Чу изхрущяването на кости, още викове, още ругатни. Най-сетне дръпна вратата.

— Ти ще умреш! Ще умреш! — сред звъна на строшени паници и чаши се извисяваше злорадият тембър на Клара.

Рийн падна на колене и бръкна с пръсти в гърлото си. Главата му се мотаеше. Повърна, но знаеше че е късно. Отровата беше във вените му.

Остра болка проряза стомаха му и той изкрещя. Агонията му бе посрещната от втора вълна триумфален смях. Подпря се на една страна, ръцете му не го държаха. Зад гърба му долетя злобния кикот на дебеланата и той вече съжаляваше, че не я беше посякъл.

Пред очите му причерняваше. Езикът му беше набъбнал. Изтърва брадвата с ясното съзнание, че сега ще дойдат и ще го довършат.

— ТИШИНА! — заповяда някой в главата му и момчето стисна зъби, заглуши стенанието, което устните му оформяха. Гласовете зад гърба му пресекнаха.

Рийн вдигна немощно очи. Тъмна, плътно загърната в наметало фигура стоеше насреща му. Светлината от отворената врата стигаше почти до лицето й, над което се ветрееше качулка, подобна на дим. Фигурата тръгна нехайно напред, към момчето.