Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Брегът на скелетите (24)

24.

По цвета на слънчевата светлина, която се просмукваше през капаците, с червеникавите оттенъци на кръв Хуан разбра, че е спал само няколко часа, преди да звънне телефонът. Той се примъкна към таблата на леглото. Чувстваше се така, сякаш току-що е загубил петнадесетрундов боксов мач срещу световния шампион в тежка категория.

— Ало — каза той неуверено, опитвайки се да преодолее замайването и лепкавата слюнка в устата си.

— Съжалявам, че трябва да наруша съня ти за красота. — Беше Макс. Гласът му звучеше така, сякаш изпитваше удоволствие, че е събудил председателя. — Настъпи сериозен обрат. Свиках съвещание в заседателната зала. Имаш петнадесет минути да се приготвиш.

— Горя от любопитство — каза Хуан и отметна завивките. Кожата на чуканчето беше зачервена и подута. Един от фелдшерите на Джулия беше дипломиран масажист и той знаеше, че трябва да го повика, ако иска кракът му да се оправи.

— Даниъл Сингър планира да предизвика най-големия петролен разлив в историята. Ще му помогне армия от наемници, чието оръжие сме доставили ние.

Тази новина пропъди моментално сънливостта на Кабрило.

 

 

След четиринадесет минути, когато влезе в съвещателната зала, косата му още беше мокра от душа. Морис му беше приготвил кафе и омлет, който преливаше от парченца наденица и лук. Първата му мисъл беше за Линда Рос. Дребната шефка на разузнаването седеше на обичайното си място, а пред нея имаше отворен лаптоп. Лицето й изглеждаше бледо и чупливо като на порцеланова кукла, а обикновено ярките й очи бяха мътни като стари монети. Бяха минали само няколко часа, откакто започна да разпитва Сюзън Донливи, но Линда имаше вид на състарена с няколко години. Тя се опита да се усмихне на Хуан, но усмивката умря на устните й. Той й кимна с разбиране.

Франклин Линклън и Майк Троно бяха заели местата на отсъстващите Ерик Стоун и Марк Мърфи.

Макс пристигна последен и влезе в залата, разговаряйки по телефона.

— Точно така. Крайбрежни нефтени платформи. Не знам точно къде са, но твоят пилот трябва да има представа. — Той замълча за миг, докато слушаше. — Знам само, че някои от радиопредавателите вече са спрели работа. Да, зная, че ти ги усили достатъчно, и някои сигурно излъчват още. Просто трябва да се приближите достатъчно, за да ги намерите.

— Мърфи? — попита Хуан и преглътна набързо парче от омлета си.

— Искам да съсредоточи търсенето по крайбрежието. Направих малко проучване и открих, че край устието на река Конго има цяла редица нефтени платформи, които правят дъга към северната част на анголската провинция Кабинда.

— Ангола е разположена на юг от Конго — обади се Еди.

— И аз си мислех така — отговори Макс, докато сядаше на един от столовете, — но на север от реката има анклав, който лежи върху няколко милиарда барели с петрол. Разбрах какво е значението му, когато установих, че Щатите получават много повече суров петрол от Ангола, отколкото от Кувейт. Впрочем това обезсмисля петролната война отпреди няколко години.

Хуан се обърна към Линда.

— Ще ни разкажеш ли малко повече?

Жената изправи рамене.

— Както всички знаете, Даниъл Сингър е принудил Джефри Мерик да изкупи акциите му от компанията. Оттогава Сингър е използвал парите си, за да финансира природозащитни групи, занимаващи се с опазването на тропическите гори в Южна Америка, борбата срещу бракониерството в Африка и неколцина от най-добрите лобисти, които могат да се купят с пари в световните столици. След известно време обаче разбира, че големите суми, които е похарчил, не са постигнали много за промяната на хорското отношение. Да, вярно, спасил е известен брой животни и отделни парчета земя, но не успява да повлияе на основния проблем. А той е следният: въпреки хорските твърдения, че ги е грижа за околната среда, стане ли въпрос за пари, никой не иска да жертва начина си на живот, за да се получи промяна.

— Затова Сингър решава да стане по-краен? — попита Хуан.

— Фанатичен е по-точното определение. — Линда се загледа за секунда в екрана на преносимия компютър. — Според Сюзън той се включва в действията на групи, които подпалват луксозни жилища в Колорадо, Юта и Върмонт и унищожават джипове в автокъщи. Твърди, че пускал топки за голф в резервоарите на камиони, превозващи трупи, или пясък в маслените резервоари.

— Топки за голф? — учуди се Линк.

— Изглежда нафтата ги разлага и освобождава гумените нишки в плата. Причиняват по-големи щети от захарта или солта. Сингър се хвалел, че е причинил щети за най-малко петдесет милиона долара, но и това не било достатъчно. Обмислял и изпращането на писма бомби до висши началници в петролната индустрия, но не го направил, защото вероятно щели да убият само някой дребен служител в деловодството. Освен това знаел, че с това няма да промени живота на хората.

Тогава чул, че през следващите няколко години сезоните на ураганите ще бъдат особено жестоки. Макар това да е част от нормалната цикличност, той се запитал дали не може по някакъв начин да направи ураганите още по-страшни.

— Значи сме били прави за предназначението на подводните нагреватели край бреговете на Намибия? — Това беше повече въпрос, отколкото констатация на Кабрило.

— Той скъсва всички връзки с природозащитните движения и задейства своя план. Наема неколцина от най-известните климатолози и океанографи да определят размерите и местоположението на нагревателите. Сюзън твърди, че ги заблудил, че става въпрос за академичен интерес, а не за намерение да ги построи. Предназначението им било да променят посоката на течението Бенгуела, така че температурата на водите около Западна Африка да се вдигне с няколко градуса. А както вече стана дума, по-високата температура означава по-големи и по-силни бури. След като един ураган се зароди — продължи Линда, — вече нищо не може да го промени. Дори ядрен взрив не може да измени структурата на окото, скоростта на вятъра или посоката, в която се движи. Обаче Сингър вярва, че ако промени елементите, които предизвикват бурите, ще може да създава свръх урагани, които по силата си да надвишават петата категория по скалата на Сафир-Симпсън.

— Какво общо има това с взривяването на рафинерии и петролни платформи? — попита Еди, докато си наливаше кафе от каната.

— Тук започва играта със страховете на хората и медиите. Суровият петрол, който се вади от водите близо до река Конго, има най-голямото съдържание на бензол в света. В суровия петрол от Аляска съдържанието е едно на хиляда. В петрола от някои нови полета в Ангола и Конго съдържанието му е сто пъти повече. Освен това съдържа и арсеник. В рафинериите го отстраняват, но когато излиза от недрата на земята, този петрол, образува доста разяждаща смес с нещо, наричано бензолово-арсенова киселина, известен и строго контролиран канцероген.

— Значи иска да разболее западноафриканците? — попита Линк, отвратен от тази идея.

— Не съвсем, макар че и там ще има пострадали. Желанието му е разливът да се разпростре колкото може повече, за да се изпари част от петрола.

— А щом се понесе из въздуха — намеси се Хуан, — западните ветрове ще понесат отровните изпарения през океана към атлантическото крайбрежие на източната част на Щатите.

— Равнищата няма да са достатъчно високи, за да поболеят хората в Щатите — обясни Линда, — но Сингър разчита на паниката, която ще предизвика носещият се към крайбрежната ивица отровен ураган, за да предаде посланието си.

— Да кажем, че успее да разлее достатъчно петрол — намеси се Майк, — той не може ли да бъде изсмукан, преди да се превърне в опасност?

— Две неща ще предизвикат затруднения — обясни Хуан. — Първо, законовата рамка и подготовката в тази част на света за борба с петролните разливи са на доста примитивно равнище. Те нямат достатъчно кораби за борба с разливи, нито плаващи баражи. Второ, и ме поправете, ако бъркам, плановете на Сингър да предизвика достатъчно щети на платформите ще попречат на екипите да се справят, дори ако имат достатъчно оборудване.

— Това е целта — съгласи се Линда. — Местните работници могат да се справят с разлив от неправилно товарене на танкер и може би дори ако получи пробойна, но армията на Сингър ще им попречи да се заемат с работата си, а петролът ще се излива неспирно от повредените платформи и тръбопроводи. Те просто няма да могат да направят нещо.

— Колко време след разлива отровните пари ще навлязат в атмосферата? — попита Макс.

— Това ще стане незабавно — обясни Линда, — но ще мине седмица или дори повече, преди да пресекат Атлантика. Задачата на наемниците на Сингър е да задържат платформите колкото може по-дълго. Ако могат да издържат няколко дена, вече ще става дума за разлив стотици пъти по-голям от катастрофата с „Ексон Валдез“^[1].

Погледът на Хуан се плъзна по лицата около масата.

— Значи нашата задача е да им попречим да атакуват платформите. Ако не закъснеем, ще успеем да приберем и оръжията.

— Това може да се окаже доста трудно — обади се Еди. Той сложи ръце на масата. — Линда, ти каза на Макс, че Сингър е наел Самюъл Макамбо, за да нападне петролните платформи?

— Сюзън Донливи го назова по име заедно с конгоанската му революционна армия. Сделката е много проста: аз ти плащам, ти се биеш. Макамбо не преследва никакви политически цели с тези действия. Срещу няколко милиона от доларите на Сингър, той е готов да му осигури малко пушечно месо.

— Да, хубав човек — саркастично подхвърли Линк. — Хората му го следват заради политическите си убеждения, а той ги дава под наем, за да умрат за чужда кауза. Мразя Африка.

— Не те обвинявам — съгласи се Еди, — но не трябва да забравяш нашето затруднение. Ние му доставихме достатъчно калашници и ерпегета плюс мунициите, за да оборудва неколкостотин човека.

Хуан веднага схвана за какво става дума.

— „Орегон“ разполага с огневата мощ да се справи с половината флоти на света, но няма да ни помогне много срещу терористи на петролни платформи, които ще използват работниците като живи щитове.

— Точно така — кимна Еди. — Повторното превземане на платформите ще изисква близък бой. Всички в този екип са способни воини, но ако Макамбо завземе четири-пет платформи и стовари на всяка по стотина човека охрана, ние няма Да можем да ги освободим, без да изгубим поне две трети или дори три четвърти от нашите хора. Освен това не бива да се разчита на анголската армия и полиция, че ще ни помогнат кой знае колко — добави той. — Сигурно ще им трябват няколко дена, за да се организират. През това време Сингър вече ще е превърнал цялата делта на Конго в смрадлив петролен разлив и така ще е саботирал платформите, че изтичането никога да не може да бъде спряно. Ако не успеем да му попречим да щурмува платформите, ще разполагаме най-много с ден, за да ги отвоюваме обратно.

Трезвата оценка на Еди увисна във въздуха, защото никой в съвещателната зала не можеше да я обори.

На отворената врата на залата се почука тихо. Хуан се зарадва, когато видя Слоун Макинтайър застанала на прага. Тя носеше чифт торбести шорти и обикновена бяла тениска. Ръката й висеше в превръзка на височината на корема. Меднорусата й коса се спускаше на вълни под раменете. За първи път я виждаше с грим. Тушът за мигли и сенките подчертаваха дълбочината на сивите й очи, а умело положеният руж скриваше бледността на все още възстановяващото се тяло.

— Надявам се, че не преча — каза тя с усмивка, която подсказваше, че съзнава точно обратното.

Хуан стана.

— Съвсем не. Как се чувстваш?

— Благодаря, добре. Доктор Хъксли казва, че след няколко седмици ще съм като нова, ако се придържим към физиотерапията, която тя ми предписа. Целият екипаж говори за спасителната операция и как си спасил не само хората си и Джефри Мерик, но и някакъв зимбабвийски политик.

— Повярвай ми, това е плод на общо усилие.

— Чух гласовете ви и исках да кажа „здрасти“. — Тя погледна сериозно Хуан. — Все още ми дължиш обяснение какво вършите и откъде имате този невероятен кораб.

— Обещавам, че ще ти кажа всичко.

— Надявам се — тя погледна към Линда, — ще се видим в каютата ти.

— Доскоро, Слоун.

— Така. И какво ще правим? — попита Макс направо, за да върне разговора на темата.

— Да се свържем с Ленгстън — каза Линда. — Ако не може да уреди тук да бъдат изпратени сили за бързо реагиране, поне да предупреди правителствата на Ангола и Конго, че съществува много правдоподобна терористична заплаха.

— Какви са отношенията ни с тези страни? — попита Линк.

— Нямам представа.

— Какво ще кажете да се свържем с нашите, които напуснаха Корпорацията? Като Дик Труит, Карл Генън и Боб Медоуз например — предложи Майк. — Знам, че Том Рейз има фирма за охрана в Калифорния.

— Петролните компании собствена охрана ли поддържат? — попита Макс.

— Предполагам. А ти какво мислиш, Хуан?

— А?

— Пречим ли ти?

— Не — Кабрило скочи на крака. — Връщам се веднага.

Той изхвърча през вратата, преди някой да успее да го попита къде отива, и пое с широки крачки надолу по коридора. Широките му рамене бяха отпуснати, а главата наведена. Винаги беше взимал решенията си лесно, и този път не беше по-различно, но трябваше да зададе един въпрос, преди да се обвърже. Настигна Слоун точно когато тя застана пред каютата на Линда Рос.

— Хуан — възкликна тя, изненадана от неочакваната му поява и сериозния поглед.

— Сигурна ли си, че диамантите са на борда на „Роув“? — попита той рязко, защото за онова, което беше намислил, дори значителните финансови резерви на Корпорацията нямаше да са достатъчни. Освен това се съмняваше, че ще успее да накара ЦРУ да финансира плана му както трябва.

— Моля?

— „Роув“. Сигурна ли си, че диамантите са на борда?

— Не разбирам какво…

— Ако организираш залагане, какви щяха да бъдат шансовете? Сто на едно? Хиляда на едно? Колко?

Тя замълча, за да събере мислите си.

— По онова време Х. А. Райдър е бил най-добрият водач в Африка и е познавал пустинята по-добре от всеки друг. Знам със сигурност, че е превел тези мъже през Калахари, Диамантите са били у тях, когато са стигнали до крайбрежието.

— Значи тогава са на „Роув“.

— Да.

— Сигурна си.

— Да.

— Добре. Благодаря.

Той се обърна, за да си тръгне, но Слоун сложи ръка на рамото му.

— За какво е всичко това? Защо ме питаш за диамантите?

— Защото ще ги обещая на един човек, който ще ми помогне.

— Ти не знаеш къде е „Роув“. Може да минат години, преди да бъде намерен.

Хуан се усмихна хищно.

— Познавам един човек, който ми е длъжник и ще ми го намери.

— На кого ще даваш диамантите и защо? — Смаяна от решимостта на Хуан, Слоун за миг беше забравила за кого работи и защо изобщо се намираше в Намибия. — Чакай малко. Те не ти принадлежат. Собственост са на моята компания.

— Според морските закони те принадлежат на всеки, който ги намери. А ако искаш да научиш защо ми трябват, ела с мен.

Хуан се отби първо в каютата си, за да извади нещо от сейфа. Когато стигнаха до каютата за гости, той почука и влезе. Моузис Ндебеле седеше на пода в дневната и разговаряше с четирима от своите хора. Всички бяха с дебели превръзки. Подът беше осеян с бастуни и патерици като някаква великанска разновидност на детската игра за вдигане на разпилени клечки. Обаче това нямаше значение, защото всички се усмихваха на своя завърнал се водач.

Моузис направи усилие да се изправи, но Хуан му махна да не го прави.

— Твоята доктор Хъксли ми каза, че няма нужда да си търся нов крак — усмихна се Ндебеле.

— Радвам се да го чуя. Макар да се оправям с един, ще ми се да имах и двата — каза Хуан, докато се здрависваха. — Мога ли да говоря с теб насаме?

— Разбира се, капитане. — Той каза няколко думи на своите другари, те бавно се изправиха и закуцукаха към спалнята.

Хуан изчака, докато затворят вратата, и заговори:

— Какви са шансовете ти да свалиш правителството и да върнеш благоденствието на Зимбабве?

— Ти си мъж, затова ще говорим като мъже. Разполагам с пламенни бойци, но с малко оръжия, и ако хората се вдигнат на бунт лошо въоръжени, ще ги избият. Правителството ни е безскрупулно и готово на всякакви жестокости, за да остане на власт.

— Какво ти трябва, за да го свалиш?

— Същото, което е необходимо за решаване на всеки проблем: пари и време.

— За времето нищо не мога да направя, но ако мога да осигуря пари за вашето движение?

— Капитане, зная, че си смел и почтен човек, но става дума за десетки милиони долари.

— Господин Ндебеле, всъщност аз говоря за стотици милиони. — Хуан направи пауза, за да може събеседникът му да осъзнае казаното и после продължи. — Те ще са твои, но аз ще искам нещо в замяна.

— Засега няма да питам за парите — каза Моузис, — защото между приятели подобни неща не се обсъждат. Каква е услугата, която ще поискаш?

— Трябват ми стотина от твоите най-добри бойци — каза Кабрило. След това му обясни положението. Ндебеле слушаше безмълвно, въпреки че Слоун ахна, когато той описа урагана, носещ отрова, който ще се насочи към Щатите, най-вероятно към родната й Флорида.

— Моите хора са готови да се пожертват за своите деца и за бъдещето на страната ни — каза Ндебеле, когато Хуан свърши. — Ти ме молиш да ги пратя в битка, която няма да им донесе нищо, а трябва да рискуват всичко. Заради онова, което направи за мен, готов съм да се бия рамо до рамо с теб където и да поискаш, но не мога да карам хората си да правят подобно нещо.

— Но те ще се бият за страната си — възрази Хуан. — Ако направиш това, ще осигуриш финансовите средства, за да свалиш правителството и да върнеш Зимбабве по пътя на демокрацията, за която си се сражавал преди независимостта. Няма да те лъжа и да твърдя, че всички ще се върнат, защото това не е истина. Обаче тяхната саможертва ще послужи за пример на твоите последователи. Обясни им какво ще постигнат и те ще го направят за теб и най-важното — за себе си.

Ндебеле не каза нищо, гледайки Кабрило в очите.

— Ще поставя този въпрос пред индаба, нашия съвет — той посочи с ръка затворената врата на спалнята, — и ще ги оставя да решат.

— Не мога да искам повече — каза Кабрило и отново стисна ръката на Ндебеле, след което обърна дланта му нагоре. После извади от джоба кесията и изсипа върху отворената длан необработените диаманти, които бяха получили в замяна на оръжията. — Приеми това като израз на добра воля. Те ще са ваши, независимо от решението, което ще вземете. На бюрото има интерком. Служителят, който го обслужва, знае къде да ме намери.

Когато излязоха, Слоун сграбчи ръката му.

— Вярно ли е всичко това? Откъде взе тези диаманти?

— За съжаление е вярно. Даниъл Сингър е разполагал с години да го планира, а ние имаме само няколко дни, за да го спрем. А откъде идват диамантите, е дълга история, която е причината за цялата тази каша.

— Предполагам, че трябва да почакам, за да чуя и нея.

— Съжалявам, но е така. Трябва да се връщам на съвещанието. Имаме още много неща да обсъждаме.

Слоун пусна ръката му.

— Искам да знаеш, че ще ти помогна, доколкото мога.

— Чудесно, защото щом намерим „Роув“, ще се наложи да ми помагаш да изнудим твоите началници да купят тези диаманти.

— Това — отговори тя с усмивка — ще ми достави голямо удоволствие.

Преди да се върне в съвещателната зала, Кабрило се отби отново в кабинета си, за да се обади на брега. На Източното крайбрежие беше рано сутринта, но той предполагаше, че човекът, когото търси, е вече в кабинета си.

Хуан беше позвънил на пряк телефон, затова щом вдигнаха слушалката, той започна без предисловие.

— Дължиш ми един крак, но ще приема, че сме квит, ако ми протегнеш ръка за помощ.

— Мина много време, председателю Кабрило — отговори Дирк Пит от своя кабинет по високите етажи на сградата на Националната агенция за подводния свят, която се извисяваше над Вашингтон, окръг Колумбия. — Какво мога да направя за теб?