Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Брегът на скелетите (2)

2.

Лабораториите на „Мерик Сингър“, Женева, Швейцария

В настоящето

Сюзън Донливи седеше прегърбена като лешояд над окуляра на своя микроскоп и наблюдаваше развиващите се на предметното стъкло събития, сякаш беше някое божество от гръцката митология, забавлявано от смъртните. В известен смисъл беше така, защото това, което лежеше върху стъклото, беше нейно собствено творение, един изкуствено създаден организъм, на когото тя вдъхна живот така, както боговете бяха създали човека от глина.

Тя остана неподвижна в течение на близо час, разтърсена от онова, което виждаше, удивена, че резултатите бяха толкова положителни още съвсем в началото на нейната работа. В противоречие с всички научни принципи, но доверявайки се на предчувствието си, Сюзън махна стъклото от микроскопа и го постави на работната маса до себе си. Тя прекоси помещението до опряния в стената индустриален хладилник и извади една от няколкото петлитрови кани с вода, съхранявани при температура от точно 20 градуса.

Водата беше стояла в хладилника по-малко от ден, след като я бяха докарали със самолета. Нуждата да се съхраняват пресни проби вода беше един от основните разходи в нейните опити. Те бяха почти толкова високи, колкото подробното генно редуване на обектите й.

Тя отвори каната и подуши миризмата на сол и йод, която идваше от океанската вода. След това потопи капкомер, засмука малко количество и го прехвърли върху предметното стъкло. Веднага щом го центрира под микроскопа, тя надникна в царството на безкрайно малкото. Пробата гъмжеше от живот. В тези само няколко милилитра вода бъкаше от зоопланктон и диатоми^[1] — едноклетъчни създания, които бяха първата брънка на хранителната верига в целия океан.

Микроскопичните животинки и растения приличаха на онези, които беше изучавала по-рано. Разликата беше само в това, че не бяха генетично модифицирани.

Доволна, че водната проба не се беше изродила по време на транспорта, тя наля малко от нея в една мензура. Когато я вдигна над главата си, можа да види някои от по-големите диатоми в яркия блясък на флуоресцентните лампи. Сюзън беше толкова съсредоточена в работата си, че не чу как вратата на лабораторията се отвори. Беше късно и тя не очакваше някой да я безпокои.

— Какво имаш там? — Гласът я смая и тя едва не изпусна мензурата.

— О, д-р Мерик. Не знаех, че си тук.

— Казал съм ти, както на всички останали във фирмата, наричай ме Джеф.

Сюзън леко се смръщи. Наистина, Джефри Мерик не беше лош човек, но тя не харесваше неговата приветливост. Той се държеше така, сякаш милиардите му не биваше да влияят на начина, по който хората се отнасяха към него, и особено служителите в „Мерик Сингър“, които все още работеха по докторатите си.

Беше на петдесет и една, но се поддържаше във форма, карайки ски почти целогодишно. Когато в Швейцарските Алпи настъпваше пролетта, той преследваше снега чак до Южна Америка. Освен това беше малко суетен по отношение на външния си вид, затова кожата му остана прекалено опната след лифтинга, който си направи на лицето. Макар и доктор по химия, отдавна се беше отказал от лабораторната работа. Вместо това се беше заел с ръководството на изследователската фирма, която носеше неговото и на бившия му съдружник име.

— Да не би това да е проектът с течната бактериална култура, който твоят ръководител започна без мое знание преди няколко месеца? — попита Мерик, взе мензурата от Сюзън и сам почна да я разглежда.

Неспособна да излъже, за да го разкара от лабораторията, тя отговори:

— Да, докторе, ааа… исках да кажа Джеф.

— Стори ми се интересна идея, макар че нямам никаква представа за какво би могла да се използва — отбеляза Мерик, докато й връщаше мензурата. — Обаче предполагам, че точно това правим тук. Следваме своите прищевки и чакаме да видим докъде ще ни отведат. Как се развива проектът?

— Мисля, че добре — отговори Сюзън разтревожена, защото колкото и да беше мил Мерик, той я плашеше. Ако трябваше да бъде откровена със себе си обаче, повечето хора я плашеха. Като се почне от началника й и се стигне до възрастната й хазяйка и продавача в кафенето, където си купуваше сутрешното кафе.

— Точно се готвех да опитам един ненаучен експеримент.

— Добре, ще го наблюдаваме заедно. Моля, продължавай.

Ръцете на Сюзън започнаха да треперят, докато поставяше мензурата на стойката. Тя извади първото предметно стъкло, върху което беше изкуствено създаденият от нея фитопланктон, и го засмука с чиста пипетка. След това внимателно впръска съдържанието в мензурата.

— Забравил съм подробностите — каза Мерик, докато надничаше през нейното рамо. — Какво трябва да видим сега?

Сюзън се размърда, за да скрие, че близостта му я притеснява.

— Както знаете, диатомите като този фитопланктон имат клетъчна стена от силициев двуокис или кварц. Онова, което направих… по-скоро, което се опитвам да направя, е да намеря начин да стопя тази стена и да засиля гъстота на клетъчната течност във вакулота^[2]. Ако нещата се получат както трябва, изкуствено създаденият от мен екземпляр трябва да нападне непроменените диатоми във водата и да започне трескаво възпроизводство… — Гласът й постепенно заглъхна и тя отново посегна към мензурата. Пъхна ръка в изолиращата ръкавица, така че да може да пипа стъкления съд. Наклони го встрани, но вместо водата да се разлее веднага, тя потече с гъстотата на олио. Сюзън изправи мензурата, преди от нея да капне нещо върху лабораторната маса.

Мерик заръкопляска, зарадван като дете, на което току-що са показали забавен фокус.

— Превърнала си водата в нещо лепкаво.

— Да, горе-долу. Всъщност диатомите са се свързали по такъв начин, че задържат водата в междуклетъчното си вещество. Тя е още там, но се съхранява като суспензия.

— Прекрасно! Добра работа, Сюзън, много добра.

— Само че не е пълен успех — призна си Донливи. — Реакцията е екзотермична. Произвежда топлина. Около шестдесет градуса, когато условията са каквито трябва. Затова ми е нужна тази ръкавица. Пихтиестата утайка се разпада само след двадесет и четири часа, когато изкуствено създадените диатоми измрат. Не мога да разбера какъв процес се крие зад тази реакция. Знам, че очевидно е химически, но нямам представа как да го спра.

— Въпреки това мисля, че си поставила едно изключително начало. Кажи ми, сигурно имаш някаква идея, какво бихме могли да направим с подобно изобретение? Идеята да превърнеш водата в нещо лепкаво, не ти е хрумнала от нищото. Когато аз и Дан Сингър започнахме работа по органичните възможности да улавяме сярата, си мислехме, че може да намери приложение в електроцентралите за намаляване на вредните емисии. И зад твоята идея трябва да се крие нещо.

Сюзън примигна, но трябваше да се досети, че Джефри Мерик не е стигнал до сегашното си положение, без да е надарен с чувствителност на възприятията.

— Прав си — призна си тя. — Мисля си, че би могло да се използва за утаяване на водата в мините и пречиствателните станции и може би дори за спиране на нефтени разливи.

— Точно така. Сега се сетих, в досието ти пишеше, че си от Аляска.

— Сюуърд, Аляска. Точно така.

— Сигурно си била на десетина годинки, когато „Виксон Валдез“ се удари в онзи риф и изля целия суров петрол в пролива Принц Уилям. Това сигурно е повлияло и на теб, и на твоето семейство. Вероятно ви е било тежко.

Сюзън вдигна рамене.

— Не кой знае колко. Мама и тате управляваха малък хотел и с всички тези хора от екипите по почистването се справяха добре. Но имах много приятели, чиито родители изгубиха всичко. Родителите на най-добрата ми приятелка дори се разведоха като следствие от разлива, защото баща й загуби работата си в консервната фабрика.

— Значи за теб това изследване е нещо лично.

Сюзън настръхна от неговия леко снизходителен тон.

— Мисля, че е лично за всеки, когото го е грижа за околната среда.

Той се усмихна.

— Знаеш какво имам предвид. Ти си като изследователя на рака, който е изгубил родителите си заради левкемия, или момчето, което става пожарникар, защото къщата му изгоряла, когато е бил дете. Ти се бориш срещу демон от детството си — Когато тя не отговори, Мерик реши, че е прав. — Сюзън, няма нищо лошо в това мотивацията ти да е отмъщение. Отмъщение срещу рака, огъня или екологична катастрофа. То те кара да се съсредоточиш върху работата си повече, отколкото получаването на заплата. Ръкопляскам ти за това, което видях тази вечер. Смятам, че си на прав път.

— Благодаря — плахо отговори Сюзън. — Трябва да се свърши още много работа. Вероятно ще отнеме години. Не знам. Мъничката мостра в мензурата е много далеч от спирането на нефтен разлив.

— Следвай идеите си докрай. Това е всичко, което мога да кажа. Следвай ги накъдето и да те водят и толкова дълго, колкото трябва. — От някого другиго, това щеше да прозвучи изтъркано, но Джефри Мерик го каза искрено и убедено.

За пръв път, откакто влезе в лабораторията, Сюзън срещна погледа му.

— Благодаря ти… Джеф. Това значи много.

— Кой знае. След като патентовахме нашия чистач за сяра, аз станах враг за природозащитниците, защото според тях моето изобретение не правело достатъчно, за да спре замърсяването. Може би ти най-накрая ще успееш да изчистиш доброто ми име — каза той и си тръгна с усмивка.

След като Мерик си отиде, Сюзън отново се зае със своите мензури и стъкленици. Сложи си изолиращите ръкавици, взе пълната с генно модифицирани диатоми стъкленица и отново бавно я наклони встрани. От последния път, когато работи с нея, бяха минали десет минути и този път водната проба си остана залепена за дъното, сякаш беше лепило. Едва когато обърна горещата мензура с отвора надолу, тя започна да се плъзга бавно надолу като изстинала меласа.

Сюзън се замисли за умиращите видри и морски птици, които беше виждала като дете, и заработи двойно по-усърдно.