Том Егеланд
Евангелието на Луцифер (23)

2.

Мъжете внезапно прекъснаха службата си. В отсъствието на звуци положението изглеждаше още по-стряскащо. Кръгът около мен отстъпи крачка назад. Чух да се отваря врата и неясно долових как в стаята влезе мъж.

— Господин Белтьо.

Двете думи издаваха нотки на акцент. Той се приближи и успях да го видя. Беше на около шейсет, може би дори по-стар. Косата и добре поддържаната му брада сивееха като сребро. Долових силен пламък в светлокафявите очи.

— Господин Белтьо…

От неговата уста името ми звучеше като скрита заплаха. Mister Belto… Притисна връхчетата на пръстите си, така че да образуват купол. Ноктите му бяха дълги и остри. Като на жена. Безсрамно прокара поглед по голото ми тяло. Останалите стояха тихи, неподвижни. Погледите им бяха извърнати нагоре, в пространството, далеч от мен, далеч от мъжа, който току-що бе влязъл в стаята.

Той направи крачка напред.

— Кой си ти? — изкрещях аз, сякаш за да го задържа на разстояние.

Нямаше да се изненадам, дори да претендираше, че е сам Сатаната.

— Аз съм примипил в моя свещен орден.

— Какво си?

— Чу ме.

— Нямам представа за какво говориш.

— Не са ли ти разказали кои сме ние?

С острия си показалец прокара черта по кожата ми от шията чак до пъпа. Чувствах дразнещото докосване скверно, варварско, сякаш с едно помитащо движение бе разцепил тялото ми, оголвайки органите.

Той затвори очи.

— In nomine Magna Dei Nostri Satanas.

Мъжете в кръга около нас повториха думите. Бяха безизразни, здрави като кадети.

Той положи ръка на гърдите ми, точно върху сърцето, като че ли искаше да се увери, че то наистина биеше. Усещах я студена, почти метална. Когато заби нокти в кожата ми, аз се сгърчих от болка и страх. Смяташе ли да изтръгне побеснялото ми сърце със сурова сила?

— Ki’q Melek Taus r’jyarh wh’fagh zhasa phr-tga nyena phragn ’glu.

Прокара ръка надолу и я отпусна върху корема ми, само на няколко сантиметра от члена. Когато най-накрая спря да ме докосва, сякаш се освободих от огромно бреме.

— Знаеш какво искаме. — Тонът му не бе нито заплашителен, нито повелителен. Констатираше факт.

Бях на косъм да избухна в плач. Не знаех какво да му отговоря. Естествено, разбирах, че намекваше за ръкописа. Но дали щяха да ме освободят, ако им кажех как да го намерят (в хранилище в Исландия) или така или иначе щяха да ме убият? Какво да кажа? Какви думи да подбера? Как откупваш живота си от религиозни фанатици?

— Защо съм вързан? Гол? — Попитах аз, по-скоро за да кажа нещо, да отложа неизбежното.

— Такъв е обичаят.

— Какъв обичай?

— Така повеляват старейшините. Къде е ръкописът?

— На сигурно място.

— Къде?

— Ако ви кажа, ще ме убиете.

В последвалата пауза чух хрипливото му дишане.

— Сигурно си мислиш, че би издържал да мълчиш. — Търпеливо, сякаш говореше на непослушно дете. — Знаеш на какво сме способни. Знаеш какво сме направили с други твърдоглавци като теб. Защо си въобразяваш, че ще успееш да ни се опреш?

— Вече отнехте живота на трима души. Най-малко. Смятате да убиете и мен — независимо какво ще кажа или не! — Гласът ми измени за миг. — Да не си мислите, че ще издам къде е ръкописът, за да ми източите кръвта? Ако ме убиете, никога няма да го намерите.

— Нека ти обясня нещо… Нашите предци, смелите монаси, противопоставили се на християнските повели и лъжи, са направили много важни открития по време на борбата си срещу надмощието на католиците. Едно от тях се отнася до магията на кръвта.

Той кимна на мъжете в кръга. Един от тях започна да мие тялото ми, от главата до петите, с гъба и парфюмирана вода. Друг донесе дървено ковчеже с продълговата кана. Голяма беше. Достатъчна да побере пет литра кръв. Трети донесе сребърна кутийка. Малки ножчета, скалпели и инструменти лежаха върху червено кадифе.

— Няма да пръснем и капчица — обясни онзи, който наричаше себе си примипил. — С тези инструменти сме способни да изпразним човешко тяло за няколко минути. Можем обаче да удължим процеса с часове, дни.

Каната изглеждаше стара. Бе украсена с чуждестранни символи и рисунки на грозни изчадия.

Мъжете я поставиха под дясната ми подмишница и ме стегнаха с връзка точно до лакътя. Нямаше смисъл да се противя. Усетих как цялата ми ръка потъна в някаква вътрешна диря. После двамата пристегнаха и китката ми. През цепнатина на каната можеха да вкарат ножа вътре и с помощта на три колелца от външната й страна да регулират колко стегнати да бъдат връзките.

— Белтьо, можем да го направим бързо и на практика безболезнено. Или пък да го проточим до няколко часа. Питам за последен път: Къде си скрил ръкописа?

3.

Времето е точно като виното: Цениш го най-много, когато ти остава съвсем малко.

Нещо се случва с теб, когато узнаеш, че скоро ще умреш. Някои предпочитат да приключат бързо. Да не страдат. Кратък процес.

Аз самият исках да се вкопча за живота възможно най-дълго.

— Ако умра — изскимтях аз, — ръкописът ще бъде изгубен завинаги!

— Ще проговориш. Всички пропяват. Рано или късно всички пропяват.

— Не и аз!

— Бьорн Белтьо, ти си просто човек.

Той кимна на някакъв мъж от кръга, който пристъпи напред. Когато се приближи достатъчно, видях, че беше млад — най-много на трийсет, а носът му бе необичайно голям. Той грабна лявата ми ръка и притисна нещо в дланта ми. Амулет. Бронзов амулет с пентаграм от едната страна и трикветра от другата. Стиснах го като по рефлекс.

Мъжът, който се наричаше примипил, повтори молитвата на неразбираем за мен език.

— N’kgna th ki’g Melek Taus r’jyarh fer’gryp’h-nza ke’ru phragn ’glu.

Звучеше като друид.

Мъжете отново подхванаха монотонния си напев.

— O Salutaris Hostia quae caeli pandis ostium…

Останалите паднаха на колене и се замолиха. Примипилът извади от дървената кутия скалпел с извито острие.

Аз изскимтях.

— Mister Belto? — попита той наполовина въпросително, сякаш искаше да се увери, че бях готов.

— Не! Недей!

Той вкара скалпела в една от цепките на каната.

— Не! — крещях. — Не!

Усетих безмилостното острие върху кожата си.

— Нененене!

Той вдигна глава и изпя:

— Ave, Satanas!

 

 

Рим, май 1970

Джовани влезе в гостната и пусна новините по телевизията. Не знаеше дали го направи по стар навик, или за да запълни вакуума от тишина около Лучана. Не бе отпила от чашата си. По телевизията даваха репортаж за Тур Хейердал на път през Атлантическия океан с „Ра 2“. Джовани не проумяваше какво искаше да докаже норвежецът. Последва и някакъв неразбираем случай за отчаяните опити на полицията да открие виновните за бомбените атентати в Рим и Милано от миналата година. Изключи го, когато започнаха да говорят за политика. Лучана седеше неподвижна и няма. Той се измъкна в кабинета си и разлисти някакви писания, без обаче да се зачете. Върна се обратно в гостната и завари Лучана с цигара.

— Пушиш ли?

Тя го погледна и издиша дима. Не бе палила цигара вече повече от десет години.

— Просто се налага. Съжалявам.

— В гостната?

— Не сега, Джовани. Не сега. Извини ме.

— Откъде си взела цигарите?

— От будката.

Тя вдиша и задържа дима, затвори очи. Чантата й зееше отворена на дивана. Носеше цигари в чантата си ли? Пушеше тайно на работа? Беше си взела пепелник от кухненския шкаф.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита той.

Тя издиша дима през носа и устата си.

— Вино? Вода?

— Не, благодаря.

Навлажни устни с върха на езика си, преди да си дръпне за пореден път.

Изведнъж в съзнанието му изникна следната картина: Лучана в леглото на Енрико, гола, замаяна от страст. Усмихната, полузадрямала, в обятията на Енрико. С цигара между устните.

Ето защо носеше цигари в чантата си. Разбира се! За да пуши, след като са се чукали.

— Защо ме гледаш така? — попита тя.

— Малко плодове?

— Не, благодаря.

В коридора Бела се протегна и изскимтя.

— Какво има, Джовани?

— Защо питаш?

— Защо не можеш да ми кажеш какво ти е?

— Какво ми е?

Телефонът звънна. Лучана подскочи. Погледна Джовани, а той вдигна.

Енрико.

Джовани й подаде слушалката. Тя угаси цигарата в пепелника, рязко, интензивно, и обясни, че моментът не бил особено подходящ, Силвана била болна… не знаела дали ще може да отиде на работа утре. Сбогуваха се. Тя затвори.

— Кратък разговор — отбеляза Джовани.

— Не исках да задържам линията.

— Не, това е ясно.

— Представи си, че онези се обадят.

* * *

Голямата стрелка на стенния часовник напредваше в насечения си ход. Лучана седеше със затворени очи. Джовани се зачуди дали не беше заспала. За себе си усещаше, че миришеше на вкиснало. „Дали да не си взема душ?“ Остана седнал, замислен дали да се изкъпе. „Ами ако се обадят, докато съм в банята?“ Лучана нямаше да му проговори. Беше сключила ръце. Моли ли се? Така и не можа да проумее отношението й към Бог. Той се облегна на дивана. Чу я да издиша през носа. Той самият никога не успяваше да вдиша достатъчно въздух само през носа. Замисли се за Силвана. „Скъпото ми малко момиченце.“ Не усети кога заспа.

* * *

И двамата се събудиха внезапно, когато на вратата се позвъни. Джовани погледна часовника. Полунощ. Лучана заоправя косата си. „Боже мой, жено, няма абсолютно никакво значение как изглеждаш!“ Джовани бе сънен и объркан. Остана седнал, замига с очи, докато се звънна втори път. Продължително, настоятелно.

— Джовани! — прошепна Лучана.

Той се запрепъва към антрето и доближи око до шпионката на вратата. Четирима мъже. Двама по-възрастни, двама млади. Изискани, спретнати. Всичките носеха костюми.

Те.

Със същия успех можеха да бъдат и полицаи в цивилни дрехи. Той обаче веднага прозря, че бяха те.

Отключи и отвори вратата.

— Buona sera, професор Нобиле — поздрави най-възрастният.

— Buona sera — повтори той механично.

— Предполагам, че се досещате кои сме ние — каза мъжът, който навярно беше главният. Така изглеждаше. Говореше италиански с акцент.

Той ги пусна да влязат.

Лучана стоеше на вратата към гостната със скръстени на гърдите ръце и измъчено изражение на лицето.

— Какво… какво сте направили… с нея? — изстена тя. — Със Силвана? Какво сте й направили?

— Лучана… — отрони Джовани полуутешаващо, полуумолително.

— Нека най-напред се представим — каза главният. — Тези господа тук — той посочи с ръка към двамата по-млади и доста силни мъже, — носят титлата рицари трета степен. — После кимна към този до него: — Примипилът. А аз самият съм главата на ордена ни.

„Примипил? Глава на орден?“ — замисли се Джовани.

— Къде е тя? — попита Лучана леко пискливо. — Къде е Силвана? Какво сте направили с нея?

Главата на ордена само я изгледа.

— Ще стигнем и до това — обясни примипилът. — Нищо не й се е случило.

Джовани донесе столове от кухнята, за да има места за всички в гостната.

Главата на ордена и примипилът седнаха. Двамата по-млади останаха прави, докато главният им кимна. Тогава седнаха.

— Не съм се обаждал в полицията — каза Джовани.

— Знаем — каза примипилът.

— Какво искате?

— Най-напред — обясни главата на ордена, — искам да знаете, че Силвана се чувства добре.

Джовани внезапно се изправи на стола. Двамата мускулести направиха същото.

— Добре? — избухна той. — Какво значи добре?

— Perche? — попита Лучана. — Боже мой, та тя е просто дете, само на десет е, защо?

— Всичко си има причина — обясни примипилът.

— Искате ръкописа, не е ли така? — попита Джовани. — Всичко е заради „Евангелието на Луцифер“?

— Очевадно заключение, професор Нобиле.

— Но, боже милостиви, не можахте ли просто да попитате?

— Вие щяхте ли да ни го дадете?

— Естествено, че не. Но можехте да заплашите мен. Не дъщеря ми! Мен! Невероятно е какво бих направил, ако бяхте тикнали в лицето ми пистолет.

— Къде е ръкописът?

— Вече не е у мен.

— Разбира се — отбеляза примипилът недоверчиво.

Главата на ордена кимна на двамата млади и те влязоха в кабинета на Джовани. Той не можеше да ги види от мястото си, но чуваше как тършуваха. Вадеха чекмеджета, отваряха шкафове, хвърляха листи по пода.

— Не е тук, казах ви! — обади се той.

— Склонен ли сте да рискувате живота на дъщеря си, за да запазите ръкописа? — попита главният.

— Джовани! — изхлипа Лучана.

— Разбира се, че не. Говоря истината. Ръкописът не е у дома, само това ще ви кажа. Намира се в университета. Естествено, че Силвана е по-важна! За какъв ме вземате?

Нотка на несигурност в очите на главния.

— Когато се върнахте от Египет, донесохте ръкописа право тук. Нали?

— Да. Но сега е в университета.

— Разходката с колелото — прошепна примипилът на главата на ордена.

Главният погледна Джовани разколебано.

— Нали не искате да кажете, че сте прекосил Рим на колело с „Евангелието на Луцифер“ в някаква си раница? — Въпросът по-скоро звучеше като упрек.

— Ами да — предаде се Джовани.

— Тук няма нищо — извика единият от мъжете в кабинета.

— Продължавайте да търсите! — отвърна главата на ордена. После се вгледа в Джовани: — Вие сте професор! Теолог! Знаете, че всичко свято трябва да се третира с благоговение и респект. В раница? Ами ако Ви беше блъснала кола? Наистина ли нямате уважение към…

Примипилът докосна ръката на главния.

Джовани дишаше тежко. Мъжът имаше право. Бе проявил небрежност.

— Къде е Силвана?

— Силвана е при нас — отвърна примипилът.

— Защо?

— Така е писано — отговори главата.

— Писано? Къде?

— Професор Нобиле — започна примипилът, — изтъкнат академик като Вас няма как да не знае колко важни са ритуалите, традициите, червените нишки, пресичащи историята и вярата.

— Не разбирам…

— В едно старо пророчество се казва, че ще дойде ден, когато девствените и невинните ще почиват в ковчега, а сиянието на Луцифер…

— Ковчег? — изпищя Лучана.

— Ритуалите са свещени — обясни главата на ордена.

— Какъв ковчег? — изстена Лучана. — Какво искате да кажете с ковчега?

— Чрез ритуалите си припомняме и почитаме миналото.

— В Рим заподозрели една весталка в порочност, зазидали я в пещера с хляб и вода, за да я спаси богинята Веста, ако наистина е невинна — обясни примипилът.

— В качеството си на теолог знаете, професор Нобиле, че свети Кастул бил погребан жив в пясък на Виа Лабикана през 286 г. — разказа главата на ордена. — Както и християнският мъченик свети Виталий бил погребан жив в Милано.

— Погребан жив? — изскимтя Лучана.

— Какво сте направили със Силвана? — попита Джовани.

— Не само християнски мъченици са подлагани на ритуала — обясни примипилът. — Двамата най-малки синове на гуруто на сикхите Гобинд Сингх, Фатех и Зоравар, били зазидани в стена, тъй като отказали да приемат исляма.

— Боже мой, не може да сте я погребали жива? — изкрещя Джовани.

Лучана изписка.

Двамата мускулести мъже се материализираха в гостната подобно на джинове. Главата на ордена прикани към спокойствие с едно движение на ръката.

— Разбира се, че не. Моля да се успокоите. — Дори не повиши глас. — Ритуалът е символичен.

— Как така… символичен? Какво означава… символичен?

— Не толкова високо, Нобиле. Нали не искаме да безпокоим съседите по това време на денонощието.

Джовани избухна в плач.

— Кои сте вие? Моля ви, тя е само дете! Кои сте вие?

Главата на ордена и примипилът въздъхнаха, сякаш се бяха отегчили.

— Божичко — хълцаше той. — Какво сте направили със Силвана?

— Силвана е добре — обясни главата на ордена.

— Кажете, че не сте я погребали! Жива!

— Както искате. Не е погребана жива — заяви примипилът.

— Ритуалът ни чертае символична линия назад в историята — обясни главният. Примипилът кимна. — Орденът ни е стар почти колкото католическата църква. За разлика от католиците обаче, ние не се набиваме особено на очи. А и не сме чак толкова много. Корените ни обаче са в истинската вяра.

Джовани се бе посъвзел и избърса сълзите си.

— Да не сте сатанисти?

— Съвсем не.

— Корените на нашата църква са по-дълбоки — обади се примипилът.

Внезапна мисъл прониза Джовани:

— Вие сте от дракулсънджейците!

Главата на ордена и примипилът вдигнаха очи. Никой не отговори.

— Независимо от какви откачени илюзии страдате — каза Джовани, — трябва да разберете, че не можете да отвличате невинни момиченца.

— Никой на Божията земя не е невинен, професор Нобиле. Дъщеря Ви, както и всички ние, е родена със задължения, които не могат да бъдат променени нито от нея, нито от други, с изключение на Бог, Сатаната и costhul.

— При цялото ми уважение — детерминистични глупости!

— Тя е част от общото ни цяло, професоре. Така е писано.

— Пълна лудост! Чуйте се само! Моля ви се… Това е лудост!

— Лудост ли, професор Нобиле? Библията все още направлява живота на милиони хора. Защо нашите свещени писания да са лудост?

— В древността са изписани стотици, хиляди пророчества. Те не важат днес! Библията е продукт не само на авторите й, но и на тълкувателите в продължение на две хиляди години.

— Думи на истински християнин.

— Не може да се държите така!

— Като професор, Вие, разбира се, имате право на Ваше собствено мнение. Противно на християнските мисионери ние никога не сме налагали вярата и библейските си тълкувания на други, освен тези, които искрено са ни потърсили.

— Не е възможно да говорите сериозно.

— Аз и Вас не моля да вярвате в нас, нито да следвате писанията ни. Просто разяснявам причините за съдбата на Силвана и ролята й във всичко това.

— Лудост. Пълна лудост…

— Професоре.

— Какво искате?

— Не е ли съвсем очевидно? Искаме „Евангелието на Луцифер“.

— Ще си го получите.

— Оценяваме готовността Ви да съдействате.

— Ще го получите веднага, щом Силвана се върне на сигурно място недокосната.

— За съжаление не е толкова просто. Не се съмняваме, че желаете доброто на дъщеря си, но сме и сигурни, че Вие или по-скоро съпругата Ви бихте замесили полицията и властите. Не можем да допуснем това да се случи. Сигурно разбирате, че трябва да се предпазим.

— Не сме се обаждали в полицията.

— Все още не.

— Само си искаме Силвана.

— Нека отидем да вземем ръкописа. После ще намерим решение.

— Не можем да го вземем.

— Защо не?

— Оставих го в техническия отдел за анализ и съхранение. Нямам достъп до него. Мерките за сигурност…

— Запознати сме с тях.

— Отварят утре в девет. Мога да го взема тогава.

— Ще дойдем с Вас.

— Не е възможно. Ще събудите подозрение. Трябва да го взема сам. Сам. Дори това ще противоречи на правилника.

— Защо?

— Когато даден артефакт бъде предоставен за консервация, не можем да го вземаме по свое усмотрение. Има си процедури, правила. Аз обаче ще се справя. Ще намеря оправдание. Познавам консерватора.

Главата на ордена и примипилът го измериха с поглед. Накрая кимнаха.

— Нека се разберем, че е във Ваш интерес да ни съдействате, а не по-малко и в полза на Силвана… — обясни главният.

— Разбира се!

— Ако Вие или Вашата съпруга разкажете нещо на когото и да било — полицията, роднини, приятели, власти — Силвана ще умре.

Лучана не можа да се сдържи и изхлипа.

— Няма да я убием. Ще я оставим където е сега. В ковчега. Разбирате ли?

— Ковчег?

— Чувате ли какво Ви казвам?

— Чуваме. Какъв ковчег?

— Подчертавам това само и единствено, за да Ви убедя, че не бива да вършите нищо прибързано. Като например да молите за помощ. Това е между Вас и нас. Животът на Силвана е залогът в играта ни.

Никой не продума.

— Боже милостиви — отрони Лучана, — не можете…

Четиримата се изправиха.

— Ще се обадим утре преди обед. Тогава ще се уговорим къде и кога да ни предадете ръкописа.

— И къде и кога ще си получим Силвана — отбеляза Джовани.

— Опитайте се да поспите малко — поръча примипилът. — Човек действа по-рационално, когато си е отпочинал.

Мъжете излязоха от апартамента и затвориха вратата след себе си. През тихите хлипания на Лучана Джовани чу стъпките им по стълбите и трясъка на входната врата.

* * *

Ковчегът…

Нямаше сили да се съблече и да си легне. Остана седнал на дивана. Тресеше се. Опитваше се да намери правдоподобно обяснение, което да убеди Умберто Джали да му върне ръкописа. Лучана влезе в банята и пусна душа. Той се заслуша в течащата вода и уличното движение навън.

Когато бащата на Джовани беше на неговата възраст, точно преди войната, той се бе отървал от принудителната служба във фашисткия Corpo Truppe Volontarie, присъединявайки се към комунистическата съпротива. По време на цялата война бе участвал в застрашаващи живота саботажи. Джовани научи за това едва след много години, ей така, между другото, в обяснение за проблемите на баща му с алкохола. Когато старият почина и Джовани се хвана да разчисти жилището му, той се натъкна на „Берета“ и няколко пожълтели листи с шифри. „Какво ли би направил татко, ако бяха отвлекли мен и похитителите го посетеха“, чудеше се Джовани. Дали щеше да говори с тях спокойно? Щеше ли да заплаче? Да ги заплаши? Може би да ги застреля?

Какво би направил татко?

Как трябва да постъпя аз?

Какво мога да направя?

* * *

Когато се събуди, в апартамента беше тихо. Лучана явно си бе легнала. Той се взря в тавана и си представи звездното небе. Какво ли е да си космонавт… Как се казваше онзи филм? Беше го гледал миналото лято. Четири пъти. Не, пет! „2001: Една одисея в космоса“^[1]. Лучана не бе пожелала да дойде. Нито веднъж. Никога не му бе минавало през ума, че той, чийто свят се въртеше около миналото и метафизиката, можеше да остане така очарован от бъдещето и технологиите. 2001… Още повече от трийсет години. Как ли щеше да изглежда светът тогава? „Може би ще завземем вселената“, мислеше си той. Бе минала по-малко от година откак Нийл Армстронг стъпи на Луната. One small step… Бе гледал събитието в директно излъчване по телевизията. Какво ли не би могло да постигне човечеството за трийсет години? Пак заспа. При следващото отваряне на очите си забеляза някаква фигура в ъгъла. Джовани се сепна и се изправи на лакти. „Ехо?“ — измънка той. Стаята беше леденостудена. Дали четиримата не се бяха върнали? Въздухът бе изпълнен с остра смрад, като от развалено месо. „Да не би да съм забравил да изхвърля боклука? Кой си ти?“ — попита той. Съществото стоеше неподвижно, беше доста по-голямо от човек. „Просто сянка или пък все още сънувам.“ В мрака огромният силует проблясваше неясно на фона на светлите тапети. Вибрираше със звук, подобен на ток с високо напрежение, само че още по-дълбоко; звук, който по-скоро усещаш, не чуваш. „Сънувам, това не е истина, просто съм сънувал, че съм се събудил.“ Чуваше равномерните удари на големия часовник и смътния шум от нощния трафик по улиците. Човек може ли да сънува звуци и миризми? Хвърли поглед към дифузните контури. Дори и в съня си Джовани се почувства подвластен и не особено достоен в присъствието на гиганта. „Аз съм просто един нищожен човечец сред милиарди нищожни хорица.“ Тогава забеляза две миниатюрни същества в краката на великана. Едното приличаше на елф, другото — на демон. „Тя е добре“ — каза елфът. „Добре? Тя страда!“ — изсмя се демонът. „Жива е — каза елфът, — но трябва да я приберете, господин Нобиле, трябва да вземете Силвана.“ „Да, ако можеш да я намериш“ — ухили се демонът. Той видя в мрака пред себе си лицето на Силвана, потно, бледо, със зачервени очи. „Къде е тя?“ — измънка той. Елфът и демонът се закискаха. „Кажете ми къде е!“ „В ковчег! Лежи в църква!“ — ревнаха елфът и демонът в един глас. „Отведи я!“ — умоляваше елфът. „Моля те.“ Демонът изви и се ухили. За част от секундата жужащият звук смени честотата си. Елфът и демонът изскимтяха и млъкнаха. Джовани видя стаята в болницата и бдящите над него родители. Около тях, невидими за човешките очи, щъкаха безброй демони — лазеха по пода, провираха се по леглото, висяха от тавана. Джовани погледна нагоре и му се стори, че забеляза две блеснали очи. Сведе глава. „Велзебуб? Ти ли си? Ти ли си, Велзебуб?“ Сянката на съществото изчезна в мрака, дълбокият звук затихна. Той се огледа за елфа и демона. Нямаше ги. Вонята на развалено месо се уталожи. Значи е било сън. Фантазия. Опита да се събуди. „Не е истина, Джовани. Всичко става в главата ти, не е истина.“ Стенният часовник тиктакаше равномерно с леко тик и малко по-тежко так.

* * *

Джовани се събуди в пет. Изкъпа се, пи чай и излезе с колелото в обичайното време с ясното съзнание, че най-вероятно го следяха. Заключи велосипеда за тръбата пред университета и влезе в кабинета си, преди да мине през проверката за сигурност и да почука на вратата на Умберто Джали.

— Джовани? Мислех, че ще пътуваш?

— По-късно. Може би. Изникна нещо…

— Случва се. Мога ли да ти помогна?

— Трябва да взема за малко ръкописа, Умберто.

— Да вземеш ръкописа?

— Само за няколко часа.

Веждите на Умберто оформиха перфектно обърнато V.

— Натъкнах се на бележка в Codex Sinaiticus, която може би е препратка или препис, откъс от „Евангелието на Луцифер“.

Лъжата не звучеше особено логична, но Умберто не беше теолог.

— Звучи вълнуващо, Джовани. Страхувам се обаче, че ще те разочаровам.

— Защо?

— Ако ръкописът беше у мен, щях да ти го дам при всички случаи.

— Къде е?

— Вече не е у мен.

— Какво говориш?

— Опитах се да ти обясня снощи, но ако трябва да бъда честен, ти звучеше съвсем не на себе си.

— Какво да ми обясниш?

— Деканът Роси конфискува ръкописа.

— Конфискувал е „Евангелието на Луцифер“? Защо?

— Предлагам за това да говориш с него.

— Нищо ли не каза?

— Ставало въпрос за някакви формалности.

Формалности… Да, много типично за Роси. Джовани благодари на Умберто и изтича при охраната. Нетърпеливо се остави да го претърсят, преди да продължи нагоре по стълбите и надолу по коридора към кабинетите на ръководителите на факултета.

Деканът Салваторе Роси тъкмо закачаше палтото и шапката си в преддверието, когато Джовани нахлу.

— А, Нобиле. Хубаво! Тъкмо се канех да Ви се обадя. Възникна проблем.

Влязоха в кабинета, чиито размери и обзавеждане сигнализираха, че Роси беше шефът тук и не се боеше да го показва.

— Проблем, dottore?

— Нобиле, знам, че сте в близки отношения с онзи антиквар Луиджи Фиакини.

— Е, близки, близки…

— Когато заминахте да вземете ръкописа, аз си позволих да позвъня на египетските служби по културното наследство.

По гръбнака на Джовани премина вледеняваща тръпка.

— Всичко е наред, декане. — Гласът му звучеше далечен и гъргорещ. — Лицензи. Документи за износ. Всичко е на мястото си, подписано и подпечатано.

— Professore…

— Дори съм си запазил ксерокопия на цялата документация, в случай че възникнат формални пречки.

— Не се и съмнявам, че сте действал с пълно доверие, професоре. За съжаление обаче на Луиджи Фиакини не може да се има доверие.

— Е, да, търговец е, но никога не ми е давал повод да се съмнявам в него.

— Снощи в 18 часа ми се обадиха от Египет. Документите са или фалшиви, или подправени с подкупи.

— Фалшиви? Но…

— Антикварните служби и полицията в Египет вече са започнали следствие.

— Следствие? Срещу мен?

— За щастие успях да предотвратя скандала. Двама представители на Египетския музей в Кайро пристигат със следобедния полет, за да върнат ръкописа в Египет. Склонни са да сложат черта на всичко това, тъй като разрешихме проблема по наша инициатива. Преди да е станала белята.

Деканът се усмихна с явно задоволство от героичната си намеса.

— Но — Джовани дишаше тежко, — този ръкопис не е мой, нито наш. Принадлежи на Луиджи Фиакини.

— Грешка. Принадлежи на египтяните.

— Dottore. Нека Ви напомня, че с Ваше разрешение действах като вещо лице за Фиакини.

— На сляпо доверие, Нобиле, важно е неотлъчно да се придържаме към тезата, че сме действали на сляпо доверие. Били сме подведени от фалшиви документи, трудно ще обвинят нас.

— На практика това е конфликт между Луиджи Фиакини и египетските власти! Трябва да държим университета настрана.

— Съвсем правилно, Нобиле.

— Чуйте! Лично ще занеса ръкописа на Луиджи, за да го вземат египтяните от него.

— Египтяните не гледат на нещата по този начин. Ръкописът е бил изнесен от Египет от представител на ватиканския Папски григориански университет. Вие, професоре. Ето защо държат нас отговорни, докато си приберат ръкописа. Едва тогава ще насочат вниманието си към Фиакини. Намекнаха, че този антиквар и по-рано е бил замесен в трансакции, които сега ще бъдат подложени на щателна ревизия.

— Но…

— Не се стряскайте толкова. Това няма да има никакви последици за нас, нито за Вас лично. Уверих египтяните, че сте честен и сериозен учен, сам оплетен в примката на… да го наречем по-комерсиалната част от бранша.

— Божичко.

— Отпуснете се, професор Нобиле, приемете го спокойно. Имате пълната ми подкрепа и закрила. Това по никакъв начин няма да омърси Вашия curriculum vitae.

— Аз…

— Не мислете за това. Разбира се, незабавно трябва да преустановите отношенията и сътрудничеството си с Луиджи Фиакини. Аз обаче никога не съм вярвал на този тип, така да се каже.

— Предплатих доста голям депозит на египтяните от негово име.

— Това си е негов проблем.

— Като не получи нито ръкописа, нито парите, ще държи под отговорност мен и университета.

— Само да опита. Ха! Нека само опита.

— Способен е да действа доста безскрупулно.

— Ако реши да се гаври, може да го посъветвате да докладва в полицията за Вас, мен и Негово Светейшество папа Павел VI наведнъж!

Джовани скри лице в ръцете си. Призля му. Само дето не повърна върху персийския килим на декана.

— Не приемайте нещата така, професоре, знам, че не носите нито вина, нито отговорност за това. Още повече оценявам явната ви загриженост за този проблем.

— Божичко, милостиви Боже.

— Господ, за щастие, беше с всички нас.

— Къде е?

— Ръкописът? Не се притеснявайте. Лично го заключих в сейфа си — кимна към огнеупорен сейф „Шваб“ с шифър, — където ще си остане, докато египетските ни колеги дойдат да си го приберат.

— О, боже мой.

— Няма нищо, професоре. Както казах, нещата се наредиха по най-добрия възможен начин. Няма от какво да се боите.

Джовани затвори очи и се поокопити. Деканът се облегна на стола си със самодоволно изражение на лицето.

— Знам, че ще прозвуча странно — започна Джовани и гласът му пак доби онази гъргореща нотка, сякаш гърлото му беше пълно с мехурчета. — Но бих искал да взема ръкописа за няколко минути.

— Съжалявам.

— От изключително решаващо значение е да проверя нещо.

Деканът поклати глава решително.

— Съжалявам, професоре. Знам, че ръкописът е вълнуващ…

— Dottore!

— … и че означава много за Вас. С голяма радост бих Ви позволил да го изучавате.

— Става дума просто за детайл, няма да ми отнеме повече от половин минута…

— Знаете ли, Нобиле, у Вас разпознавам себе си. Този пламенен порив да откриеш! Налага се обаче да гледаме на нещата така: Никога не сме докосвали ръкописа. Не е наше притежание. Не можем да разлистваме нещо, което не съществува.

— Но…

— Чуйте ме! Когато египтяните си го върнат, можете да кандидатствате за стипендия и да го изучавате в Кайро.

— Декане…

— Съжалявам, професор Нобиле. Не само съм верен на принципите си по този въпрос, непреклонен съм.

— Моля Ви!

— Не! „Евангелието на Луцифер“ остава в сейфа ми, докато египтяните си го вземат.

* * *

Той се върна в своя кабинет. Там пък какво имаше да прави? Погледна купчината листа за Harvard Theological Review, погледна към прозореца, обрамчил бледата утринна светлина, погледна стените. Почуди се дали да не се обади на Луиджи, но се отказа. Вместо това позвъни вкъщи, за да провери дали похитителите не се бяха обадили. Лучана не вдигна. Той извади купчина справочници и дисертации, натрупани до пишещата машина, за да убие времето и да събере мислите си. Обобщи в кратък доклад известни исторически и теологични сведения за дракулсънджейците. Надяваше се да открие слабо място, от което да се възползва. Нищо не намери. През цялото време виждаше пред очите си Силвана.

Божичко. Какво ли правят с нея?

Пак се обади вкъщи. Никой не отговори.

Излезе от кабинета си, заключи и тръгна с колелото към дома. Уличното движение беше обезумяло. Лучана не си беше у дома. Обиколи всички стаи, сякаш се беше скрила и само чакаше някой да я намери.

„Та те не биха отвлекли и Лучана? Как можах да бъда толкова невнимателен, толкова непредпазлив? Естествено, че не са я отвлекли. Имат си Силвана. Нямат нужда и от Лучана.“

„Енрико!“ — помисли си той.

При Енрико е. Внезапна увереност. Енрико… Само че не искаше да се обажда. Телефонният му номер бе записан в тефтера в чекмеджето под апарата. Но да набере номера, за да пита за жена си — и може би той да му я даде — това вече му дойде в повече.

Свлече се на плюшения фотьойл. Ръкописът… Божичко. Милостиви Боже. Какво щеше да каже, когато се обадеха? Как щяха да реагират? Ще я оставим, където е сега. В ковчега. Той стана, взе пепелника от масата и го запрати в стената. Фин облак пепел заблестя на снопчетата слънчева светлина.

Ковчегът…

Хлипане. Болезнено и отчаяно. Откъде дойде този звук? От него ли? „Като ранено животно съм. Не разсъждавам рационално. Простреляно животно, опитващо се да избяга от ловците. Мисли, Джовани! Мисли!“

Телефонът звънна.

Отначало звукът го парализира. После се втурна към апарата и вдигна слушалката.

— Да?

— Професор Нобиле, благодарим за гостоприемството. — Гласът на главата на ордена. — Набавихте ли каквото се разбрахме?

Задъха се, сърцето му препускаше, не можеше да отговори.

— Професор Нобиле?

— Имаме… проблем.

Гласът му беше задъхан и насечен. Думите гъгнеха, звучеше панически, задавен от плач.

— Какъв проблем?

— Шефът ми във факултета, деканът и доктор по теология Салваторе Роси, е конфискувал ръкописа.

— Защо?

— Очевидно Луиджи Фиакини, собственик на антиквариат на…

— Познаваме Луиджи. Продължавайте!

— Той или е фалшифицирал разрешителните за износ, или е подкупил някой египетски…

— Естествено! По същество!

— Dottore Rossi е алармирал египетските служби. Тръгнали са от Кайро да си приберат ръкописа.

— Къде се намира той?

— В сейфа на dottore Rossi.

Пауза.

— Професор Нобиле. Нека го кажа направо. Ако блъфирате и това е опит да задържите ръкописа…

— Трябва да ми повярвате! Не искам да рискувам живота на дъщеря си!

— Ако не се опитвате да ни измамите и ръкописът се намира в сейф в очакване да го отнесат египетските антикварни служби…

— Да! Това е истината!

— … имате само една възможност, ако искате отново да видите дъщеря си.

— Да?

— Донесете ни ръкописа!

— Не мога.

— Не ме слушате.

— Както вече казах, намира се…

— Професор Нобиле, чуйте какво Ви казвам! Донесете ни ръкописа! Не ме интересува къде е. Не ме интересува как ще го направите. Просто го вземете!

— Аз…

— Не съм безразсъден. Разполагате с целия ден.

— Няма начин да стане!

— Ще се обадя в 16 часа, за да се уговорим за часа и мястото на доставката.

— Заключил е ръкописа в сейф!

— Шестнайсет часа. Разбрано? Тогава трябва да имате ръкописа, професоре.

— Чуйте…

— Шестнайсет часа!

— Не знам комбинацията за сейфа!

— А ние знаем всяка ваша стъпка. Ако се обадите на полицията, началниците Ви, властите или някой друг, ще сметнем това за прекратяване на сделката. Последиците са Ви известни.

— Не мога…

— Шестнайсет часа, професоре.

Главата на ордена затвори.