Том Егеланд
Евангелието на Луцифер (13)

2.

Позвъни ми още преди обед на следващия ден. Гласът му ми се стори тъй тънък. Сякаш всеки миг щеше да се скъса.

— Случи се нещо. Още нещо.

— Какво е станало, Моние?

— Свързано е с Мари-Елиз.

— Аха?

— И вас.

— Мен?

— Получих писмо.

— От… убийците?

— От Мари-Елиз. Препратила го е нейна приятелка.

— Трябва да го дадете на полицията!

— Ще го получат.

— Какво пише?

— Трябва да го прочетете.

— Защо?

— Споменава Ви.

— Мен? Какво пише?

— Не по телефона. Не, не.

— Че как да го прочета?

— Можете ли да дойдете в Париж?

През прозореца мярнах някаква голяма птица — орел? ястреб? — кръжеше в широки кръгове, силует на небесния фон. Изведнъж се спусна надолу към реката и изчезна.

Можете ли да дойдете в Париж?

— Белтьо?

Амстердам… Париж… Каркасон… Рим…

Затърсих с поглед грабливата птица и си помислих: Не мога да се крия вечно в тази кошара. Бягството те променя. Превръща те в плячка. Криещият се чака да го хванат.

— Това е просто предложение — обясни той. — Мога да дам писмото и на полицията.

— Не, не! Само трябва да размисля.

Пак забелязах птицата. В ноктите си стискаше плячка. Не мога да определя каква точно.

Помислих си: Със сигурност мога да прекарам тук цялото лято. В планинската кошара. В Ювдал. Кристин едва ли ще има нещо против. Тук никога няма да ме открият.

Или пък…

Или пък мога да направя нещо.

Да направя нещо.

Бих могъл да атакувам. Да прекратя бягството. Да отвърна на удара.

— Белтьо? Ало?

Проследих голямата птица с поглед, докато отлетя в далечината. Гнездото й беше на някоя скала из планинската пустош. Скрито. Недостъпно. Ако трябва първо да отида в Париж, мислех си аз, може най-напред да шофирам до Амстердам и да продължа към Каркасон и Рим. Защо да не посетя някои от онези хора, чиито съдби по различни причини са се преплели с моята собствена? Бих могъл да направя нещо. Нещо различно от прикритието. Бягството е състояние на духа. Рано или късно се налага да го прекратиш.

— Разбира се, че мога да дойда.

— Хубаво.

— Не смея да кажа кога точно, може да отнеме няколко дни, но идвам!

— Бяха тук вчера.

— Кои?

— Полицията.

— Да, съвсем нормално.

— Тогава все още не бях получил писмото. Беше в пощенската кутия тази сутрин. Аз… — Нямаше сили да продължи. Предишния ден звучеше толкова стабилен. Сякаш откриването на мъртвата му дъщеря най-сетне му бе донесло спокойствие. Сега прозрението го бе ударило с цялата си неутешима печал. — Полицията каза…

За пореден път истината бе твърде тежка за понасяне. Нямаше сили да довърши.

— Сега имам телефонния им номер — каза той.

— Кой номер?

— На онези, за които питахте. В Амстердам. Мога да Ви го изпратя на съобщение веднага щом затворим. Име и телефонен номер.

— Благодаря. Това ще ми помогне много.

— Белтьо?

— Да?

Пауза.

— Моние? Там ли сте?

— Белтьо. Знаете ли защо искам да Ви покажа писмото?

— Защото съм споменат в него?

— Защото се надявам, че Вие можете да помогнете да изправим убийците на Мари-Елиз пред правосъдието.

Помислих си, че искаше твърде много.

 

 

По една или друга причина Мари-Елиз ме накара да си спомня за Сузане. И тя почина твърде млада. Погледът ми случайно попадна на некролога й преди няколко години. Скъпо като цветя е дарението за Съюза на раковоболните.

Сузане бе първото момиче, което целунах. Бях на шестнайсет. Тя беше сляпа.

 

 

Рим, май 1970

— Джовани?

Гласът й не успяваше да проникне изцяло през мембраната, разделяща съня от съзнанието. В съня си той стоеше лице в лице с Велзевул, както толкова често преди. Господарят на мухите, повелителят на демоните, комендантът на Луцифер и император на ада. Дъхът на демона вонеше на гнило месо и развалена риба. Беше се обвил с кожестите си криле сякаш зъзнеше и наблюдаваше Джовани с насмешка в очите. „Какво искаш?“ — крещеше Джовани, пак беше дете, а гласът му — тънък, нежен и уплашен. „Какво искаш от мен? Защо ме преследваш?“ Велзевул разпери огромните си криле, които хвърлиха върху Джовани внезапна, леденостудена сянка. „Ела, дете!“ — изрева демонът, а гласът му беше точно същият, какъвто си го бе представял: груб, кух, стържещ.

— Джовани? Буден ли си?

Стори му се, че в жълтеникавосивата мъгла зад Велзевул се мержелееше войнство от разкривени телеса и демони; се’ирими и шедими; някои голи, други космати, трети крилати. Откъм смърдящите на сяра дълбини на мъглата гърмяха животински ревове и пронизителни писъци. Интуитивно усети присъствието на крал Баал, граф Фурфур, маркиз Шакс и останалите могъщи демони. Той обаче не ги виждаше, не и този път. Велзевул се подсмихна подигравателно: „Търсиш ли някого, Джовани? Може би майка ти? Тук е, ще знаеш, заедно с нас. Баща ти също. Да ги повикам ли?“. По-низшите демони седяха по безлистни клонаци, подобни на изгладнели лешояди, и хвърляха предпазливи погледи към безцветната местност с безчувствените си очи.

— Джовани! Сериозно! Часът вече е и двайсет!

Той отвори очи. Утринната светлина се процеждаше през тънките като воал завеси. Лучана стоеше до леглото му, стройна и току-що изкъпана. Бе загърнала мократа си коса с хавлиена кърпа.

— Съжалявам — измърмори той.

— Ставай!

— Добро утро и на теб.

— Сънливец!

Той се облегна на лакти. Бела, топчестото куче-зайчар, се бе свила в долния край на леглото. Силвана си пееше в банята.

— Ей? — започна Лучана.

— Мхм?

— Днес имам среща в Л’Акуила.

— Не си споменала нищо.

— Вчера научих.

— Какво ще правиш там?

— Ти какво мислиш?

Той седна в леглото и се почеса по корема и косматите гърди. Бела се прозина.

— Ще се прибера късно — каза Лучана.

— Колко късно?

— Трудно е да се каже. Късно. Знаеш. Но можем да закусим заедно.

Прецедиха чая и приготвиха закуска с рохки яйца, мармалад и сирене. Бела лежеше под кухненската маса и малтретираше един гумен кокал, който мякаше всеки път, щом го захапеше. Лучана беше тиха и дистанцирана. Силвана размаза рохкия жълтък по препечената си филийка. Беше срамежлива и затворена като майка си. „Може би не е толкова различна и от мен самия“, мислеше си Джовани, докато разбъркваше лъжичка захар в чая си.

— Е, какво има в Л’Акуила? — попита той.

— Прехвърляне на имот.

— Вълнуващо ли е?

— Просто индустриална постройка.

— Влака ли ще вземеш?

— Ще се возя с Енрико.

Силвана хвърли скрит поглед към родителите си. Джовани й се усмихна. Тя му отвърна. Погледът й винаги беше тъй зрял. Беше само на десет и крехкото момичешко тяло бе все още детско, но беше зряла за възрастта си. Понякога казваше неща, които го изумяваха. Сякаш беше жена. На няколко пъти се хвана в размисли дали дъщеря му не беше обсебена. Глупав и ирационален страх — подхранен от изследванията и кошмарите, разбира се, че го осъзнаваше — но не можеше да се отърве от него. Тя живееше в свой собствен свят. Имаше си въображаем приятел, Ло-Ло, с когото водеше дълги разговори. Разговори за възрастни. Разсъждавайки рационално, той по-скоро трябваше да се опасява от лека психиатрична диагноза. И това обаче не пасваше. Нищо й нямаше на Силвана, не и в този смисъл. В нея обаче се криеше някакъв мрак. Мрак, който той не проумяваше. Можеше да се промени само за няколко секунди. Погледът на малкото момиченце се изпълваше с нещо неопределимо, което го стряскаше. Сякаш тя казваше всичко, разбираше всичко, знаеше всичко. Както и да е. Обсебена… От какво? От кого? Някой от демоните в нощните му кошмари? Не ставай смешен, Джовани. Май трябваше да смени специалността си. Беше се специализирал по собствената си обсебеност. Какво говореше това за неговата психика?

Мотопед без ауспух избръмча по улицата.

— Ами твоят ден? — попита Лучана. Не го погледна. Погледът й следеше вълничките, които разбъркваше в чая си. Той си помисли: Защо се прави на заинтересувана? — Имаш ли много лекции? — продължи тя, понеже той не отговори.

— Само две.

— В хладилника има агнешки котлети.

— Звучи добре. Да те чакаме ли?

— Не. Хапвайте. Ще закъснея.

— Да. Вече го каза.

Когато беше на осем години, Джовани се зарази с коремен тиф. Близо седмица лежа в подобна на кома дрямка в селската болница. Лекарите обясниха на родителите му, че бил засегнат от злокачествен вид, който в най-лошия случай можел и да го убие. Родителите му не се отделиха от леглото му, докато не оздравя напълно. Майката и бащата, и двамата вярващи католици, накараха енориашите в селото им да се помолят за него. Молитвите не помагаха и те вече си мислеха, че ще го загубят, че ще им го отнеме богът, когото винаги бяха славили. Тогава повикаха свещеник да го поръси със светена вода и да се помоли. Джовани не осъзна нищо от това. Трескавият му мозък го бе отвел на пътешествие в ада, където орда демони и дяволи го тормозеше, примамваше, заплашваше, подиграваше, тиранизираше. Пищящи, ревящи, съскащи и подкупващи, те върлуваха из трескавите фантазии на Джовани. На този ден и до днес, след повече от трийсет години, той често бе спохождан от същите звуци и образи, същите миризми и усещането за гибел. Понякога се будеше нощем, прогизнал от пот, от кошмари, на вид реални колкото и гледката на спящата Лучана и очертанията на луната зад завесите. Сънищата често го изкарваха от леглото и го водеха към кухнята, където си стопляше малко мляко с мед, докато се опитваше да опразни главата си от илюзиите. Лудост, Джовани, абсолютна лудост. Дори и посред бял ден се случваше да си внуши, че зърва демоните — на улицата, в някой университетски коридор, зад дърво в парка или пък плуващи точно под повърхността на водата в някой фонтан на пиаца, пълна с туристи. Бе обмислял идеята да потърси помощ при психиатър. Трябваше да направи нещо. Макар да вярваше в демони в духовен аспект, той не вярваше в тях като физически същества. И все пак имаха някаква озадачаваща власт над него, като фобия или фетиш, от който се мъчеше да се освободи или поне да прогони. Детските фантазии бяха загнездени в него, сякаш болестта бе открехнала врата към друга действителност.

— Трябва да си пооправиш брадата — отбеляза Лучана.

— Мислиш ли?

— И да се подстрижеш.

Той прокара пръсти през косата по слепоочието си. Беше се прошарила рано, както и тази на баща му.

— А ти, красивото ми ангелче, няма нужда да променяш нищичко, за да бъдеш перфектна. — Целта му бе да се пошегува, чудато обяснение в любов, но чу колко глупаво и фалшиво прозвуча.

Тя се усмихна. Поне той си помисли така.

Срещна Лучана, когато тя още бе на осемнайсет, а той — с десет години по-възрастен. Тя беше живо момиче, бегло му напомняше на един ангел, който някога бе видял в картина на Ботичели. Беше твърде стар за нея, а тя — твърде красива за него; и все пак се влюбиха, а година по-късно се венчаха с романтична церемония на остров Капри. Усещането, че не бе достоен за нея, така и не го напусна. Тя беше твърде красива, твърде любезна; Лучана бе родена за истински мъже с бързи лодки и собствени винарски изби. Дълго изпитва усещането, че я отегчава. Лучана имаше толкова много мечти, а той не бе в състояние да изпълни ни една от тях. Тя искаше да пътува по света, да рисува, да пие сутрешното си кафе на тераса с изглед към Коста Азура и да се люби до басейн зад стена от смокинови дръвчета.

След закуска разтребиха масата, но оставиха чиниите за по-късно. Силвана се облече в стаята си, обсъждайки с Ло-Ло предстоящия ден. Джовани разходи набързо Бела из квартала. Когато се върна вкъщи, момичетата вече бяха на вратата. Обикновено Лучана изпращаше Силвана до училище, преди да хване трамвая до брокерската кантора.

— Да не забравиш, че ще се прибера късно — напомни тя, докато подтичваше към входната врата с дъщеря им.

— Да, знам — отвърна Джовани. — Л’Акуила.

* * *

Всяка сутрин той караше колело до университета, разположен на няколко хвърлея от Пиаца Венеция. Лучана наричаше разходката му с велосипеда потиснат и последователен опит за самоубийство. Парадоксално, но маневрирането из сутрешния трафик му вдъхваше усещането за спокойствие и неуязвимост. Пътуването до Григорианския университет отнемаше точно седемнайсет минути, което пък се равняваше на времето, необходимо на колегите му, за да си извоюват място за паркиране в сравнителна близост с факултетите, институтите и библиотеката. Факултетът по филология, където преподаваше Джовани Нобиле, бе сред най-големите в света, а колегите — едни от най-изтъкнатите експерти в тесни и често особени теологични дисциплини. Той самият, по причини, които лично според него бяха болезнено банални, се бе задълбочил в един от чудатите странични клонове на теологията: демонологията. Пред непознати обикновено се представяше за теолог. Така избягваше ненужното внимание. В случаите, когато имаше злощастието да издаде специалността си, хората реагираха с безгранично любопитство. И страх.

Някакъв автобус го подмина на сантиметри. Той изрева една ругатня, която се удави в шума на дизеловите двигатели и сирената на полицейска кола, която едва се провря покрай него.

Демонологията е науката за демони, ортодоксална и често оспорвана дисциплина в рамките на теологията. Съществуват ли изобщо демоните? И какво представлява демонът? Зъл дух? Паднал ангел? Най-очевидното обяснение, често казваше Джовани, е свръхестествени същества, нито богове, нито ангели. Дефиницията обаче звучеше безсмислено повърхностна. Йерархията на демоните обхваща многобройни създания — някои човекоподобни и материални, други противни духове. В продължение на години, освен заниманията с лекциите, които изяждаха голяма част от времето му, той работи и по изследователски проект, целящ да каталогизира демоните и да систематизира имената, особеностите и връзките им с различни религии. В хода на историята са правени многочислени опити да бъдат класифицирани и каталогизирани демоните — на базата на вида, характера, времето, способностите — Джовани обаче смяташе, че бе възможно да обедини всички тези разнородни характеристики в обща каталожна система. Отделни колеги се провокираха от демонологията. Смятаха, че в Божието царство няма място за подобни покварени духове, че демоните са метафори, изрази на различните образи на Сатаната. Други, например фундаменталистите и православните християни, искрено вярваха в съществуването на демоните като осезаеми същества в сферата между нашата физическа действителност и отвъдното. Самият Джовани бе на мнението, че гълъбите на пътното платно като нищо бяха образи на демони.

Заключи предното колело на велосипеда за тръба за течно гориво пред факултета по теология — отдавна я бяха забравили както уредниците в университета, така и нефтените компании. Верига и катинар. Всички във факултета — и студенти, и професори, знаеха, че това бе личният паркинг на Джовани за велосипеда му. До кабинета му го съпроводи колегата му Роберто Фалети, на когото бе помагал за докторската му дисертация за мястото на Сатаната в теодицеята^[1] — проблемът за злото. Роберто бе развил противоречива теория за Сатаната и мястото на злото в творението Божие, поради което се намираше в постоянен конфликт с ръководителите си, декана и група твърдоглави кардинали от Ватикана.

Заключи се в смехотворно тесния си кабинет, където книгите, брошурите и дисертациите образуваха нестабилни сталагмити. Закачи кадифеното си яке на закачалката и запали първата тютюнева лула за деня. С Лучана имаха мълчалива уговорка, че тя нямаше да му мели на главата да спре, ако се задоволяваше да пуши на работа и зад затворената врата на домашния си кабинет. Долу на Пиаца дела Пилота първите туристи за летния сезон се набиваха на очи с картите, пътеводителите и фотоапаратите си. Той вдиша и задържа дима. Двама туристи минаха през ято гълъби, което се отвори и затвори като цип. До пишещата му машина имаше камара листи — черновата на статията, която пишеше за Harvard Theological Review относно десетте си тези за мястото на Сатаната в демонологията. Прехвърли абзаците, с които се бе занимавал, преди да си тръгне предишния следобед:

„Изглежда съществува известно съмнение объркване разногласие по въпроса дали Сатаната, Луцифер и Велзебуб са една и съща фигура (с различни имена и различен религиозен/митологичен произход), или са отделни дяволи. Отговорът до голяма степен зависи от това на какви текстове се позоваваме. Тук е мястото да напомним, че думата сатана, означаваща обвинител или противник, дълго време е била генерично определение за дявол, не собствено име^[2].

В Завета на Цар Соломон, който подобно на много други ръкописи се смята за съставен от библейския цар Соломон^[3] (което никога не е било документирано и с най-разумно право може да бъде окачествено като чиста митология) на читателя са представени редица плашещи демони (например един без глава, който гледа през гърдите) с различни (с оглед на природата си несимпатични) белези. Заветът на Соломон е псевдоепиграфско произведение, вероятно написано между 100 и 400 г. (и явно се базира на още по-стари, изгубени източници), описващо как цар Соломон успява да залови пасмина демони, предвождани от Велзебуб, който (парадоксално, но факт) е принуден да помогне на Соломон за построяването на храма в Йерусалим. В серия разговори с демоните Соломон ги опознава: По този начин научаваме за слабите им места и как можем да добием контрол над тях. Така Заветът на Соломон служи за предписание как да избегнем гнева на демоните. Произведението се смята за най-стария известен ни ръкопис, който назовава и описва демони. Когато биват помолени да опишат представят личните си противници, много от тях намекват за бъдещ свидетел, което де факто потвърждава тезата, че текстът трябва да е написан след, а не преди Христа (както и претендира).

Една интересна характеристика на Соломоновия завет се отнася до Велзевул (едно от многото названия на Велзебуб), принца на ада, служещ като ръководител на демоните при управлението на Соломон. Той разкрива, че преди бил най-високопоставеният ангел на небето, а името му било свързано с Хеспер^[4] — гръцкото име на Венера, Вечерницата на запад, Зорница — на изток. В такъв случай можем да сметнем, че Велзебуб и Луцифер са една и съща фигура. В по-старите семитски традиции Велзебуб е идентичен с бог Баал. В по-късните християнски представи вече е поставян редом с Луцифер и по-низшите демони. Други смятат Луцифер за един от многото аспекти на дуализма на Сатаната, докато трети разглеждат носителя на светлина Луцифер като ангел Божи и олицетворение на по-положителни идеали от Сатаната, въплъщение на дявола на злото. През XIII век папа Йоан XXI изчислил, че 133 306 668 ангели подкрепяли Сатаната, с което се превърнали в демони, докато 266 613 336 ангели останали верни на Бог. Малко неясно е на какво се базират папските изчисления и последвалото от тях заключение.“

Погледна камарата листа. Погледна пишещата машина. Да, да, да. Въздъхна. От ноздрите му излезе дим. Обезсърчен, той си помисли, че се налагаше да поработи още, преди да покаже това на взискателните редактори от Harvard Theological Review. Тъкмо се канеше да седне, когато звънна телефонът. Остави го да звъни три пъти — за да изглежда, че е зает с нещо важно — и вдигна слушалката:

— Да? Нобиле!

— Professore! Стари приятелю! Аз съм.

Веднага разпозна мазния гърлен глас на Луиджи Фиакини. Уродливият. Гърбав, кривоглед грозник, който на правилната светлина определено би напомнял за някой от демоните, на които Джовани бе посветил изследванията си. И превъзходен другар по чашка. Луиджи държеше антиквариат в уличка до Виа дел Говерно Векио.

— Луиджи! Стари негоднико! Какво мога да направя за теб?

— Много, професоре, много. Сега обаче аз мога да направя нещо за теб.

— А? — Лулата му бе угаснала и се нуждаеше от две кибритени клечки, за да я запали отново.

— Ръкопис, професоре…

— Ами?

— … няма да ми повярваш!

— Хайде, Луиджи.

— Пак се случи.

— Луиджи! Моля те, не си играй с мен.

— В Египет. Точно както и кодекса от Наг Хамади.

— Какво искаш да кажеш?

— Козар, Джовани, можеш ли да повярваш? Някакъв козар намерил древен ръкопис в пещера в пустинята.

Джовани изтръпна, сякаш се бе изправил малко прибързано, та се принуди да се хване за облегалката на стола.

— Там ли си? Джовани?

— Тук съм. Продължавай!

— Бил е добре опакован в намазано с восък платно и запечатан в делва. Не е ли фантастично? Първо Свитъците от Мъртво море. После Наг Хамади. А сега и това. Какво ли следва? Евангелието на Юда? — Луиджи се разсмя гръмко на собствената си шега.

— За какъв текст става дума?

— Джовани, Джовани, по-спокойно, приятелю. Не е преведен, дори не е точно текст. Египетският ми посредник, който, честно казано, е по-голям експерт по камилите и женските задници, отколкото по езиците, смята, че текстът може да е изписан с клинопис.

Джовани смръщи чело. Клинопис? Той бе свикнал да изучава латински и гръцки ръкописи. Други бяха написани на староеврейски или арамейски. Клинописът се свързваше с още по-стари култури. И освен ако някой не бе извадил див късмет, препъвайки се в глинени плочки с текстове от епоса за Гилгамеш и Енума елиш, най-често ставаше дума за безинтересни наблюдения върху някоя досадна търговска сделка.

Луиджи долови размислите му.

— Чакай, приятелю, чакай. Не говорим за потискащ опис на стоките в някой склад или доклад от търговец на пътешествие.

— Така ли? Не каза ли преди малко, че никой не го е чел?

— Приятелят ми от Египет ми описа два символа на първата страница.

— И?

— Джовани…

— Слушам те.

— Седнал ли си? Или поне се хвани здраво.

Джовани седна на бюрото си по-скоро от послушание.

— Така! Не бъди толкова мелодраматичен. Хайде! Какво пише най-горе на първата страница?

— Най-отгоре бил изобразен символ. Печат.

— Какъв?

— Трикветра.

Джовани сбърчи чело и остави лулата в пепелника. Замислено начерта трите преплетени извивки на символа в тефтера си, който винаги беше отворен до телефона.

— Джовани?

— Мисля…

— Да, трябва да ме извиниш, за миг реших, че текстът ти е любопитен.

— Хайде де!

— Вторият символ е паун.

Статичното пращене на телефонната линия изпълни тишината.

— Будалкаш ли ме, Луиджи?

— Мелек Таус.

Той пак взе лулата и си дръпна дълбоко, като това посъживи жарта в нея.

— Джооо-вааа-ниии… — измуча Луиджи.

— Трикветра… Паун… Искаш да кажеш, че става въпрос за „Евангелието на Луцифер“?

— Не е ли фантастично?

— Не може да е истинско?

— Че защо не?

— Трябва да е фалшификат. Фалшива версия. Нещо, което някой смотан монах е продиктувал някога през Средновековието и скрил в пещерата, за да заблуди идиоти като нас.

— Говори за себе си, загубен академико!

— Май така и не си прочел статията, която написах миналата година? В Rivista Teologica.

— Естествено, че я четох. Мислиш си, че е твърде хубаво, за да е истина.

— По принцип имам право.

— Поемаш ли задачата, Джовани?

— Задача?

— Необикновено тъп си за професор. О, свещени небеса, възможно ли е да загряваш толкова бавно?

— Защо просто не кажеш какво ти е на сърцето, Луиджи?

— Можеш ли да заминеш за Луксор на мои разноски, да донесеш ръкописа и да започнеш началния анализ?

— Но…

— Джовани, чуй ме! Не смятам да платя на оня египетски задник състоянието, което ми иска, ако ръкописът не е толкова истински, че да надушваш вонящия дъх на Сатаната, докато го четеш!

— Египетските власти одобрили ли са…

— Погрижили сме се за всички формалности.

— Кого си подкупил, Луиджи?

— Забавен си, професоре. И ти знаеш много добре, че ръкописът ще бъде третиран много по-грижливо, ако го донесем тук, в Рим, отколкото ако оставим египетските акули на черната борса и корумпираните им консерватори да го нароят с шкурки и тъпи ножици.

— Нямам намерение да внасям контрабандно ръкопис, който…

— Отпусни се, педантико! Всички разрешения и лицензи са налични.

— Разбира се, трябва да получа одобрението на декана…

— Помогни ми! Дори общинските бюрократи не са такива формалисти като вас, академиците.

— … но аз съм сигурен, че ще получа одобрение за задачата.

— Само това оставаше.

— Въпреки всичко е в интерес на университета и факултета да…

— Добре, разбирам, благодаря-а-а-а. Кога можеш да тръгнеш?

— Колко често има полети до Луксор?

— Резервирал съм ти билет за вечерния до Кайро.

— Вече си поръчал билетите?

— Продължаваш към Луксор утре на ранина.

— Луиджи…

— Знаех, че ще се съгласиш, ти какво си мислиш?

— Не съм ти дал отговор. Казах, че трябва да получа разрешение от шефа ми. Трябва и да намеря детегледачка, довечера ще бъда сам със Силвана. А и някой трябва да изведе Бела на разходка. Разбира се, мога да помоля жената на съседа.

— Ще те взема от вас в пет часа и ще те закарам до летището.

— Така ще спестиш пари за такси?

— Сарказмът изобщо не ти отива.

— Знаеш колко се интересувам от този ръкопис?

— Да! Да докажеш, че не съществува.

— Ставаш невъзможен! Просто защото храня здрав, академичен скептицизъм…

— О, извинявай, най-злополучно предадох погрешната официална версия. Ето я и истинската: В твой и на университета интерес е с безкористен научен идеализъм да защитиш къс културно наследство от вандали и комерсиализирани играчи — каканижеше Луиджи.

— Григорианският университет си запазва правото да участва в търга, когато обявиш ръкописа за продан.

— Бла-бла-бла.

— Луиджи!

— Ще ви струва скъпо.

— И за секунда не съм живял със заблудата, че в тялото ти има дори една честна клетчица.

— Дреме ми дали ръкописът ще попадне у частен колекционер или в ръцете на учени. Еднакво алчни сте всичките.

— Сега говориш на инат, знаеш го. Само че тая дискусия сме я водили и преди — той долови сумтящия смях на Луиджи, — и знам, че не си чак толкова циничен, колкото се опитваш да се изкараш.

— Мисли каквото си искаш.

— И независимо как ще свърши всичко това, ти ще си получиш парите. При условие, че е истински.

— Разбира се, приятелю.

* * *

Пътешествието до Луксор в Египет бе интензивно, трескаво, обгърнато в лепкава топлина, която едва се търпеше, макар и човек да е свикнал на Рим през август. Посети антикваря във вторник точно преди да удари 12 часа. Според уговорката. Антиквариатът беше затворен. Разбира се. В Египет часовете в най-добрия случай са подвеждащи. Жегата бъкаше от мухи. Опита се да убие времето с една лула. Тежкият тютюнев дим го задушаваше дори в сянката на покрива от гофрирана ламарина. Антикварят се появи четиридесет минути по-късно с камион, който изглежда бяха използвали при строежа на Хеопсовата пирамида, без каквото и да било обяснение или извинение. Водеше и някакъв беззъб тип, обгърнат от облак прах и паразити. Оказа се, че беззъбият е козарят, открил ръкописа. Така и смърдеше. С течение на следващите няколко часа Джовани разбра, че всичко в Египет бе относително. Антикварят всъщност беше местен амбулантен търговец, който поназнайваше някоя и друга английска дума и си имаше чичо с връзки в съмнителни антикварски среди в Кайро. Антиквариатът представляваше примитивно магазинче за използвани вещи, вехтошарник, специализирал се да сортира кухненски пособия и съдове от Шестдневната война^[5]. Единственото, в което Джовани откри връзка с историческа библиотека, бе разнебитена етажерка с избелели готварски книги от 50-те. Невероятно, мислеше си той, как тези хора са развили една от най-могъщите и напреднали цивилизации в историята. Под превода на търговеца козарят разказа как търсел коза, за която се опасявал, че е пропаднала в пещера в пустинята. Забелязал нещо в дъното й, но вместо козата открил продълговата глинена делва. Извадил я на слънчевата светлина, отворил я с пет премерени удара с камък — „Нали можеше да съдържа злато и скъпоценни камъни“, ухили се той подкупващо, „да не говорим пък за някой джин“ — и намерил увит в платно ръкопис. Не пропусна да отбележи, че натъкналите се на подобни ръкописи в Наг Хамади спечелили доста, та затова потърсил местния антиквар — последното го каза с дълбоко уважение, като кимна към търговеца, който гордо преведе думите му на английски — „… и ето ни тук“, заключи антикварят със самодоволна усмивка, намекваща, че с парите вече си бе построил плувен басейн. Той и Луиджи предварително се бяха уговорили за условна сума — депозит — за да може Джовани да вземе ръкописа назаем и да провери автентичността му. Търговецът му подаде пакета, а Джовани му връчи пачката банкноти. Египтянинът грейна от въодушевление, докато броеше парите. Беззъбият козар получи дела си, замуча като малоумен и избяга с оплезен език. Ето как се правят сделки в Египет, помисли си Джовани.

Поради закъснения в полетите се наложи да прекара вечерта и нощта в Кайро, където купи надценен флакон с особено специален парфюм за Лучана и алабастрова фигурка на Хор за Силвана.

* * *

— Бела! Не!

Джовани вдигна очи от ръкописа, с лупа в дясната ръка и незапалената лула в лявата, и погледна към бийгъла, който лаеше към него откъм персийския килим в антрето на няколко метра от кабинета. Рядко му се налагаше да повишава тон на кроткия зайчар, изградил си едно трайно безразлично отношение към света, за което Джовани му завиждаше. Нито сирени по главната улица долу, нито тежки стъпки из стълбището или пък звънецът на входната врата бяха в състояние да събудят инстинкта на пазач у Бела. Това го радваше. Нямаше нужда от куче пазач. Освен това ненавиждаше джавкането.

— Мълчи!

Бела оголи зъби сякаш се канеше всеки момент да го захапе за гърлото. Странно, помисли си Джовани, какво ли й става? Кучето избафка равнодушно и се свлече на пода, сякаш някой му бе извадил всичките батерии. Изръмжа за последно и положи глава върху предните си лапи.

— Добро куче!

Текстът беше разделен в две колони — една с клинопис и една с неизвестни знаци. Не разпознаваше никой от езиците. Е, не беше нито езиковед, нито палеограф. И все пак долавяше някакъв модел в хаоса от символи. Взираше се в равните редици, запленен от симетрията. Фантастично. Просто фантастично. Столетията изобщо не бяха повлияли на ръкописа. Как бе възможно да не избледнее? Ами пергаментът? Как, за бога, го бяха обработили, та да се съхрани мек? Уважението към стария пергамент (трябва да беше от животинска кожа) бе една от причините да не запали лулата. Димът можеше да увреди и крехкия материал, и мастилото. Бела лежеше в коридора и ръмжеше. От време на време повдигаше глава и му се зъбеше. Така нетипично за Бела. Той включи радиото. „The Windmills of Your Mind“^[6]. Остана седнал, заслушан. Обичаше тази песен. Неволно си тактуваше с крак.

* * *

Следобеда потегли с колелото към университета с културното съкровище в раницата. Остави ръкописа на техническия им консерватор, Умберто Джали. След редица злополучни кражби пет години по-рано — когато изчезнаха препис на Вулгата^[7] от VI век и реликви, свързани с апостол Павел — техническият отдел бе преместен в по-сигурно крило, защитено с пазачи, стоманени решетки и ключалки с кодове. Умберто бе отделил цялата вечер за работа с ръкописа. Доколкото го познаваше Джовани, щеше да използва и по-голямата част от нощта. Като излезе от технически отдел, той се качи в кантората си на горния етаж. Още не беше завършил доклада за мястото на птиците в демонологията, който бе обещал да изнесе пред някакъв орнитоложки съюз. Прегледа последния лист от текста:

„Моисеевите книги осъждат почитането на богове в образа на птици, летящи по небосвода. Така пише. Навярно това е бил опит да се ограничи идолопоклонничеството, донесено от прииждащи месопотамски племена. Известният археолог Леярд се натъква на редица свещени птици, спадащи към вавилонската и асирийска религия, когато изравя глинените плочки при Нимрод. Тези птици били смятани за вид демони. Имали мистична власт над хората. В древния Вавилон свещени и магически златни фигурки на птици имало в кралския дворец. Финикийците и филистимляните смятали гълъба за свещен. Да, има много примери за религиозно почитане на птици. Ето една интересна характеристика: филистимляните се кланят на птица на плодородието, позната ни като Баал или Велзебуб. Ба’ал Зебуб може да се тълкува и като господар на мухите, и като господар на летящите същества. Израелците смятали Баал за голяма заплаха за Яхве, тъй като заплашвал да заеме мястото му. Пророците им яростно се обявили срещу идолопоклонничеството и до ден-днешен боговете птици Баал и Велзебуб все още се свързват с демоните и сатанизма.“

* * *

Когато се прибра вкъщи, Лучана седеше на стола в антрето. Беше така обезсърчена, както само тя умееше.

— Тежък ден в службата? — попита той.

— Силвана не се е върнала от училище!

Джовани погледна часовника. Трябваше да се е прибрала преди половин час. Опита да успокои Лучана.

— Скоро ще си дойде — повтори й няколко пъти.

Уверенията му не й подействаха. Той взе флакона с парфюм, който й бе купил в Кайро. Бела изджавка. Лучана разтри една капка на китката си и го помириса три пъти.

— Прекрасен е — заключи тя така отнесено, та Джовани се зачуди дали изобщо бе усетила аромата му.

— На Силвана съм донесъл алабастрова фигурка, изобразяваща Хор.

— Кого?

— Знаеш, бога с глава на сокол.

— Сигурно ще му се зарадва.

— Може да се напръскаш с парфюма, преди да си легнем довечера? — Това беше най-големият му флирт от няколко месеца насам. Може би и затова тя го погледна с недоумение. — Арабски нощи — продължи той. — Така се казва парфюмът.

— Наистина ли?

— Казват, че е съставен от наложница, която искала да си подсигури благоволението на султана нощ след нощ.

— Благоволение?

— Сто на сто е просто евтин търговски трик.

— Какво ли може да й се е случило?

— Миличка, просто закъснява.

— Не и Силвана.

— Та нали всички закъсняват от време на време.

— На връщане от училище? Тя е на десет, Джовани!

— Може да са я задържали в час. Може да се е заиграла с някоя приятелка и да е загубила представа за времето. Може да е станала катастрофа и да се е спряла да погледа линейката.

— Катастрофа? Божичко!

— Не със Силвана, тя знае как да се пази, нали я познаваш.

И все пак безпокойството на Лучана обзе и него. Силвана не беше от онези, дето се отплесваха. Беше съвестна и послушна до степен на саможертва. Винаги след училище си идваше право у дома. Винаги.

— Мога да отида да я потърся.

— Да, ще го направиш ли?

Той свирна на Бела, която сякаш се замисли дали изгледите за разходка бяха по-изкусителни от поредната дрямка върху топлия килим. Надигна се мудно и махна с опашка няколко пъти.

* * *

Измина шестте пресечки до училището. Всичко изглеждаше нормално. Поне не бе станал никакъв пътен инцидент.

Беше така уверен, че ще я срещне. Представяше си как ще доприпка при него с танцова стъпка и ще му разкаже, че се е загледала в някоя витрина, че някоя приятелка е нарисувала с тебешир неустоим рай върху тротоара — някакво обяснение, което впоследствие щеше да изглежда тъй просто и очевидно, та двамата с Лучана щяха да се смеят на опасенията си. Е, къде беше? Стигна училището и опита да отвори тежките врати. Беше заключено. Дали бе възможно учителят по погрешка да я е заключил в класната стая? Дали някой райбер в тоалетната не беше заял? Позвъни, но никой не излезе да му отвори. Кога свършваха работа в канцелариите? Нямаше ли поне портиер? Заразхожда се напред-назад с абсурдната надежда някой да се покаже. Никой. На връщане кривна към парка. Беше пълен с деца. Никое обаче не бе Силвана.

* * *

Заключи вратата с надеждата Силвана да седи на кухненската маса и да го чака заедно с Лучана и Бела.

— Ехо? — извика той в тишината. — Силвана?

Лучана заплака. Бела я близна по ръката.

— Възможно ли е да е отишла у някоя приятелка? — попита Джовани.

— Каква приятелка?

— Не знам, няма ли си приятелки?

Лучана го изгледа с празен поглед. Долавяше ли в него обвинение? Та нали десетгодишните си имат приятелки. Тя изрови списък на класа и прегледа имената. Накрая избраха четири, които бяха разпознали и с малко добра воля можеха да считат за приятелки на Силвана. Джовани се обади на всичките. Говори с две майки и баща, които изразиха съжаление, че Силвана не си е вкъщи. В гласовете им звучеше разбиране и грижа. У четвъртото семейство не се обади никой.

Час и половина след обичайното й време за прибиране той се обади на класната й ръководителка. Тя не си беше у дома. После звънна и в болницата. Чувстваше това като някакво проклятие, като че ли самото обаждане превръщаше Силвана от закъсняла в изчезнала или дори по-лошо: ранена. От централата го прехвърлиха в спешното. Някаква сестра провери регистъра с новоприети пациенти. Състрадателно обясни, че нямала сведения за десетгодишно момиченце. Чудно как, но той не изпита облекчение.

— Обадете се в полицията — предложи сестрата.

Послуша я.

— Какво правиш, Джовани? — попита Лучана. Гласът й беше писклив и, да си кажем правата, доста изнервящ. — Какво казаха? Там ли е?

— Не.

— На кого звъниш?

— Полицията.

— Божичко! Полицията?

— За всеки случай, Лучана.

Чу се неколкократно изщракване, преди да отговорят, сякаш в линията се бе намъкнал някой с кастанети.

— Професор Нобиле. — Авторитетен мъжки глас. — С какво мога да Ви помогна?

Изминаха няколко секунди, преди да разбере какво не беше наред. Нямаше как полицията да види от кой номер звънеше, още по-малко пък да знае кой се обажда.

— Откъде знаете кой съм?

— Силвана е добре.

Вълна от объркване и страх, облекчение и безпокойство… Силвана е добре. Полицията се бе погрижила за нея. Беше на сигурно място. В добри ръце. Но какво правеше в полицията? Трябва да й се бе случило нещо. Но какво? Божичко, нали не е — дори не можеше да довърши мисълта си, думата, най-ужасното. Стисна възела на вратовръзката си и го дръпна. В стаята нямаше достатъчно кислород. Силвана е добре.

— Какво й се е случило?

— Джовани? — Гласът на Лучана не бе нищо повече от шепот.

— Силвана е добре, професоре.

— Добре е — каза той на Лучана, като закри слушалката.

— Божичко, благодаря ти!

Той свали ръката си.

— Къде е? Как мога да я прибера?

— Не предприемайте нищо, господин Нобиле.

— Какво означава това?

— Не се обаждайте на никого. Не търсете никого.

— Не разбирам…

— Нито полицията. Нито колеги. Нито приятели.

Нито полицията.

Въпреки влажната топлина и потта, която залепяше ризата за гърба му, той се чувстваше леденостуден и трескав. Полагаше усилия да запази равновесие. Не търсете никого. Нито полицията. Опита да овладее дишането си.

— Силвана! — извика той. Беше въпрос — добре ли е тя? — но само се задъха.

— Джовани? — Гласът на Лучана се доближаваше до истерията. Беше започната да го дърпа за ризата, сякаш искаше да разкъса дрехите му. — Какво се е случило? Джовани? Какво е станало със Силвана?

— Ако не направите каквото Ви кажем, професор Нобиле, със съпругата Ви Лучана никога повече няма да видите Силвана.

— Но…

— Бъдете спокоен. Нито дума на никого. Най-малкото на полицията. Разбирате ли колко сериозно е положението?

— Джовани? — изскимтя Лучана.

— Професор Нобиле?

Той се задушаваше.

— Да… Да! Да, да, да!

— Ще Ви се обадим.

— Но Силвана…

Непознатият прекъсна разговора. Пращенето по линията пак бе изместено от щракащите звуци. Кастанетите, помисли си той. Накрая в линията се вряза нетърпелив глас:

— Да? Полицията? Какво е станало? — Гласът беше по-ясен от предишния.

— Джовани! — изплака Лучана и се вкопчи в него.

— Signore, задържате спешната линия!

— Съжалявам.

— Какво става?

— Съжалявам.

Затвори и погледна Лучана в очите.