Дженифър Блейк
Див жасмин (4)

Глава четвърта

„4 май 1854

Днес ходих да купувам кухненски кърпи от английски лен. Братовчедка ми си донесе такива от своето пътуване из Европа и ми обясни, че ги намерила в магазина «Фортунум и Мейсън». Банално занимание, но тези кърпи са единственото, което Жилбер ми е позволил досега да си купя. Предложи ми го от немай-къде, преди да тръгне от хотела за мебелния магазин. Поръчах една дузина на светлосини карета и се моля той да не ги хареса.

После ме заваля дъжд.

Колко е лесно да напишеш тези обикновени думи, а колко объркващо, бих казала, колко възбуждащо, беше това чувство — съвсем непристойно за почтена, омъжена двайсетгодишна жена като мен.“

Виолета се разхождаше из отдела за хранителни стоки на „Фортунум и Мейсън“, от време на време спираше да погледа кошниците с храна за пикник, пръчките ванилия или кутиите с чай. Отклоняваше всички предложения за помощ. С удоволствие би си купила някои неща, малко сирене и вино например, или малка торта, или пакет бисквити, за да ги занесе в апартамента, който заемаха с Жилбер. Но знаеше, че мъжът й няма да го одобри. Той ужасно държеше да е винаги напълно коректен и щеше да се ужаси при мисълта, че персоналът на хотела може да реши, че той пести, като се храни в апартамента си, вместо да слезе в ресторанта. Бяха отседнали в хотел „Броун“, отворен преди време от слугата на лорд Байрон, факт, който придаваше на хотела допълнителна тежест. На Виолета това й изглеждаше направо демоде.

Изпитваше странно чувство — разхождаше се по улиците сама, не я придружаваше слугиня. На Хермина, неотлъчната й сянка, не й понесе английския климат и сега лежеше с простуда. Но тук, наред с жените, които вървяха придружени от мъж или от приятелка, по улиците се срещаха и не малко очевидно напълно почтени сами жени. Бяха толкова много, че Виолета нямаше основание да се опасява, че нарушава добрите нрави. Сега откри, че отсъствието на придружителка си има и положителните страни. Изпитваше чудесно чувство на свобода, можеше да пазарува без Хермина да наднича през рамото й и да прави пренебрежителни коментари, непрекъснато да се оплаква, че пазарската кошница е много тежка.

Виолета излезе от магазина и се заразхожда безцелно по улицата, като искрено се наслаждаваше на излета си. Спря пред витрина, в която бяха подредени сувенири от голямата изложба на принц Алберт преди три години. Вниманието й привлякоха изящни стъклени кутийки във формата на приказни стъклени замъци. Влезе в една книжарница, за да порови из книгите, изпита огромно изкушение да си купи ръчно подвързано старо, чудесно илюстрирано томче стихове от Уилям Блейк, но в края на краищата не посмя. Беше изминала доста път, когато небето внезапно се смрачи и се чу приглушена гръмотевица.

Носеше чадър, предназначен по-скоро да пази от палещото слънце в Луизиана, а не от английски дъжд. Раираната му коприна беше не само безпомощно тънка, но и съвсем недостатъчна, за да опази широкия й кринолин. Виолета се огледа за наемна карета, но всички бяха заети. Лондончани бяха забелязали промяната на времето много по-бързо от нея.

Хладен вятър запрепуска по улицата. Той издуваше зелените й копринени поли, развя шала от балморалска вълна и лентите, украсяващи малката, елегантна светлозелена шапчица, нагласена доста дръзко върху къдриците й. Огледа се за подслон. Малко по-надолу, на отсрещната страна на улицата видя мраморния сводест вход към малък парк. Вътре цъфтяха огромни кестени и рододендрони, обрамчени от виещи се храсти. В средата имаше павилион от ковано желязо, заобиколен от извитите стволове на дървета гинко.

Първите капки западаха от небето. Виолета отвори чадъра, повдигна полите си и слезе от тротоара на уличното платно. Наведе чадъра пред лицето си, за да го запази от вятъра и се затича към отсрещния тротоар.

Изведнъж се чу шумен тропот на копита, силно цвилене и измъченото скърцане на ръчна спирачка. Мъжки глас високо изруга, изплющя камшик. Виолета отметна чадъра и видя как една карета се носи право към нея. Кочияшът с дебели бакенбарди дърпаше юздите, а огромният сив кон се вдигна на задни крака на сантиметри от нея.

В същия миг стоманена ръка я грабна през кръста. Виеше й се свят, когато се видя наполовина издърпана, наполовина извлечена на тротоара. Стоманените колела на каретата префучаха край нея и вдигнаха в бързото си движение полите на роклята й. Вятърът довя ругатните на кочияша и ядосания вик на пътника, който надничаше през прозорчето.

Яката прегръдка на мъжа и жестоко впитият корсет й пресичаха дъха. Разтреперана и с развълнувани гърди Виолета се опитваше да поеме въздух в притиснатите си дробове, впила поглед в яката на мъжа, който продължаваше здраво да я държи. Монограмът върху златната карфица на вратовръзката му, избродираните върху жилетката нежни папратови листа сякаш танцуваха пред очите й, но тя вече знаеше, че цял живот няма да забрави тези листа. Когато най-сетне се убеди, че няма да припадне от задушаване, тя бавно вдигна поглед.

Първото, което видя, бяха очите му. Бяха толкова светли, добри и сърдечни, въпреки прозрачния си синьо-зелен цвят. Бяха леко дръпнати надолу, веждите прави, а миглите толкова гъсти, че придаваха на погледа му нещо тайнствено. Скулите му бяха високи, би казала славянски, носът прав, брадичката енергична. Извивката на устата му беше строга, но и мека. В бъркотията си беше изгубил шапката, дъждът и вятърът бяха разрошили късо подстриганата му червеникавокестенява коса.

Виолета изведнъж усети учестеното биене на сърцето му под дланите си, пленени между двама им. Тъмният лавандуловосин външен кръг в ириса на кафявите й очи стана още по-тъмен, извитите й черни като катран мигли хвърлиха сянка върху бузите й.

Той веднага я пусна.

— Моля да ме извините, милейди — каза мъжът, отстъпи крачка назад с ръце, вече притиснати към шевовете на панталона, и се поклони.

Още преди да е казал дума, тя вече знаеше, че ще говори с акцент.

— Но моля ви — каза тя тихо. — Дължа ви благодарност.

— Моля ви, недейте. Онова, което направих, не заслужава и да се спомене.

Той се огледа и погледът му падна върху шапката, която лежеше, премазана от каретата, върху мокрия паваж. До нея лежеше нейният чадър с прекършена дръжка, а изпочупените спици стърчаха от развяващите се копринени дрипи. Дъждът продължаваше да се усилва.

— Както виждам, шапката ми е също толкова безполезна, колкото и вашият чадър, в противен случай бих ви го донесъл.

— Не, моля ви, недейте — прошепна тя.

— Но вие трябва да се приберете на сушина. Моля ви, елате.

Той я хвана за ръката и я поведе към железния павилион. Тя го следваше драговолно и вдигна широките си поли, за да може да тича по-бързо. Прекосиха мократа трева, изкачиха малката стълба и се приведоха под водната струя, която се стичаше от покрива. Полите й се усукаха около краката, а после се оправиха, защото тя се обърна към отворената врата.

В приближаващата се буря под сянката на дърветата беше станало толкова тъмно! Дъждът се изливаше като водопад върху свежата пролетна зеленина, трополеше по покрива и плющеше по стъпалата на павилиона.

Виолета гледаше като хипнотизирана пороя, а после потръпна и заразтрива ръце. Студът идваше отвътре, защото ръцете й бяха на топло в ръкавите на кадифеното й жакетче. Върху мъхестата му повърхност се бяха събрали водни капки и тя свали ръкавиците и се опита загрижена да ги отърси. Платът положително беше повреден, а тя беше обличала жакетчето само два пъти. Жилбер нямаше да се зарадва.

Мъжът до нея каза тихо:

— Зная, че не е съвсем според правилата, но тук няма кой да ме представи, тъй че ще ми разрешите може би сам да се представя? — И той наведе отривисто глава. — Ален Масари, на вашите услуги, милейди.

— Как мога да съм толкова неблагодарна и да се поколебая да се запозная с вас? — каза тя и му протегна ръката си в ръкавица. — Но, както разбирам, не сте англичанин. Може би французин? Или италианец?

Очите му весело заблестяха.

— Майка ми беше наполовина французойка, наполовина италианка, а що се отнася до баща ми, той не наричаше своя родина никоя държава, но се наслаждаваше на живота в много страни, най-често в Англия. Кръвта ми е смесена, но аз гледам на себе си като на европеец.

Беше ли това елегантно заобикаляне на факта, че няма право да носи името на баща си и затова е взел майчиното си име? Беше невъзможно да му зададе толкова деликатен въпрос. Освен това нямаше и никакво значение, след като познанството им положително нямаше да е дълготрайно. Тези мисли минаха през главата й, когато изведнъж забеляза, че вече не говорят английски.

— О, та вие говорите чудесно френски, господине.

— Имах чувството, че така ще се чувствате по-свободна. Прав съм, нали?

Тя кимна утвърдително и му обясни, че е от Френска Луизиана. Попита:

— И италиански ли говорите толкова добре?

— За щастие, що се отнася до езиците, имам дарба — отвърна той кратко и погледът му спря на бузата й. Той сбърчи чело, извади от ръкава си носна кърпа. — Ще ми разрешите ли и тази последна привилегия?

Хвана с една ръка брадичката й, обърна лицето й към слабата светлина, проникваща в беседката, и попи с кърпичката дъждовните капки по челото и бузите, дори по миглите й.

Виолета си даваше сметка, че не бива да го допуска, би трябвало поне да протестира, но остана неподвижна. Ръцете му бяха красиви и грижливо поддържани, но по пръстите и дланите си имаше големи мазоли. Неопровержимо свидетелство, че той често върти шпага. Много интересно. Плъзна поглед по лицето му, отбеляза аристократичните му черти и установи с учудване колко задълбочено изпълнява задачата си.

Той не възразяваше срещу безмълвния й изпитателен поглед, но изведнъж я погледна право в очите.

Чудото се случи, беше невероятно, но и неизбежно.

Носната кърпичка се изплъзна от ръката му върху широките й поли, а после на снежнобели дипли върху пода. Думи, прошепнати тихо, молба или ругатня се откъсна от устните му — тя не би могла да каже на какъв език, толкова силно бучеше в ушите й кръвта. Той наведе безкрайно внимателно глава и докосна устните й със своите.

Беше целувка с толкова нежна сладост, такова благоговение, че тя се трогна. Разбра, че от очите й текат сълзи, усети соления им вкус и устните й потрепериха под неговите, кръвта й шумеше като пенесто шампанско. Усещаше се понесена, вдигната във въздуха и вече нямаше никакво значение къде е и коя е. Беше открила сякаш досега скрита част от самата себе си, липсваща част, която сега изпълни докрай празнината и вече не можеше да бъде загубена. Само мигът имаше значение и чувствата, които го правеха неин.

Той вдигна глава, спря поглед на треперещите й, червени като корал меки устни. Бавно, сякаш му струваше нечовешко усилие, се отдръпна от нея и напрегнатите му рамене се удариха в централната подпорна греда на павилиона. Той се обърна и се вкопчи така здраво в стълба, че пръстите му посиняха, а някъде над главите им металната конструкция изскърца.

— Простете ми — измърмори той. — Простете, че се държах така, но аз наистина не исках да проявя неуважение, кълна се.

— Моля ви, не говорете така. — Каза го толкова тихо, че той нямаше да я чуе, ако не я слушаше толкова напрегнато. — Аз, аз, вината е и моя.

Той поклати глава.

— Ще си помислите, че съм пройдоха, който използва положението. Но не е така, впрочем, кой знае, но не го направих предумишлено.

— Разбрах. — Тя погледна широките му рамене, после преплетените си ръце.

— Наистина ли? — обърна се той отново към нея, но продължи да стои на разстояние.

Трепкаща усмивка се появи на устните й.

— Предполагам, че ако беше замислено, щяхте да използвате повече хитрост.

Облекчение и веселост прозвучаха в гласа му, когато каза:

— Да, имате право.

Погледите им се срещнаха за един дълъг миг. Тя се поотдръпна от него и се загледа към парка. После каза само:

— Аз съм омъжена.

Той помълча малко, преди да отговори:

— Зная, видях халката.

Виолета погледна ръката си, рубина, обграден с диаманти върху проблясващата халка, традиционния сватбен пръстен на семейството на Жилбер. Сви ръка в юмрук, за да не се вижда пръстенът. Но в същия миг се изчерви, защото се запита дали не отиде твърде далеч като каза на мъжа, че е семейна, сякаш предполагайки, че това го интересува.

— Къде сте отседнали в Лондон? — попита той.

— На хотел — отговори тя, без да назовава името му. — Ще останем още няколко дена, след което ще посетим и други краища на Великобритания, а после ще прекосим канала и ще отидем във Франция.

— В Париж, естествено.

Тя кимна. Тишината, съпроводена от шумоленето на дъжда, който постепенно отслабваше, този път се проточи. Тя го погледна крадешком, но, ако се съди по присвитите му вежди, той изглеждаше погълнат от не много приятна мисъл. Тя преглътна и каза сподавено:

— Съпругът ми ме чака в хотела, трябва да се прибера час по-скоро.

— Ще ви намеря карета веднага щом спре дъждът.

— Би било много мило от ваша страна.

— Не — каза той, — просто необходимо, дори ако предпочитах да не е така.

Гласът му прозвуча някак глухо, решително. Въпреки това мина известно време преди да помръдне. И тя стоеше неподвижно. Гледаха се с широко отворени очи и напрегнати пребледнели лица.

Пред павилиона дъждът почти беше спрял. Когато облаците отминаха и денят отново стана по-светъл, над парка се разля зеленикаво сияние, сякаш прашец от стрити смарагди. Някъде извика птица, беше умоляващ, протяжен звук. Никой не й отвърна.

Малко по-късно той я качи в една карета. Виолета му каза адреса си, за да го извика на кочияша. Той се дръпна с учтив поклон, напълно коректен, с всичкото дължимо уважение, но очите му бяха станали тъмносиви. Виолета му кимна кратко и вдигна за поздрав ръката си в ръкавица. Кочияшът потегли, а когато се обърна, тя го видя как стои неподвижен и гледа подире й.

Когато Виолета се прибра в хотела, Жилбер още не се беше върнал. Имаше време да съблече мокрите дрехи и да ги даде да ги изсушат и почистят. Остана й дори време да си поръча чай — беше й необходим, за да се справи със студа в себе си и да се овладее.

Когато съпругът й се прибра, тя седеше в синия си пеньоар пред слабия огън в камината в нейната спалня. Виолета остави чашата си, за да налее чай и на него. Той се приближи и я целуна бързо по челото, после се обърна с гръб към огъня и пое чашата. Миришеше на мокро бельо и на тънките пури, които, той го знаеше, й бяха неприятни. Ръката й необяснимо трепереше, докато му подаваше чашата и тя дрънчеше върху чинийката.

— Имаше ли успех при мебелиста? — попита бързо, за да премине по-лесно трудният миг.

— Не особено. Повечето скринове и шкафове, които се правят днес в Англия, са предназначени за малки стаички, като тези тук в хотела. Изглежда не мога да им обясня, че за високите тавани и просторните стаи при нашия климат в Луизиана са необходими по-големи мебели. Свикнали са да мислят само как да се скрият в малки и закътани помещения от студа и не могат да си представят широките, просторни стаи, които спасяват от жегата.

— Но при големия интерес към Индия, която също има топъл климат…

— О, тези англичани! Те очакват Индия да се приспособи към техните навици, в случая към техните мебели, а не обратното.

— Но чудесните паравани и платовете от Изтока, да не говорим за порцелана и за масичките, обковани с месинг — та нали всичко това е на мода.

— Само като декор, не и що се отнася до мебелировката — отвърна той кратко. — Реших да се поогледам за стари мебели, идващи може би от стари господарски домове в провинцията. Те биха имали необходимите ми мащаби.

— Чудесна идея! — съгласи се тя, защото знаеше, че той го очаква.

Жилбер отпи от чая си и продължи:

— Ще е по-добре, може би, да престана да търся тук и да потеглим за Франция. При тази подготовка за война по пристанищата има такова струпване на хора, такъв хаос. Трябва да се превозват амуниции за войските в Турция и в Черно море, тъй че бихме имали сериозни проблеми, ако поискаме да изпратим мебелите за Луизиана по море. Повечето хора смятат, че ще става все по-трудно.

Виолета знаеше, че съпругът й всъщност няма нищо против да е тук, в Европа, докато трае Кримската война. Проявяваше огромен интерес към всичко, което бе накарало коронованите глави на Великобритания, Франция, Австрия и Прусия да се обединят срещу руския цар Николай Първи, който се бе опитал да решава съдбата на Турция, наричана в Европа „болния човек“. Жилбер отиде да си вземе вестника с последните, получени по телеграфа известия за събитията на фронта. Имаше комюнике за навлизането на британските и френските войски в черноморското пристанище Варна, където те трябваше да бранят Константинопол от евентуално нападение на русите.

— Мислиш ли, че наистина ще започнат военни действия? — попита тя.

— Изглежда английският народ е обхванат от военна треска. Абърдийн и кабинетът ще трябва да дадат навярно още преди лятото заповед за нахлуване в Крим, единствено за да успокоят духовете.

— Нападение срещу главната база на руската флота в Севастопол?

— Точно така — беше лаконичният му отговор.

Жилбер се дразнеше, когато тя проявяваше прекалено много разбиране по теми, запазени, според него, само за мъже. Виолета го знаеше, но не се отказа.

— Но щом Англия и франция са съюзници, бихме имали същите трудности при изпращането на мебелите и от Франция, нали?

— Наполеон Трети не се е устремил чак толкова да възпира руските апетити към Турция, затова във Франция подготовката за войната не е напреднала колкото в Англия. Ако не загубим тук прекалено много време, не очаквам да срещнем кой знае какви трудности.

Виолета наклони леко глава.

— Нямам, естествено, никакви възражения, но нали искахме да видим още толкова неща: Бат и Брайтън, езерата, да не говорим за Шотландия и Уелс.

— Нищо не ни пречи да се върнем отново тук, може би по-късно тази година, когато военните действия позаглъхнат при преминаването на зимните квартири. Що се отнася до Бат, можем да се отбием и сега. Необходимостта да пиеш от тамошната минерална вода е достатъчно основание да се поотклоним от пътя си.

— Да, разбира се — каза Виолета, въпреки че й струваше известни усилия.

— А ти как прекара сутринта, cherie? — продължи мъжът й. — Намери ли плата за кърпи?

Тя му разказа за покупката си и за това как за малко не я прегазиха, а също и за градинката, в която намери подслон. За мъжа премълча. Жилбер беше чувствителен съпруг, който долавяше често повече, отколкото му е казано. Беше, освен това, и ужасно ревнив. Предпочете да не му описва случилото се прекалено подробно.

Изведнъж се улови, че оглежда внимателно застаналия пред нея Жилбер. След близо седем години брак все още имаше чувството, че едва го познава. Беше много сдържан човек, който рядко се доверяваше някому.

Част от проблема, предполагаше тя, бе разликата във възрастта. Жилбер беше почти двайсет години по-възрастен от нея. Понякога имаше чувството, че гледа на нея като на дете, което трябва непрекъснато да бъде ръководено и направлявано, а най-вече пазено от външни влияния.

Жилбер Фосие беше богат. Притежаваше захарни и памукови плантации, складове, параход, както и голям парцел в Стария квартал на Ню Орлиънс. Беше се оженил съвсем млад, но жена му беше починала от жълта треска по време на една от непрекъснато завръщащите се епидемии. Беше вложил цялата си енергия, за да умножи богатството си, когато срещна Виолета на първия й бал в операта. Още същата вечер помоли баща й да му разреши да я ухажва.

Виолета не отказа да се ожени за него. Беше едва на седемнайсет, но много разумна. Реши, че Жилбер е твърде изискан — имаше мускулесто тяло и катраненочерна коса, леко посребрена на слепоочията. Почувства се поласкана, че толкова могъщ и заможен мъж е избрал именно нея. От дете я бяха учили да цени стойността на тези неща. Той изглеждаше мъдър и добър, самоуверен и овладян в сравнение с връстниците й — непохватни младежи с разпалени глави. Прие доброволно годежния му пръстен, изпита дори известно задоволство.

Но после дойде брачната нощ и трябваше да разбере, че Жилбер съвсем не е овладян — само като я видеше по нощница и почваше да трепери от глава до пети. Страстното му желание да я притежава беше толкова силно, че я хвърли върху леглото и я облада с непохватно нетърпение, като й причини силна болка.

С течение на времето тези неща ще станат по-приятни и за двама ви — успокои я тогава нейната майка. Но не беше така. В редките случаи, когато беше готова да отвърне на страстния порив на съпруга си, предпазливите й движения така го възбуждаха, че всичко отминаваше, преди да е почнало. Съпругът й си даваше сметка за това, съжаляваше или поне тя си мислеше, че съжалява, но очевидно не беше в състояние нищо да промени. Тя просто понасяше кратките им съвкупления и беше доволна, когато той я оставяше да спи сама.

Въпреки това не се съмняваше, че Жилбер я обича. Но към обожанието си примесваше и толкова силно собственическо чувство, че можеше да прави с часове бурни сцени само защото се е усмихнала на някой мъж, който й е бил представен. Друг път падаше на колене и тя трябваше да му се кълне във вярност, защото се е случило мъж да я погледне два пъти, докато е минавала край него.

Беше добър и щедър, но и същински тиран. Беше умен, но не търпеше някой да се усъмни в знанията му. Самочувствието беше неделима част от него, но ако някой поставеше под съмнение авторитета му, можеше да прояви ужасно упорство. След сватбата понапълня, наедря, особено в кръста, а косата му изтъня и още повече побеля. Очите му, кафяви със зелени петънца край зеницата, хлътнаха още повече, а погледът им стана по-циничен.

Сега той я наблюдаваше под полуспуснати клепачи. Сърцето й замря и тя се опита да избегне погледа му, като се съсредоточи върху съдържанието на чашата чай.

Но не беше изтълкувала добре израза му.

Той взе чашата от ръката й, сложи я на камината, хвана я за ръката и я накара да стане.

— Много възбуждащо, наистина, да те види човек следобед по пеньоар, cherie. Вече си помислих, че не се чувстваш добре. Очарован съм, че не е така.

Виолета се ужаси, когато той докосна закръглените й гърди под вълнения плат.

— Но, Жилбер — каза забързано, — Хермина може да стане, може всеки миг да влезе тук.

— Тя няма да влезе без разрешение.

— Но ще реши, че е твърде странно, ако намери вратата заключена.

— Има ли значение? Освен това много добре знае, че един от поводите за нашето пътуване е да имам по-добра възможност да те накарам да забременееш.

Не можеше да възрази. Хермина, жена със силни инстинкти, би решила, че това е чудесно. Според нея господарката й беше прекалено студена, смяташе, че това е причината още да не е забременяла.

Прислужницата беше убедена също, че Виолета трябва на всяка цена да роди дете, за да подобри и собственото си положение. Като камериерка на господарката беше и без туй много уважавана, но положението й щеше да е блестящо, ако Виолета стане майка на наследника на семейство Фосие. След толкова безплодни години надеждите на Хермина бяха почти угаснали, докато не се заговори за предстоящо пътуване из Европа. Беше убедена, че лечение с минерална вода в Бат или във Висбаден, Германия няма да остане без резултата, за който се молеше всяка нощ. Ако и това не помогне, последната им надежда ще е Лурд. Хермина хранеше безгранична вяра в местата за поклонение и в лековитите минерални извори, особено ако и Жилбер даде своя принос. Без това — казваше тя на Виолета без сянка на усмивка — просто не можело да се мине.

Виолета искаше не по-малко от тях да роди дете. Щеше да има най-сетне кого да обича, едно топло, сладко, мъничко същество, което ще отвръща на любовта й, без да очаква нещо друго. Грижите за детето щяха да изпълнят празнотата на дните й, да й дадат може би основание да откаже Жилбер от нощните му посещения.

Жилбер поведе Виолета по брюкселския килим на рози към масивното легло от червено дърво с кафяво-златен копринен балдахин. Той разтвори пеньоара й, бавно го свали и тя остана само по бельо. Докато Виолета изкачваше ниските стъпала и лягаше върху матрака, той бързо съблече сакото и панталона, събу ботушите, разхлаби вратовръзката и смъкна ризата. После скочи по долни гащи в леглото.

Виолета се покори на желанието му и лежеше кротко, докато той разкопчаваше копченцата на ризата й и я сваляше. Усети горещите му устни на гърдите си, те ги смучеха и ги хапеха болезнено и безмилостно. Когато тя тихичко протестира, той дръпна ластика на гащичките й, свлече ги по бедрата.

После легна бързо върху нея, извади члена си през цепката на долните гащи и го натика между краката й. Тя направи движение да го пресрещне, за да си спести болките. Леглото заскърца под силните му тласъци, балдахинът се разлюля. А после, преди още да е започнал както трябва, Жилбер наведе глава, притисна устни към нейните и проникна с бързо движение на бедрата дълбоко в нея.

Виолета не можеше да диша, а поради тежестта му и да се движи. В отчаянието си от това жалко положение видя изведнъж с вътрешния си поглед лицето на Ален Масари. Сега от дълбокия кладенец на нейното отчаяние бликнаха сълзи, за чието съществуване не беше подозирала. Те напираха под клепачите и търсеха изход. Извика беззвучно името му, чу го как изкънтя в съзнанието й, влагата си проправи път и започна бавно да мокри косата й.

На другата заран върху таблата със закуска, която хотелската прислужничка остави пред вратата на Виолета, беше сложено люляково клонче. Хермина донесе таблата до леглото, после дръпна пердетата от прозорците.

Жилбер ставаше много рано и вече бе отишъл да си купи вестник и да направи сутрешната си разходка. Закусваше другаде, защото веднага усвои английския обичай да започва деня със солидна закуска, а в хотела им сервираха твърде скромно.

Виолета седна, загледана в топлите хлебчета, маслото и кафето — обичайната й закуска. Би предпочела кафе с мляко, но по всяка вероятност в Лондон беше невъзможно да получиш такова нещо, затова се задоволяваше с малко повече каймак в слабото кафе.

Тъкмо разбъркваше каймака, когато люлякът привлече вниманието й. Тя остави лъжичката и взе клончето в ръка. Беше нежнолилаво и още мокро от росата, а ароматът, който се излъчваше от множеството мънички цветчета, беше свеж и сладък, като пръв полъх на пролетта. Вдигна клончето до носа си, за да напълни дробовете си с аромата му и мека усмивка заигра на устните й.

Чак тогава забеляза, че под люляка има писъмце.

Такава сантименталност не можеше да се очаква от Жилбер. Пое почти равнодушно писъмцето и го държа един миг, преди да счупи малкия печат с едва различим герб.

Писмото не беше от Жилбер.

Нямаше подпис и не носеше вест, съдържаше само няколко реда от стих, изписани с черно мастило с енергичен почерк…

„Тя говори езика на любовта,

изрича най-красивите мисли.

Никоя друга клонка не е по-подходяща,

никоя не може повече да обещае.

Девойките се питат

дали цветята не са по-сладки от думите.“

Тя знаеше кой е авторът, жената, написала „Сонети от португалски“, Елизабет Барет Броунинг.

Тя разбираше и смисъла, скрит в този стих.

Намери върху таблата восъчния печат, който бе счупила. Да. Същият герб, който зърна вчера върху иглата за вратовръзка на Ален Масари. Феникс с венец от лаврови клонки личеше и върху восъка.

Да.

Тя потрепери, пое дълбоко въздух, бавно го издиша и прехапа устна. Той си бе спомнил името на хотела, бе открил номера на апартамента, който тя делеше с Жилбер. Само допреди малко трябва да е бил долу на вратата, навярно за да убеди прислужничката да му позволи да сложи клонката върху таблата със закуската й.

О, да, тя разбираше.

Клонка люляк.

На езика на цветята, който Шекспир толкова е обичал, а напоследък романтиците популяризираха отново, люлякът имаше особено значение.

Той означаваше първи тръпки на любовта.