Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wildest Dream, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
Guster (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Дженифър Блейк. Див жасмин

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1994

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-445-014-2

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета

Мениджърът на хотела се ужаси, когато видя опустошената стая на Джолета, чувстваше се искрено засегнат и дълбоко съжаляваше. Откакто ръководеше хотела, такова нещо не му се бе случвало. Кражби — да, но не и подобно варварско разрушение. Изобщо не си представяше как е могло да се случи, подобни неща не бяха в характера на съотечествениците му. Може би тя има враг сред членовете на групата им?

Отношението на хотелиера не облекчаваше положението на Джолета. След опита от досегашното пътуване доста се колеба дали да съобщи за случая в полицията, още повече, че нямаше никакво намерение да разкрива подробности за дневника и за семейството си. Но Рон настоя, а трябваше да се осигури по някакъв начин и възстановяването на хотелската собственост.

Полицията пристигна и се залови много енергично за работа, хората проявиха искрено съчувствие. Направиха подробен протокол за нанесените щети, записаха си външните белези на престъпника и обещаха да направят всичко възможно за залавянето му. Не се надяваха особено, че ще успеят, кражбите в хотели бяха по-скоро редки, издирването затруднено.

Хотелиерът си тръгна скоро след полицаите. Искаше да прати камериерка да смени повреденото спално бельо и да разтреби. Каза, че с удоволствие би предложил на мис Карес друга стая, но, за съжаление, нямало никаква възможност. В разгара на сезона беше невъзможно да се намери дори свободна вана. Не би се разсърдил, ако тя отиде в друг хотел, но по това време на денонощието не е лесно да се намери някъде подслон.

Джолета отвърна, че ще остане и затвори с облекчение вратата след него и извиненията му. От безкрайните въпроси и необходимостта упорито да лъже, че няма представа какво е търсил крадецът, отново я заболя глава. Имаше остра нужда от аспирин.

— Не можеш да останеш тук — каза намръщено Рон.

— Но се налага — възрази тя — жалък опит да се пошегува. — Нали чу какво каза човекът.

— И в моята стая има две легла.

Джолета му хвърли бърз поглед и вдигна чантата си от края на леглото. Лицето му не издаваше нищо, освен загриженост и практично мислене.

— Много мило от твоя страна — каза тя, — но едва ли е необходимо.

— Аз нямаше да съм толкова сигурен. Никак не ми харесва начинът, по който е била опустошена стаята, виж колко неща са разпрани с нож. Какво би сторила, ако онзи тип се върне?

Тя притисна с ръце туптящите си слепоочия, затвори очи и каза:

— Той няма да се върне.

— Как можеш да знаеш?

Беше вече неспособна ясно да разсъждава. Повдигаше й се от болките в главата. Порови в чантата, дано намери някакво лекарство и по такъв начин избягна да го погледне в очите.

Той отиде при нея, взе чантата, намери аспирина и изсипа две хапчета в дланта й.

— Тях ли търсеше?

Тя кимна с безмълвна благодарност. Той влезе в банята и се върна с чаша вода тъкмо когато тя пъхаше хапчетата в устата си. Изчака я да ги глътне и продължи:

— Искаше да кажеш нещо за онзи тип с ножа.

Тя го погледна, извърна лице и въздъхна:

— Добре де, наистина може да се върне.

Откъсна й се от езика. Рон мълчеше. Тя очакваше въпроси, например защо не спомена пред полицаите за подобна възможност. Но той мълчеше, замислен.

Тя преглътна и добави:

— Мъжът явно не е намерил търсеното и сигурно ще реши, че го нося със себе си.

— Точно така — каза той със сарказъм. — Добре, стига, а сега тръгвай, вземи каквото ти е необходимо и да вървим.

— Не, ще залостя прозорците и вратата и нищо няма да ми се случи. — Искаше да поклати глава, но усети такава болка, че не посмя.

Той я погледна право в очите.

— Няма да се нахвърля върху тебе, бъди спокойна. Ще бъдеш в пълна безопасност.

— Убедена съм, но бих предпочела…

— Повярвай, наистина няма да го сторя. Въпреки всичко, което се случи на моста.

Тя облиза устни и се втренчи в стената зад него, после в пода, само и само за да не погледне към него. Гласът му предизвикваше странни неща в стомаха й.

— Не съм и очаквала подобно нещо от теб — каза тя най-сетне.

— Значи, разбрахме се. — Той влезе в банята и събра тоалетните й принадлежности. — От какво имаш нужда? Четка за зъби? За коса? Какво още?

Изпита облекчение от това, че той пое инициативата. Джолета беше готова да остане в стаята си, но нямаше да е спокойна. От друга страна твърде се съмняваше, че нощта с Рон ще бъде толкова братска. Вярваше, че й предлага без задни мисли второто легло в стаята си, но не можеше да забрави и интимния миг на моста. Сигурна беше, че и той няма подобни намерения.

Стаята на Рон беше малко по-спартански обзаведена, но останалото беше същото. Двете легла бяха сложени вдясно под ъгъл, покрай двете стени. Той посочи леглото, в което вече бе спал и сложи нещата й върху другото.

Мигът, в който той се обърна към нея, се оказа мъчителен. Джолета се запита дали и той изпитва същото. Съжаляваше, че няма по-голям опит в подобни ситуации и се чудеше какво да каже, за да поразреди атмосферата, но не можа нищо да измисли.

— Денят беше дълъг — каза той. — Използвай първа банята, ако желаеш.

Тя го погледна крадешком, но не се отзова на предложението му. Вместо това седна на леглото. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, после каза:

— Има нещо, което трябва да знаеш.

Докато тя търсеше думи, той седна в едно от коравите кресла до масичката при прозореца. После каза:

— Относно твоя посетител тази вечер, така ли?

Тя кимна:

— Мисля, че трябва да го знаеш, защото непрекъснато изпадаш в затруднения заради мен. Единственото, което ми е откраднато, са бележките от Лондон.

Разказа му накратко какво се е заела да прави и защо. Беше откровена, навлезе дори в подробности, особено що се отнасяше до отношенията с леля й например.

Рон я слушаше мълчаливо, но много внимателно. Мълча дълго и след като тя свърши. Най-сетне попита:

— Това ли е всичко?

— Какво значи — всичко? — Съмнението в гласа му я пообърка.

— Искам да кажа, сигурна ли си, че този тип иска само бележките и копието от дневника?

— Какво друго би могъл да иска?

Тъмните му очи я оглеждаха внимателно и замислено, когато каза:

— Би трябвало ти да ми обясниш. Помисли само — когато те чу да идваш, онзи тип изгаси и зачака с нож в ръка ти да влезеш.

— Ти мислиш, ти смяташ, че той… — Тя замълча, неспособна да го изрази с думи.

— Той явно не е предполагал, че няма да си сама.

— Не — отговори тя, след като поразмисли. — Но едва ли е искал да ми причини зло. Просто е разбрал, че сигурно нося дневника със себе си.

— Прощавай, но доколкото си спомням, ти ми каза, че си го оставила в Ню Орлиънс? — В гласа му имаше недоверие, яд, но сякаш и смях.

— Нося ксерокопие — обясни тя.

Погледът му беше непроницаем, но се спря за кратко на устните й. Най-сетне каза:

— Хм, предполагам, че няма да се откажеш и ще продължиш?

— Знам ли какво да правя? Мога да възстановя бележките по памет, но колкото повече пиша, толкова по-малко значение придавам на фактите и цифрите, които съм събрала.

— Сигурна ли си, че в дневника няма нищо конкретно относно формулата?

— Почти сигурна.

Той вдигна и отпусна ръце.

— Не бих искал да ти отнемам илюзиите, но досегашната част от пътешествието ти ми се струва твърде безплодна.

— Навярно имаш право — съгласи се тя. Опитваше се да не мисли за завещанието на Мими и за това, което щеше да стане, ако не намери формулата.

— Е да, но пък от друга страна очевидно има хора, които възприемат всичко много сериозно. Само като си спомня как ти откраднаха чантата в Лондон и как за малко не те прегазиха в Париж.

Тя обърна глава и се загледа в шарките на цветя по килима.

— Опитвам се да не мисля за това.

— От това то няма да изчезне.

— Не, но може пък да се откажат, ако стане много трудно.

— Кои са те?

Тя сви рамене, но не го погледна.

— Няма значение.

Рон дълго мълча, после изведнъж попита:

— Не си ли помисляла да изоставиш всичко и да се прибереш у дома?

— Не мога да го направя.

— Защо?

Тя го изгледа упорито.

— Не зная — гордост, инат, любопитство може би. Или е просто нещо, което съм задължена да направя.

Тъмните му сини очи не я изпускаха от поглед. Още няколко секунди беше сякаш готов да продължи да възразява, но после кимна бавно.

— Е, добре, с удоволствие бих ти помогнал.

— Вече го направи. Просто смайващо е, че беше винаги до мен, когато имах нужда от някого.

— Нямах предвид това. Исках да кажа, че бих искал да ти помогна в налудничавото ти търсене.

Тя го изгледа скептично.

— Но толкова неясна надежда едва ли може да те привлича.

Кратка усмивка премина по лицето му и изчезна.

— Ти ме интересуваш, освен това имам склонност към безнадеждните случаи. В момента съм и свободен.

— Това не е игра — изрече тя бавно.

— Не го и приемам така.

Погледът му беше открит и честен. Беше като скала сред силен прилив, толкова сигурен, но и толкова спокоен, седнал срещу нея и протегнал дългите си крака. Тя реши, че е направо смешна със съмненията и предпазливостта си.

— Ако си сигурен, че е така — усмихна се Джолета — и като се има предвид от колко време сме заедно на път, наистина не виждам защо да се отказвам от помощта ти.

Сянка премина по лицето му и за миг сякаш искаше нещо да каже. Но после заключи само:

— Добре, да започнем още утре сутринта. А сега влизай в банята. Път на дамите.

Рон чу шума на водата в банята, стана бавно, отиде до прозореца, облегна се на рамката. Натисна копчето, с което се вдигаха щорите, за да може да погледне навън. Изгледа недоволно заврънкулките, изографисани по стените на къщите в съседните улици. Най-сетне бе постигнал онова, към което се беше стремил от самото начало. Защо тогава се чувстваше толкова зле?

Тя беше толкова доверчива. Наистина ли беше? Пламъчетата в открития й поглед го правеха несигурен. Питаше се какво ли вижда, когато го гледа с огромните си очи с цвят на шери, питаше се какви ли мисли се въртят в главата й.

Толкова много неща би желал да научи за нея.

Не искаше да й причини болка. Преди малко имаше миг, в който бе изпитал непреодолимото желание да се разкрие, всичко да й разкаже. Но мигът отмина. Рискът беше прекалено голям.

Но какво трябваше да направи сега?

Преди всичко да я остави на мира. Ще остане в собственото си легло, в неговата страна на стаята. Нямаше да се втренчва в нея и ще се приближава само ако е крайно необходимо. И никакви влюбени лебеди нямаше повече да го развълнуват.

Тази вечер случката на моста беше грешка. Съзнаваше го много добре, но просто не можа да устои. Беше опасно да се приближава много към нея. Няма да го забравя, колкото и да му е трудно.

Мъжът в нейната стая преди малко го изненада, защото не предвиждаше подобна възможност, не се беше подготвил. За малко да изпрати Джолета до стаята й и да се прибере сам.

Който и да беше човекът, той беше луд и представляваше сериозна заплаха. След пътуването ще трябва да го обясни някому много добре.

Междувременно не биваше да забравя да уреди въпроса с щетите в другата стая. Чувстваше се задължен да го направи.

Значи Джолета държеше дневника в чантата си. Така и предполагаше. Извърна поглед към голямата мека кожена чанта до леглото, на което тя щеше да спи. Приближи се, а после се увери, че вратата на банята е затворена. Бръкна в чантата й извади превързано с ластици дебело топче листа.

Пое внимателно първия лист. Почеркът беше демодиран, почти нечетлив. Странно, че подобно нещо може да създаде толкова проблеми. Дали нямаше да му позволи по-късно да го прочете? Тъй или иначе, все щеше да намери начин да го направи.

Шумът на течаща вода откъм банята спря. Той върна дневника в чантата, отиде до леглото си, легна с кръстосани зад тила ръце. Лежеше така, загледан в тавана, когато Джолета излезе след облак пара от банята.

Беше си четкала косата и сега тя се виеше на влажни къдрици около лицето и по раменете й. Без грим лицето й лъщеше и беше зачервено. Вървеше боса и, доколкото можеше да разбере, не носеше нищо под копринената си тюркоазна нощница. Тънкият, блестящ плат повтаряше нежните извивки на тялото й, докато тя си събираше нещата и ги подреждаше върху скрина.

— Сега всичко е на твое разположение — каза тя весело.

Той трябваше да си напомни, че Джолета има предвид банята, в момента би предпочел да се обърне по корем, но се боеше, че по този начин ще прикрие твърде очебийно въздействието, което тя бе упражнила върху него.

Цялата тази история беше ненормална. Нищо нямаше да излезе. Но щом я е започнал, трябваше да я доведе докрай.

Размисляше да вземе ли душ или не. Може би щеше да е по-добре да остане да си лежи, целият потен. Тя беше толкова чиста, сладка и здрава, толкова прелъстителна със свежестта си, че не би се решил да се приближи към нея такъв. Сега всяко средство да се овладее беше оправдано.

Не, ставаше непоносимо. Един студен душ можеше да му помогне.

Когато той излезе от банята, Джолета вече спеше. Или поне се преструваше, че спи. Беше протегнала едната си ръка покрай главата, миглите хвърляха сенки като полумесеци върху бузите й, дишаше дълбоко и равномерно.

Той беше забравил да си вземе пижамата в банята. Пристегна пешкира, в който се беше увил и запристъпва към куфара си, сложен на пода до неговото легло. Не изпускаше Джолета от поглед, докато измъкна пижамата, все още грижливо изгладена, защото я беше взел само за извънредни случаи.

С панталона на пижамата в ръка отново се изправи. Приближи се, сякаш придръпнат от невидими нишки, към леглото й. Отпусна се бавно на коляно.

Светлината от банята хвърляше жълтеникави отблясъци върху лицето й. Изглеждаше толкова уязвима в съня си. Синьото петънце и малката резка с лейкопласт до косата й го трогнаха дълбоко. Той протегна ръка към нея, но не я докосна. Меката й кожа, сладката извивка на устните бяха така примамливи, че горещи вълни заляха тялото му. Запита се как ли би реагирала, ако легне до нея и я целуне.

Изруга тихичко. Голям успех постигна, няма що.

Надигна се толкова рязко, че в коляното му нещо изплющя като камшик. Вцепени се от страх, че тя може да се събуди и да го види пред себе си.

Минутите течаха. Той леко залитна. Беше капнал. Струваше му се, че са минали светлинни години, откакто не се беше наспивал добре. И може би щяха да минат още няколко светлинни години преди да има възможност да го стори.

Върна се в банята и обу там панталона. Угаси лампата, излезе, отиде на пръсти до леглото и се пъхна под пухената завивка.

Лежеше тихичко и се ослушваше, но не можеше да чуе дъха й. Толкова тихо ли дишаше? Или си бе отишла? Вдигна глава и се вслуша напрегнато.

Тя още беше тук. Още спеше. Беше все така хубава.

Все така недокосната.

 

 

Беше, изглежда, неминуемо двете вдовици, двете най-големи клюкарки в групата да видят как Виолета и Рон излизат сутринта от неговата стая.

А можеше да се избегне. Защото двамата бяха вече закусили и направили сутрешна разходка около хотела. Вече бяха влизали в стаята на Джолета да вземат куфара и останалите й вещи, защото трябваше да напуснат хотела тази заран. Джолета можеше, естествено, да избърза малко и да си прибере сама нещата. Но не, Рон беше настоял да носи кафявата й карирана чанта и собствения си тежък черен кожен куфар.

Когато се качиха в автобуса, хората си зашепнаха, заусмихваха се многозначително. Рон сякаш изобщо не забелязваше какъв интерес предизвикват, но на Джолета това не й се отдаваше толкова лесно. Беше й мъчително да знае, че тези хора правят предположения за интимния й живот и дори си представят може би нея и Рон в леглото. Не беше особено целомъдрена, що се отнася до секса, но смяташе, че някои неща са просто лични.

Когато заеха местата си, на Джолета й се стори, че някои по-възрастни дами оглеждат доброжелателно Рон с избледнелите си очи. Тази сутрин той изглеждаше наистина много добре.

Току-що избръснат, с малко сънен поглед, а когато започна да поздравява всички наред, си сложи една от своите очарователни, сърдечни усмивки.

С широките си рамене и дългите си крака имаше нужда от повечко място на седалката, но се извиняваше така мило, че никой не му правеше забележки. Джолета усети за миг натиска на раменете му, преди да се дръпне от нея, а тя, сякаш подтикната от приказките за тях двамата, си помисли неволно какъв ли любовник е наистина. Много чувствителен навярно, любезен, с чувство за хумор и може би с много хрумвания. Ъгълчето на устата й трепна леко при тази мисъл.

— Какво има? — попита той.

— Нищо — побърза да отговори тя. — Топло ли ти е? Не? Или аз съм се навлякла много, или е от слънцето, което ще пече днес тъкмо откъм нашата страна на автобуса.

Бяха на път за Италия. В Лугано, близо до швейцарската граница трябваше да обядват. Пристигнаха навреме. Шофьорът ги подкани да слязат близо до брега на езерото, а екскурзоводът им посочи няколко ресторантчета и снекбарове покрай пътя. Рон и Джолета ядоха патладжани, запечени с пармезан, пиха червено тосканско вино в чест на скорошното си влизане в Италия. После се разходиха покрай пътя и влязоха в близкия парк.

Паркът беше обграден със зид и вечнозелен жив плет и навярно някога е принадлежал на богат дом. Простираше се край брега на езерото — тихо убежище, в което птичата песен се чуваше по-ясно от шума на уличното движение отвъд стената. Хладните планински води се плискаха в брега с изумителното му многообразие от дървета, а в далечината от нежната сивосинкава мъгла се извисяваха заоблачени планини.

В сянката на дърветата беше прохладно, но слънцето грееше приятно. Въздухът беше изпълнен с аромата на цветята в пищните лехи. Сред прозрачната синева на езерото се стрелна моторница, оставяща зад себе си бяла пенеста диря.

Джолета се разхождаше сред огромните рододендрони и азалии, снимаше лехите, преливащи от теменужки и шибой и се питаше дали Виолета е виждала тази градина и дали тя изобщо е съществувала преди сто и петдесет години. Би трябвало да го знае, но, за съжаление, не беше така. При последното четене на дневника нарочно прелисти само бегло някои страници, за да ги проучи по-късно най-подробно. Но все не й оставаше време да го направи, между другото и заради главоболието, и заради присъствието на Рон.

Оставаше им повече от половин час, преди да се присъединят към групата, ако не искаха да ги оставят тук. Но засега можеха да не бързат. Седнаха на една пейка да се полюбуват на езерото и се да порадват на слънцето и лекия ветрец. Джолета отвори чантата, извади няколко страници от дневника и се опита да намери съответното място.

Вниманието й бе приковано от сцена, разиграла се между Виолета и Ален. Беше епизод, изпълнен с напрежение и копнеж, прераснал в страст. Перото на Виолета бе спряло след описанието на страстна нежност, задъхан шепот и смачкани рози, страниците бяха покрити с мастилени петна, многоточия заместваха думи, необходима беше силна фантазия, за да се разбере всичко. Увлекателно, макар и малко странно четиво.

Минаха няколко минути, преди Джолета да забележи, че Рон чете през рамото й. Тя дръпна страниците и ги притисна към гърдите си, сякаш за да ги защити.

— Защо го направи? — попита той и стана. — Тъкмо започна да става интересно.

Беше го направила инстинктивно, за да скрие нещо, което донякъде я смущаваше. Стана, пъхна дневника в чантата и отговори:

— Не зная, навик, предполагам.

— Ако искаш да ти помогна, трябва да зная какво пише в него.

— Прав си, но ще е по-добре да го оставим за ден, в който ще имаме повече време.

Беше му благодарна, че не настоя. Продължиха пътя си, докато стигнаха до леха с лилави теменужки, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. Джолета спря за миг и се полюбува на кадифените цветчета, които се полюшваха на вятъра.

Навярно с подсъзнателното желание да подготви Рон за дневника, каза:

— Чувал ли си нещо за езика на цветята?

— Искаш да кажеш: незабравки — за спомен, моля те, сърчице мое, спомняй си за мен?

— Точно така — усмихна се тя изненадано, че той разбра толкова бързо, а на всичкото отгоре можа и да цитира Шекспир. — Хората от викторианската епоха са били направо луди по тези неща. В дневника езикът на цветята е използван за тайни послания, нещо като шифър за мъжа, с когото прабаба ми е имала роман. Теменужките са означавали: мисля за теб или мисля за тебе с любов.

— Смяташ, че кодът на цветята би могъл да има нещо общо с парфюма, чиято формула търсиш?

— Премисляла съм и тази възможност, въпреки че не си представям ясно каква по-точно може да е връзката.

— Хм, а за значението на розите не ти ли минава през ума? — Питащият му поглед издаваше, че от доста време чете дневника, без тя да го забележи.

— Розите означават любов, какво друго?

— Правилно — засмя се той, защото тя се опитваше да се измъкне. Беше явно доволен от онова, което тя му каза за дневника, независимо дали е много или малко.

Бяха стигнали отново до пътя край езерото и тръгнаха по него. На стотина метра от тях имаше висок храст с лъскави зелени листа, обсипан с безброй червени като корали цветове.

— Това азалия ли е? — попита Рон и тръгна към храста.

— Може би.

— Ела да го видим.

Джолета хвърли поглед към часовника си. Имаха още време. Тя го последва.

Беше рододендрон, а зад него имаше безброй момини сълзи, още по-нататък алпинеум, в който хиляди жълти и синьо-червени цветя цъфтяха сред мъхестите камъни. Близо до алпинеума си играеше едва проходило момченце. Подхвърляше голяма синя топка и си приказваше само. Косата на детето беше същински платиненорус гъсталак, светлите му сини очи блестяха закачливо. Тичаше доста бързо, а смехът му звучеше кристалночист от преливаща радост. Родителите му седяха съвсем наблизо, на пейката между тях имаше още едно бебе в чанта. И двамата ближеха по един огромен сладолед. Момченцето ритна топката и тя полетя към водата. Рон изтича да я хване и я върна обратно. Малкият се засмя и отново я ритна.

Последва невероятно комична игра. Рон коленичеше върху влажната смарагдовозелена трева, хвърляше се наляво и надясно, за да улови топката. Джолета се забавляваше толкова много, че забрави да поглежда часовника си.

Изтърваха автобуса. Паркингът, на който беше спрял, беше празен. Доскоро виждаха в парка по един-двама души от техния автобус, но сега вече нямаше никого.

Бяха ги предупредили. Неточността се възприемаше като неучтивост към цялата група, заради нея можеше да се провали целият план. Всеки, който не се яви на време на определеното място, ще бъде оставен и трябва да се опита след това да настигне групата. Даваха наистина кратък толерантен срок, но не повече от десет минути.

А те двамата дойдоха с почти половин час закъснение.

— Не го възприемай трагично — каза Рон. — Ще наемем кола и ще ги настигнем във Венеция. Ако не успеем, тогава във Флоренция.

— Куфарите ни са в автобуса — сети се Джолета.

— Ще си купим необходимото.

— Вече го направих веднъж. — Той приказваше с такава лекота за всичко това, че тя изведнъж се усъмни.

— Ти не се трогваш май много, нали? От край време искаш да го направиш, да изоставим останалите, да наемем кола и да продължим сами.

— Представях си предимствата на такъв вариант — каза той предпазливо.

— Аз пък мисля, че го направи нарочно.

Той я изгледа, после попита:

— Ами ако наистина е така?

— Но защо, защо ти трябваше да го правиш?

— Поправи ме, ако греша — каза той, — но имах чувството, че не се чувстваш особено добре в автобуса, откакто се присъединих към вас.

— О, разбирам. Направил си го само заради мен.

— Не съвсем.

Не би могло да се каже, че спокойният му глас е балсам за раздразнените й нерви.

— Няма значение какво съм изпитвала, всеки случай нямах намерение да напускам групата.

— Вече е късно — каза той.

Продължаваше да бъде спокоен, забележката й изобщо не го беше ядосала. И защо не — помисли си тя гневно. Нали беше постигнал своето!