Жорж Сименон
Търпението на Мегре (4)

Четвърта глава

„Златният гвоздей“ на улица „Фонтен“ беше едно нощно заведение с третокласен стриптийз и специализиран магазин за бельо, за дамско бельо, плод на пикантната фантазия, което чужденците отнасяха за спомен от веселия Париж.

Мегре и Лапоант, които бяха оставили колата на Следствената полиция на улица „Шаптал“, вървяха бавно нагоре по улицата, където съвсем различните силуети на нощния свят започваха да се смесват с обикновените хора.

Беше седем часът. Блюстителят на реда в заведението, когото всички наричаха Джо Дебелоръкия, не беше още застанал на поста си пред входа на ресторанта, в синя униформа със златни галони.

Мегре, който го търсеше с поглед, добре го познаваше. Той имаше вид на бивш панаирен боксьор, въпреки че никога не бе слагал тежките от шест до осем унции ръкавици и бе прекарал половината от четиридесетгодишния си живот на сянка — отначало като малолетен в изправителен дом, после в затвора на порции от шест месеца до две години — за глупави кражби, побоища и наранявания.

Интелигентността му беше като на десетгодишно дете и когато трябваше да се справя с някое непредвидено положение, погледът му ставаше мътен, почти умолителен, като на ученик, който не си знае урока.

Намериха го вътре, без ливрея. Той бършеше с парцал канапетата, тапицирани с жълточервеникава кожа, и щом позна комисаря, лицето му стана почти толкова изразително, колкото издялана от дърво глава.

Двамата келнери шетаха, подреждайки заведението — по масите, застлани с покривки, слагаха чинии с вензела на „Златният гвоздей“, чаши и прибори, а в средата — по два стръка цветя в тясна и висока кристална вазичка.

Лампите с розови абажури не бяха запалени, защото слънцето все още позлатяваше отсрещния тротоар.

Барманът Жюстен, по бяла риза с черна връзка, доизбърсваше чашите си, а единственият клиент — дебел мъж с червендалесто лице — пиеше ментовка, седнал на висока табуретка.

Мегре го бе виждал някъде. Лицето му бе познато, но не успя да си спомни веднага кой беше този и къде го бе срещал. Може би на конните надбягвания или тук, в това заведение, или в бюрото си в Ке дез Орфевр?

Монмартър бе пълен с хора, които, макар и преди години, бяха имали вземане-даване с него и които изчезваха за по-късо или по-дълго време било „на лечение“ във Фонтевро или Мелюн, било „сред природата“, докато ги позабравят.

— Добър вечер, господин комисар. Добър вечер, инспекторе — каза Жюстен с непринуден глас. — Ако е за вечеря, подранили сте. Какво да ви предложа?

— Бира.

— Холандска, датска, немска?

Управителят излезе безшумно от задния салон, косата му бе оредяла, лицето — бледо и леко подпухнало, с лилави торбички под очите.

Не беше нито изненадан, нито смутен, запъти се към полицаите, подаде отпуснато ръка на Мегре, ръкува се след това с Лапоант, облегна се с лакът на бара, но не седна. Оставаше му само да си сложи смокинга, за да е готов да посреща клиентите.

— Очаквах да ви видя днес. Бях даже изненадан, че не дойдохте по-рано. Какво ще кажете за това?

Той изглеждаше разтревожен или измъчен от скръб.

— Какво да кажа и за кое?

— Някой в края на краищата все пак го надхитри. Досещате ли се поне малко кой може да е свършил тая работа?

И тъй, въпреки че вестниците не бяха съобщили за смъртта на Манюел, въпреки че Алина бе останала целия ден под наблюдение и не се бе обаждала по телефона никому, в „Златният гвоздей“ знаеха новината.

Ако някой полицай от квартал Терн бе изпуснал нещо, той би се доверил само на репортер. Що се отнася до наемателите на къщата, не личеше да имат каквато и да е връзка с монмартърската среда.

— В колко часа научихте, Жан-Лу?

Управителят, който изпълняваше и службата на оберкелнер, се наричаше Жан-Лу. Полицията нямаше в какво да го упрекне. Родом от департамента Алие, той бе започнал като келнер във Виши. Бе се оженил рано, имаше семейство — синът му учеше в Медицинския факултет, а една от дъщерите му бе омъжена за собственика на един ресторант на „Шанз-Елизе“. Водеше охолен живот във вилата, която си бе построил в Шоази-льо-Роа.

— Не зная — отговори той учудено. — Защо ме питате? Предполагам, че всички са в течение?

— Вестниците не съобщиха за престъплението. Помъчете се да си спомните. Знаехте ли нещо по обяд?

— Струва ми се, че да. Клиентите ни говорят за толкова неща! Ти спомняш ли си, Жюстен?

— Не, но и на бара говореха за това.

— Кой?

Мегре се сблъскваше със закона на мълчанието. Дори ако Пернел — управителят, не беше от престъпния свят и водеше най-порядъчен живот, все пак той бе свързан с тайната чрез една част от клиентелата.

„Златният гвоздей“ не беше вече някогашната кръчма, където се срещаха едва ли не само гангстери, по отношение на които Палмари — собственикът на заведението — не чакаше много да го притиснат, за да даде някое и друго сведение на комисаря.

Ресторантът си бе спечелил богата клиентела. Тук идваха доста чужденци, а към десет-единадесет часа вечерта и красиви жени, тъй като сервираха вечеря до полунощ. Бяха му останали верни и няколко шефове на банди, но това не бяха вече младоците, готови на всякакъв риск. Те си бяха подредили вече живота, повечето имаха жени и деца.

— Бих желал да зная кой пръв ви каза и на двамата.

И Мегре „отиде на риба“, както сам се изразяваше:

— Не е ли някой си Масолети?

Той бе запомнил имената на всички наематели от сградата на улица „Акациева“.

— С какво се занимава той?

— Търгува с автомобили… Италиански автомобили…

— Не го познавам. А ти, Жюстен?

— За пръв път чувам това име.

Чувствуваше се, че и двамата са искрени.

— Виньон?

Никакво пламъче в очите им. Те поклатиха глава.

— Един учител по физкултура на име Детуш?

— Не е известен тук.

— Тони Паские?

— Познавам го — намеси се Жюстен.

— Аз също — побърза да добави Пернел. — Случвало се е да ми праща клиенти. Той е втори барман в „Кларидж“, нали? От месеци не съм го виждал.

— Не се ли е обаждал по телефона днес?

— Обажда се само когато трябва да препоръча специално някой клиент.

— Да не би вашата „горила“^[1] да ви е донесла новината?

Джо Дебелоръкия, който бе чул, плю на земята в знак на отвращение и процеди през изкуствените си зъби: „И това ако не е мръсотия!“

— Джеймс Стюърт, един англичанин? И той ли не? Фернан Барийар?

При всяко име двамата мъже се мъчеха да си спомнят и отново клатеха глава.

— Кой според вас е имал интерес да премахне Палмари?

— Не за пръв път се захващат с него.

— Само че двамата, които го поръсиха с автомата, бяха очистени. И оттогава Палмари вече не излизаше от апартамента си. Кажете ми, Пернел, откога „Златният гвоздей“ смени собственика си?

Лека червенина се появи по бледото лице на управителя.

— Преди пет дни.

— И кой е настоящият собственик?

Той се поколеба само за миг. Разбираше, че Мегре знае и че няма смисъл да лъже.

— Аз.

— От кого купихте заведението?

— От Алина, естествено.

— Откога Алина е истинската собственица?

— Не си спомням датата. Има повече от две години.

— Продажбата изповядана ли е пред нотариуса?

— Всичко, както си му е редът.

— Кой е нотариусът?

— Дегриер на булевард „Перер“.

— Цената?

— Двеста хиляди.

— Нови франка, предполагам?

— Разбира се.

— Платени в брой?

— В брой. Дори ни трябваше доста време, докато изброим банкнотите.

— В чанта или в куфар ги отнесе Алина?

— Не зная. Аз си тръгнах пръв.

— Знаехте ли, че сградата на улица „Акациева“ принадлежи също на метресата на покойния Манюел?

Двамата мъже се чувствуваха все по-неудобно.

— Винаги се носят слухове за това-онова. Какво да ви кажа, господин комисар, аз съм честен човек, както и Жюстен. И двамата сме семейни. Понеже ресторантът е на Монмартър, има всякакви хора между нашите клиенти. А и законът не ни позволява да ги пъдим, освен ако не са много пияни — нещо, което рядко се случва. Човек чува всякакви истории, но предпочита да ги забрави, нали така, Жюстен?

— Точно така.

— Питам се — каза тогава тихо комисарят, — дали Алина има любовник?

Те не трепнаха — нито единият, нито другият, не казаха нито да, нито не, нещо, което донякъде изненада Мегре.

— Никога ли не се е срещала с мъже тук?

— Тя даже не се спираше в бара. Идваше право в бюрото ми на мецанина и проверяваше сметките като делова жена, преди да отнесе предполагаемата й се част.

— Не ви ли учудва, че мъж като Палмари е прехвърлил, както изглежда, на нейно име всичко, или поне голяма част от това, което е притежавал?

— Много търговци и делови мъже прехвърлят имуществото на името на жена си, опасявайки се от възможна конфискация.

— Палмари не беше женен — възрази Мегре, — а и разликата във възрастта им бе тридесет и пет години.

— И аз съм мислил за това. Знаете ли, смятам, че Манюел беше наистина особен. Той имаше абсолютно доверие в Алина. Той я обичаше. Бих се заклел, че никога не бе обичал, преди да я срещне. Той се чувствуваше непълноценен в инвалидното си кресло. Тя бе станала смисъл на живота му — единственото същество, което го свързваше с външния свят.

— А тя?

— Доколкото мога да преценя, тя също го обичаше. Това се случва и на момичета като нея. Преди да се запознае с него, бе срещала мъже, които търсят в нея само жената, без да я считат за човек, разбирате ли? Такива като Алина са по-чувствителни от честните жени към оказваното им внимание, към обичта, към перспективата за един спокоен живот.

Дебелият червендалест мъж на другия край на тезгяха си поръча още една ментовка.

— Веднага, господин Луи.

Мегре тихо попита:

— Кой е този господин Луи?

— Клиент. Не зная фамилното му име, но идва доста често да пийне една-две ментовки, разредени с вода. Предполагам, че е от квартала.

— Беше ли тук за обедния аперитив?

— Беше ли тук, Жюстен? — повтори полугласно Пернел.

— Чакайте, мисля, че да. Пита ме дали нямам някакво предвиждане за не знам кое си конно надбягване.

Господин Луи избърса потното си лице, гледайки чашата си с уморен поглед.

Мегре извади бележника си от джоба, написа няколко думи и го подаде на Лапоант.

„Проследи го, ако излезе. Среща — тук. Ако съм си отишъл, обади се по телефона вкъщи.“

— Кажете ми, Пернел, докато още не сте много зает, ще имате ли нещо против да се качим за малко на мецанина?

Това бе покана, която един управител на ресторант не би могъл да откаже.

— Оттук…

Той беше дюстабанлия и вървеше като паток, както повечето келнери на известна възраст. Стълбата беше тясна и тъмна. Нямаше и помен от лукса и комфорта на ресторанта. Пернел извади от джоба си връзка ключове, отвори една врата, боядисана в кафяво, и те се озоваха в малка стаичка, която гледаше към двора.

Бюрото бе отрупано с фактури, реклами, два телефона, перодръжки, моливи и бланки. По етажерките от светло дърво бяха подредени зелени папки, а на отсрещната стена се виждаха снимки в рамка на госпожа Пернел с двайсет-трийсет години по-млада, на около двайсетгодишно момче и на младо момиче, навело замечтано глава, подпряло с ръка брадичката си.

— Седнете, Пернел, и ме слушайте добре. Да играем открито и двамата, а?

— Аз винаги съм играл честно.

— Вие знаете, че не е така, че не можете да си го позволите — иначе нямаше да бъдете собственик на „Златният гвоздей“. За да ви предразположа, ще ви направя едно откритие, което сега вече е без значение за заинтересования. Когато Манюел купи това, което тогава бе само една кръчма, преди двайсет години, аз идвах понякога тук да пийна една чашка, сутрин, когато бях почти сигурен, че ще го намеря сам. Случвало се е той да ми се обади по телефона или да ми направи дискретно посещение в Ке дез Орфевр.

— Доносник? — прошепна управителят, без много да се изненада.

— Досещал ли сте се за това?

— Не зная. Може би. Предполагам, че това е причината, поради която стреляха по него преди три години?

— Възможно е. Само че Манюел беше хитрец и ако при случай ми даваше сведения за някоя дребна риба, самият той се занимаваше с едри сделки, за които внимаваше да не пророни нито дума.

— Не искате ли да поръчам да ни качат бутилка шампанско.

— Това е почти единственото питие, което не ме изкушава.

— Една бира?

— Засега нищо.

Пернел видимо се измъчваше.

— Манюел беше твърде умен — продължи Мегре, без да престава да гледа събеседника си в очите. — Толкова умен, че никога не съм могъл да открия каквото и да е доказателство срещу него. Той знаеше, че ми е известна поне голяма част от истината. Не си даваше труд да отрича. Гледаше ме спокойно, с лека насмешка и когато това станеше необходимо, издаваше някой от съучастниците си.

— Не разбирам.

— Напротив.

— Какво искате да кажете? Никога не съм работил за Манюел освен като оберкелнер, а след това управител.

— Обаче още на обяд вие знаехте за случилото се. Както казахте, човек чува много неща в бара или ресторанта. Какво мислите вие, Пернел, за кражбите на скъпоценности?

— Това, което разправят вестниците: младоци, които учат занаята и които в края на краищата биват залавяни.

— Не.

— Говори се за един от старите, който стоял наблизо в момента на кражбите, за всеки случай.

— По-нататък?

— Нищо, кълна ви се, че не зная нищо повече.

— Добре! Тогава аз ще ви разправя повече, като съм убеден, че няма да ви науча на нищо ново. Какво рискуват главно крадците на скъпоценности?

— Да бъдат пипнати.

— Как?

— При продажбата на стоката.

— Хубаво! Май че почвате да се досещате. Всички скъпоценни камъни с известна стойност имат, така да се каже, своя самоличност и са познати на хората от занаята. Щом бъде извършена кражба, описанието на скъпоценностите се разпраща не само във Франция, но и в чужбина. Един укривател, ако крадците познават такъв, не би дал повече от десет-петнайсет на сто от стойността на плячката. Почти винаги, когато той пусне след година-две камъните в обращение, полицията ще ги идентифицира и ще тръгне по обратен път към източника. Така ли е?

— Предполагам, че е така. Вие имате повече опит от мен.

— Обаче от няколко години насам периодично изчезват скъпоценности вследствие на обири с „горе ръцете!“ или разбиване на витрини, без някога да сме им открили следите. Какво предполага това?

— Откъде да знам?

— Хайде, Пернел. Човек не работи във вашия бранш трийсет-четирийсет години, без да помирише меда, дори и да не е бръкнал в делвата.

— Не съм от толкова дълго време в Монмартър.

— Първата предпазна мярка е не само да се извадят камъните от едно бижу, но и да се преобразят, нещо, което изисква помощта на някой специалист по сечене и шлифоване на диаманти. Познавате ли вие такъв?

— Не.

— Малко хора ги познават по простата причина, че те са малко на брой не само във Франция, но и в целия свят. Те не са повече от петдесетина в Париж и всички или почти всички са в квартала Маре, около улица „Фран Буржуа“, и представляват малко, твърде затворено общество. Освен това посредниците, търговците на скъпоценни камъни и големите бижутери ги държат под око.

— Не бях помислил за това.

— Шегувате се!

На вратата се почука. Беше барманът, който подаде едно листче на Мегре.

— Донесоха това за вас.

— Кой?

— Прислужникът от магазина за цигари на ъгъла.

Лапоант бе написал с молив на лист от бележник.

„Влезе в телефонната кабина. През стъклото видях, че избира Етоал 42–39. Последната цифра несигурна. После седна в ъгъла и зачете вестник. Оставам.“

— Позволявате ли да си послужа с един от двата ви телефона? Всъщност, защо имате две линии?

— Само една е. Вторият апарат е свързан само с ресторанта.

— Ало! Справки? Тук комисар Мегре от К. П. Бих желал да знам по спешност кой абонат има телефонен пост Етоал 42–39. Последната цифра е съмнителна. Бъдете любезна да ми позвъните тук.

— Сега — каза той на Пернел — ще пия с удоволствие чаша бира. — Сигурен ли сте, че не знаете за господин Луи повечко, отколкото ми казахте?

Пернел се колебаеше, даваше си сметка, че работата става сериозна.

— Лично аз не го познавам. Виждам го в бара. Случва се аз да го обслужа в отсъствието на Жюстен и да разменя с него няколко думи за времето.

— Никога ли не е с компания?

— Рядко. Няколко пъти съм го виждал с младежи и дори съм се питал дали не е педераст.

— Не знаете нито фамилното му име, нито адреса му?

— Винаги съм чувал да го наричат господин Луи с известно почитание. Трябва да живее в квартала, понеже никога не идва с кола…

Телефонът иззвъня. Мегре вдигна слушалката.

— Комисарят Мегре? Струва ми се, че мога да ви дам сведението, което поискахте — казваше старшата на служба „Справки“. — Етоал 42–39 прекрати абонамента си преди шест месеца поради заминаване в чужбина. Абонатът, чийто номер е 42–38, се казва Фернан Барийар и живее…

Комисарят знаеше останалото. Търговският представител на луксозни опаковки, който живееше на същата площадка с Палмари!

— Благодаря ви, госпожице.

— Не искате ли предшествуващите номера?

— За всеки случай…

И имената, и адресите му бяха непознати. Мегре стана тежко, схванат от горещината и от уморителния ден.

— Помислете върху това, което ви казах. Пернел. Сега, когато започвате работа за ваша сметка и сте начело на заведение, което върви добре, би било жалко да имате неприятности, нали? Нещо ми подсказва, че не след дълго пак ще се видим с вас. Един съвет: не говорете много по телефона или иначе за разговора, който току-що водихме. Впрочем луксозните опаковки не ви ли подсказват нещо?

Новият собственик на „Златният гвоздей“ го погледна с непресторена изненада.

— Не разбирам.

— Някои картонажни работилници се специализират в изработването на кутии и пликчета за шоколади, бонбони и т.н. А в това „и тъй нататък“ могат да се включат и кутийките, които в бижутерията заместват скъпите едновремешни скринчета за накити.

Той слезе по тъмната и мръсна стълба, прекоси ресторанта, където сега имаше една двойка в ъгъла и четирима пийнали мъже, които вечеряха на една маса.

Мегре тръгна нагоре по улицата и мина покрай кръчмичката тютюнопродавница, забеляза Лапоант, седнал благоприлично пред аперитива си, и в един ъгъл господин Луи, който четеше вечерен вестник. И двамата се престориха, че не го забелязват, а след минута комисарят се качи в едно такси.

— До ъгъла на улица „Акациева“ и улица „Триумфалната арка“.

Небето стана огненочервено, оцветявайки лицата на минувачите.

Отникъде не полъхваше и Мегре усещаше ризата си залепнала за тялото. По пътя той изглеждаше задрямал, а може би наистина бе дремнал, тъй като думите на шофьора го стреснаха:

— Пристигнахме, шефе.

Той вдигна глава, за да разгледа отдолу нагоре сградата от червени тухли с бели каменни рамки на прозорците, строена навярно към 1910 г. Асансьорът го остави на четвъртия етаж и той замалко не позвъни по навик на вратата отляво.

Пред вратата отдясно трябваше да почака известно време и най-после му отвори пак русата жена, която бе разпитвал следобеда, с пълна уста и салфетка в ръка.

— Пак ли вие! — рече тя без яд, но с изненада. — Седнали сме с мъжа ми да вечеряме.

— Бих желал да му кажа две думи.

— Влезте.

Гостната приличаше на хола в отсрещния апартамент, но не толкова луксозна, с по-обикновен килим. След това се влизаше не в стаята, наричана у Палмари кажиби, а в буржоазна трапезария, обзаведена със селски мебели.

— Това е комисарят Мегре, Фернан.

Един четиридесетгодишен мъж с тъмни мустаци стана от стола си също с кърпа за ядене в ръка. Той бе по риза, с развързана връзка и разкопчана яка.

— Голяма чест е за мен — каза той тихо, поглеждайки ту жена си, ту посетителя.

— Комисарят вече идва днес следобед. Не остана време да ти спомена за това. Той обиколи къщата заради умрелия наемател, звънейки на всяка врата.

— Довършете вечерята си — каза Мегре. — Не бързам.

На масата имаше телешко печено и юфка с домати. Съпрузите седнаха на масата с известно стеснение, а комисарят се настани на края на масата.

— Нали ще пийнете чаша вино?

Шишето с бяло вино, току-що донесено от хладилника, бе изпотено и Мегре не устоя. И не сгреши, защото ставаше дума за едно леко сансерско винце, едновременно тънко и дъхаво, което положително не беше купено от бакалина.

Настана неловко мълчание, когато Барийар и жена му започнаха отново да се хранят под разсеяния поглед на госта си.

— Всичко, което успях да му кажа, бе, че ние не познаваме този Палмари. Що се отнася до мен, аз никога не съм го виждала, а до тази сутрин не знаех и името му. А по отношение на жената…

Мъжът й бе хубав човек, слаб и мускулест, който сигурно имаше успех сред жените, а мустаците му подчертаваха чувствените устни и безупречните зъби, които той откриваше и при най-леката усмивка.

— А ти познаваш ли го?

— Не. Но остави комисаря да говори. Слушам ви, господин Мегре.

У него се усещаше лека ирония, едва прикрита нападателност. Това бе мъжкар, сигурен в себе си, готов да се бие, който не се съмнява нито в чара, нито в силата си.

— Довършете първо яденето си. Голяма обиколка ли направихте днес?

— Квартала на люляците.

— С кола?

— С колата си, разбира се. Имам „Пежо 404“, от която съм много доволен и ми придава тежест. В моя занаят това е важно.

— Предполагам, че носите със себе си куфар с мостри?

— Разбира се, както и всички колеги.

— Ще ви помоля да ми го покажете, след като изядете десерта си.

— Доста неочаквано любопитство, не намирате ли?

— Зависи от каква гледна точка изхожда човек.

— Мога ли да ви попитам дали сте изявили подобен род желания по другите етажи на къщата?

— Не още, господин Барийар. Добавям, че вие имате право да не изпълните молбата ми и тогава ще се обадя по телефона на един твърде симпатичен съдия-следовател, който ще ми изпрати по разносвача заповед за обиск, а при нужда — заповед за задържане. Може би предпочитате да продължим този разговор в бюрото ми в Ке дез Орфевр?

Мегре не пропусна да забележи доста явната противоположност в държането на двамата съпрузи. Жената отвори учудено очи, изненадана от внезапния обрат в тона на разговора, от неочакваното за нея настръхване на двамата мъже. Тя сложи ръка върху ръката на мъжа си и запита:

— Какво става, Фернан?

— Нищо, моето момиче. Не се безпокой. След малко комисарят Мегре ще ми се извини. Когато полицията се намери пред престъпление, което надвишава възможностите й, започва да нервничи.

— Госпожо, вас ли търсиха по телефона преди по-малко от час.

Тя се обърна към мъжа си, сякаш да го попита какво да отговори, но той не я погледна и приличаше на човек, който иска да премери силата на комисаря, мъчейки се да отгатне какво всъщност цели той с въпроса си.

— Аз имах телефонен разговор, а не тя.

— С някой приятел?

— С един клиент.

— Някой търговец на шоколад? Някой сладкар? Или дрогерист? Това е вашата клиентела, нали?

— Доста добре сте осведомен.

— Освен ако не се касае за някой бижутер? Мога ли да ви помоля, господин Барийар, да ми кажете името му?

— Признавам си, че не го запомних, тъй като сделката не ме интересуваше.

— Така ли? Клиент, който ви търси след работно време! Какво собствено искаше той от вас?

— Сегашните цени на стоката.

— Отдавна ли познавате господин Луи?

Ударът попадна в целта. Красивият Фернан се намръщи и даже жена му забеляза, че изведнъж той престана да бъде така самоуверен.

— Не познавам господин Луи. А сега, ако считате за необходимо да продължим този разговор, да минем в кабинета ми. По принцип не намесвам жените в деловата работа.

— Всички?

— Моята, ако искате по-точно. Нали можем да те оставим, мила?

Той го заведе в съседната стая, по размери почти същата като кажибито на Палмари, подредена доста комфортно. Тъй като прозорците гледаха към двора, там беше по-тъмно, отколкото в другите стаи, и Барийар запали лампите.

— Седнете, ако държите на това, и щом като наистина се налага, аз ви слушам.

— Преди малко казахте нещо много забавно.

— Моля ви да вярвате, че нямам никакво намерение да ви забавлявам. Намислили сме с жена ми да отидем довечера на кино, а вие ще ни накарате да изпуснем началото на филма. Какво смешно казах всъщност?

— Че по принцип не намесвате жените в деловата работа.

— Не само аз съм такъв в това отношение.

— Пак ще поговорим за това след малко. Що се отнася до госпожа Барийар, във всеки случай склонен съм на драго сърце да ви вярвам. Отдавна ли сте женен?

— От осем години.

— Същото ли занятие упражнявахте тогава, както днес?

— Почти.

— Разликата?

— Занимавах се с производството в една картонажна във Фонг-не-су-Боа.

— В тази сграда ли живеехте?

— Живеех в малка вила, във Фонтие.

— Да видим куфара с мострите.

Той бе оставен на паркета, вляво от вратата, и Барийар с неудоволствие го вдигна на бюрото.

— Ключа?

— Не е заключен.

Мегре го отвори и както очакваше, всред луксозните кутии, почти всички украсени с вкус, намери и от кутийките, в които бижутерите опаковат часовници и накити.

— Колко бижутерски магазина посетихте днес?

— Не зная. Три или четири. Часовникарите и бижутерите представляват само част от клиентелата ни.

— Водите ли бележки за търговските къщи, които посещавате?

За втори път лицето на Фернан Барийар нервно потръпна.

— Не съм по душа нито счетоводител, нито статистик. Задоволявам се да записвам поръчките.

— И, естествено, пазите копие от поръчките, предадени вече на вашата фирма?

— Може би други постъпват така. Аз се доверявам на шефовете си и гледам да се обременявам с колкото е възможно по-малко книжнина.

— Така че невъзможно ви е да ми представите списък на клиентите си?

— Наистина ми е невъзможно.

— За коя фирма работите?

— „Жело и Син“, на авеню „Гоблен“.

— Тяхното счетоводство сигурно се води по-добре от вашето и утре сутринта ще ги посетя.

— Бихте ли желали най-сетне да ми кажете какво целите с всичко това?

— Един въпрос най-напред. Вие поддържате, че никога не намесвате жените в деловата си работа, нали?

Барийар, който палеше цигара, вдигна рамене.

— Даже ако тази жена се казва Алина и живее срещу вас?

— Не знаех, че се казва Алина.

— Но веднага разбрахте за кого говоря.

— Има само един апартамент срещу нашия, доколкото знам, и само една жена в този апартамент. Случвало ми се е да я срещам по стълбището, да пътувам в асансьора с нея, да я поздравя със сваляне на шапка, но не си спомням да съм я заговарял. Освен да съм продумвал. „Минете, моля…“, когато е трябвало да й държа отворена вратата на асансьора.

— Жена ви в течение ли е?

— В течение на какво?

— На всичко. На търговията ви. На различните ви дейности. На връзките ви с господин Луи.

— Казах ви, че не познавам този господин Луи.

— И все пак само преди час той ви предупреди по телефона, че водя следствие на улица „Фонтен“, и ви предаде отчасти разговора ми с управителя на „Златният гвоздей“ и бармана.

— Какво искате да ви кажа?

— Нищо. Както виждате, аз говоря. Има случаи, в които е по-добре да се играе открито и да се свалят картите пред противника. Можех да изчакам да срещна шефовете ви, да разпитам счетоводителя на авеню „Гоблен“. Те не могат от днес до утре да подправят счетоводните си книги, за да ви избавят от беда. А вие много добре знаете какво ще открия.

— Имена, адреси и цифри. Еди-колко си „Помпадур“ по сто и петдесет франка дузината, еди-колко си…

— Еди-колко си кутийки за бижута по толкова франка за дузина или сто.

— И какво от това?

— Представете си, господин Барийар, че от своя страна притежавам списък на бижутерийните магазини в Париж и предградията, които години наред са били обект на едри кражби било чрез „горе ръцете!“, било за по-бързо чрез счупване на витрината с автомобилна щанга. Започвате ли да разбирате? Аз съм почти сигурен, че в списъка на вашите клиенти, който фирмата „Жело и Син“ ще ми достави, ще намеря горе-долу всички имена от моя списък.

— Дори и да е така, какво от това? Като се има предвид, че аз посещавам повечето от тукашните бижутерии, освен големите фирми, които използуват кутии от кожа, естествено е…

— Не мисля, че такова ще бъде мнението на съдия-следователя, натоварен със случая „Палмари“.

— Защото съседът ми по етаж се е занимавал с бижута?

— Посвоему. А от три години насам, откакто е инвалид, с посредничеството на една жена.

— Затова ли ме питахте преди малко дали…

— Точно затова. А сега ви питам дали сте любовник на Алина Бош и от колко време?

Това стана инстинктивно. Мъжът неволно хвърли поглед към вратата, после, стъпвайки тихо, отиде да я открехне, за да се увери, че жена му не подслушва.

— Ако ми бяхте казали това в столовата, мисля, че щях да ви разбия мутрата. Вие нямате, пък и никой няма право да сее подозрения в едно семейство.

— Вие не ми отговорихте.

— Отговарям ви: не.

— И все още не познавате господин Луи?

— И не познавам никакъв господин Луи.

— Може ли?

Мегре протегна ръка към телефона, набра номера на отсрещния апартамент и позна гласа на Люка.

— Какво прави твоята клиентка?

— Известно време спа, после се реши да хапне резен шунка и едно яйце. Става нервна, крачи из стаите гледа ме с убийствен поглед всеки път, когато мине край мен.

— Не се ли е опитвала да се обажда по телефона?

— Не. Наблюдавам я внимателно.

— Никой ли не е идвал?

— Никой.

— Благодаря. Ще бъда при нея след няколко минути. А докато дойда, моля те да се обадиш в Ке дез Орф-вр да ни изпратят още един човек. Да, тук. Знам, че Бонфис с долу. Искам и втори човек, комуто ще предадеш следното поръчение: първо, да вземе кола. Второ, да я гарира пред входа и да не го изпуска от очи. Трябва да се проследи — ако същият си намисли да излиза сам или с жена си, — на име Фернан Барийар, търговски представител, който живее в апартамента срещу този, където се намираш ти. Да, у него съм. Да свържат телефона му с подслушвателната уредба. Отличителни белези на Барийар: около четиридесетгодишен, метър и седемдесет и пет, буйна тъмна коса, тънки тъмни мустачки, известна елегантност — от типа мъже, които се харесват на жените. Собствената му жена в случай че го придружава, е по-млада от него с десетина години, руса, апетитна, по-скоро пълничка. Оставам тук, докато нашият инспектор дойде долу. Доскоро виждане, старче.

Докато той говореше, търговският пътник го гледаше със злоба.

— Предполагам — попита го почти с меден глас Мегре, — че все още нямате нищо да ми кажете?

— Абсолютно нищо.

— На моя инспектор му трябват десетина минути, за да дойде тук. Възнамерявам да ви правя компания, докато чакам.

— Както обичате.

Барийар седна в едно кожено кресло, взе някакво илюстровано списание от ниската масичка и се престори, че е погълнат от четивото си. А Мегре стана и се зае да изследва стаята подробно, четейки заглавията на книгите в библиотеката, повдигайки преспапието от някакви книжа, надничайки в чекмеджетата на бюрото.

Това бяха дълги минути за търговския представител. Вдигайки от време на време очи от списанието, той поглеждаше към този тромав и спокоен мъж е непроницаемо лице, който като че ли изпълваше кабинета с едрото си тяло, смазваше го с тежестта си.

От време на време комисарят изваждаше джобния си часовник — той не бе могъл да свикне с ръчните часовници и пазеше като скъп спомен от баща си златния хронометър с двоен капак.

— Още четири минути, господин Барийар.

Последният се стараеше да не мърда много, но ръцете му започваха да издават нетърпението му.

— Три минути.

Той се сдържаше все по-трудно и по-трудно.

— Готово! Пожелавам ви лека нощ, очаквайки следващата ни среща, която ще бъде, надявам се, също така сърдечна като тази.

Мегре излезе от кабинета и в трапезарията видя младата жена със зачервени очи.

— Мъжът ми не е направил нищо лошо, нали, господин комисар?

— Него трябва да попитате, мила госпожо. Заради вас бих желал това да е така.

— Въпреки външния си вид той е много нежен и грижлив. Понякога бързо кипва, такъв му е темпераментът, но винаги пръв съжалява за избухванията си.

— Лека нощ, госпожо.

С тревожен поглед тя го изпрати до вратата и го видя да се запътва не към асансьора, а към отсрещната врата.