Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Patience de Maigret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Жорж Сименон. Нощта на кръстопътя. Мегре пътува. Търпението на Мегре

Библиотека „Лъч — Избрано“

 

Редактор: Анна Сталева

Художествено оформление: Иван Марков

Рисунка на корица: Фико Фиков

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Гинка Чикова

Коректор: Янка Събева

 

Френска. Първо и второ издание.

Дадена за набор м. март 1988 година.

Подписана за печат м. август 1988 година.

Излязла от печат м. септември 1988 година.

Поръчка №50. Формат 1/16 60/90.

Печатни коли 17,5.

Издателски коли 17,50. УИК 20,17.

Цена 2,90 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Търпението на Мегре от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Търпението на Мегре
La Patience de Maigret
АвторЖорж Сименон
Първо издание1965 г.
Франция
Издателство„Presses de la Cité“ (Париж)
Оригинален езикфренски
Жанркриминална литература
Видроман
ПоредицаКомисар Мегре
ПредходнаMaigret se défend
СледващаМегре и делото Нахур

„Търпението на Мегре“ (на френски: La Patience de Maigret) е полицейски роман на белгийския писател Жорж Сименон, част от поредицата за комисар Мегре. Романът е издаден през 1965 г. от издателство „Presses de la Cité“ в Париж.

Сюжет

Комисар Мегре разследва убийството на Манюел Палмари – престъпник, който според подозренията на Мегре е участвал в неразкрит до момента обир на бижута...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

  • „Търпението на Мегре“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Лъч“ № 22, 1967 г., 123 с.
  • „Търпението на Мегре“, София, изд. „Тандем – ТМ“, 1993 г., 124 с.
  • „Търпението на Мегре“, в сборника „Нощта на кръстопътя. Мегре пътува. Търпението на Мегре“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Лъч – Избрано“, 1988 г., с.185-277.

Външни препратки

Втора глава

На излизане от къщи Мегре наистина не очакваше да се озове отново на улица „Акациева“, където една седмица преди това бе прекарал толкова тревожни часове. И за него, както и за няколко милиона парижани, просто започваше един хубав слънчев ден. Още по-малко бе очаквал, че към един часа по обед ще седнат заедно със съдията Анслен на една маса в малкото бистро, наречено „При оверняка“.

То бе срещу дома на Палмари — кръчма от едно време, с традиционен цинков тезгях, с аперитиви, които вече почти никой не пиеше освен старците, със съдържателя си в синя престилка, с навити ръкави и лице, пресечено от хубави черни мустаци.

От тавана висяха салами, наденици, обли като мехове сиренета, бутове шунка със сивкава кожичка, сякаш са били държани в пепел, а на витрината се виждаха огромни плоски хлябове, дошли направо от Централния масив.

Зад остъклената врата на кухнята слабата и суха стопанка шеташе около печката.

— Ще обядвате ли? Маса за двама?

Нямаше покривки, но покритите с мушама маси бяха застлани с щампована хартия, на която кръчмарят правеше сметките си. На една плоча беше написано с тебешир:

Морвански кебап

Телешка пържола с леща

Сирене

Домашна пита

Пълничкият съдия сякаш разцъфваше в тази обстановка — той лакомо душеше силната миризма на готвено. Бяха останали само двама-трима мълчаливи посетители — постоянни клиенти, които собственикът наричаше по име.

Тук от няколко месеца се намираше главната квартира на инспекторите, които се сменяваха, за да наблюдават Манюел Палмари и Алина. Единият винаги бе готов да проследи младата жена, щом излезе от къщи.

Засега те си бяха изпълнили задачата.

— Какво мислите за всичко това, Мегре? Нали ми позволявате да ви наричам така, въпреки че това е първата ни среща? Среща, както преди малко ви споменах, която отдавна желаех. Знаете ли, че се възхищавам от вас?

Мегре се задоволи да измърмори:

— Обичате ли пържоли?

— Обичам всички домашни гозби. Аз самият съм син на селянин, а по-малкият ми брат ръководи малкия ни чифлик.

Половин час преди това, на излизане от стаята на Алина, Мегре се изненада, като видя, че съдията чака в кажибито на Палмари.

По това време Моерс бе направил вече първия си доклад пред комисаря. Парафиновата проба се оказа отрицателна. С други думи, Алина не бе стреляла.

— Нито един отпечатък от пръсти по пистолета, който е бил грижливо обърсан, както и по дръжката на вратите, включително и на входната врата на апартамента.

При това съобщение Мегре се намръщи.

— Искате да кажете, че по дръжката не са останали дори и отпечатъците на Алина?

— Точно тъй.

Тогава Алина се намесила:

— Винаги слагам ръкавици, когато излизам, даже и лете, защото мразя да ми са потни ръцете.

— Какви ръкавици носехте тази сутрин, когато пазарувахте?

— Бели памучни ръкавици. Ето ги!

Тя ги извади от ръчната си чанта, която приличаше на малко пътно куфарче. Зелени следи по тях показваха, че наистина бе пипала зеленчук.

— Барон! — викна Мегре.

— Да, шефе!

— Вие ли проследихте Алина тази сутрин?

— Да. Тя излезе малко преди девет часа. Освен ръчната чанта, която виждам тук на масата, носеше и червена мрежа за пазар.

— С ръкавици ли беше?

— С бели ръкавици, както обикновено.

— Не сте ли я изпускали от поглед?

— Не съм влизал в магазините, но не ми убягна нито за миг.

— Не се ли е обаждала по телефона?

— Не. В месарницата доста дълго чака реда си, без да разговаря с домакините, които стояха на опашка като нея.

— Отбелязахте ли в колко часа се върна?

— С точност до минута. В десет без шест.

— Имаше ли вид на човек, който бърза?

— Напротив, изглеждаше ми като че ли се разхожда, бих казал — по-скоро усмихната като някой, който се радва на хубавия ден. Вече беше горещо и забелязах тъмни кръгове под мишниците й.

Мегре също се потеше и чувствуваше ризата си мокра въпреки лекото сако.

— Повикайте Ваше. Така. Кажете ми, Ваше, докато вашият другар следеше Алина Бош, вие останахте на пост пред къщата, нали? Къде бяхте застанали?

— Пред дома на зъболекаря, точно насреща, освен през петте минути, когато си позволих да пийна чаша бяло вино при оверняка. От тезгяха му се вижда много добре входът на сградата.

— Знаете ли кой е излизал и влизал през това време?

— Видях най-напред портиерката, която излезе на входа да изтупа една бърсалка. Тя ме позна и измънка нещо под носа си, тъй като не ни обича и счита надзора ни за лична обида.

— После?

— Към девет и десет излезе младо момиче с рисувална папка под мишница. Това е госпожица Лаванше от семейството на първия етаж вдясно. Баща й е контрольор в метрото. Всяка сутрин тя ходи в едно училище по живопис на булевард „Батиньол“.

— След това? Никой ли не влезе?

— Чиракът на месаря занесе месо, но не зная на кого. Познавам го, защото често го виждам в месарницата на Модюи, малко по-горе на същата улица.

— Кой още?

— Италианката от третия етаж изтупа чергите си на прозореца. Сетне, няколко минути преди десет, Алина се прибра, натоварена с покупки, и Барон се върна при мен. Бяхме изненадани по-късно, като видяхме, че пристига полицейският комисар, последван от съдия-следователя и накрая от самия вас. Не знаехме какво да правим. Помислихме, че поради липса на нареждания най-добре ще бъде да чакаме на улицата.

— Искам рано следобед пълен списък, етаж по етаж, на наемателите на къщата, състав на семействата, занятие, навици и т.н. Заемете се и двамата с тази работа.

— Трябва ли да ги разпитваме?

— Аз сам ще свърша това.

Трупът на Манюел бе изнесен и сигурно в този момент съдебният лекар му правеше аутопсия.

— Ще искам от вас, Алина, да не напускате апартамента. Инспектор Жанвие ще остане тук. Вашите хора отидоха ли си, Моерс?

— Свършиха работата си на място. Ще получим фотографиите и увеличение на отпечатъците от пръстите към три часа.

— Значи въпреки всичко все пак има отпечатъци от пръсти?

— Тук-таме, както винаги, по пепелниците например, по радиото, по телевизора, по грамофонните плочи, по доста предмети, които по всяка вероятност убиецът не е докосвал и които следователно не е счел за нужно да избърше.

Мегре смръщи вежди и едва тогава забеляза, че съдията Анслен следи с увлечение и най-малките промени в израза на лицето му.

— Искате ли да ви изпратя тук сандвичи, деца?

— Не, ще отидем да обядваме след вас.

На площадката на стълбището съдията попита:

— Ще се връщате ли вкъщи за обед?

— Уви, не, въпреки омара, който ме очаква.

— Мога ли да си позволя да ви поканя на обед?

— Вие не познавате квартала като мене. Аз ви каня, ако не се плашите от овернските ястия на едно бистро.

И тъй, те седяха сега на масата, постлана с книжна покривка, и от време на време комисарят вадеше кърпата си от джоба, за да си избърше потта.

— Предполагам, Мегре, че вие считате парафиновата проба за достоверно доказателство? Едно време учих научните методи на разследване, но си признавам, че не съм запомнил много нещо.

— Ако убиецът не е с гумени ръкавици, по тях винаги остават незначителни следи от барут, които се задържат около два-три дни и които парафиновата проба неминуемо открива.

— Не мислите ли, че тази Алина, при която домашната прислужница идва само за няколко часа на ден, си слага гумени ръкавици, поне докато мие съдовете?

— Възможно е. Ще се уверим в това след малко.

Той започваше да гледа дребничкия съдия с любопитство.

— Пържолите са чудесни. Напомнят ми пържолите, които приготвяхме на село, когато колехме прасето. Струва ми се, Мегре, че сте свикнали да водите сам следствията си, искам да кажа, заедно със сътрудниците си, и да изчаквате повече или по-малко окончателни резултати, преди да изпратите доклада си в Прокуратурата и на съдия-следователя, не е ли така?

— Това е вече почти невъзможно. Заподозрените имат право още при първия разпит да изискват присъствието на адвоката си, а адвокатите, които не обичат твърде обстановката в Ке дез Орфевр, се чувствуват по-добре пред съдебно лице.

— Аз останах тази сутрин и пожелах да обядвам с вас не за да упражнявам надзор върху дейността ви, повярвайте ми, а още по-малко, за да я ограничавам. Както ви казах, любопитен съм да видя методите ви и ще получа чудесен урок, като ви гледам как действувате.

Мегре отговори на комплимента с неопределен жест.

— Вярно ли е, че имате шест деца? — попита той на свой ред.

— Ще станат седем след три месеца.

Очите на съдията се смееха, като че ли с това той правеше весела шега на обществото.

— Знаете ли, това е твърде поучително. Още от най-ранна детска възраст децата притежават качествата и недостатъците на възрастните, така че човек се учи да познава хората, като наблюдава как живеят децата.

— А жена ви… — щеше да каже: „А жена ви на същото мнение ли е?“

Но съдията продължи мисълта му:

— Мечтата на жена ми вероятно е била да бъде майка-зайка в зайчарника си. Никога не е тъй весела и безгрижна, както когато е бременна. Тя става огромна, наддава до трийсет кила и ги носи с лекота.

Какъв веселяк и оптимист беше този съдия-следовател и как телешката пържола с леща му се услаждаше в овернскага кръчма, като че ли винаги се бе хранил тук.

— Вие познавахте добре Манюел, нали?

— Повече от двайсет години.

— Един от коравите, нали?

— И корав, и нежен, трудно е да се определи. Когато пристигна в Париж, след като беше скитосвал в Марсилия и по Лазурния бряг, беше див звяр с остри зъби. Такива като него не закъсняват да се запознаят с полицията, изправителния дом, наказателния съд, затвора. Но Палмари, въпреки че се движеше в тази среда, успяваше да мине незабелязан и когато купи от бившия собственик „Златният гвоздей“ — проста кръчма на времето, — не ни кара дълго да му дърпаме ушите, за да ни съобщава сведения относно клиентелата си.

— Бил е един от доносниците ви?

— И да, и не. Държеше се на разстояние, казваше точно колкото трябва, за да бъде в добри отношения с нас. Така например той винаги е поддържал, че не е видял двамата, които са стреляли в момента, когато се е готвел да спуска ролетките. Но като че ли случайно няколко месеца след това двама професионални убийци бяха застреляни в Южна Франция.

— Добре ли се разбираше с Алина?

— Тя беше всичко за него. Не се заблуждавайте по отношение на нея, господин съдия; това момиче въпреки произхода и лошия си живот през първите години не е какво да е. Тя е много по-интелигентна от Палмари и би могла при добро ръководство да си създаде име в театъра, в киното, би могла да има успех в каквото и да е начинание.

— Мислите ли, че тя го е обичала въпреки разликата в годините?

— Опитът ме е научил, че за жените, във всеки случай поне за някои от тях, възрастта е без значение.

— С други думи, не я подозирате в убийство?

— Не подозирам никого и подозирам всички.

По масите бе останал един-единствен клиент, двама други — работници от квартала — стояха до бара. Телешката пържола бе вкусна и Мегре не си спомняше да е ял друг път така добре приготвена леща. Зарече се да дойде някой ден заедно с жена си.

— Доколкото познавам Палмари, тази сутрин пистолетът е бил на обичайното си място зад радиото. Ако Алина не го е убила, убиецът е бил някой, в когото Манюел е имал пълно доверие, вероятно някой, който е имал ключ от апартамента. А от месеци насам, откакто къщата е под наблюдение, Палмари не е приемал никакъв посетител. За да се добере до оръжието, посетителят би трябвало да прекоси салона, чиято врата стои винаги отворена, да влезе в кажибито, да заобиколи подвижното кресло. Ако е някой гангстер, той познава парафиновата проба, а не мога да допусна, че Палмари ще приеме някого с гумени ръкавици. Освен това инспекторите ми не са забелязали никакво подозрително лице да влиза в къщата. При разпита портиерката каза, че не е виждала никого. Чиракът на месаря, който всеки ден разнася покупките по домовете, е вън от подозрение.

— Не би ли могъл някой да проникне в стадата снощи или през нощта и да остане скрит на стълбището?

— Това е една от проверките, които смятам да извърша днес следобед.

— Вие твърдяхте преди малко, че не подозирате никого. Ще ми се сърдите ли, ако ви подозирам, че все пак имате някакво предположение?

— Така е. Само че има опасност това предположение да ме отведе в задънена улица. Сградата е на пет етажа, без да се броят партерът и таванските помещения. Всеки етаж има по два апартамента. Това представлява известен брой обитатели. Месеци наред телефонните разговори на Палмари бяха записвани — всички бяха съвсем невинни. Никога не съм искал да вярвам, че този човек се е откъснал изцяло от света. Наредих да следят Алина при всяко от излизанията й… По този начин се уверих, че й се случваше да телефонира от задната стаичка в магазина на един търговец, при когото тя правеше покупките си. Случваше се също от време на време да се изплъзне от наблюдението ни за няколко часа, като използуваше класическия номер с къщата с два изхода, универсалния магазин или метрото. Аз пазя датите на тези телефонни разговори и на излизанията й. Сравних ги с датите на обирите в бижутерийни магазини.

— Съвпадат ли?

— И да, и не. Не всички. Често телефонните разговори предшествуваха с пет-шест дни някоя кражба на скъпоценности. Тайнствените излизания, обратно, се случваха понякога няколко часа след тези кражби. Направете си сам изводи, без да забравяте, че почти всички обири са извършени от младежи, неосъждани за престъпления и дошли като че ли нарочно от Юга или от провинцията. Ще вземете ли още малко от питата?

Питата беше със сливи — сочна, ухаеща на канела.

— Ако си вземете и вие.

Приключиха обеда с домашна гроздова, със спиртно съдържание най-малко шестдесет градуса, която зачерви бузите им.

— Започвам да си давам сметка… — въздъхна съдията, попивайки на свой ред потта от лицето си. — Жалко, че работата ме задържа в Палатата и че не мога да следя работата ви отблизо. Знаете ли вече откъде да започнете?

— Нямам никаква представа. И да имах някакъв план, след няколко часа щях да бъда принуден да го променя. Засега ще се заема най-напред с обитателите на сградата. Ще ходя от врата на врата като продавач на прахосмукачки. После ще се срещна пак с нашата Алина, която не е казала всичко и е имала време да поразмисли. Това не значи, че ще бъде разговорлива от тази сутрин.

Те станаха след кратък спор кой да плати сметката.

— Аз сам се поканих — протестираше съдията.

— Тук съм като у дома си — настояваше Мегре. — Следващия път, другаде, ще бъде ваш ред.

Съдържателят се обади иззад тезгяха:

— Добре ли се нахранихте, господа?

— Много добре.

Толкова добре, че и двамата се чувствуваха попреяли, особено когато излязоха вън на слънце.

— Благодаря за обеда, Мегре. Не ме оставяйте дълго без новини.

— Дадено.

И докато закръгленият съдия се наместваше зад волана на разнебитената си кола, комисарят влезе отново в сградата, която му ставаше все по-позната.

Бе обядвал добре. В устата си още усещаше вкуса на гроздовата. Топлината, въпреки че предразполагаше към дрямка, бе приятна, слънцето весело грееше.

Манюел също обичаше доброто ядене, гроздовата и тази леност на хубавите летни дни.

В момента той сигурно вече лежеше в едно от металните чекмеджета на съдебномедицинския институт, покрит с грубо платно.

Барон крачеше нагоре-надолу в хола и си свиркаше с уста. Беше свалил сакото си, отворил прозореца и Мегре разбираше, че му се иска по-бързо да иде да обядва, без да пропусне да изгълта най-напред голяма халба бира.

— Можеш да вървиш. Ще оставиш доклада си на бюрото.

Комисарят забеляза Жанвие, седнал по риза, в кажибито със спуснати венециански щори. Когато Мегре влезе, той стана, постави обратно на етажерката евтиния роман, който бе зачел, и взе сакото си.

— Отиде ли си прислужницата?

— Най-напред я разпитах. Не е приказлива. Нова е, наели са я в началото на седмицата. Предишната, изглежда, се е върнала в провинцията, струва ми се, в Бретан, за да гледа недъгавата си майка.

— В колко часа е дошла днес?

— В десет според нея.

В Париж, както и другаде, има няколко вида домашни прислужнички. Тази, наречена госпожа Мартен, принадлежеше към най-неприятната категория — към жените, които са били нещастни в живота си, продължават да бъдат нещастни и поради това се държат така, като че ли целият свят им е крив.

Носеше черна обезформена рокля, износени обувки и гледаше хората изпод вежди, със свиреп поглед, като че ли всеки момент очакваше да я нападнат.

— Нищо не зная — бе заявила тя на Жанвие, преди той да отвори уста. — Нямате право да ми създавате неприятности. Само от четири дни работя в тази къща.

Мегре си представяше навика й да мърмори, докато работи сама по цял ден, прецеждайки през зъби насъбралото се в душата й озлобление.

— Отивам си и никой не може да ми попречи да го сторя. И няма да стъпя повече тук. Знаех си аз, че не са женени и че това рано или късно ще свърши зле.

— Какво ви кара да мислите, че смъртта на Палмари има нещо общо с факта, че не е бил женен?

— Винаги така става, не е ли вярно?

— Откъде влязохте?

— През входа за прислугата — бе отговорила тя кисело. — Навремето, когато бях млада, мнозина щяха да са щастливи да ме поканят през главния вход.

— Видяхте ли госпожица Бош?

— Не.

— Веднага ли влязохте в кухнята?

— Винаги оттам започвам.

— По колко часа работехте на ден?

— Два часа, от десет до дванайсет. Понеделник и събота по цяла сутрин, но, слава богу, няма да стане нужда да работя още една събота.

— Какво чухте?

— Нищо.

— Къде се намираше работодателката ви?

— Не зная.

— Не трябваше ли да получите от нея нареждания?

— Достатъчно голяма съм, за да зная какво трябва да върша, след като ми е казано веднъж.

— А какво трябваше да вършите?

— Да сложа на място покупките, които малко преди това тя бе донесла и които бяха оставени на масата. После да изчистя зеленчука. После да мина хола с прахосмукачката.

— Имахте ли време да свършите всичко това?

— Не.

— Какво чистехте в другите дни след хола?

— Спалнята и банята.

— Без кажибито?

— Кабинета на господина ли? Госпожицата сама се грижеше за него.

— Не чухте ли изстрели?

— Нищо не съм чула.

— Дори гласа на господарката ви, когато е говорила по телефона?

— Вратата беше затворена.

— В колко часа видяхте госпожица Бош тази сутрин?

— Не зная точно. Десет минути или четвърт час след като дойдох.

— Как изглеждаше тя?

— Беше плакала.

— Не плачеше ли вече?

— Не. Каза ми. „Не ме оставяй сама. Страх ме е, че ще припадна Убиха папа.“

— И после?

— После тръгна към стаята и аз я последвах. Тя се хвърли на леглото, започна отново да плаче. След това ми каза: „Когато позвънят, иди да отвориш. Повиках полицията“.

— Не полюбопитствувахте ли за подробностите?

— Хорските работи не ме засягат. Колкото по-малко знае човек, толкова по-добре.

Дори не отидохте да хвърлите един поглед на господин Палмари?

— Какъв смисъл имаше?

— Какво ви е мнението за него?

— Никакво.

— А за работодателката ви?

— Също.

— Вие сте тук от понеделник. Досега виждали ли сте някой да идва?

— Не.

— Никой ли не е поискал да говори с господин Палмари?

— Не. Свършихте ли? Мога ли да си вървя?

— При условие, че ми оставите адреса си.

— Не е далече. Живея в таванския етаж в най-порутената къща на улица „Етоал“ номер 27 „б“. Можете да ме намерите само вечер, тъй като цял ден чистя по къщите. И запомнете добре, че не обичам полицията.

Жанвие свърши да чете на комисаря показанията на жената, които бе стенографирал.

— Отдавна ли си отиде Моерс?

— Преди около три четвърти час. Всичко прерови в тази стая, огледа книгите една по една, както и обложките на грамофонните плочи. Помоли ме да ви кажа, че нищо не е открил. Никакво скривалище в стените, нито двойни чекмеджета в мебелите. За всеки случай обра праха с прахосмукачката и го отнесе за анализ.

— Върви да обядваш. Препоръчвам ти телешката пържола у оверняка, дано само да сервира още по това време. Върни се след това да ме вземеш. Заръча ли на полицейския комисар да не съобщава нищо на журналистите?

— Да. След малко ще се върна. Собствено, исках да ви попитам, съдията не ви ли се стори досаден?

— Напротив. Този човек започва вече да ми харесва.

Като остана сам, Мегре свали сакото си, натъпка бавно лулата си и започна да оглежда наоколо, сякаш се готвеше да става собственик на апартамента.

Подвижното кресло на Палмари, което за пръв път виждаше празно, изведнъж му се стори внушително, още повече че кожата на седалката и на облегалото бе запазила отпечатъка на тялото и личеше дупката, пробита от един от куршумите, заседнал в тапицерията на облегалото.

Той прегледа машинално някои от книгите и плочите, завъртя за миг копчето на радиото, което рекламираше някаква марка за храна на бебета.

Вдигна щорите на прозорците, единият от които гледаше към улица „Акациева“, другият — към улицата на Триумфалната арка.

Цели три години Палмари бе живял от сутрин до вечер в тази стая, напущайки я само за да си легне, събличан от Алина като малко дете.

Ако можеше да се вярва на това, което той твърдеше преди десет дни и което инспекторите потвърждаваха — той не бе приемал никого и единствената му връзка с външния свят освен радиото и телевизията беше неговата приятелка.

Най-после Мегре прекоси хола и почука на вратата на стаята. Като не получи никакъв отговор, той отвори и намери Алина легнала по гръб на огромното легло, с очи, приковани в тавана.

— Надявам се, че не съм ви събудил.

— Не спях.

— Нахранихте ли се?

— Не съм гладна.

— Вашата прислужница съобщи, че няма да идва повече.

— Какво ме интересува това? Да можеше и вие да не идвате повече!…

— Какво ще правите тогава?

— Нищо. Ако убиеха вас, жена ви щеше ли да се радва да нахлуят в апартамента й и да й задават въпрос след въпрос?

— За съжаление налага се.

— Не зная нищо по-жестоко от това.

— А аз зная: убийството.

— И вие подозирате, че съм го извършила аз? Въпреки проверката, която вашият специалист направи сутринта?

— Предполагам, че вие готвите вкъщи?

— Както всички жени, които нямат слугиня.

— Слагате ли гумени ръкавици?

— Не когато готвя, а като чистя зеленчука и мия съдовете.

— Къде са те?

— В кухнята.

— Бихте ли ми ги показали?

Тя стана неохотно, с потъмнели от злоба очи.

— Елате.

Трябваше да отвори две чекмеджета, преди да ги намери.

— Ето. Можете да ги изпратите на вашите майстори. Не съм ги слагала тази сутрин.

Мегре ги пъхна в джоба си, без да продума.

— Противно на това, което мислите, Алина, аз изпитвам голяма симпатия към вас и даже известно възхищение.

— Трябва ли да бъда трогната от това?

— Не. Бих желал да дойдете да си побъбрим малко в кажибито на Манюел.

— А ако не дойда?…

— Какво искате да кажете?

— Ако откажа? Предполагам, че ще ме отведете в бюрото си в Ке дез Орфевр?

— Бих предпочел това да стане тук.

Тя вдигна рамене, тръгна пред него и се отпусна на тясната кушетка.

— Въобразявате си, че ще се объркам, като се окажа пак на местопрестъплението?

— Не. За предпочитане е да престанете да се дърпате, да се браните, да криете от мен това, което рано или късно ще бъдете принудена да ми признаете.

Тя запали цигара, гледайки Мегре с безразличие.

Комисарят посочи креслото на колелца и прошепна:

— Нали искате този, който е сторил това, да бъде наказан?

— Не разчитам на полицията.

— Предпочитате да се заемете сама с тази задача? На колко години сте, Алина?

— Вие знаете, на двайсет и пет.

— Целият ви живот следователно е пред вас. Манюел остави ли завещание?

— Никога не съм се интересувала от това.

— Той имаше ли свой нотариус?

— Не ми е казвал.

— Къде влагаше парите си?

— Кои пари?

— Преди всичко парите, които му носеше „Златният гвоздей“. Известно ми е, че вие сте получавали всяка седмица от управителя сумите, които се падаха на Манюел. Какво правехте с тях?

По лицето й се изписа изражението на шахматист, който премисля всички последствия от предстоящия ход.

— Внасях парите в банката, задържах само парите, които ми бяха нужни за домакинството.

— В коя банка?

— Клона на „Лионски кредит“ на Авенюто на Великата армия.

— На ваше име ли е сметката?

— Да.

— Няма ли друга сметка на името на Палмари?

— Това не зная.

— Слушайте, Алина. Вие сте умно момиче. Досега сте водили с Манюел известен начин на живот, повече или по-малко откъснат от обществото. Палмари беше шеф на банда, един от тези корави мъже, които съумяваха години наред да респектират другите.

Тя посочи с ирония подвижното кресло, после петното от кръв, което още личеше на килима.

— Щом човек като него, който познаваше всички тънкости на играта, се хвана все пак в капана, какво мислите за едно младо момиче, което отсега нататък остава беззащитно? Искате ли да ви кажа моето мнение? Виждам само две възможности. Или тези, които го нападнаха, ще се нахвърлят скоро и върху вас — и няма да ви изпуснат, както не изпуснаха и него. Или пък ще ви оставят на мира. А за мен това ще означава, че вие сте тяхна съучастница. Защото, виждате ли, вие знаете прекалено много, а в тези среди се смята, че единствено мъртвите няма опасност да проговорят.

— Да ме наплашите ли се опитвате?

— Опитвам се да ви накарам да разсъждавате. Вече прекалено дълго си играем и двамата на криеница.

— Нещо, което според вашата теория доказва, че съм способна да мълча.

— Ще ви пречи ли, ако отворя прозореца?

Той отвори този, който не бе огрян от слънце, но вън въздухът не беше по-хладен, отколкото в стаята, и Мегре продължи да се поти. Не се решаваше да седне.

— От три години насам вие живеете тук с Манюел, който не поддържал — както твърдяхте и двамата — никаква връзка с външния свят. Всъщност той е поддържал тази връзка чрез вас. Официално вие се задоволявахте да отивате веднъж, рядко два пъти седмично, да проверявате сметките на „Златният гвоздей“, да получите частта на Палмари и да внесете парите в банката на откритата на ваше име сметка. Обаче често изпитвахте нужда да се отскубнете от надзора на моите инспектори, било, за да водите тайнствени телефонни разговори, било, за да си осигурите няколко часа свобода.

— Бих могла да имам любовник например.

— Не ви ли е малко неудобно да говорите така точно днес?

— Само за да ви покажа, че много предположения са възможни.

— Не, малката ми.

— Не съм малката ви.

— Зная! Казахте ми го няколко пъти вече. И все пак има моменти, когато се държите като малко момиче и тогава човек изпитва желание да ви напляска. Преди малко споменах, че сте умна. Но, изглежда, не си давате сметка в какво гнездо на оси сте попаднали. Да се държите така, докато Палмари беше тук, за да ви съветва и закриля, иди-дойди. Но отсега нататък вие сте сама, чувате ли? Има ли в къщата друго оръжие освен онова, което в този момент е в ръцете на експертите?

— Кухненски ножове.

— А ако си отида и наредя да не ви наблюдават вече…

— Точно това искам.

Той вдигна рамене отчаян. Нищо не й действуваше въпреки отпадналостта й и известно безпокойство, което тя не успяваше напълно да скрие.

— Да подхванем отново разговора от друг край. Палмари беше шейсетгодишен. От петнайсет години насам той бе собственик на „Златният гвоздей“ и държеше заведението сам дотогава, докато недъгът му попречи да се справя с работата. Само от ресторанта е спечелил много пари, но той имаше и други източници на доходи. И въпреки това освен покупката на този апартамент и на мебелите, освен текущите разходи той не харчеше големи суми. Къде се намира натрупаното състояние?

— Много е късно да го питаме.

— Знаете ли дали има роднини?

— Не.

— Не мислите ли, че той, който ви обичаше, се е погрижил тези пари да останат на вас?

— Но това го казвате вие.

— Хора като него, общо взето, мразят да поверяват парите си на банките, защото там е твърде лесно да се открият датите на вноските.

— Продължавам да ви слушам.

— Манюел не работеше сам.

— В „Златният гвоздей“ ли?

— Вие знаете, че не става дума за това, а за скъпоценностите.

— Поне двайсет пъти сте идвали тук, за да му говорите за тези скъпоценности. И успяхте ли да изкопчите нещо от него? Защо тогава смятате, че след като папа умря, ще изкопчите нещо от мен?

— Защото вие се намирате в опасност.

— Какво ви засяга това?

— Няма да ми бъде приятно да повторя заради вас малката церемония от тази сутрин.

На Мегре му се стори, че тя започва да се замисля, но въпреки това, смачквайки цигарата си в пепелника, тя въздъхна:

— Нямам какво повече да кажа.

— Ще ме извините в такъв случай, че оставям един от хората си да дежури денонощно в този апартамент. Друг ще продължи да ви следи, щом излезете навън. И накрая, моля ви официално да не напускате Париж до приключване на следствието.

— Разбрах. А къде ще спи вашият инспектор?

— Няма да спи. Ако решите по което и да е време, че имате нещо да ми кажете, обадете ми се по телефона в бюрото или вкъщи. Ето номера ми.

Тя не пое визитната картичка и в края на краищата той я остави на малката масичка.

— Сега, когато разговорът ни приключи, изказвам ви най-искрените си съболезнования. Палмари бе предпочел да живее извън обществото, но не крия от вас, че изпитвах към него своего рода възхищение. Довиждане, Алина. Звъни се на вратата, сигурно е Жанвие, който се е наобядвал. Той ще остане тук, докато изпратя друг инспектор да го смени.

Мегре за малко не й подаде ръка. Той усещаше, че е развълнувана. Но като знаеше, че няма да отговори на жеста му, той си облече сакото и се отправи към вратата, за да отвори на Жанвие.

— Нещо ново, шефе?

Той направи знак, че няма.

— Остани тук, докато наредя да те заместят. Бди над нея и се пази от задното стълбище.

— В Ке дез Орфевр ли се връщате?

С неопределен жест Мегре въздъхна:

— Не зная.

Няколко минути след това той пиеше бира в една пивница на авеню „Ваграм“. Би предпочел обстановката при оверняка, но в бистрото нямаше телефонна кабина. Телефонът бе поставен на стената до тезгяха и клиентите чуваха разговорите.

— Още една халба, келнер, и няколко жетона за телефона. Да кажем — пет.

Една професионална проститутка с подпухнало лице, намазано с разноцветен грим, му се усмихваше наивно, без да подозира с кого има работа. Той я съжали и за да й спести загубата на време, й даде да разбере, че не е любител.