Ернст Мулдашев
Трагичното послание на древните (3)

Сфинксът гледа към Града на боговете

Юрий Иванович Василиев е главен инженер в нашия Общоруски център за очна и пластична хирургия, макар че няма висше образование. Той обаче е от хората, за които народът казва, че са родени таланти. Юрий Иванович не знае чужди езици, но без да се церемони, се ориентира в инструкциите към приборите на английски и ги натъкмява така, че с нашия огромен комплект от вносно медицинско оборудване нито веднъж не сме търсили чуждестранен сервиз.

— Сигурно флейшът прави номера — мърмори той под носа си, като се опитва да оправи прибора и бърка произношението на английската дума flash (флаш), която означава мълния, блясък.

Юрий Иванович дойде при нас, когато още не бяхме известни и оттогава не ни е напускал. Той също си попийваше, но се отказа и твърди, че е завинаги. С него сме големи приятели, говорим си на „ти“, но винаги ме нарича „шефе“.

Хирургическите ми инструменти точи само Юрий Иванович, като често псува качеството на стоманата.

— Що за стомана е това, що за стомана! Звъня на производителите и им казвам, че стоманата за очния инструмент трябва да бъде здрава, много здрава. Те започват да ми говорят за марката и се оправдават, но всеки техничар трябва да я усеща при допир, да я усеща каква е — здрава или нездрава — често нарежда той, когато точи инструмент.

Естествено е Юрий Иванович Василиев да се ориентира добре в различните марки. Той обаче с някакво шесто чувство е в състояние да определи качеството на стоманата и го прави безпогрешно. Винаги ме е учудвала тази му способност, която изглежда странна и необичайна. Веднъж го попитах:

— Юрий Иванович, кажи ми как определяш качеството на стоманата, а и качеството на заточване на инструмента?

— Дявол го знае, шефе! Идва ми отнякъде. Кое ли пък е странното? Казват, че там, в пирамидите, инструментите сами се заточват. Пипнеш инструмента, позамислиш се и ти идва някакво чувство. Ако е добро и ласкаво, стоманата е добра, ако е лошо, значи и тя е лоша. Здравата стомана винаги дава добро чувство.

Здравата пирамида

Не помня точно, но ми се струва, че беше през 1989 г. Тримата — Юрий Иванович Василиев, аз и Амир Юсупович Салихов, хирург и заместник-директор на нашия център, отпътувахме за Египет, за да извършим очни операции по нашата технология „Алоплант“. Със Салихов оперирахме, а Юрий Иванович ни помагаше, като настройваше операционните микроскопи. През свободния ни ден домакините ни поведоха на екскурзия до пирамидите.

Пирамидите в Гиза и особено пирамидата на Хеопс ни поразиха с величието си. И тримата неволно замълчахме. Амир Салихов съсредоточено гледаше надолу, а Юрий Иванович подръпваше меката част на ухото си…

— Сър, плийз, бай ит (сър, моля, купете това) — провикна се един от търговците на сувенири, които, както и шофьорите на таксита в Москва, атакуваха всеки чужденец.

— Върви по дяволите, махай се, разбираш ли, махай се — на руски каза Юрий Иванович.

— Вери, вери гуд (много, много добре) — повтаряше търговецът, пъхайки под носа му някаква статуетка. — Вери чийп (много евтино), вери, вери чийп…

— Юра, говори на английски, кажи ноу или гоу — посъветва го Амир Салихов.

— Ноу, на теб говоря — най-после произнесе Юрий Иванович. Приближихме се към пирамидата на Хеопс, привлечени от простотата и монументалността на конструкцията, от огромните каменни блокове, положени един върху друг с изключителна точност.

„Кой все пак я е построил?“ — мислех си аз, докато я докосвах и при това кой знае защо усещах собственото си невежество и тъпота. По онова време не разбирах, че пирамидите изпълняват разнообразни функции, една от които е контактът между земния и космическия разум.

— Амир, Юра, не знам защо, но се чувствам много тъп — казах аз.

И двамата ме погледнаха с учудване, но замълчаха. Юрий Иванович потупа пирамидата, замислено почука по нея с пръст и каза:

— Здрава… здрава пирамида.

В този момент, независимо от надигналото се усещане за собствена тъпота, бях щастлив, че аз, селското момче, съм имал възможността да бъда до нея и да изпитам нейното величествено влияние. Усещах се значим, голям и… в същото време много тъп. Струваше ми се, че пирамидата ме гледа, че се рови в мозъка ми.

След като прогоних с усилие на волята сантименталните си пориви, попитах:

— Какво каза, Юрий Иванович?

— Казах, че е здрава, много здрава.

— Как го определяш? Като при стоманата на инструментите?

— Не знам, но усещам, че е здрава.

В същото време едва ли се замислях, че блоковете, от които е изградена пирамидата, са пренесени от десетки километри, че съвременната техника не е в състояние да ги примъкне и така да ги постави един върху друг, че в цепнатината помежду им да не влиза дори острието на нож. Просто не мислех за това — бях погълнат от досадното чувство за собственото ми невежество и тъпота.

По онова време, естествено, не бях чел „Тайната доктрина“ на Елена Блаватская и не знаех, че според нея египетските пирамиди са били построени преди 75 000–80 000 години, когато на острова на Платон в Атлантическия океан са живеели атланти, притежаващи способността да предизвикват антигравитационен ефект чрез психичната си енергия. От популярната литература знаех, че пирамидите са построени преди 4000–5000 години от египтяните, които дори не са познавали колелото. По разбираеми причини дълбоко в душата ми се таеше учудването как полудивите роби под ръководството на жестоки жреци са могли да извършат тази титанична и едновременно високоинтелектуална работа. Моментално обаче прогонвах метежната мисъл, искрено вярвайки, че истината е онова, което е написано в съветската литература.

— Според теб пирамидата е здрава като конструкция или камъкът, от която е построена, е здрав? — невинно попита Амир Салихов.

— Камъкът навсякъде е еднакъв. Тя е направена здраво, невероятно здраво! Поразен съм от техническата мисъл! Да вземем, Амир, два еднакви инструмента. Те могат да не се различават по вида си, но единият да е направен талантливо, а другият — не. Това не е възможно да се измени, не е възможно да се изчисли, може само да се усети. Точно това усещам, пирамидата е направена гениално, здраво, за векове — отговори Юрий Иванович и пак почука по нея със свития си пръст.

Придружаващите ни египетски офталмолози най-после се споразумяха с екскурзовода и той ни поведе във вътрешността на Хеопсовата пирамида, към гробницата на фараона. Проходът, по който се движехме, не беше по-висок от метър и затова се налагаше да вървим приведени, с подгънати колене. Беше неудобно, искаше ми се да падна на колене и така да се движа, но ми беше жал за панталона. Под ъгъл около тридесет градуса проходът се изкачваше и изглеждаше безкраен.

— Нима древните египтяни са били толкова ниски? — изпъшка след мен Юрий Иванович.

Най-после достигнахме залата и видяхме гробницата на фараона. Тя беше празна. Стояхме в залата и ни се искаше само едно — по-бързо да излезем.

— Ами ако светлината изгасне? — неочаквано каза Юрий Иванович и посочи помътнелите малки крушки, прикрепени към тавана на прохода и залата. — В Египет осветлението не е добре: ту гасне, ту светва. Не взехме фенерчета.

Там, в глъбините на великата пирамида, изпитвах само едно — чувство на необяснима тревога. Знаех, че ако светлината угасне, ще се измъкнем, дори опипом. Но тревогата и смесеното с нея чувство на дълбоко негодувание бяха като че ли някак си насочени, неподдаващи се на реално осъзнаване. Тогава не можех и да си помисля, че след няколко години сериозно ще изучавам пирамидите и ще се задълбоча във физиката на фините енергии. В онзи момент ми се струваше, че целият ми живот ще бъде свързан само с хирургията, а пирамидите възприемах като грандиозна екзотика. Не можеше и да ми хрумне мисълта, че трансплантационният материал алоплант, който широко прилагахме в хирургията и наблюдавахме как на неговото място се образуват нови човешки тъкани, по опосредстван логически път е свързан с пирамидите, също както и ред други неща в живота.

По прохода надолу беше по-лесно. Скоро се измъкнахме навън, на Божия свят.

— Ех, колко е хубаво — честно си призна Юрий Иванович.

След това ни заведоха до статуята на сфинкса.

Погледът на сфинкса

Огромният сфинкс лежеше с горделиво вдигната глава. Казаха ни, че го наричат страж на пустинята. Беше отвратително да се слуша как френски войници са стреляли с оръдие и са отчупили част от носа му. Помня, че ме привлече погледът му. Стоях и го гледах в очите. Струваше ми се, че не забелязва никого и се взира някъде в далечината.

— Амир, според теб накъде гледа?

— Не знам. Погледът му обаче е като жив. Усещането ми е, че никога няма да предаде създателя си.

С Амир Салихов се сприятелихме през студентските години, а след това постоянно бяхме заедно — и при походите, и на работа. Дори оперирахме в една зала. Роден в малко уралско село, син на заточени кулаци, Амир бе невероятно приспособен към селската работа: можеше да препуска на кон без седло, да построи дървена къща, беше чудесен рибар и ловец. Той е един от най-значимите руски офталмолози, признат и в чужбина. Любимата му страна е Бразилия, където веднъж се изхитрил да лови пирани и да стреля по крокодили. Основната черта на Амир обаче е неговата надеждност в живота и приятелството. Този човек знае цената на съвестта и никога няма да я опетни. След разгрома на нашето научно направление беше един от първите, който тръгна с мен да градим всичко от нулата в ущърб на собствената си кариера. Амир никога не би те предал, това е точно така. Затова мнението му ми се стори любопитно.

— Амир, защо каза, че сфинксът няма да предаде създателя си?

— Не знам, но имам такова усещане. Появи се тук, пред него.

— Как мислиш, кой е създал сфинкса?

— Само не и египтяните — отсече Амир.

Усещането за собствена тъпота, възникнало у мен до Хеопсовата пирамида, като че ли понамаля. Замислих се. Целият облик на сфинкса излъчваше велика тайнственост. Опитах се, както често правя в медицината, да анализирам ситуацията и да изградя някакви предположения, но в главата ми нищо не влизаше. Неприятното усещане отново се изостри и започна да ме ядосва.

По онова време, разбира се, не знаехме, че дори великата посветена Елена Блаватская не е дала обяснения за произхода на сфинкса и го е нарекла велика загадка на вековете. Не можех да предположа, че след няколко години ще започна да изследвам Генофонда на човечеството, т.е. законсервираните хора в състояние на сомати, намиращи се в дълбоки подземия, и че едно от предполагаемите места за локализирането му ще бъдат подземните кухини, открити при сканиране под сфинкса и египетските пирамиди.

— Кажете ми кой и кога е направил сфинкса? — попитах екскурзовода.

— Сфинксът е направен от древните египтяни преди четири-пет хиляди години — уверено отговори той.

— А накъде гледа сфинксът?

— Сър, не сте първият, който задава този въпрос. Питах историците. Съществуват различни мнения, различни легенди. Казват, че сфинксът гледа към мястото, където са слизали боговете.

— Къде е това място, Земята е добре проучена…

— Извинете, сър — озадачи се екскурзоводът, — аз съм египтянин и никога не съм напускал пределите на страната. Моята работа е да бъда тук, в Кайро, при пирамидите.

— Така да бъде! Сфинксът обаче гледа на изток, нали?

Къде са слизали боговете?

— Значи мястото, където са слизали боговете, е на изток оттук, от Египет?

— Вижте, сър, това е само легенда — смути се екскурзоводът. — Наистина вярвам в Аллах, но може би никакви богове не са слизали на Земята.

— Може би — кимнах аз и мислено очертах линията от сфинкса на изток — река Нил, Червено море, Арабският полуостров, Ирак, Иран, Афганистан и Тибет, по-нататък Китай и Тихият океан, след това Америка. Къде боговете са могли да слязат на Земята? Може би в Ирак? Там са Месопотамия и древният Вавилон. Иран е пристан на религиозния фанатизъм, нямащ нищо общо с истинското разбиране за Бога… А Тибет? Защо пък Тибет? С неговата каменна високопланинска пустош, с лошите условия за живот…

— Шефе, да тръгваме, много е горещо — чух гласа на Юрий Иванович.

— Сега, сега — промърморих аз и в този миг си помислих: „Да не би да съм мръднал? Мисля си за богове, слизали на Земята, старая се да определя мястото, където се е случило. Наистина, не вярвам особено в атеизма, но сериозен учен, при това хирург, да се занимава с приказки за богове… Някак си е несериозно! Ще ме осмеят!“. Тази мисъл обаче здраво бе заседнала в съзнанието ми и пак изплува след години, когато чух легендата за Града на боговете.

— Може би ще успеете да си спомните — обърнах се към екскурзовода — и да ми кажете къде според легендата боговете са слизали на Земята?

— Сър, това е само приказка! Откъде да помня! — усмихна се екскурзоводът. — Сфинксът не е приказка. Той е пред вас.

Да, може би точно сфинксът и египетските пирамиди са истинската приказка, приказка наяве, до която можеш да се докоснеш. Хората строят къщи, за да живеят в тях. Строят дворци, в които провеждат тържествени церемонии. Издигат паметници и се увековечават. Никога обаче не строят пирамиди — в тях не може да се живее и да се организират тържества, а още по-малко ще правят сфинкс, който изобщо не символизира величието на поредния революционер или президент. Хората се грижат преди всичко за собствения си уют и за своята значимост.

Тогава защо са били създадени пирамидите и сфинксът? С каква цел? Стандартните обяснения, че са гробници за фараоните, не издържат на критика, тъй като досега в нито една пирамида не е намерена мумия на фараон, а тайнственото умение на грабителите да проникват във вътрешността на пирамидите предизвиква съмнение. А кого символизира сфинксът? Не е ясно. Волю-неволю се налага изводът, че животът е значително по-сложен, отколкото си представяме, че легендите за боговете може би имат реална почва. Нали виждаме реални пирамиди и сфинкс. Нали и с помощта на съвременната техника те не могат да бъдат изградени.

— Шефе, хайде, горещо е, мозъкът ми се разтапя — отново се обади Юрий Иванович.

Ние ги създадохме

Вечерта египтяните намериха две бутилки уиски. Тъй като пиенето в страната е забранено, заключихме се в хотелската стая. Дозата, която поехме, за нас, руснаците, беше нормална, но алкохолът бързо хвана нашите домакини и те започнаха да вдигат шум, като нещо дърдореха високо на своя език.

— Забраненият плод е сладък — ухили се Юрий Иванович, отпивайки от чашата си.

— Какво ли толкова викат, единият дори хвана ножа — намеси се Амир Салихов.

Наистина, един от тях, силно почервенял, периодично грабваше ножа от масата, размахваше го и крещеше.

— Шефе, попитай го що се е разпенил така — пак се ухили Юрий Иванович.

Намесих се в разговора, египтяните веднага преминаха на английски и разпалено обясниха, че причината за възбудата им е Израел.

— Как може — казваха те — страна като монета да воюва с нас. Евреите искат да заграбят целия арабски свят и да ни превърнат в роби. Това няма да стане, няма! Дори и войските ни да не се справят, ако Израел отново ни нападне, всички ще грабнем ножовете и ще ги изколим до крак.

И единият от тях пак хвана ножа и направи две-три пробождащи движения във въздуха.

— Всичко нормално ли е, шефе? — разтревожи се Юрий Иванович, за когото арабският и английският бяха еднакво неразбираеми.

— Нормално е, Юра. Те се възмущават от евреите.

— Ние сме най-древната нация — все така възбудено продължаваше единият от тях, — построили сме великите пирамиди, създали сме великия сфинкс. Пирамидите и сфинксът говорят за нашето величие. Кой друг е успял да изгради пирамиди? Никой. Скоро нацията ни ще се възроди, не може да не сме първи в света.

Слушах го и си мислех за дълбоката заблуда на египетските араби. Знаех, че арабските племена са дошли на територията на древния Египет в сравнително недалечно историческо време, когато великата империя вече е била в упадък. Колко лесно е обаче да си приписваме грандиозните постижения от древността! Да живееш рамо до рамо с пирамидите, не означава, че имаш уменията да ги построиш или пък да знаеш за какво са били построени. Едва когато след първите хималайски експедиции малко поумнях, спомняйки си за сцената с ножа, започнах да се чудя колко лесно у хората възниква самомнението, че са в състояние да се сравняват с боговете. А пирамидите се издигаха от хилядолетия и с целия си облик мълчаливо казваха на хората, че светът и разумът са значително по-сложни, отколкото си ги представят.

Изминаха няколко години. Настъпила беше 1993 г. През последните две години често бяхме в Мексико, демонстрирайки нашите нови операции при кокоша слепота и други заболявания на ретината. Обикновено отивахме трима — аз, хирургът Венера Галимова и електрофизиологът Рафаел Юсупов.

Венера Галимова е заместник-директор на Центъра, доктор на медицинските науки, професор и хирург от суперкласа. Понякога е за чудене колко сила има у тази дребна красива жена. Тя извършва най-сложните и най-отговорни операции. Нееднократно бях виждал как в моменти на особено хирургическо напрежение гърбът й ставаше мокър и на мен ми дожаляваше. Искаше ми се да й кажа, че оперирането не е женска работа.

С изключителното си обаяние и младоликост Венера Галимова се харесва на мъжете от всички възрасти, както се казва от ембриона до немощния старец. Но като извънредно строга жена, тя никога не допуска мъжа да прекрачи рамките на приличието. Любопитно ми е как представители на мъжкия пол се пъчат пред нея и се стараят да изглеждат по-добре. Помня как в Испания знаменитият офталмолог Баракер по цели дни ни държеше около себе си, а когато мръдвахме настрани, търсеше ни по вътрешноболничната връзка: „Докторас русас, докторас русас!“ — все заради Венера.

В Мексико правехме операции на т.нар. безнадеждно болни, като независимо от нас резултатите бяха оценявани от специално създадена комисия от тяхното Министерство на здравеопазването. Много се сприятелихме с две операционни сестри — Силвия и Мария, както и с анестезиолога Хосе-Луис. Той дълго се държа, но в крайна сметка също падна пред Венера Галимова. Веднъж попита мен и Рафаел Юсупович дали може да ухажва доктор Венера. Отговорихме му: „Опитай, но едва ли ще излезе нещо“.

Хосе-Луис започна своята любовна атака в момент, когато след операции пиехме чай.

— Венера, знаете ли, че съм чистокръвен ацтек?

— Така ли? Мислех, че сте испанец.

— Не, представител съм на най-древната нация на Земята, построила великите мексикански пирамиди. Нима приличам на испанец?

— Как да ви кажа, мъничко приличате.

— Искам да ви обясня — продължи Хосе-Луис, — че ацтеките се различават от маите. Външно като че ли си приличаме, но точно ние, ацтеките, сме построили пирамидите. Били ли сте на мексиканските пирамиди?

— Да, няколко пъти.

— Какви са ви впечатленията?

— Грандиозно е. Дори се качих на пирамидата на Слънцето, но не се реших на пирамидата на Луната, стъпалата са много високи — отговори Венера.

— Пирамидата на Слънцето олицетворява Слънцето, а пирамидата на Луната — Луната — ни в клин, ни в ръкав реши да внесе яснота Хосе-Луис. — Когато се качиш на пирамидата на Слънцето, трябва да гледаш Слънцето, а когато се качиш на пирамидата на Луната — Луната. Така е прието при ацтеките. Венера, когато бяхте на пирамидата на Слънцето, вие гледахте ли Слънцето?

— О, не знам. Беше горещо, то бе навсякъде…

— Каня ви на пирамидите, ще се качим на пирамидата на Слънцето и ще го гледаме, а когато наближи вечерта, ще бъдем на пирамидата на Луната. Така ще разберете душата на ацтека! Ацтеките са почитали Слънцето и Луната и са построили пирамидите, за да ги съзерцават. Ще вникнете в цялата древност, във величието на ацтеките. Хайде да отидем!

— Сигурно няма да стане. През цялото време оперираме, а и научната работа — кокетничеше Венера.

— Хосе-Луис, защо върховете на мексиканските пирамиди са срязани, а египетските са островърхи — прекъсна разговора Рафаел Юсупов, същият, който в бъдеще щеше да стане член на тибетската експедиция.

— Не съм сигурен… Но как иначе ще се любуваш на Слънцето и Луната, ако пирамидата е островърха? Затова сме ги строили със срязани върхове…

— Съмнително е — многозначително произнесе сериозният по природа Юсупов, забравил, че въпросът е в душевния порив на Хосе-Луис, а не в конструкцията. — Много е съмнително, че мексиканските пирамиди са строени като наблюдателни площадки. Не е рационално. Как се обяснява този факт в историята на древната ацтекска държава?

— Историята казва… — озадачи се обърканият Хосе-Луис, на когото явно не му харесваше прехвърлянето на разговора към историческото русло. — Историята казва, че някога ацтекската държава е била мощна и е владеела тайни, до каквито европейците никога не са се добирали.

— Защо тогава е стигнала до упадък? — не мирясваше Юсупов.

— Защото идват испанците и ни завладяват — започна да се сърди Хосе-Луис.

— Е, ако ацтекската държава е била мощна… Всъщност историческите факти говорят, че пирамидите са построени от маите, а не от ацтеките.

— Все пак сигурно е романтично да посрещнеш залеза на върха на пирамидата на Луната — намесих се аз, за да помогна на Хосе-Луис.

— Романтичното си е романтично — не млъкваше Юсупов. — В науката съществува понятието „златно сечение на пирамидата“. Любопитно би било да се види дали срезът на върховете на мексиканските пирамиди не е по златното сечение.

— В Мексико младоженците сигурно ходят на пирамидите и гледат Слънцето и Луната — още веднъж се опитах да спася положението.

— Не винаги — измърмори вече обидилият се Хосе-Луис. — Между другото, знаете ли, че южните щати на САЩ преди са принадлежали на Мексико, но Чичо Сам ги е завоювал? Америка засега е по-силна от нас, притиска ни. Но тя няма история. Корените на нашата ацтекска история са в древността. Да, загубили сме предишната си сила, но това е временно. Ще възстановим бившата си мощ, защото сме народ, построил велики пирамиди. Те влияят върху нас и никога няма да позволят да станем слаби. Нали сме построили пирамиди, каквито никой не е могъл да създаде…

Докато слушах този монолог, си спомних за египетските араби, които размахваха ножове и изричаха приблизително същите думи, искрено вярвайки, че точно те са изградили пирамидите. По онова време, през 1993 г., вече бяхме приключили офталмогеометричните изследвания, показали, че мексиканските индианци (ацтеки и май) са съставна част на един от клоновете на разпространение на човечеството по земното кълбо от Тибет — онзи, който преминава през Сибир, Чукотка, Аляска и през целия американски континент до нос Хорн. Затова с известна степен на достоверност може да се приеме, че ацтеките, както и египетските араби, са дошли в земите на пирамидите, когато те вече са били построени. Твърде съмнително е ацтеките вечно да са живели на една и съща територия, защото историята е изпълнена с премествания на народи. Отново си припомних, че да живееш близо до пирамидите, не означава, че умееш да ги построиш или поне да знаеш защо са били построени.

Дълбоко уважавам мексиканците (независимо дали са ацтеки, май или испанци), защото не са изгубили самобитността си, не са се „американизирали“ и с гордост говорят за историческите си корени. Този народ има бъдеще, защото няма великодържавния апломб, който смятам, че е първият признак за загниване на обществото. Затова би трябвало да им простим малката слабост, свързана с пирамидите, и да осъзнаем, че пирамидите неволно тласкат към дълбините на вековете и възвеличават човека.

На риболов за каракуди

За пореден път се бях върнал от Мексико и се измъчвах от смяната на деня и нощта. Обадих се на Юрий Иванович и го поканих да половим каракуди. Беше краят на юни 1993 г. Тръгнахме трима: аз, Юрий Иванович и водачът Дима — обикновено черниковско момче (Черниковка е работническият район на Уфа). Заложихме мрежите, като се оглеждахме на всички страни за инспекторите по риболова. Запалихме огън, разпънахме палатката, извадихме бутилка водка и седнахме да вечеряме.

— Е, за Русия и за руските каракуди — предложих тост и пих с приятното чувство, че отново съм се завърнал в родината.

Юрий Иванович с удоволствие обърна чашката, хапна краставичка за мезе и примлясквайки, попита:

— Шефе, как е там в Мексико? Казват, че жените били страшни… Затова пък имало пирамиди. Нали съм ходил на пирамиди?

— Ходил си, Юра, ходил си.

— Как са те, по-големи ли са от египетските? Защото в техническия отдел спорихме, казвам им, че египетските са по-големи, а те — мексиканските.

— Египетските са по-големи.

— Тогава да пием за тях. Помниш ли, в Египет един арабин се надрънка и размахваше нож. Ех, че глупак! Шефе, струва ли си да си играем на чашки, давай да глътнем по-яко — Юрий Иванович вече наливаше във водни чаши.

— Хайде — отвърнах аз, усещайки, че ми се приспива. Обърнахме чашите. Водачът Дима също.

— Ех, Димка — нравоучително каза Юрий Иванович, като дъвчеше салам със зелен лук, — черниковска безпросветност си ти. Дори не предполагаш колко чудеса има по света! Когато с шефа бяхме в Египет, видяхме едно чудо — казва се пирамида. Голяма, ама голяма! Кой я е построил, никой не знае! Египтяните се надуват, че били те, но всъщност не е така. Боговете са построили пирамидите, Димка, боговете! Ето че шефът и в Мексико е гледал пирамиди. Също големи. Също боговете са ги издигнали. Не си ходил, Димка, в Египет, не си ходил…

— Пък може да ми се случи да отида в Египед…

— Не в Египед, а в Египет. Пише се с „т“, а не с „д“. Египет, разбра ли, а не Египед. По-добре налей, черниковска безпросветност.

Пак надигнахме чашите.

— Юра, Дима! Ще отида да поспя. Нещо ме влече натам. Пъхнах се в палатката, избих комарите и легнах. Започнах да се унасям, но сънят ме напусна и се заизмъчвах в усилията си да заспя. В полудрямка мисълта ми пътуваше към Египет и пирамидите. Мозъкът ми комбинираше фантастични картини, които, заспивайки, изобщо не можеше да отдели от реалността.

Привиждаше ми се, че на Земята съществува някакъв друг, паралелен живот, че в него всичко е по-различно и не е като при нас. В този паралелен свят живеят хора с огромен ръст, които се придвижват с овални летателни апарати и понякога навлизат в нашия свят, наблюдават ни и се отнасят с нас като към неразумни деца. Светът, в който живеят, е неразривно свързан с Космоса и с дълбините на Земята. Те са в състояние да пътешестват, да изчезват под повърхността на планетата или мигновено — в космическите далнини. В този свят времето тече по-различно, природата е друга, всичко е друго… и само пирамидите са едновременно и в този, и в онзи, паралелния свят.

Точно чрез тях хората с огромен ръст преминават в нашия свят. Те са ги изградили в строго съответствие със законите на Космоса и са ги разположили на Земята по строги математически закони. Няма значение къде е пирамидата — на земната повърхност, под водата или под земята, важно е да я има. Хората са ги построили толкова здрави, че никога няма да се разрушат нито в нашия, нито в паралелния свят. А ако с някоя пирамида това се случи, ще я построят пак в същия вид. Тези необикновени хора с огромен ръст са създали в земните глъбини специални канали, които водят до повърхността в района на пирамидите и другите монументи от древността. Те не обръщат внимание на това, че обикновените хора в нашия свят, подчинявайки се на дълбочинния зов на Космоса, се стараят да строят малки и нелепи пирамиди като последно убежище за своите царе. С това мечтаят да приближат царете си към тях — хората от великата и древна земна паралелна цивилизация. Тях не ги интересува, че хората от нашия свят си приписват строителството на пирамидите…

— Ех, че сън! — събудих се аз. — Интересен…

— Юрий Иванович, какво е сфинкс? — чух гласа на водача Дима. Осъзнах, че двамата още са край огъня и пият водка.

— Сфинксът е такова животно, голямо. От камък.

— Статуя ли?

— Не, черниковска безпросветност, не е статуя. Сфинкс е.

— Аха… а какъв е този сфинкс?

— Сфинксът е като куче, което лежи, но лапите му са котешки, главата му е човешка — прилича на селска жена, а ушите му са слонски — важно произнесе Юрий Иванович. — Подай ми главничка, искам да припаля.

Дочух специфичен звук, от което разбрах, че Юрий Иванович с удоволствие издухва дима от любимите си цигари „Вега“.

— Сфинксът е много голям — продължаваше Юрий Иванович, — ти такива големи зверове въобще не си виждал, Димка. Подхвърли малко дръвца в огъня, гасне. Млад си, а не виждаш.

— Той де, сфинксът, като слон ли е голям? — попита Димка.

— Ех, Димка! Слонът е колкото негов нокът.

— О-о… А жив ли е сфинксът?

— Ех, Димка, казах ти, че е от камък, може пък да е бил жив, но да е окаменял.

— А… а…

В разговора настъпи известна пауза, след което Юрий Иванович произнесе:

— Фасовете, Димка, трябва да се хвърлят в огъня, а не да ги разхвърляш навсякъде като последна отрепка.

— Юрий Иванович, кой е все пак този, сфинксът?

— Не е за твоя ум, Димка, не е. За теб е само да въртиш геврека. И един огън свястно не можеш да запалиш. Сфинксът е загадка, Димка, загадка. Шефът го гледаше в очите и питаше накъде е насочен погледът му.

— Кого питаше, сфинкса ли?

— Ти пък, египтяните, черниковска безпросветност.

— И накъде гледа?

— Гледа натам, накъдето на никой не е разрешено да гледа. Например ти, Димка, не можеш да гледаш натам, а сфинксът може. Има страна — Шамбала се казва… Там живеят богове. Натам гледа сфинксът. Ти обаче не можеш да гледаш, ще се спечеш, Димка.

Като се подхилвах на пиянския разговор, пак си спомних за египетския екскурзовод, от когото се опитвах да разбера накъде гледа сфинксът. Защо ли ми се бе сторило интересно? Може би защото съм офталмолог и понятието „поглед“ ми е професионално близко. Може би мястото, на което боговете са слизали, наистина съществува! Може би Юрий Иванович е прав, като говори за Шамбала! Може би там има необикновен град, построен от боговете!

Естественото човешко любопитство ме караше да мисля, искаше ми се да вярвам в чудеса, да отида там, накъдето гледаше сфинксът… Нощем човек винаги е по-романтичен, отколкото в реалния дневен свят.

— Виждаш ли, почуках по пирамидата с кутрето — продължаваше Юрий Иванович. — И усетих, че е здрава.

— Като камък ли е здрава?

— По-здрава.

— Като желязо?

— Още по-здрава.

— Юрий Иванович, пипа ли сфинкса?

— Пипах го.

— Е, как е?

— Също здрав.

— Кое е по-здраво. Юрий Иванович, сфинксът или пирамидата?

— И двете.

Усещах, че пирамидата и сфинксът по неразбираеми причини все повече ме увличат. Най-загадъчен беше въпросът накъде все пак гледа сфинксът.

Тогава все още не схващах, че човекът не е само физическо тяло, надарено със съзнание, че основната му същност е неговото вътрешно и вечно Аз, наричано дух, което живее в подсъзнателния си свят и подсъзнателно влиза в отношения с други вътрешни и вечни Аз на хора, живи или мъртви. Законите, по които живее този подсъзнателен свят, са по-различни, отколкото на Земята. Тук нямат място материалните ценности и веществените стремежи, а Доброто, Любовта и Злото. Мощта и силата на всяко от вътрешните и вечни Аз се определят от Знанието, което се натрупва и се използва за усъвършенстване на подсъзнателния свят.

Когато пиша тези редове, тече 2000 г. Струва ми се, че от онова време (1993 г.) малко съм поумнял, макар и да долавям, че не е кой знае колко. Най-малкото обаче разбирам, че подсъзнателният живот на човека, образуващ единно цяло с вълновата форма на живот на Онзи свят, наистина съществува. В противен случай не би било възможно да се обяснят редица медицински, физически и философски парадокси, с които се сблъсквах по време на научните изследвания. Този подсъзнателен живот сякаш протича независимо от човешкото външно Аз, снабдено с всепоглъщащото и толкова привично за нас съзнание. Вътрешното и вечно Аз на човека има потайна дейност, като напомня на външното Аз за себе си с интуитивен шепот или с усещането за непонятни стремежи, отначало досаждащи на човека, но после завладяващи го и водещи го в нова и понякога неочаквана посока.

Точно тогава, през 1993 г., когато лежах в палатката, интуитивният шепот и непонятните стремежи започваха да ме повличат към сфинкса, пирамидите и… Града на боговете.

Върнах се към действителността и пак се заслушах в пиянския разговор край огъня.

— Юрий Иванович — казваше Дима, — ти си голям човек, работиш в Центъра като главен инженер. Бил си в Япония и Еги-пе… т! Кажи ми, как е на английски „благодаря“?

— Ех, черниковска безпросветност! И това ли не знаеш! Сенкю — отвърна Юрий Иванович.

— Аха… Юрий Иванович, а „моля“?

Настъпи секундна пауза: усетих, че Юрий Иванович е забравил думата „плийз“.

— Също сенк ю — изстреля той.

— И „благодаря“, и „моля“ еднакво, що така — изненада се Дима.

— Така е там — многозначително произнесе Юрий Иванович.

Разсмях се силно и се измъкнах от палатката, викайки: „Плийз, плийз е!“. И двамата ме загледаха учудено, но след като разбраха за какво става дума, също се разсмяха.

— Юрий Иванович, ти да не би на английски да знаеш само една дума, а? — опули се водачът Дима.

На сутринта, когато вадехме мрежите, открихме, че една от тях е отплавала заедно с тревното островче, към което вчера я бях привързал.

— Ама че съм глупак — смънках аз, — не се досетих, че островчето е подвижно.

Усещането за собствена тъпота отново нахлу в мен. „Защо толкова ме мъчи това усещане? Нима е свързано с несполучливото поставяне на мрежите?“ — мислех аз, надвесил се от лодката и претърсвайки с ръце водораслите за пропадналата мрежа. Тогава все още не схващах, че трябва да се изпитва радост от подобно усещане, тъй като то означава, че вътрешното ти Аз е недоволно от равнището, на което възприемаш действителността, и започва да работи вътрешно, за да те тласне към нов кръг на научна дейност. Той външно ще изглежда нелеп и чудат, но ще има дълбок смисъл, чиито резултати ще дойдат след години.

В онзи момент дори не можех да си представя, че вътрешното ми Аз ще ме накара сериозно да се заема с изучаването на необичайните очи, изрисувани по непалските и тибетските храмове, че ще ме отведе в дебрите на Хималаите и Тибет в търсене на загадъчни пещери с консервирани хора, както и… в легендарния Град на боговете. Всичко това коренно промени философското ми възприемане на живота, което от своя страна преобрази медицинското ми мислене и доведе до такива удивителни хирургически постижения като трансплантацията на око.

В онова лято на 1993 г., когато псувах и тършувах във водораслите за отплавалата мрежа, изпитвах само усещането за безкрайно невежество и тъпота, което ме нервираше.

Все пак намерих мрежата. В нея имаше най-много каракуди. Изобщо уловът се оказа добър.

Свърши ни водката. Юрий Иванович обаче намекваше, че независимо от жегата, му се иска да пийне. На връщане се отбихме в едно село, купихме евтина бутилка и изпихме по две чашки без мезе.

— Шефе, накъде все пак гледа сфинксът? — попита Юрий Иванович, душейки втората чаша.

— Господ го знае, Юра! Много е загадъчно.

Стигнахме до вкъщи, разделихме рибата. В бутилката имаше още водка.

— Изпийте я, що да я оставяте — посъветва ни Димка.

— Ама нали е горещо…

— Вие сте здрави мъже, като пирамидите — важно произнесе Димка.

Пихме. Дима измъкна отнякъде парче хляб и ни го пъхна за мезе.

— Сенк ю — каза Юрий Иванович.