Паулу Коелю
Вероника решава да умре (11)

* * *

Но на другия ден Едуард бе в болница, двата му крака и едната му ръка бяха гипсирани и нямаше изгледи да излезе оттук по-рано от месец. Трябваше да слуша как майка му непрекъснато плаче, как баща му нервно говори по телефона и как лекарите през пет минути повтарят, че най-тежкото вече е минало и няма никакво мозъчно нараняване.

Семейството му се обади в американското посолство — там никога не се доверяваха на диагнозите, поставени в държавните болници, и поддържаха много добре оборудвана своя бърза помощ, като разполагаха и със списък на най-добрите бразилски лекари, които се грижеха за техните дипломати. Понякога, в името на добросъседските отношения, предоставяха тези услуги и на други дипломатически мисии. Американците донесоха най-модерни апарати, направиха на Едуард десет пъти повече изследвания и тестове и стигнаха до извода, до който винаги се стига: че лекарите от държавната болница са поставили правилна диагноза и са избрали най-доброто лечение.

Лекарите от държавната болница може и да бяха добри, но програмите на бразилската телевизия бяха също толкова лоши, колкото и програмите на всички телевизии по света, и Едуард се чудеше какво да прави.

Мария идваше все по-рядко в болницата — може би беше срещнала друг, с когото да отиде до планините от кристали. За разлика от приятелката му, която се държеше странно, посланикът и жена му идваха да виждат Едуард всеки ден, но отказваха да му донесат от къщи португалските книги под предлог, че скоро ще бъдат преместени в друга държава и не е необходимо той да учи език, който никога повече няма да му потрябва. При това положение на Едуард не му оставаше нищо друго освен да разговаря с другите болни, да обсъжда футбола със санитарите и да чете списанията, които му попадаха.

Докато един ден санитарят му донесе някаква книга, която му бяха подарили, но тя му се струваше „прекалено дебела“, за да я прочете. И от този миг нататък животът на Едуард тръгна по странен път, който през следващите години щеше да го доведе до „Вилет“, до чувството на отчужденост и до пълното дистанциране от нещата, които вършеха другите момчета на неговата възраст.

Книгата беше за фантазьори, разтърсили света — хора, които са имали своя собствена представа за рая и са посветили живота си на целта да я споделят с останалите. Между тях бе Исус Христос, но също и Дарвин с неговата теория за произхода на човека от маймуните; Фройд, който твърдеше, че сънищата са много важни; Колумб, който бе заложил бижутата на кралицата, за да търси нов континент; Маркс с неговата идея, че всички заслужават равен шанс.

Между тях имаше и светци, като Игнаций Лойола, един баск, който преспал с всички жени, с които му се бе отдало, избил много врагове в безброй битки, преди да го ранят в Памплона и той да разгадае Вселената от леглото си, докато чакал да оздравее. Тереза Авилска, която искала непременно да намери пътя към Бога и успяла, когато, минавайки случайно по един коридор, се спряла пред някаква картина. Антоний, който, изморен от живота, решил да се усамоти в пустинята и десет години съжителствал с демони, устоявайки на какви ли не съблазни. Франциск от Асизи, момче като него, комуто било отредено да разговаря с птиците и да изостави всичко онова, което родителите му били предначертали за живота му.