Към текста

Метаданни

Данни

Серия
На седмия ден (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Veronika decide morrer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 102 гласа)

Информация

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

ВЕРОНИКА РЕШАВА ДА УМРЕ. 2000. Изд. Обсидиан, София. Роман. Превод: от португ. Даниела ПЕТРОВА [Veronika decide morrer / Paulo COELHO (1998)]. Печат: Абагар, Велоко Търново. Формат: 20 см. Страници: 206. ISBN: 954-8240-82-3

История

  1. — Корекция

На 11 ноември 1997 г. Вероника реши, че най-сетне е дошъл моментът да се самоубие. Почисти старателно стаята в женския манастир, където живееше под наем, изключи радиатора, изми си зъбите и си легна. Взе от нощното шкафче четирите опаковки с приспивателни. Вместо да стрие хапчетата и да ги разбърка с вода, реши да ги изпие едно по едно, тъй като между намерението и изпълнението има дълъг път, а тя искаше да бъде в състояние да се разкае по средата. Но след всяко погълнато от нея хапче убедеността й нарастваше: пет минути по-късно опаковките бяха празни.

Понеже не знаеше колко време точно ще мине, докато изгуби съзнание, бе оставила на леглото си едно френско списание — „Ом“, от този месец, току-що пристигнало в библиотеката, където работеше. Въпреки че не се интересуваше особено от информатика, прелиствайки списанието, откри една статия за някаква компютърна игра (един от онези оптически дискове), измислена от бразилския писател Паулу Коелю, с когото случайно се бе запознала по време на една конференция в кафенето на хотел „Гранд Юнион“. Двамата бяха разменили няколко думи и след това неговият издател я бе поканил на вечеря, но компанията бе голяма и нямаше възможност да разговарят по-обстойно върху някаква тема.

Фактът, че се бе запознала с автора, я навеждаше на мисълта, че той е част от нейния свят, и ако прочетеше някакъв материал за работата му, времето щеше да мине по-бързо. Докато чакаше смъртта, Вероника започна да чете за информатиката — тема, която ни най-малко не я интересуваше, но това отговаряше на начина й на живот; тя винаги бе търсила онова, което е най-лесно, най-достъпно. Като това списание например.

За нейно учудване обаче първият ред на текста я извади от обичайната й пасивност(приспивателните още не се бяха разтворили в стомаха й, но Вероника беше пасивна по природа) и я накара за пръв път в живота си да повярва на една фраза, която беше на мода сред приятелите й: „Нищо на този свят не става случайно.“ Защо точно този първи ред, и то в момента, когато бе започнала да умира? Какво послание се криеше в това, което бе прочела, ако наистина съществуват скрити послания, а не просто обикновени съвпадения?

Под картинката, илюстрираща въпросната компютърна игра, журналистът започваше статията с въпроса:

„Къде се намира Словения?“

„Никой не знае къде се намира Словения — помисли си тя. — Дори това не знаят.“

Но въпреки това Словения съществуваше, беше навън, вътре, в околните планини и на площада пред очите й: Словения беше нейната родина.

Захвърли списанието, не искаше точно сега да се възмущава от един свят, който не знаеше, че съществуват словенци: честта на нацията й повече не я засягаше. Бе настъпил часът да се гордее със самата себе си, да разбере, че е в състояние да напусне този живот, че най-сетне се е осмелила: каква радост! И вършеше това по начина, за който винаги бе мечтала — с хапчета, които не оставят следи.

Вероника бе търсила хапчетата почти шест месеца. Тъй като все не успяваше да си ги набави, накрая бе започнала да обмисля дали да не си пререже вените, макар и да знаеше, че стаята й щеше да се напълни с кръв и монахините щяха да се смаят и притеснят. Но самоубийството изисква от хората първо да помислят за себе си, а после за другите. Бе склонна да направи всичко възможно смъртта й да не причини голяма суматоха, ала щом като единственият начин бе да си пререже вените, не й оставаше нищо друго — а монахините щяха да почистят стаята и скоро след това да забравят историята, защото в противен случай щеше да им е трудно да я дадат отново под наем. Дори и в края на XX век хората все още вярват в призраци.

Тя би могла, разбира се, да се хвърли от някоя от малкото високи сгради в Любляна, но нали подобна постъпка щеше да причини допълнителни страдания на родителите й? Освен че щяха да бъдат шокирани от смъртта на дъщеря си, щеше да им се наложи да идентифицират обезобразеното й тяло: не, това разрешение на въпроса бе по-лошо, отколкото от нея да тече кръв, докато умре, защото щеше да остави неизлечими травми у двама души, които желаеха единствено нейното добро.

Постепенно ще приемат смъртта на дъщеря си, но сигурно ще им е невъзможно да забравят размазания й череп.

Да се застреля, да скочи от сграда, да се обеси — всичко това противоречеше на женската й природа. Когато решат да се самоубиват, жените избират по-романтични начини — прорязват си вените или гълтат свръхдоза приспивателни. Изоставените принцеси и холивудските актриси са дали много примери в това отношение.

Вероника знаеше, че в живота винаги трябва да изчакаш най-подходящия момент, за да действаш. Случи се така: двама нейни приятели, трогнати от оплакванията й, че напоследък не може да спи, я снабдиха — всеки поотделно — с по две опаковки от някакъв силен наркотик, който вземаха музикантите от едно местно заведение.

Цяла седмица Вероника държа четирите опаковки на нощното си шкафче, като флиртуваше с наближаващата смърт и се сбогуваше — без никаква сантименталност — с това, което наричат Живот. Сега бе доволна, че е отишла докрай, и скучаеше, понеже не знаеше какво да прави с малкото време, което й оставаше.

Отново се замисли върху абсурдното изречение, което току-що бе прочела. Как е възможно статия за компютри да започне с такъв идиотски въпрос: „Къде се намира Словения?“

Но тъй като не си намери по-интересно занимание, реши да изчете материала докрай. От статията разбра, че заради по-евтината работна ръка въпросната игра се произвежда в Словения — тази странна държава, за която сякаш никой освен хората, които живеят в нея, не знаеше къде се намира. По случай лансирането на продукта преди няколко месеца френската фирма производител бе организирала коктейл за журналисти от цял свят в един замък в Блед.

Вероника си спомни, че бе чула за коктейла, който се бе превърнал във важно събитие за града. Не само защото замъкът бил украсен така, че максимално да се доближи до средновековната атмосфера на въпросната игра, но и заради последвалия в местната преса спор: присъствали немски, френски, английски, италиански, испански журналисти, а не бил поканен нито един словенец.

Авторът на статията в „Ом“ — който сигурно идваше за пръв път в Словения за сметка на редакцията и с намерението да ухажва журналистки, да говори неща, смятани за интересни, да яде и да пие безплатно в замъка — бе решил да започне материала с една шега, която вероятно много би се харесала на дълбокомислещите интелектуалци в неговата страна. Сигурно е разказвал на приятелите си в редакцията неверни истории за местните нрави или за старомодния начин на обличане на словенките.

Негова си работа! Вероника умираше и би следвало да се замисли за други неща, като например дали съществува живот след смъртта, или в колко часа ще открият тялото й. Въпреки това обаче — или може би точно заради това, заради важното решение, което бе взела — тази статия я дразнеше.

Погледна през прозореца на манастира към малкия площад на Любляна. „След като не знаят къде е Словения, то тогава Любляна за тях сигурно е мит“, помисли си тя. Като Атлантида, Лемурия и изгубените континенти, които съществуват във въображението на хората. Никъде по света не би се намерил човек, който да започне статия, питайки например къде се намира връх Еверест, дори и никога да не е бил там. В центъра на Европа обаче един журналист от известно списание не се срамуваше да зададе подобен въпрос, защото знаеше, че на повечето негови читатели не им е известно къде се намира Словения. Както и Любляна, нейната столица.

Именно в този момент Вероника откри начин да запълни времето — бяха изминали вече десет минути, а все още не бе забелязала никаква промяна в организма си. Последната постъпка в живота й щеше да бъде да напише писмо до списанието и да обясни, че Словения е една от петте републики, създадени след разпадането на бивша Югославия. Щеше да го остави вместо предсмъртно писмо.

Впрочем нямаше да даде никакви обяснения относно истинските причини за смъртта си. И когато откриеха тялото й, щяха да стигнат до извода, че се е самоубила, защото в някакво списание не знаят къде се намира родината й. Засмя се при мисълта за предстоящата полемика във вестниците, за хората, които щяха да са „за“ или „против“ самоубийството й в защита на националната кауза. Изненада се от бързината, с която бе променила желанието си. Само преди миг си бе мислила точно обратното — че светът и неговите географски проблеми вече не я засягат.

Написа писмото. В този момент бе в хубаво настроение и се замисли дали наистина е необходимо да умира, но вече бе глътнала хапчетата и бе твърде късно да променя решението си. И друг път е била в хубаво настроение — не се самоубиваше поради това, че е тъжна, огорчена жена, живееща в постоянна депресия. Много следобеди от живота си се бе разхождала весела по улиците на Любляна, бе гледала от прозореца на стаята си в манастира как вали сняг на малкия площад със статуята на поета. Веднъж й се случи да витае из облаците цял месец, защото някакъв непознат й бе подарил цвете на същия този площад.

Вярваше, че е съвсем нормална. Решението й да умре се дължеше на две съвсем прости причини и тя бе сигурна, че ако ги обясни в писмо, много хора ще се съгласят с нея.

Първата причина бе, че всичко в живота й бе едно и също и след като преминеше младостта, щеше да настъпи разрухата, старостта щеше да започне да оставя необратими следи, щяха да дойдат болестите, а приятелите — да си отидат. В крайна сметка животът занапред нямаше да й донесе нищо хубаво, дори напротив, поводите за страдание щяха да се увеличат многократно.

Втората причина бе по-философска: Вероника четеше вестници, гледаше телевизия и следеше това, което става по света. Нещата вървяха в погрешна посока, а тя нищо не можеше да стори, за да поправи положението, и това я караше да се чувства съвсем безполезна. Впрочем след малко й предстоеше последното събитие в живота й, а то обещаваше да бъде различно: смъртта. Написа писмото до списанието, спря да мисли по въпроса и се съсредоточи върху по-важни неща, по- близки до това, което изживяваше — или доживяваше — в тази минута.

Опита се да си представи какво е да си мъртъв, но съвсем безуспешно. Така или иначе, нямаше нужда да се безпокои за това, тъй като щеше да го разбере след няколко минути. Колко ли минути щяха да бъдат? Нямаше представа. Радваше се обаче, че ще узнае отговора на въпроса, който всички си задаваха: съществува ли Бог?

За разлика от много хора, това не беше най-голямото вътрешно противоречие в живота й. По време на бившия комунистически режим официалното образование твърдеше, че животът свършва със смъртта, и тя накрая свикна с тази мисъл. От друга страна, поколението на родителите й, а също и на техните родители все още ходеше на църква, на поклонения, молеше се и бе абсолютно убедено, че Бог чува това, което хората казват.

На двайсет и четири години, след като бе изживяла всички позволени неща — а те не бяха малко, — Вероника почти бе сигурна, че всичко свършва със смъртта. Ето защо бе избрала самоубийството: то бе свобода. Забрава навеки.

Дълбоко в сърцето й обаче оставаше съмнението: а ако Бог наистина съществува? Хиляди години цивилизация бяха превърнали самоубийството в табу, в престъпление спрямо религиозните норми: човек се бори, за да оцелее, а не за да се предаде. Човешката раса трябва да се размножава. На обществото му е необходима работна ръка. На семейството му е нужна някаква причина, за да не се разпадне, след като любовта угасне, а на държавата й трябват войници, политици и артисти.

„Ако Бог съществува, в което аз, откровено казано, не вярвам, ще си даде сметка, че човешките възможности за разбиране си имат граници. Именно Той е създал този объркан свят, изпълнен с мизерия, несправедливост, алчност, самота. Вероятно е имал хубави намерения, но резултатите са много лоши; ако Бог съществува, би трябвало да е благосклонен към създанията, решили да напуснат по-рано тази земя, дори би могъл да ни помоли да Му простим, че ни е накарал да преживеем всички тези неща.“

По дяволите табутата и суеверията! Религиозната й Майка казваше: „Бог знае миналото, настоящето и бъдещето.“ В такъв случай той я е пратил на този свят с пълното съзнание, че в един момент тя ще сложи край на живота си, и нейната постъпка не би трябвало да Го шокира.

Вероника започна да усеща леко гадене, което постепенно се усилваше. Изминаха още няколко минути и тя вече не бе в състояние да задържи вниманието си върху площада, който се виждаше от прозореца й. Знаеше, че е зима, сигурно беше към четири часа следобед, слънцето бързо залязваше. Знаеше, че други хора ще продължат да живеят. В този миг едно момче мина край прозореца й и я видя, без изобщо да предполага, че тя всеки момент ще умре. Група боливийски музиканти (Къде се намира Боливия? Защо вестникарските статии не задават този въпрос?) свиреше пред статуята на Франце Прешерн, великия словенски поет, оставил дълбоки следи в душата на народа й.

Дали ще чуе докрай мелодията, която се носеше от площада? Ще й остане хубав спомен от този живот: залезът, песента, която разказваше за мечтите на хората от другия край на света, топлата, уютна стая… Красивият и жизнерадостен младеж, който минаваше, бе решил да спре и се бе загледал в нея. Тя усещаше, че лекарството вече е започнало да действа, следователно той бе последният човек, когото виждаше.

Младежът се усмихна. Тя отвърна на усмивката му — нямаше какво да губи. Той кимна; тя се престори, че гледа в друга посока, за да му покаже, че е прекалил. Сконфузен, той отмина, забравяйки завинаги това лице, видяно на прозореца.

Но на Вероника й стана приятно, че още веднъж някой я бе пожелал. Не се самоубиваше поради липса на любов. Родителите й я обичаха, тя нямаше финансови проблеми, нито пък страдаше от неизлечима болест.

Вероника бе решила да умре през този хубав следобед в Любляна, когато на площада свиреха боливийски музиканти, а един младеж бе минал край прозореца й. Радваше се на това, което виждаха очите й и чуваха ушите й. Радваше се, задето няма да се наложи да гледа същите тези неща още трийсет, четирийсет, петдесет години, защото щяха да изгубят оригиналността си и да се превърнат в трагедията на един живот, в който всичко се повтаря, а днешният ден никога не се различава от утрешния.

Заболя я стомахът и се почувства много зле. „Виж ти, а аз си мислех, че от свръхдоза приспивателни веднага ще заспя.“ Вместо това обаче се появи странно бучене в ушите й и желание да повърне.

„Ако повърна, няма да мога да умра!“

Реши да не обръща внимание на коликите, насочи вниманието си към нощта, която бързо се спускаше, към боливийците, към хората, които започваха да затварят магазините и да си тръгват. Шумът в ушите й ставаше все по-оглушителен и за пръв път, откакто бе взела хапчетата, Вероника изпита страх, ужасен страх от неизвестното.

Но всичко стана много бързо. Тя почти веднага загуби съзнание.

 

Когато отвори очи, Вероника не си помисли: „Сигурно съм на небето.“ На небето едва ли има флуоресцентна лампа, която да осветява обстановката, а и болката, която се появи след част от секундата, бе типична за Земята. Ох, тази земна болка е неповторима, с нищо не можеш да я сбъркаш!

Размърда се и болката се усили. Появиха се множество светещи точки, ала Вероника разбра, че това не са звездите от рая, а последица от силните страдания.

— Дойде в съзнание — чу тя женски глас. — В момента сте с двата крака в ада, възползвайте се!

Не, това не можеше да е истина, този глас я заблуждаваше. Не беше в ада — усещаше силен студ, а от устата и носа й излизаха пластмасови тръбички. Една от тези тръбички бе напъхала дълбоко в гърлото й и я задушаваше.

Размърда се, за да я извади, но ръцете й бяха вързани.

— Шегувам се, не сте в ада — продължи гласът. — По-лошо е от ада, където всъщност никога не съм била. Намирате се във „Вилет“.

Въпреки болката и чувството, че се задушава, Вероника за част от секундата разбра какво се е случило. Бе направила опит за самоубийство, но някой се бе появил навреме и я бяха спасили. Може да е била монахиня или приятелка, дошла да я посети без предупреждение, или пък някой, който е решил да й върне отдавна забравена книга. Така или иначе, бе оцеляла и се намираше във „Вилет“.

„Вилет“, прочутата и страховита лудница, която съществуваше от 1991-а — годината на независимостта на страната. По онова време група европейски предприемачи, убедени в това, че разделянето на бивша Югославия ще стане по мирен път (и наистина в Словения войната бе продължила само единадесет дни), бяха получили разрешение да открият болница за душевно болни в бивша казарма, изоставена заради скъпо струващата поддръжка.

Една след друга обаче започнаха войни: най-напред в Хърватия, после в Босна. Предприемачите се разтревожиха: парите за инвестицията идваха от капиталисти от най-различни краища на света, не знаеха дори и имената им, така че бе невъзможно да се срещнат с тях, да се оправдават, да ги молят да проявят търпение… Разрешиха проблема, като въведоха практики, които никак не бяха препоръчителни за една психиатрия, и за младата нация, която току-що бе излязла от един толерантен комунистически режим, „Вилет“ започна да символизира най-лошото от капитализма: достатъчно бе да платиш, за да си осигуриш място вътре.

И много хора, когато поискаха да се освободят от член на семейството заради спорове относно наследство (или неморално поведение), даваха цяло състояние и получаваха медицинско свидетелство, което разрешаваше хоспитализирането на проблемните деца или родители. А други, за да се спасят от дългове или да оправдаят някои свои постъпки, които можеха да ги вкарат за дълги години в затвора, престояваха известно време в психиатрията и излизаха оттам, освободени от финансови задължения и съдебни процеси.

„Вилет“ — мястото, откъдето никой никога не бе успял да избяга. Мястото, където истинските луди — изпратени там от правосъдието или от други болници — се бяха смесили с онези, които бяха набедени или се преструваха на луди. В резултат на това бе настъпила истинска бъркотия и пресата непрекъснато публикуваше истории за малтретирания и злоупотреби, въпреки че никога не бе получавала разрешение да влезе и да види какво става там. Правителството разследваше получените сигнали, но не успяваше да намери доказателства, а акционерите заплашваха, че ще разтръбят колко е трудно да се влагат чужди инвестиции в тази страна, и институцията продължаваше да съществува, като ставаше все по-стабилна.

— Леля ми се самоуби преди няколко месеца — продължи женският глас. — Живя почти осем години, без да излиза от стаята си, където ядеше, дебелееше, пушеше, вземаше успокоителни и през по-голямата част от времето спеше. Имаше две дъщери и мъж, който я обичаше.

Вероника се опита да обърне глава в посока на гласа, но бе невъзможно.

— Видях я да реагира един-единствен път: когато мъжът й си намери любовница. Тогава тя започна да вдига скандали, да чупи чаши, отслабна с няколко килограма. Седмици наред съседите не можеха да спят от нейните крясъци. Може да изглежда абсурдно, но ми се струва, че това бе най-щастливият й период: бореше се за нещо, чувстваше, че живее, че е в състояние да реагира на предизвикателството, което се изправя пред нея.

„Какво ме засяга това? — мислеше си Вероника, неспособна да каже каквото и да било. — Аз не съм леля й, нямам мъж!“

— Накрая мъжът й заряза любовницата си — продължи жената. — Леля ми постепенно се върна към обичайната си пасивност. Веднъж ми се обади по телефона и ми каза, че е решила да промени живота си: спряла да пуши. Същата тази седмица, след като увеличи успокоителните, за да издържи на липсата на цигари, предупреди всички, че възнамерява да се самоубие. Никой не повярва. Една сутрин, след като бе оставила съобщение на телефонния ми секретар, в което се сбогуваше с мен, се самоуби с газ. Много пъти прослушах съобщението: гласът й никога не е бил толкова спокоен, никога не е изглеждала така примирена със съдбата си. Казваше, че не е нито щастлива, нито нещастна и повече не може да издържа.

Вероника изпита съчувствие към жената, която разказваше историята и сякаш се опитваше да разбере причините за смъртта на леля си. Как да съдиш онези, които са решили да умрат, когато е толкова трудно да оцелееш в този свят?

Никой не може да ги съди. Всеки сам познава измерението на собственото си страдание, както и живота си, напълно лишен от смисъл. Вероника искаше да й обясни това, но тръбичката в устата й я задави и жената дойде да й помогне.

Видя я как се навежда над вързаното й тяло, цялото в тръбички, защитено от собственото й желание, от свободната й воля да го унищожи. Раздвижи глава, умолявайки с очи да махнат тази тръбичка и да я оставят да умре на спокойствие.

— Нервна сте — каза жената. — Не знам дали се разкайвате, или още искате да умрете, а и не ме интересува. Това, което ме интересува, е да изпълня задължението си: в случай че пациентът е възбуден, правилникът изисква да му инжектирам успокоително.

Вероника престана да се движи, но сестрата все пак й постави инжекция в ръката. За кратко попадна в един странен свят без сънища, а единственото нещо, за което си спомняше, бе лицето на жената, която току-що бе видяла: зелени очи, кестенява коса и далечният поглед на човек, който върши нещата, понеже така трябва, без никога да пита защо правилникът нарежда това или онова.

 

Паулу Коелю научи историята за Вероника три месеца след това, докато вечеряше в алжирски ресторант в Париж с една приятелка словенка, която също се казваше Вероника и бе дъщеря на главния лекар на „Вилет“.

По-късно, когато реши да напише книга на тази тема, си помисли дали да не промени името на приятелката си Вероника, за да не обърква читателите. Мислеше да я нарече Бласка или Едвина, или Мариета, или с друго славянско име, но накрая реши да запази истинските имена. Когато станеше дума за Вероника — неговата приятелка, щеше да я нарича приятелката Вероника. Що се отнася до другата Вероника, нямаше нужда да слага пред името й каквито и да било определения, защото тя щеше да бъде главната героиня в книгата и на хората щеше да им стане досадно да четат постоянно „лудата Вероника“ или „Вероника, която бе направила опит за самоубийство“. Освен това както той, така и приятелката му Вероника щяха да се появят само в един кратък откъс от историята — този тук.

Приятелката му Вероника бе ужасена от това, което бе направил баща й, особено като се има предвид, че той бе директор на една институция, изискваща уважение. Освен това работеше върху докторска дисертация, която трябваше да бъде одобрена от традиционната академична общност.

— Знаеш ли откъде идва думата „убежище“? — попита тя писателя. — Идва от средновековието, от правото на хората да търсят убежище в църкви и други свещени места. Право на убежище — това е нещо, което всеки цивилизован човек разбира! Как е възможно баща ми, който е директор на психиатрия, да постъпва по такъв начин?

Паулу Коелю поиска да узнае с подробности всичко, което се бе случило, защото имаше основателна причина да се заинтересува от историята на Вероника.

Причината бе следната: той също бе прекарал известно време в лудница — или психиатрия, както най-често наричат този тип болници. И това се бе случило не само веднъж, а три пъти — през 1965, 1966 и 1967 г. Клиниката се наричаше „Д-р Ейрас“ и се намираше в Рио де Жанейро.

Причината да го настанят там и до днес му изглеждаше странна; може би родителите му са били объркани от непостоянното му поведение — ту срамежлив, ту прекалено общителен, а може би е било поради желанието му да стане „артист“ — занятие, което всички в семейството му смятаха за най-сигурния начин да живееш като маргинален тип и да умреш в мизерия.

Когато се замислеше върху този факт — а това, между другото, се случваше рядко, — той стигаше до извода, че истинският луд в случая бе лекарят, който се бе съгласил да го вкара в лудница без никаква конкретна причина (както става във всяко семейство, тенденцията е да се прехвърля вината върху другите и упорито да се твърди, че родителите не са знаели какво вършат, когато са взели това драстично решение).

* * *

Паулу се разсмя, когато чу за странното писмо до вестниците, което Вероника бе оставила, възмущавайки се, че едно авторитетно френско списание дори не знае къде се намира Словения.

— Никой не се самоубива за подобно нещо.

— Затова и от писмото нямаше никаква полза — каза смутено приятелката му Вероника. — Дори вчера, когато се регистрирах в хотела, решиха, че Словения е град в Германия.

Позната история, помисли си той, има толкова чужденци, които смятат, че аржентинският град Буенос Айрес е столица на Бразилия. Но освен че живееше в страна, от чиято красива столица (намираща се в съседната държава) чужденците се възхищаваха, Паулу Коелю имаше и още нещо общо с Вероника, което бе споменато тук, но няма да е излишно да го припомним: и той е бил в санаториум за душевно болни, „откъдето никога не е трябвало да излиза“, както се бе изразила веднъж първата му жена.

Но той излезе. И когато си тръгна последния път от болницата „Д-р Ейрас“, твърдо решен никога повече да не влиза в нея, се закле да направи две неща: 1) да напише книга на тази тема; 2) да изчака родителите му да починат, преди да засегне публично този въпрос, защото не искаше да ги наранява — те и без това години наред се обвиняваха за стореното.

Майка му почина през 1993 г. Баща му обаче, въпреки белодробния емфизем, от който страдаше, без никога да е пушил, въпреки замразената храна, която ядеше, защото не можеше да намери нито една домашна помощница, която да понася маниите му, през 1997-а навърши 84 години. И все още беше жив, с напълно запазен разсъдък и в добро здраве.

И тъй, след като чу историята на Вероника, Паулу Коелю намери начин да говори по темата, без да нарушава клетвата си. Макар и никога да не бе помислял да се самоубива, атмосферата в една психиатрия му бе добре позната — методите на лечение, отношенията между лекари и пациенти, удобството и безпокойството да се намираш на подобно място.

Но нека позволим на Паулу Коелю и на приятелката му Вероника да излязат окончателно от тази книга и да продължим историята.

 

Вероника не знаеше колко дълго е спала. Спомни си, че по някое време се бе събудила — животоспасяващите апарати все още бяха в устата и носа й — и бе чула някакъв глас да казва:

— Искате ли да ви мастурбирам?

Ала сега, когато беше съвсем будна и се оглеждаше наоколо, не бе сигурна дали наистина е чула тези думи, или е било халюцинация. С изключение на това не успя да си спомни нищо друго.

Бяха махнали тръбичките, но в цялото й тяло бяха вкарани игли, в областта на сърцето и на главата й бяха закрепени жици, а ръцете й бяха вързани. Беше гола, покрита само с чаршаф, и й бе студено, но реши да не проявява претенции. Тясното пространство около нея, обградено със зелени завеси, бе запълнено от уредите на интензивното отделение, леглото, където лежеше, и бял стол, на който бе седнала медицинска сестра и в момента четеше книга.

Жената този път бе с тъмни очи и кестенява коса. Въпреки това на Вероника й се стори, че е същата, с която бе разговаряла преди няколко часа, а може би преди няколко дни.

— Бихте ли развързали ръцете ми?

Сестрата вдигна очи, отговори сухо „не“ и пак се върна към книгата си.

Жива съм, помисли си Вероника. Сега всичко ще започне отначало. Сигурно ще ме държат тук известно време, докато установят, че съм напълно нормална. После ще ме изпишат и ще видя отново улиците на Любляна, кръглия й площад, мостовете, хората, които минават по улиците на отиване или на връщане от работа.

И понеже хората винаги са склонни да помагат на другите само за да се почувстват по-добри, отколкото са в действителност, отново ще ме назначат на работа в библиотеката. И не след дълго ще започна да ходя в същите барове и заведения, да разговарям с приятелите си за несправедливостите и проблемите на този свят, да ходя на кино и на разходки край езерото.

Тъй като избрах хапчетата, не съм обезобразена: продължавам да съм млада, красива, умна, и няма да ми бъде трудно (както и преди не ми е било) да си намирам мъже. Ще се любя с тях по домовете им или в гората, ще изпитвам някакво удоволствие, но веднага след оргазма усещането за пустота ще се връща. И двамата ще си дадем сметка, че няма да има за какво да си говорим: настъпва моментът, в който всеки от нас трябва да измисли някакво извинение — „Късно е“, или „Утре трябва да ставам рано“, — и ще си тръгваме по най-бързия начин, избягвайки да се гледаме в очите.

Ще се връщам в стаята, наета в манастира. Ще се опитвам да чета книга, ще пускам телевизора, за да гледам все едни и същи програми, ще навивам будилника да звъни в същия час, в който съм станала предишния ден, ще изпълнявам механично задълженията си в библиотеката. Ще ям сандвич в градината срещу театъра, ще седя на една и съща пейка заедно с други хора, които като мен избират едни и същи пейки, за да обядват, а погледът им винаги е празен, но се правят на заети с много важни неща.

После ще се връщам в библиотеката, ще слушам клюки за това кой с кого излиза, кой от какво е болен, как мъжът на някоя я разплакал — и ще имам усещането, че съм привилегирована, понеже съм красива, имам работа, лесно си намирам любовници. В края на деня пак ще отивам в някой бар и всичко ще започва отначало.

Майка ми — която сигурно е много разтревожена от опита ми за самоубийство — ще се съвземе от уплахата и ще продължи да ме пита защо пропилявам живота си, защо не съм като другите, в края на краищата нещата не са толкова сложни, колкото си мисля: „Виж мен, от много години съм омъжена за баща ти, постарах се да ти дам най-доброто възпитание и най-добрия пример.“

Един ден ще се изморя да я слушам как повтаря едно и също и за да я зарадвам, ще се омъжа за някого и ще се опитам да го обикна. Двамата ще намерим начин да мечтаем заедно за бъдещето — вилата извън града, децата ни, бъдещето на децата ни… През първата година често ще се любим, през втората — по-рядко, а след третата сигурно ще мислим за секс веднъж на две седмици и ще превръщаме тази мисъл в действие веднъж в месеца. И нещо по-лошо: вече почти няма да разговаряме. Ще се помъча да приема това положение и ще се питам какво в мен не е както трябва, защото вече няма да го интересувам, а той няма да ми обръща внимание, ще говори постоянно за приятелите си, сякаш те са неговият свят.

Когато бракът ни увисне на косъм, ще забременея. Ще имаме дете, за известно време ще се сближим, но скоро след това ще се върне предишното положение на нещата.

И тогава ще започна да дебелея като лелята на вчерашната сестра — или на тази отпреди няколко дни, не знам точно. Ще се подложа на диета, но тя няма да има резултат, защото теглото ми упорито ще се увеличава въпреки опита ми да го контролирам. По някое време ще започна да вземам от вълшебните лекарства против депресия и ще родя още деца след мимолетни любовни нощи. Ще казвам на всички, че децата са смисълът на живота ми, но в действителност заради тях ще се налага да живея.

Хората ще мислят, че сме щастливо семейство, и никой няма да знае колко самота, горчивина, себеотричане се крие зад привидното щастие. Докато дойде денят, когато мъжът ми за пръв път ще си намери любовница и аз може би ще вдигна скандал като лелята на медицинската сестра или отново ще помисля за самоубийство. Но тогава ще съм стара и страхлива, ще имам две-три деца, които ще се нуждаят от мен, и ще трябва да ги възпитавам, да им намеря място в света, преди да реша да изоставя всичко. Няма да се самоубия: ще вдигна скандал, ще заплаша, че ще си тръгна с децата. Той, като всички мъже, ще отстъпи, ще каже, че ме обича и че това няма да се повтори. Никога няма да се досети, че ако наистина реша да си отида, единствената ми възможност ще е да се върна в дома на родителите си и да остана там до края на живота си. Ще трябва да слушам всеки ден как майка ми се оплаква, че съм пропуснала единствената възможност да бъда щастлива, че той е бил отличен съпруг въпреки дребните му недостатъци, че децата ми много ще страдат заради раздялата.

Две-три години по-късно в живота му ще се появи друга жена. Ще разбера за нея — ще видя или някой ще ми разкаже, — но този път ще се престоря, че не знам. Ще съм изразходила цялата си енергия, борейки се срещу предишната любовница, няма да са ми останали сили. По-добре ще е да приемам живота такъв, какъвто е в действителност, а не какъвто си го представям. Майка ми има право.

Той ще продължава да е мил с мен, аз ще продължавам работата в библиотеката, сандвичите на площада пред театъра, книгите, които никога не успявам да дочета, телевизионните предавания, които ще бъдат същите и след десет, двадесет, петдесет години…

Но ще ям сандвичите с чувство на вина, защото ще ставам все по-пълна; и няма да ходя повече по барове, защото вкъщи ще ме чакат мъж и деца, за които трябва да се грижа. Оттук нататък ще чакам децата да пораснат и по цял ден ще мисля за самоубийство, но няма да имам куража да го извърша. Един прекрасен ден ще стигна до извода, че животът си е такъв, няма смисъл, нищо няма да се промени. И ще се примиря.

Вероника завърши вътрешния си монолог и се закле да не излиза жива от „Вилет“. По-добре да приключи с всичко сега, докато все още има смелостта и е достатъчно здрава, за да умре. След като на няколко пъти заспива и се събужда, забеляза, че уредите около нея намаляват, топлината на тялото й се възвръща, а сестрите са с различни лица, но винаги има някой наблизо. През зелените завеси до нея достигаха плачове, стенания, гласове, които тихо и методично шепнеха нещо. От време на време някой отдалечен уред бръмчеше и тя чуваше забързани стъпки в коридора. В същото време гласовете преставаха да говорят тихо и методично, ставаха напрегнати, даваха бързи заповеди.

В един от тези моменти на пълно съзнание някаква сестра я попита:

— Не искате ли да научите какво е състоянието ви?

— Знам какво е — отвърна Вероника. — Не е това, което виждате в тялото ми, а това, което става в главата ми.

Сестрата отново се опита да завърже разговор, но Вероника се престори, че спи.

 

След като отвори очи, веднага забеляза, че са я преместили — намираше се в нещо като голяма манипулационна. В ръката й все още бе забодена иглата на някаква система, но всички останали жици и игли бяха махнати.

До леглото й се бе изправил висок лекар, облечен в традиционната бяла престилка, която контрастираше с боядисаните му черна коса и мустаци. До него един млад стажант държеше папка и си водеше бележки.

— От колко време съм тук? — попита тя и забеляза, че й е трудно да говори и не може да произнася добре думите.

— Две седмици в тази стая, а преди това — пет дни в интензивното отделение — отвърна по-възрастният. — И благодарете на Бога, че все още сте тук.

По-младият изрази учудване, като че ли последното изречение не отговаряше точно на действителността. Вероника веднага забеляза реакцията му и инстинктите й се изостриха: дали не бе стояла тук повече време? Дали животът й все още бе в опасност? Започна да следи внимателно всеки техен жест, всяко тяхно движение; знаеше, че е безсмислено да задава въпроси, никога нямаше да й кажат истината; но ако проявеше известна хитрост, би могла да разбере какво става.

— Кажете името, адреса, семейното си положение и датата на раждане! — продължи по-възрастният.

Вероника си спомни името и семейното си положение, а също и датата на раждане, но установи, че в паметта й има бели петна: не можеше да си спомни добре адреса.

Лекарят светна с фенерче в очите й и дълго и мълчаливо ги разглежда. По-младият стори същото. Двамата си размениха погледи, които нищо не означаваха.

— Казвали ли сте на нощната сестра, че не можем да видим душата ви? — попита по-младият.

Вероника не знаеше. Беше й трудно да си спомни коя е и какво прави тук.

— Чрез хапчета постоянно бяхте поддържана в състояние на сън и това може да се е отразило на паметта ви. Помъчете се, ако обичате, да отговорите на всичко, за което ще ви попитаме.

И лекарите я подложиха на абсурден разпит: кои са най-четените вестници в Любляна, как се казва поетът, чиято статуя се намира на централния площад (о, това тя никога не би могла да забрави, всеки словенец носи запечатан в душата си образа на Прешерн), какъв цвят е косата на майка й, как се казват колегите й, кои са най-често вземаните книги от библиотеката…

Отначало Вероника реши да не отговаря — паметта й продължаваше да е объркана. Но в хода на разпита тя постепенно възстановяваше онова, което бе забравила. По едно време се сети, че се намира в психиатрия, а лудите не са длъжни да говорят свързано; но заради самата себе си, а и за да задържи лекарите и да се опита да разбере нещо повече за състоянието си, тя започна да напряга ума си. Докато изреждаше имена и факти, възстановяваше не само паметта си, но и собствената си личност, своите желания, светогледа си. Мисълта за самоубийство, която тази сутрин сякаш бе погребана под много пластове приспивателни, отново изплува на повърхността.

— Добре — каза след разпита по-възрастният.

— Колко време ще стоя тук?

По-младият наведе очи и тя почувства, че всичко е в безтегловност — като че ли след отговора на този въпрос ще бъде написана нова история на живота й и повече никой не би могъл да я промени.

— Можеш да й кажеш — намеси се по-възрастният. — Сред много от пациентите вече се носят слухове и тя, така или иначе, ще разбере; в болнично заведение като това не може да се пази тайна.

— Вижте какво, вие сама сте избрали съдбата си — въздъхна младежът, мерейки всяка своя дума. — Ето какви са последствията от вашата постъпка: по време на комата, предизвикана от упойващите вещества, сърцето ви е пострадало непоправимо. Получила се е некроза на камерата…

— Обясни по-просто! — каза му по-възрастният лекар. — Пристъпи направо към най-важното!

— Сърцето ви е безвъзвратно засегнато и скоро ще престане да бие.

— Какво означава това? — попита тя изплашено.

— Фактът, че сърцето ще спре да бие, означава само едно: физическа смърт. Не знам каква е религията ви, но…

— След колко време ще спре сърцето ми? — прекъсна го Вероника.

— След пет дни, най-много след седмица…

Вероника си даде сметка, че този младеж прикрива зад външността си, зад професионалното си поведение и загрижения си вид огромно удоволствие от думите си. Сякаш тя трябваше да бъде наказана и да служи за назидание на всички останали!

През живота си Вероника бе разбрала, че много от хората, които познаваше, съчувстваха на нещастията на другите, показваха се загрижени и предлагаха помощта си, а в действителност се радваха на чуждото страдание, защото то ги караше да си мислят, че са щастливи, че животът е бил благосклонен към тях. Тя мразеше тези хора и нямаше да даде никаква възможност на това момче да използва състоянието й, за да прикрие собствената си неудовлетвореност.

Погледнато право в очите и се усмихна:

— Значи съм успяла?

— Да — отвърна той, но този път съобщаването на тъжната вест не му донесе удоволствие.

 

През нощта обаче Вероника започна да изпитва страх. Едно нещо беше бързото действие на хапчетата, съвсем друго — да чака смъртта пет дни или седмица при положение, че вече бе изживяла всичко, което може да бъде изживяно.

През целия си живот бе чакала нещо: завръщането на баща й от работа, писмото от приятеля й, което още не бе пристигнало, изпитите в края на учебната година, влака, автобуса, телефонното обаждане, началото на отпуската, нейния край… А сега трябваше да чака смъртта, която щеше да дойде на определена дата.

„Все на мен ми се случват такива неща! Хората обикновено умират точно в деня, в който си мислят, че няма да умрат.“

Трябваше да се измъкне оттук и да си потърси други хапчета. Ако не успееше, единственото разрешение бе да се хвърли от някоя сграда в Любляна и тя щеше да го стори: опитала се бе да спести на родителите си допълнителната мъка, но сега нямаше друг изход.

Огледа се наоколо. Всички легла бяха заети, хората спяха, някои от тях силно хъркаха. На прозорците имаше решетки. В ъгъла на помещението светеше малка лампа, изпълваше атмосферата със странни сенки и позволяваше стаята да бъде постоянно наблюдавана. До лампата някаква жена четеше книга.

„Тези медицински сестри сигурно са много образовани. Прекарват живота си в четене.“

Леглото на Вероника бе най-далеч от вратата — между нея и жената имаше почти двайсет легла. Изправи се с мъка, защото от три седмици — ако може да се вярва на думите на лекаря — не бе вървяла. Сестрата вдигна очи и видя момичето да се приближава към нея, като крепеше системата.

— Искам да отида до тоалетната — прошепна то, за да не събуди останалите луди.

Жената разсеяно посочи с ръка към една врата.Умът на Вероника трескаво работеше, търсеше някакъв изход, пролука, начин да избяга оттук. „Трябва да побързам, докато си мислят, че все още съм неукрепнала и не съм в състояние да действам.“

Огледа се внимателно. Тоалетната бе едно съвсем малко помещение без врата. Ако иска да излезе оттук, ще трябва да се пребори с надзирателката за ключа, но бе твърде слаба, за да направи подобно нещо.

— Това тук затвор ли е? — попита тя надзирателката, която бе престанала да чете и следеше всяко нейно движение.

— Не, психиатрия е.

— Аз не съм луда.

Жената се засмя.

— Точно това твърдят и всички останали тук.

— Добре тогава, луда съм. Какво значи да си луд?

Жената каза, че Вероника не бива да стои дълго права, и я накара да се върне обратно в леглото.

— Какво значи да си луд? — настоя Вероника.

— Попитайте утре лекаря. И се помъчете да заспите, защото иначе — макар и с нежелание — ще трябва да ви сложа инжекция с приспивателно.

Вероника се подчини. На връщане чу някой да прошепва:

— Не знаеш ли какво значи да си луд?

В първия миг тя реши да не отговаря: не искаше да си създава приятели и връзки, да си търси съюзници за голям масов бунт. Имаше само една фикс-идея: смъртта. Ако не успееше да избяга, щеше да намери начин да се самоубие тук, на място, и то колкото се може по-скоро. Ала жената повтори същия въпрос, който тя самата бе задала на надзирателката:

— Не знаеш ли какво значи да си луд?

— Коя си ти?

— Името ми е Зедка. Върви до леглото си. После, когато надзирателката помисли, че си си легнала, наведи се ниско и ела при мен.

Вероника се върна на мястото си и изчака надзирателката да се зачете отново в книгата. Какво значи да си луд? Нямаше никаква представа, понеже тази дума се използваше по много архаичен начин: казваха например, че някои спортисти са луди, защото искат да чупят рекорди. Или че артистите са луди, защото живеят несигурно, по необичаен начин, различен от „нормалния“.

От друга страна, Вероника бе виждала по улиците на Любляна много хора, които през зимата ходеха леко облечени, предричаха края на света и бутаха пред себе си колички, пълни с чанти и парцали.

Не й се спеше. Според лекаря бе спала цяла седмица — твърде дълго за човек, свикнал да живее без големи вълнения и да си ляга по едно и също време. Какво значи да си луд? Може би ще е най-добре да попита някой от тях самите.

Вероника се наведе, извади иглата от ръката си и отиде при Зедка, опитвайки се да не обръща внимание на гаденето в стомаха си; не знаеше дали й прилошава от сърдечна слабост или от усилието, което правеше.

— Не знам какво значи да си луд — прошепна Вероника. — Но аз не съм луда. Аз съм неуспяла самоубийца.

— Луд е този, който живее в някакъв свой свят. Като шизофрениците, психопатите, маниаците — тоест това са хора, различни от останалите.

— Като теб ли?

— Впрочем — продължи Зелка, като се престори, че не е чула въпроса — сигурно си чувала за Айнщайн, който казвал, че не съществува нито време, нито пространство, а съвкупност от двете. Или за Колумб, който настоятелно твърдял, че от другата страна на океана няма бездна, а континент. Или за Едмънд Хилари, който бил сигурен, че човек може да се изкачи на Еверест. Или за Бийтълс, чиято музика, както и начинът им на обличане са били съвсем различни за времето си. Всички тези хора, както и стотици други, също са живели в някакъв свой свят.

„Тази луда казва смислени неща“, помисли си Вероника и си спомни разказваните от майка й истории за светци, които твърдяли, че са говорили с Исус или с Дева Мария. Дали и те не са живели в някакъв свят, различен от този на останалите?

— Веднъж по улиците на Любляна видях да се разхожда една жена с деколтирана червена рокля и изцъклен поглед, а термометърът показваше пет градуса под нулата. Помислих, че е пияна, и поисках да я наметна с палтото си, но тя не прие.

— Може би в нейния свят е било лято, а тялото й е горяло от желание по някого, когото е очаквала. Дори и тази личност да съществува само в нейния делириум, тя има право да живее и да умре така, както й харесва, не мислиш ли?

Вероника не знаеше какво да каже, но думите на лудата бяха съвсем смислени. Дали пък полуголата жена, която бе срещнала по улиците на Любляна, не е била самата тя?

— Ще ти разкажа една приказка — каза Зедка. — Могъщ магьосник поискал да разруши едно царство и излял вълшебна течност в кладенеца, откъдето пиели всички поданици. Който пийнел от водата, полудявал. На другата сутрин от кладенеца вече били пили и полудели всички с изключение на царя и семейството му, които имали отделен кладенец само за тях и до който магьосникът не успял да се добере. Загрижен, царят се опитал да овладее положението и взел редица мерки за опазване на сигурността и здравето на поданиците си. Полицаите и инспекторите обаче също били пили от отровната вода, ето защо указите на царя им се сторили абсурдни и те решили да не ги прилагат. А когато жителите на царството научили за тези декрети, помислили, че техният владетел е полудял и е започнал да диктува безсмислени неща. Втурнали се с крясъци към двореца и поискали от владетеля си да абдикира. Отчаян, царят бил готов да се откаже от трона, но царицата го възпряла и му казала: „Хайде и ние да отидем до кладенеца и да пием. Така ще станем като тях.“ Така и сторили: царят и царицата пили от водата на лудостта и веднага започнали да говорят безсмислени неща. Поданиците им начаса се разкаяли: след като техният цар говори така мъдро, защо да не го оставят да управлява страната? И царството заживяло спокойно, въпреки че поданиците му се държали съвсем различно от съседите си, а царят управлявал до края на дните си.

Вероника се засмя и каза:

— Не ми приличаш на луда.

— Но съм луда, въпреки че почти съм излекувана. Моят случай е прост: достатъчно е да вкарат в организма ми определена химическа субстанция. Надявам се впрочем тази субстанция да излекува само хроничната ми депресия; искам да си остана луда, да изживея живота си така, както си мечтая, а не както другите желаят. Знаеш ли какви същества живеят извън стените на „Вилет“?

— Хора, които са пили от един и същи кладенец.

— Точно така — каза Зедка. — Мислят, че са нормални, защото всички правят едно и също. Ще се преструвам, че също съм пила от тази вода.

— А аз наистина пих, и в това е проблемът ми. Никога не съм изпадала в депресия, нито съм изпитвала голяма радост или тъга, която да трае дълго. Проблемите ми са като на всички останали.

Зедка замълча за известно време.

— Казаха ни, че ще умреш.

Вероника се поколеба за миг: можеше ли да се довери на тази непозната? Трябваше да рискува.

— Чак след пет-шест дни. Тъкмо си мислех дали няма начин да умра по-рано. Сигурна съм, че ако ти или някой друг оттук успее да ми намери хапчета, този път сърцето ми няма да издържи. Помогни ми, представи си само колко ще страдам, докато чакам смъртта!

Преди Зедка да успее да отговори, се появи сестрата с една инжекция и каза:

— Мога да ви я поставя и сама. Ако се противите обаче, ще извикам на помощ пазачите отвън.

— Не си хаби енергията напразно — каза Зедка на Вероника. — Пази си силите, ако искаш да постигнеш това, за което ме молиш.

Вероника се изправи, върна се в леглото си и позволи на сестрата да й сложи инжекцията.

 

Този бе първият й нормален ден в лудницата. Излезе от манипулационната, пи кафе в голямата трапезария, където мъжете и жените се хранеха заедно. Забеляза, че противно на това, което показват по филмите — скандали, крясъци, хора, правещи странни жестове, — всичко изглеждаше потънало в потискащо мълчание; сякаш никой не искаше да сподели вътрешния си свят с непознати.

След кафето (което беше сравнително хубаво, лошата слава на „Вилет“ не се дължеше на храната) всички излязоха, за да правят слънчеви бани. В действителност нямаше никакво слънце — температурата беше под нулата и градината бе покрита със сняг.

— Тук съм не за да запазя живота си, а за да го изгубя — каза Вероника на един от санитарите.

— Въпреки това трябва да излезете за слънчевите бани.

— Но вие сте луди! Изобщо няма слънце!

— Да, но има светлина, а тя помага на болните да се успокоят. За съжаление зимата в нашата страна е много дълга; ако не беше така, щяхме да имаме по-малко работа.

Нямаше смисъл да спори: излезе, повървя малко, като се оглеждаше наоколо и тайно търсеше начин да избяга. Стената беше висока, отговаряше на изискванията към предприемачите, строящи казарми, но будките на часовоите бяха празни. Градината бе заобиколена от сгради в казармен стил, в които сега се помещаваха мъжка и женска манипулационна, канцеларии на администрацията и пристройки за обслужващия персонал.

След първоначалното бегло разузнаване Вероника забеляза, че единственото наистина наблюдавано място бе главният вход, където двама пазачи проверяваха документите на онези, които влизаха и излизаха.

Сякаш всичко в главата й отново се връщаше на мястото си. За да упражни паметта си, се опита да си спомни някои подробности, като например мястото, където оставяше ключа от стаята си, плочата, която наскоро си бе купила, последната книга, която бяха взели от библиотеката…

— Аз съм Зедка — каза някаква жена, приближавайки се до нея.

През нощта не бе успяла да види лицето й — докато разговаряха, стоеше клекнала до леглото. Жената изглеждаше на около 35 години и имаше вид на съвсем нормална.

— Надявам се ефектът от инжекцията да не е бил много силен. С времето организмът привиква и успокоителните не му действат.

— Чувствам се добре.

— Снощи говорихме за… спомняш си какво ме помоли, нали?

— Отлично си спомням.

Зедка я хвана за ръка и тръгнаха заедно между оголелите дървета в двора. Зад стените се виждаше планината, забулена в облаци.

— Студено е, но утрото е красиво — каза Зедка. — Странно, ала никога не ме е обземала депресия в дни като този — облачни, сиви, студени. Когато времето беше такова, чувствах, че природата е в хармония с мен, изразява душата ми. И обратното, когато се покажеше слънцето, а децата излизаха да играят на улицата и всички се радваха на хубавия ден, аз се чувствах много зле. Струваше ми се, че е несправедливо цялото това изобилие да бъде изложено на показ, а аз да не мога да се възползвам.

Вероника внимателно се освободи от ръката на жената. Не понасяше физически контакти.

— Прекъсна мисълта си. Говореше за молбата ми.

— Тук има една група… Мъже и жени, които отдавна биха могли да бъдат изписани и да си отидат вкъщи, но не искат да излязат оттук. Поради много причини. Във „Вилет“ не е толкова лошо, колкото се говори, въпреки че не е и петзвезден хотел. Тук вътре всички могат да казват това, което мислят, без никой да ги критикува: нали са в лудница в края на краищата… По време на държавните инспекции тези мъже и жени се държат така, сякаш степента на лудостта им е опасна за околните, тъй като някои от тях са на държавна издръжка. Лекарите знаят за това, но като че ли съществува негласно нареждане от страна на собствениците нещата във „Вилет“ да не се променят, защото има незаети легла.

— Те могат ли да ми намерят хапчета?

— Помъчи се да се свържеш с тях: групата се нарича Братството.

И Зедка посочи една жена с бели коси, която разговаряше оживено с други, по-млади жени.

— Казва се Мари и е от Братството. Попитай нея!

Вероника тръгна към Мари, но Зедка я спря:

— Не сега. В момента тя се забавлява и няма да прекъсне разговора, който й доставя удоволствие, от любезност към някаква непозната. Ако не те приеме добре, никога няма да успееш да се сближиш с нея. Лудите винаги се доверяват на първото си впечатление.

Вероника се засмя на интонацията, с която Зедка произнесе думата луди. В същото време изпита безпокойство — всичко изглеждаше нормално, прекалено хубаво. След като толкова години бе ходила на работа, после на бар, след бара в леглото на някой мъж, от леглото в собствената си стая, оттам — в бащината си къща, сега тя изживяваше нещо, което никога не си бе и представяла: психиатрията, лудостта… Тук хората не се срамуваха да признаят, че са луди. Тук никой не прекъсваше онова, което му доставя удоволствие, само защото трябва да е любезен с някого.

Започна да се съмнява дали Зедка говори сериозно, или това е просто начин, който душевно болните бяха възприели, за да се преструват, че живеят в един по-добър свят. Но имаше ли някакво значение? В момента тя изживяваше нещо интересно, различно, неочаквано: представете си само някакво място, където хората се правят на луди, за да вършат това, което искат!

Точно в този миг Вероника усети остър бодеж в областта на сърцето. Разговорът с лекаря веднага изплува в съзнанието й и тя се изплаши.

— Искам да продължа разходката сама — каза Вероника на Зедка. В края на краищата тя също беше луда и не бе нужно да се старае да се хареса на когото и да било.

Жената се отдалечи и Вероника се загледа в планината зад стените на „Вилет“. Като че ли у нея се появи съвсем слабо желание да живее, но тя решително го отблъсна.

„Трябва веднага да си намеря хапчета!“

Размисли върху положението си тук, далеч не бе идеално. Дори да й предоставеха възможност да изживее всички лудости, които пожелае, нямаше да знае какво да прави. Никога не бе изпитвала желание да си позволи някаква лудост.