Александър Солженицин
Раково отделение (7)

Глава 7
Правото да лекуваш

Ако бе започнал да разпитва що за инжекция е това, каква е целта, нужна ли е в действителност и оправдана ли е морално, ако Людмила Афанасиевна бе принудена да обясни смисъла и възможните последствия от новото лечение, много вероятно бе Костоглотов окончателно да се разбунтува.

Но именно в този момент, изчерпал всичките си блестящи доводи, той бе се предал.

А тя нарочно прибягна до хитрост и спомена инжекцията като някаква дреболия, която не заслужава особено внимание, защото се бе уморила от обясненията, а знаеше със сигурност, че именно сега, след като бе изпробвано върху болния въздействието на рентгена в чистия му вид, е дошло време да се нанесе решителният удар, горещо препоръчван за този вид рак от съвременните медицински изследвания. Давайки си точна сметка за естеството на необикновения поврат в лечението на Костоглотов, тя не можеше да не използва всички средства, в които вярваше, за да сломи неговата упоритост. Наистина, нямаше я стъкленицата с анализа на първичната проба, но цялата интуиция, наблюдателност и знания й подсказваха, че тази подутина е онази, която отдавна я занимаваше — нито тератома, нито саркома.

Именно този вид рак и това движение на метастазите бе избрала за тема на своята кандидатска дисертация доктор Донцова. Тоест тя някога бе започнала да я пише, после бе се отказала, по-късно отново се върна към нея. Приятелите я убеждаваха, че ще се получи отлична дисертация, но тя, заставена и притисната от обстоятелствата, вече бе загубила вяра, че някога ще успее да я защити. Не защото не й достигаха опит или материал за размисъл — и едното, и другото тя притежаваше в изобилие, а защото непрекъснато, ежедневно я викаха ту в рентгеновия кабинет, ту в лабораторията, ту при някой пациент; Людмила Афанасиевна просто нямаше физическа възможност да се занимава с подбора и описанието на рентгеновите снимки, с формулировките и систематизациите, а какво оставаше за подготовката на кандидатския минимум. Можеше да си вземе творчески отпуск за половин година, но в поликлиниката никога нямаше такива леки случаи, нито такъв благоприятен ден, от който биха могли да бъдат прекратени консултациите на тримата млади ординатори, и да ги остави сами за половин година.

Людмила Афанасиевна бе чувала думи, които приписваха на Лев Толстой, казал веднъж за своя брат, че имал всичко необходимо да стане писател, с изключение на онези недостатъци, правещи от даден човек писател. Навярно и тя не притежаваше недостатъците, които помагат на хората да станат кандидати на науките. В общи линии тя не гореше от желание да чува зад гърба си шепота: „Тя не е просто доктор, а е и кандидат на медицинските науки“, или пък да вижда под заглавието на статиите си (вече печаташе втората дузина малки, но всички свързани с конкретни неща статии) пред името си тези малки, но вдъхващи респект буквички. Наистина парите никога не са излишни, но какво да се прави, след като това не се получаваше.

И без дисертация имаше предостатъчно от онова, което бе прието да се нарича научно-обществена работа. В тяхната клиника се провеждаха от време на време конференции, на които се правеха разбори на грешките, допуснати при диагностиката и лечението, изнасяха се доклади за новите методи; бе задължително не само да се присъства на тях, но и да се взема активно участие (хирурзите и обслужващите рентгена и без това всеки ден се съветваха и обсъждаха допуснатите грешки и новите методи, но конференциите бяха друго нещо). Освен тях често се провеждаха и сбирки на градското научно дружество на рентгенолозите, на които също се изнасяха доклади и се демонстрираха новооткритията. Наскоро бе създадено и научно дружество на онколозите, в което Донцова не само участваше активно, но и бе секретар; в дружеството наред с работата цареше и доста суета. Имаше още и Институт за усъвършенстване на лекарите. Освен това трябваше да се сътрудничи на бюлетините, органи на рентгенолозите и онколозите, а съществуваше и Академия на медицинските науки, и Информационен център… Макар Голямата Наука да бе цялата съсредоточена в Москва и Ленинград, а те бяха сякаш заети само с практическата страна на лекуването, излизаше, че нито един ден не минава, без да отделят част от времето си именно за нея.

Така бе и днес. Трябваше да позвъни на председателя на дружеството на рентгенолозите във връзка с доклада, който бе длъжна да изнесе след известно време, да прегледа веднага две малки вестникарски статии, да отговори на писмо, пристигнало от Москва, и на още едно — от далечен онкологичен пункт, от който молеха за допълнителни разяснения.

А след малко главният хирург трябваше по предварителна уговорка с Донцова след завършване на операционния ден да й покаже една от гинекологичните си пациентки, за да се консултира. Следващата задача, която предстоеше на Людмила Афанасиевна, бе в края на амбулаторния прием да отиде да прегледа заедно с една от ординаторките си болния от Ташауз^[1] за когото се съмняваха, че има рак на тънките черва. А самата Донцова бе определила днешния ден за среща с рентгенолаборантите, на която трябваше да обсъдят по какъв начин да уплътнят работата на апаратите, за да могат да се обслужват повече болни. А не биваше да забравя и за специалните инжекции; трябваше да провери дали се слагат навреме (пациенти, които имаха нужда от подобни инжекции, започнаха да приемат отскоро; дотогава ги изпращаха в Москва).

Пък и бе загубила толкова време за безсмислен спор с упорития Костоглотов! Още по време на техния разговор на няколко пъти надникваха в стаята техниците, които правеха допълнителен монтаж на гама-апарата. Те искаха да убедят Донцова в необходимостта от някакви разходи, невключени в предварителната сметка, за да подпише акта, а след това да убеди и главния лекар да направи същото. Тъкмо бяха успели да я накарат да отиде с тях, когато в коридора я срещна сестрата и й предаде телеграма, пристигнала от Новочеркаск. Бе от Ана Зацирко, с която не бе се срещала от петнадесет години и не бе поддържала никаква кореспонденция, но това не пречеше да я смята за стара приятелка; бе учила с нея в акушерското училище в Саратов през 1924 година, преди да постъпи в медицинския институт. Тя пишеше, че големият й син Вадим, завърнал се от геоложка експедиция, днес или най-късно утре ще постъпи в нейната клиника и молеше за приятелското й съдействие и за честен отговор за състоянието му. Людмила Афанасиевна се развълнува, изостави техниците и тръгна да помоли старшата сестра да задържи свободно до края на деня леглото на Азовкин за Вадим Зацирко. Мита както винаги сновеше из клиниката и съвсем не бе лесно да я намери човек. Когато накрая Донцова успя да я открие, тя веднага се съгласи да изпълни молбата й и озадачи Людмила Афанасиевна с новината, че молят клиниката да разреши най-добрата сестра в лъчевото отделение Олимпиада Василиевна да участва десет дни в градския семинар на профсъюзните касиери. Значи трябваше да й намерят заместничка за това време. Това бе толкова недопустимо и невъзможно, че заедно с Мита Донцова веднага с решителна крачка се запъти към регистратурата, за да позвъни в райкома на профсъюзите и да ги уведоми, че участието на Олимпиада Василиевна в семинара е невъзможно. Но телефонът даваше първо заето, след това ги насочиха към обкома на профсъюзите, откъдето доста се учудиха на тяхното политическо безгрижие и попитаха дали наистина предполагат, че дадена профсъюзна каса може да бъде оставена на произвола на съдбата. Изглежда, оттатък — и в райкома, и в обкома, никого още не бе „ухапала“ злокачествената подутина и навярно вярваха, че никога няма да се случи подобно нещо с тях. След като позвъни и до дружеството на рентгенолозите, Людмила Афанасиевна се втурна да моли за съдействие главния лекар, но той бе зает с някакви външни хора и обсъждаше с тях запланувания ремонт на едно от крилата на клиниката. Така всичко остана неясно и тя пое обратно през рентгенодиагностичния кабинет, който днес не работеше. По това време там имаше почивка. Записваха под червената светлина резултатите. Веднага доложиха на Людмила Афанасиевна, че след като са изчислили колко лента е останала и са съпоставили с досегашните разходи, са разбрали докога ще стигне; оказа се — за три седмици; този факт означаваше пълен провал, защото обикновено изпълняват заявките след месец. На Донцова й стана ясно, че още днес или най-късно утре трябва да събере отговарящия за медикаментите и главния лекар и да ги накара да изпратят заявката, което никак не бе лесно.

След това на пътя й се изпречиха техниците и тя бе принудена да подпише акта. Налагаше се да се отбие и при рентгенолаборантите. Едва при тях успя да седне. Започнаха да изчисляват. По техническите правила апаратът трябваше да има половинчасова почивка след час работа, но на това отдавна не се обръщаше внимание, а всички апарати работеха девет часа непрекъснато, тоест смяна и половина. Но въпреки това натоварване и бързината, с която нетърпеливите лаборантки обслужваха пациентите, пак не успяваха да направят желаната бройка сеанси. Трябваше да успеят да обслужват амбулаторните болни по веднъж на ден, а някои от клиничните — и по два пъти (в тяхното число от днес влизаше и Костоглотов), за да засилят въздействието върху болните места, а и да ускорят освобождаването на леглата. За тази цел тайно от техническия надзор преминаха на ток от двадесет милиампера вместо десет: всичко ставаше два пъти по-бързо, но и тръбичките по-бързо се износваха. И пак не успяваха да се вместят в графика! Днес Людмила Афанасиевна бе дошла да отметне по списъка на кои болни след колко сеанса се разрешава да се поставя (това също два пъти съкращаваше времето за сеанси) медният филтър, дебел милиметър, предпазващ кожата, и на кои да се слага половинмилиметров филтър.

После се качи на втория етаж, за да види как се чувства след инжекцията Русанов, а оттам отиде в кабинета с късофокусни апарати, където отново облъчваха болни, с намерение да прегледа статиите си и писмата, но миг по-късно почука вежливата Елизавета Анатолиевна и я помоли за позволение да се обърне към нея с някакъв неотложен въпрос.

Елизавета Анатолиевна за всички бе просто „бавачката“ на лъчевото отделение, но въпреки това на никого не се обръщаше езика да й говори на „ти“ или да я нарича леля Лиза, или просто Лиза, както дори младите лекари се обръщаха към възрастните санитарки. Тя бе много възпитана жена; в свободните часове на нощните си дежурства четеше книги на френски език, а кой знае защо, работеше като санитарка в онкологичния диспансер и при това изпълняваше безупречно задълженията си. Наистина тя бе получавала заплата и половина, защото известно време даваха към щата петдесет процента за вредност, после обаче ги намалиха на петнадесет, но Елизавета Анатолиевна не напусна.

— Людмила Афанасиевна — започна тя, леко покланяйки се, както постъпват обикновено прекалено вежливите хора, — много ми е неудобно, че ви безпокоя по такъв незначителен повод, но съм отчаяна! Няма никакви парцали, ама абсолютно никакви! С какво да се чисти?

Да, ето още едно главоболие! Министерството поемаше грижата да снабди онкологичния диспансер с радиеви иглички, гама-апарати и апарати „Стабилволт“, с най-новите прибори за преливане на кръв и новооткритите синтетични лекарства, но за простите парцали и четки нямаше място в този височайши списък. Самият Низамутдин Бахрамович отговаряше, че след като министерството не е предвидило, той не е длъжен с личните си пари да ги купува. По едно време за парцали използваха износеното бельо, но стопанските органи се усетиха навреме и забраниха, подозирайки, че по този начин се разхищава и новото бельо. Сега ги задължаваха да предават износеното на определено място, където авторитетна комисия го приемаше, и след това го накъсваха на парчета.

— Мисля си — продължи Елизавета Анатолиевна, — че може би трябва всички ние, които работим тук, да се задължим да донесем от къщи по един парцал и така да излезем от затрудненото положение…

— Е, какво пък, изглежда, не ни остава нищо друго — въздъхна Людмила Афанасиевна. — Аз съм съгласна. Само, моля ви, вие го предложете на Олимпиада Владиславовна…

Да! А трябваше да отърве и самата Олимпиада Владиславовна от непредвидения семинар, който бе абсолютна нелепост. Нима можеше да се изключи от работа за десет дни най-опитната сестра?

Отново позвъни, но пак не успя да се свърже. После веднага отиде да прегледа болния от Ташауз. Отначало постоя в тъмната стая, докато свикнат очите й. След това се зае да проследи движението на бариевата смес в тънкото черво, движейки защитния екран и обръщайки болния ту на едната, ту на другата страна, за да направи рентгеновата снимка. Опипвайки с ръцете си, на които бе сложила гумени ръкавици, корема на пациента и спирайки при стоновете му „боли“, за да разгледа по-добре разлетите зашифровани оттенъци на петната и сенките, Людмила Афанасиевна състави диагнозата.

Неусетно мина и обедната почивка, но както винаги, дори и през лятото, Донцова не се появяваше със сандвич в ръка в двора на клиниката.

Почти веднага след като излезе, я извикаха за консултация в превързочната. Там главният хирург отначало обясни историята на болестта на пациентката, след това изпрати да я извикат. Прегледаха я и Донцова стигна до извода, че единственият изход да я спасят е само кастрацията. Болната, която бе на не повече от четиридесет години, заплака. „Но това е краят на живота!… Мъжът ми ще ме изостави…“ След като я изчакаха няколко минути да се наплаче, Людмила Афанасиевна се опита да й втълпи:

— А вие въобще не казвайте на мъжа си каква е била операцията. Как ще разбере? Никога няма да успее. Във ваши ръце е да скриете всичко.

Постъпила, за да спасява именно живота — в тяхната клиника главният въпрос бе да се победи смъртта, Людмила Афанасиевна бе непреклонна в убеждението си, че в името на живота е оправдана всякаква друга загуба.

Но днес през цялото време в клиниката, където и да се намираше, нещо й пречеше да бъде, както обикновено, уверена, отговорна и властна.

Не се ли дължеше това на отчетливата болка, която усещаше в областта на стомаха си? Някои дни въобще не я чувстваше, през други — много слабо, а днес — силно. Ако не беше онколог, тя не би обърнала внимание на болката или пък безстрашно би отишла да се изследва. Работата бе там, че Людмила Афанасиевна прекалено добре познаваше тънката нишка, за да размотае първата макара: да сподели с близките и колегите си по работа. Самата тя се осланяше на прословутото руско „може би“: а може би всичко ще премине, а може би това се дължи само на нервна преумора?

Не, не бе това; нещо друго й пречеше през целия ден, сякаш в пръста й бе забито трънче, чието място не можеше да открие; бе нещо смътно, неопределено, но не й даваше мира. Едва когато се настани зад своята маса и докосна отново папката с надпис „Лъчева болест“, разчетен от досетливия Костоглотов, тя разбра, че през целия ден е била не само развълнувана, но и засегната от спора с него за правото да лекува.

Тя още чуваше неговата фраза: преди двадесет години вие сте облъчвали някой страдащ като Костоглотов, който ви е молил да не го правите, но вие още не сте познавали лъчевата болест!

Людмила Афанасиевна действително бе длъжна скоро да направи съобщение в дружеството на рентгенолозите на тема „Късните лъчеви изменения“; почти за същото, за което я упрекваше Костоглотов.

Едва неотдавна, преди година-две, не само тя, но и другите рентгенолози, работещи и тук, и в Москва, и в Баку, бяха обърнали внимание на тези случаи, които не можеха да си обяснят веднага. Появиха се известни подозрения, след това и догадки; върху този въпрос разискваха в кореспонденциите си, говореха засега не в докладите, а само по време на почивките. Тогава някой прочете реферат на статии от американски списания, от който разбраха, че подобно нещо смущава и техните отвъдокеански колеги. А случаите се увеличаваха; непрекъснато постъпваха болни със специфичните оплаквания и изведнъж бе намерено названието: „Късни лъчеви изменения“, и настъпи времето да се говори за болестта на глас и да се търсят отговори.

Смисълът се състоеше в това, че след рентгеновите лъчи, дали добри, неочаквани и дори блестящи резултати благодарение на големите дози, приложени преди десет и петнадесет години, сега върху облъчваните места се появяваха неочаквани разрушения и обезобразявания.

Ако тези отдавнашни облъчвания бяха провеждани за злокачествени тумори, биха били оправдани, защото и от днешна гледна точка нямаше изход: спасяваха болния от неминуемата смърт по все още единствения метод и само с големи дози, защото от малките нямаше никакъв ефект; затова пациентът, идвайки отново в клиниката, бе длъжен да разбере, че това е възмездие за вече изживените, допълнително отпуснати му от лекарите години живот, а също и за онези, които му оставаха.

Но тогава — преди десет, петнадесет и дори осемнадесет години, когато дори не съществуваше названието „лъчева болест“, рентгеновото облъчване представляваше такъв директен, надежден и абсолютен метод, такова великолепно постижение на съвременната медицинска наука, че се приемаше като остаряло мислене и едва ли не като саботаж в лечението на трудещите се отказът от облъчването и търсенето на други, паралелни или обиколни пътища за лекуване. Страхуваха се само от острите ранни поражения на тъканите и костите, но и тях тогава бяха успели да избягнат. И облъчваха с истинско възторжено увлечение! Дори и доброкачествените тумори, и малките деца.

А сега тези деца, станали вече юноши и девойки, някои и омъжени, идваха с необратими поражения по местата, където толкова усърдно ги облъчваха.

Миналата есен дойде, но не в раковото отделение, а в хирургичното (Людмила Афанасиевна все пак разбра и успя да издейства да го прегледа), петнадесетгодишно момче, едната ръка и единият крак на което изоставаха от растежа на другите, а това се отнасяше и за едната половина на черепа; поради тази причина, погледнато отстрани, момчето изглеждаше като карикатура. Преровила архива, Людмила Афанасиевна си спомни, че е същото онова две — две и половина годишно дете, което майката бе донесла в клиниката с множество поражения на костите с непознат дотогава произход; нямаше нищо общо с раковите подутини, нито пък с дълбокото нарушаване на обмяната на веществата; тогава хирурзите бяха изпратили детето при Донцова с надежда, че рентгенът ще им помогне да разберат. И той действително помогна! И толкова много, че майката плака от радост, убеждавайки всички, че никога няма да забрави спасителите.

Сега момчето бе дошло само — майка му вече не беше сред живите, и никой с нищо не можеше да му помогне, никой не можеше да извлече от костите му предишното облъчване.

Съвсем наскоро, в края на януари, пристигна млада майка с оплакване, че гръдта й не пуска мляко. Не дойде веднага в тяхното отделение, защото я бяха изпращали от едно в друго, докато накрая се озовава в онкологичното. Донцова не можа да си спомни коя е майката, но тъй като в клиниката картоните на болните се пазят вечно, отиде в архива и успя да намери нейния картон от хиляда деветстотин четиридесет и първа, в който прочете, че като момиченце тя е била в клиниката и доверчиво е лягала под рентгеновите лъчи с доброкачествена подутина, заради която днес никой не би я лекувал с рентген.

На Донцова й оставаше единствено да продължи стария картон: да запише в него, че меките тъкани са се атрофирали и че по всяка вероятност това е късно лъчево изменение.

Нито на юношата с изкривеното тяло, нито на майката, разбира се, някой обясни, че в детството им са ги лекували не така, както трябва; в личен план тези обяснения бяха безполезни, а в общ — биха навредили на здравната пропаганда сред населението.

У самата Людмила Афанасиевна тези случаи предизвикваха сътресение, тъпо чувство за непоправима вина; точно в тази нейна невралгична точка улучи днес Костоглотов.

Тя скръсти ръце и се заразхожда из стаята от вратата до прозореца по пътеката между двата вече изключени апарата.

Можеше ли въобще да се поставя въпросът за правото на лекаря да лекува? Ако се разсъждава така, ако се появява съмнение по отношение на всеки научно приет днес метод, дали няма по-късно да бъде опорочен или отхвърлен; тогава може дявол знае докъде да се стигне! Та нали има случаи, когато човек приема първия в живота си аспирин и умира!… Тогава въобще не бива да се лекува! Тогава въобще не трябва да се творят и всекидневните блага.

Този закон вероятно има и всеобщ характер. Който прави нещо, с действията си винаги поражда и едното, и другото: и доброто и злото; само че при един доброто е повече, а при друг — злото.

Но колкото и да се успокояваше, колкото и добре да знаеше, че тези нещастни случаи заедно със случаите на погрешни диагнози, късно поставени или с неправилно взети мерки, може би не са повече от два процента от цялата й досегашна работа, че излекуваните от нея, спасени млади и стари, мъже и жени ходят на работа, вървят по тревата и асфалта, летят във въздуха, изкачват стълби, събират памук, метат улици, продават в магазини, седят в кабинети, служат в армията и флота са хиляди и не всички са я забравили и няма да я забравят, също така знаеше, че скоро самата тя ще забрави всичките си най-успешни случаи и трудни победи, а до края на живота си ще помни онези няколко нещастници, които попаднаха под колелата на погрешното лечение.

Така бе устроена паметта й.

Не, тя нямаше да може да се подготви днес за съобщението пред обществото на рентгенолозите, а и денят бе към края си. (Оставаше й да отнесе вкъщи папката, но това щеше да бъде безполезно, макар да бе вземала стотици пъти със себе си неща, които не бе успяла да свърши по време на работа.)

А това, което трябваше да направи, бе да върне „Медицинска радиология“ веднага след като прочете статиите, и да отговори на въпроса на онзи фелдшер от Тахта Купир^[2].

Светлината, която проникваше през запотеното стъкло, стана недостатъчна, затова тя запали настолната лампа и отново седна на стола. Надникна една от ординаторките, вече без халат: „Няма ли да тръгвате, Людмила Афанасиевна?“, после влезе и Вера Хангард и зададе същия въпрос, но Донцова не му обърна внимание, а я попита:

— А Русанов как е?

— Спи. Нямаше повръщания, а само температура. — Вера Корнилиевна свали престилката си и остана по синьо-зелена рокля от тафта, прекалено хубава за работа.

— Не ви ли е жал да я похабявате тук? — насочи погледа си към хубавата дреха Донцова.

— А защо да я пазя?… Защо? — Хангард се опита да се усмихне, но се получи жалка гримаса.

— Добре, Верче, след като така стоят нещата, следващия път ще му бием пълна доза, десет милиграма — подхвърли Людмила Афанасиевна с убийствения маниер на човек, който разбира, че думите само отнемат време, и продължи да пише писмото до фелдшера.

— А Костоглотов? — тихо попита Хангард, вече отворила вратата, за да излезе.

— Имаше битка, но той бе сразен и се покори! — усмихна се Людмила Афанасиевна и отново почувства рязка болка в областта на стомаха. За миг дори й се прииска да се оплаче първо на Вера; вдигна примижалите си очи, но в полутъмната стая видя колежката си като приготвила се за театър с красива рокля и обувки с висок ток и реши да го отложи за друг път.

Всички си бяха отишли, а тя продължаваше да седи. Беше съвсем безсмислено и безполезно да остава повече от половин час в помещенията, ежедневно облъчвани, но такива бяха стеклите се обстоятелства. Всеки път, преди да излезе в отпуск, тя бе много бледа, а левкоцитите й, монотонно намаляващи всяка година, се снижаваха до две хиляди, число, до което се смяташе за престъпно да се доведе някой пациент. На ден й се полагаше по норма да прегледа на рентгена трима с болни стомаси, а по време на войната тя стигаше и до двадесет и пет. Преди отпуск трябваше на самата нея да се прелива кръв, защото почивката не бе в състояние да възстанови загубеното за цяла година.

Но строгата инерция на работата не й позволяваше да се огледа. Към края на всеки работен ден тя с досада установяваше, че отново не е успяла да свърши заплануваното. И сега между другото тя отново се замисли за жестокия случай, свързан със Сибгатов, и си записа за какво трябва да се посъветва при срещата в дружеството с доктор Орещенков. Както тя въвеждаше в работата ординаторите си, така и нея някога, през войната, хванал ръката й, внимателно я насочваше и разширяваше кръгозора й доктор Орещенков. „Никога, Люда, не се старайте да се ограничите само в сферата на дадена специализация, за да не изпаднете в положението на изсушената риба! — предупреждаваше я той. — Дори целият свят да се стреми към тясната специализация, вие дръжте на своето — бъдете с единия си крак в рентгенодиагностиката, а с другия — в рентгенотерапията! Дори да сте последната, останете си такава!“ А той все още бе жив и се намираше тук, в града.

Вече угасила лампата, тя се върна от прага, за да запише какво трябва да направи следващия ден. Облякла старото си синьо палто, Донцова се насочи към кабинета на главния лекар, но той бе заключен.

Дори когато слезе по стъпалата между тополите и се запъти по алеята на болничния двор, мислено оставаше все още на работното си място, а и не искаше да го напусне. Времето беше никакво, но Людмила Афанасиевна не му обръщаше внимание. Здрачът още не бе настъпил. По пътя си тя срещаше много непознати лица, но у нея дори не се появи естественото женско любопитство да обърне внимание кой от минувачите с какво е облечен, каква шапка и обувки носи. Донцова вървеше леко навъсена и строго поглеждаше непознатите, сякаш у всеки един от тях подозираше наличност на онези възможни подутини, които тези хора въобще не подозират, но утре може би ужасени ще ги открият в себе си.

Неусетно премина покрай чайната, разположена в пределите на болничното заведение, и покрай узбекчето, постоянно търгуващо със загънати във фунии от вестник бадеми, и стигна до главната външна врата.

Би трябвало, като излизаше през тази врата, през която бдителната, плесната в устата дебела пазачка разрешаваше да излязат само здравите хора, а болните преследваше с високо изречени укори, да, би трябвало Людмила Афанасиевна да премине от трудовата част на живота си в семейната, но не се получаваше, защото тя не делеше времето и силите си между работата и дома си. Зад болничната ограда тя бе в състояние да преживява по-добрата половина на своето бодърстване, по време на което мислите й, свързани с работата, витаеха около главата й като пчели, които я преследваха дълго, след като напуснеше болничния двор, а и сутрин, много преди да излезе от дома си.

Пусна писмото, адресирано до Тахта Купир, пресече улицата и застана на спирката на трамвая, за да изчака нужния й номер. После всички се втурнаха към вратите. Людмила Афанасиевна също се разбърза, за да може да намери свободно място: това бе първата й мисъл, свързана с външния свят, която започваше да я превръща от оракул на човешките съдби в обикновен трамваен пътник, когото никой не щади в блъсканицата.

Но и по-късно, заслушана в звъна на трамвая по стария, еднопосочен релсов път и по време на спирките, където се разминаваха трамваите, Людмила Афанасиевна гледаше разсеяно през стъклото, продължавайки да мисли ту за белодробните метастази на Мурсалимов, ту за възможното влияние на инжекциите, определени за Русанов. В душата й оставаше неприятна утайка — Донцова знаеше, че това усещане няма да я напусне през цялата вечер — обидният наставнически тон и заплахите на Павел Николаевич, с които той я посрещна днес по време на визитацията, които бяха временно изместени през деня от другите впечатления.

Много от жените в трамвая, както и самата Людмила Афанасиевна, носеха не малки дамски чантички, а чанти, големи колкото куфар, в които можеше да се побере живо прасенце или четири хляба. Постепенно, след всяка отминала спирка и осветен магазин, мярнал се зад стъклото, Людмила Афанасиевна усещаше как я завладяват мислите за домакинството и къщната работа. Всичко лежеше на нейните рамене, защото каква помощ можеше да се очаква от мъжете. Съпругът и синът й бяха такива, че когато тя заминаваше на конференция в Москва, те дори и съдовете не миеха по цяла седмица не защото умишлено ги оставяха за нея, а защото не виждаха никакъв смисъл в тази вечно повтаряща се монотонна работа.

Людмила Афанасиевна имаше и дъщеря, омъжена, с бебе, но вече почти стигнала до развод. За първи път спомнила си за нея, Людмила Афанасиевна истински се разстрои.

Днес бе петък. В неделя я чакаше голямо пране. Това означаваше, че се налага храната, предназначена за първата половина на следващата седмица (тя готвеше два пъти седмично), на всяка цена да бъде приготвена в събота вечерта. А тази вечер, преди да си легне, трябваше да накисне бельото. Сега и само сега, макар и вече късно, бе наложително да отиде до централния пазар, където човек все още можеше да намери това, което търси.

Тя слезе на спирка, от която трябваше да се прекачи на друг трамвай, но погледна в огледалната витрина на съседния гастроном и реши да провери какво има вътре. Месният щанд бе празен, а на рибния нямаше нищо интересно — сельодка, солен калкан, консерви. Минавайки покрай живописните многоцветни пирамиди от винени бутилки и кафявите, досущ като цвета на колбасите, кръгли пити кашкавал, тя видя, че в бакалията има слънчогледово олио и яйчен концентрат. Людмила Афанасиевна плати на касата и се върна, за да купи две бутилки олио.

Но докато чакаше на опашката само от двама души, в магазина се вдигна оживен шум и от улицата в гастронома влезе цяла тълпа и бързо се строи в редици на месния щанд и касата. Людмила Афанасиевна трепна и без да дочака да купи олиото, бързо отиде и се нареди на новата опашка. Все още нямаше нищо зад стъклото на хладилника, но блъскащите се една в друга жени бяха предвидили съвсем вярно, че ще дават по килограм шунка на човек.

Людмила Афанасиевна успя толкова навреме да се включи в новата опашка, че имаше смисъл да се нареди и втори път.