Александър Солженицин
Раково отделение (24)

Глава 24
Преливане на кръв

Костоглотов седеше на камъка до градинската пейка и се приличаше. Ботушите му пречеха да заеме по-удобна поза. Бе провесил ръцете си, които опираха в земята. Бе навел главата си. Грееше се, облечен в сивия, разкопчан този път халат, неподвижен като самия камък. Гърбът му се затопли, а той продължаваше да седи, без да мръдне, радвайки се на мартенската топлина. Не мислеше за нищо. Можеше дълго да седи така, търсейки в слънчевите лъчи онова, което не бе получил преди от хляба и супата.

Отстрани изглеждаше така, сякаш не дишаше.

Дебелата сестра от първия етаж, огромна жена, прогонила го преди време от коридора, за да не накърнява стерилността, обичаща семките, се приближи до него и с добродушния глас на продавачка на пазар му подвикна:

— Чичо!

Костоглотов вдигна глава и замижал от слънчевите лъчи, я заразглежда.

— Върви в превързочната. Докторът те вика.

Така бе свикнал с каменната си поза, толкова го мързеше да се движи, че прие думите й като съобщение, че трябва да върши някаква безкрайно неприятна работа!

— Кой доктор? — намръщи се той.

— Който трябва! — повиши глас сестрата. — Не съм длъжна да ви събирам по градината! Казали са, значи трябва да се върви.

— Но на мен няма какво да ми превързват. Навярно не се отнася за мен — опъна се Костоглотов.

— За теб, за теб! — продължаваше невъзмутимо да бели семки тя. — Нима човек може да те сбърка с друг теб, дългокракия жерав? Един си ни такъв.

Костоглотов въздъхна, опъна краката си и опирайки се с ръце, лъхтейки, започна да се изправя.

Сестрата го гледаше неодобрително.

— Все се разхожда, силите си не пести. А трябваше да лежи.

— Ух, сестричке — въздъхна Костоглотов.

Тръгна по пътечката. Бе забравил войнишкия си колан. От военната стойка не бе останало нищо; вървеше прегърбен, с увиснали рамене.

Вървеше към превързочната, очаквайки нова неприятност, готов да се отбранява, макар и самият да не знаеше от какво.

В превързочната го очакваше не Ела Рафаиловна, която вече десет дни заместваше Вера Корнилиевна, а млада пълна жена с приятно румени бузи, които говореха за дама, пращяща от здраве. Виждаше я за пръв път.

— Вашата фамилия? — посрещна го още на прага тя.

Макар вече слънцето да не блестеше в очите му, Костоглотов я гледаше недоволно примижал. Опитваше се да разбере какво го очаква и не бързаше да отговори. Понякога бе добре да скрие фамилията си, а понякога дори и да излъже; но сега не знаеше как да постъпи.

— Фамилията ви, питам? — повтори въпроса си лекарката, разголила до лактите налетите си ръце.

— Костоглотов — отговори неохотно той.

— Къде се губите? Бързо се събличайте! Елате тук! Легнете!

Едва сега Костоглотов си спомни и разбра веднага, че ще му преливат кръв! Бе забравил, че и това правят в тази превързочна. Но първо той нямаше намерение да нарушава принципа си: чужда кръв не искам, моята не давам! Второ, това нахакано женище, сякаш самото се бе напила с донорска кръв, не му вдъхваше никакво доверие. А Вега бе заминала. Отново нов лекар, нови навици, нови грешки! И кой дявол върти нещата?! Никакво постоянство!

Той потиснат свали халата си, потърси къде да го закачи; сестрата му показа, а той през цялото време не преставаше да мисли по какъв начин да се отърве. Свали и горнището на пижамата и също го закачи. Сложи в ъгъла ботушите си (тук, на първия етаж, и пред кабинетите имаше сандъче за обувките). Запъти се бос по покрития с линолеум под към високото меко легло. Все още не бе намерил нужния повод, но бе убеден, че след миг ще го измисли.

На блестящ стоманен статив над леглото, което повече приличаше на зъболекарски стол, се намираше апаратът за преливане на кръв: гумени маркучета, стъклени тръбички, в една от които имаше вода; на същата стойка имаше и няколко кръгли поставки за ампули с различна големина: от половин литър, от четвърт и по-малки. Бе запушена ампулата от сто и двадесет и пет грама; бе пълна с кръв, а върху стъклото бе залепен етикет с групата на кръвта, фамилията на донора и датата, когато е дал кръв.

По стар навик да зяпа където не е позволено, докато лягаше на високото легло, Костоглотов прочете етикета и преди да положи главата си на твърдото възглаве, веднага обяви:

— Ха! Двадесет и осми февруари! Кръвта е стара. Не бива да се прелива.

— Що за разсъждения! — възмути се лекарката. — Какво разбирате от консервация? Кръвта може да се съхрани и повече от месец!

Дори сърдитото й лице си оставаше румено. Оголените до лактите ръце бяха пълни и изглеждаха с настръхнали косъмчета, но явно това не бе от студа. Именно те, кой знае защо, убедиха Костоглотов да не се примирява.

— Навийте ръкава и сложете спокойно ръката си! — изкомандва лекарката.

Тя втора година се занимаваше с преливане на кръв и досега не помнеше болен, който да не е подозрителен: всеки се държеше така, сякаш имаше кралска кръв, и се страхуваше да я подмени с друга; винаги чуваше мънкане: цветът не е същият, групата е друга, датата е с изтекъл срок, прекалено студена е кръвта; а имаше и такива, които направо питаха: „От тази лоша кръв ли преливате?“ „А защо лоша?“ „На етикета е написано «да не се пипа».“ „Но това е, защото е била определена за някого, но след това преливането не се е осъществило.“ Болният позволява да му сложат системата, но продължава да мънка: „Значи се е оказала некачествена.“ Единствено нейната решителност й помагаше да разсейва тези глупави подозрения. А и винаги бързаше, защото нормата й, свързана с преливането на кръв на различни пациенти, бе доста голяма.

Но и самият Костоглотов се бе нагледал тук, в клиниката, и на кървави подутини, и на пуквания на вени след преливане на кръв и затова никак не искаше да се доверява на тези розови пухкави ръце. Беше му по-скъпа от всички останали неговата кръв, измъчена от рентгена. А когато човек има лоша кръв, се отказват да го лекуват и толкова по-добре!

— Не! — мрачно отказа той и не нави ръкава си. — Вашата кръв е стара, а и днес не се чувствам добре.

Знаеше, че никога не бива да изтъква две причини, а винаги една, но този път се получи от само себе си.

— Сега ще проверим кръвното — не се смути лекарката, а сестрата й подаде апарата.

Лекарката бе съвсем нова в клиниката, а сестрата бе срещал, макар и да не му се бе налагало да контактува с нея. Бе млада жена, но висока на ръст, мургава и с японски разрез на очите. Прическата й бе толкова сложна, че нито шапка, нито триъгълна забрадка можеше да сложи върху нея, и затова всеки кичур бе завързан с парченце бинт; това означаваше, че идваше петнадесет минути по-рано, за да приготви причудливата си прическа.

Олег с интерес разглеждаше нейната бяла корона, опитвайки се да си представи прическата на момичето без тези бинтове. Главното лице, с което трябваше да се бори, бе лекарката; затова бе нужно, без да се отвлича, да възразява и да се дърпа, а той губеше златно време, зает с разглеждането на момичето с японските очи. Както всяко младо момиче, именно защото е младо, сестрата бе цяла загадка; самата тя го осъзнаваше при всяко обръщане на главата си.

През това време стегнаха ръката на Костоглотов с маркучето, което приличаше на черна змия, и определиха, че кръвното налягане е нормално.

Тъкмо се канеше да изстреля следващия си аргумент против преливането на кръв, когато вратата се отвори и съобщиха на лекарката, че я търсят по телефона.

Тя излезе, сестрата заприбира апарата за кръвното, а Олег продължаваше да лежи по гръб.

— Откъде е докторката? — попита той.

Всяка мелодия на гласа също напомняше за вътрешната тайна на момичето и сестрата го почувства; отговори, заслушана в собствения си глас:

— От пункта за преливане на кръв.

— А защо донасят стара кръв? — реши да провери за всеки случай подозренията си Олег.

— Тази не е стара — плавно поклати глава сестрата и се отдалечи.

Тя бе напълно убедена, че всичко, което е необходимо да знае, го знае.

А може би и наистина бе така.

Слънчевите лъчи се отразяваха в стъклата на двата прозореца, а част от тавана бе заета от голямо слънчево петно, което видимо се бе образувало от отразени от някой от лъскавите предмети лъчи. В кабинета бе особено светло, чисто и тихо.

Вратата, която се намираше зад гърба на Олег, се отвори, но влезе не лекарката, а някой друг.

Влезе почти безшумно, без да разкрива с почукването на токчетата своето „аз“.

И Олег се досети.

Никой друг не ходеше така. Само тя липсваше в тази стая.

Вега!

Да, беше тя. Убеди се, когато попадна в полезрението му. Влезе така, сякаш съвсем случайно.

— Къде бяхте досега, Вера Корнилиевна? — усмихна се Олег.

Попита тихо, с почти щастлив глас. И не седна на високото легло, макар да не бе привързан към него.

В кабинета стана още по-светло, по-чисто и по-тихо.

Вега също имаше приготвен въпрос, който зададе също усмихвайки се:

— А вие отново ли се бунтувате?

Но вече почувствал, че съпротивителните му сили отслабват, наслаждавайки се на факта, че лежи и никой не е в състояние да го накара да слезе, Олег отговори:

— Аз? Не, аз вече се набунтувах… Къде бяхте? Повече от седмица…

Бавно, сякаш диктуваше на несхватливо дете непривични за него слова, тя обясни, почти надвесена над Олег:

— Пътувах, за да основа онкологични пунктове. Водих противоракова пропаганда.

— Някъде на края на света?

— Да.

— И повече няма да ходите?

— Засега не. А вие зле ли се чувствате?

Имаше нещо в очите й: може би това бе внимание, първа непроверена тревога… Очи на лекар.

Очите й бяха светлокафяви — цвят, който се получава, когато в чаша кафе налееш два пръста мляко. Впрочем Олег отдавна не бе пил кафе и бе забравил точно какъв цвят има, но това не му пречеше да приеме, че погледът на Вега е повече от приятелски!

— Нищо особено. Навярно стоях повече, отколкото е необходимо, на слънце… Седях, седях, едва не заспах.

— Но на вас слънцето ви е противопоказно! Нима не разбрахте тук, че подутините не бива да се излагат на слънчевите лъчи?

— Мислех, че това се отнася само за грейките.

— Още повече — за слънцето.

— Значи черноморският плаж за мен е мираж?

Тя кимна.

— Живот!… Все едно да замениш заточението с Норилск^[1].

Вега повдигна рамене. Това вече бе свръх силите й, но и по-високо от представите й.

Тъкмо сега бе моментът да я попита: а защо излъгахте, че сте омъжена?…

Нима това, че не си омъжена, е такова унижение?

Попита:

— А защо ме измамихте?

— За какво?

— Имам предвид нашата уговорка. Обещахте, че самата вие ще ми преливате кръв и няма да ме предадете в ръцете на никакъв практикант.

— Тя не е практикант, а специалист. Когато такива като нея идват, ние нямаме право да… Но тя вече замина.

— Как така замина?

— Извикаха я.

О, въртележка! В нея само можеше да намери спасение от самата въртележка!…

— Значи вие?…

— Аз. А коя кръв ви се е сторила стара?

Той показа.

— Тя не е стара. А и не е предназначена за вас. Ще ви прелеем двеста и петдесет. Ето — Вера Корнилиевна донесе шише от другата масичка и му го показа: — Проверете.

— Ех, Вера Корнилиевна, просто животът ми е толкова окаян, че не мога да вярвам в нещо, без да съм го проверил. Мислите ли, че не се радвам, когато не се налага да проверявам?

Толкова уморено изрече думите, сякаш бе на смъртно легло. Но не можа да се откаже от проверката. Успя за миг да прочете: „Група I. Ярославцева, И.Л. 5 март.“

— О! Пети март — напълно ме устройва! — оживи се Олег. — Това дори ни е полезно.

— Накрая разбрахте, че е полезно. А колко спорихте!

Не бе разбрала нищо. Е, добре.

Той нави ръкава си над лакътя и свободно положи дясната ръка до тялото си.

Наистина в това се състоеше единственият недостатък на вечно подозрителното му внимание: след споровете да се довери безрезервно. Сега знаеше, че тази ласкава жена, сестра на въздуха, с тихи движения няма да направи никаква грешка.

Лежеше, сякаш си почиваше.

Върху тавана продължаваше да свети голямото слънчево петно. Неизвестно от кой предмет отразено, сега то също му се струваше ласкаво, защото правеше кабинета още по-уютен.

А Вера Корнилиевна коварно издърпа от вената му с голямата игла на спринцовката толкова кръв… После завъртя центрофугата и сложи върху подноса четири конусообразни шишенца.

— А защо четири? — попита само защото бе свикнал навсякъде да пита, макар сега дори да го мързеше да разбере защо.

— Едното е за проверка на съвместимостта, а трите — за проверка на групите.

— Но след като групите съвпадат, защо е необходима съвместимостта?

— За да узнаем дали не намалява серумът на болния от кръвта на донора. Рядко, но се случва.

— Ето какво било! А защо въртите?

— За да отстраним еритроцитите. Всичко трябва да знаете!…

Можеше и да не знае. Олег гледаше слънчевото петно на тавана. Невъзможно е да разбереш всичко. Все едно, ще си умреш глупак.

Сестрата с бялата касинка постави на стойката обърнатото надолу с гърлото голямо ампулообразно бурканче от пети март, след това под лакътя му сложи възглавничка. С червено маркуче пристегна ръката му над лакътя и започна да го надува, следейки с японския си поглед налягането.

Странно, че бе видял в това момиче някаква загадка: бе момиче като хиляди други.

Приближи се Хангард със спринцовка в ръка. Спринцовката бе обикновена, напълнена с прозрачна гъста течност, а иглата бе много странна — тръбичка, а не игла, с триъгълен край; едва ли би уплашила някого при положение, че не се налага да ти я вкарват под кожата.

— Вашата вена се вижда добре — опита се да го успокои Вера Корнилиевна, но веждата й потрепваше, докато търсеше най-подходящото място. И с усилие, с много силно натискане тя вкара чудовищната игла под кожата му. — Готово.

Олег не можа да разбере и други неща: защо бе необходимо да го стягат толкова силно над лакътя, защо в спринцовката имаше течност, която, изглежда, не бе нищо друго освен вода? Можеше да попита, а можеше и сам да се опита да намери отговора; сигурно здравата превръзка на ръката се налагаше, за да не влезе въздух във вената, а кръвта — за да не бликне изведнъж.

А през това време иглата продължаваше да бъде във вената, отслабиха маркучето на ръката му, после го махнаха, самата спринцовка ловко откачиха от иглата тръбичка, изтръсквайки няколкото капчици кръв в легенчето, и после Хангард прикрепи към иглата вместо спринцовката ампулообразното бурканче с чуждата кръв и леко отвъртя капачката.

В стъклената тръбичка на апарата започнаха бавно — едно след друго, да се появяват малки балончета през прозрачната течност.

Заедно с тях се появяваха и въпросите: защо иглата е толкова широка, защо изтръскаха капчиците кръв, откъде се появиха тези балончета? Един глупак може да зададе толкова въпроси, че сто умни да не могат да се справят с тях.

Ако се наложеше да пита, би предпочел да зададе въпрос, отнасящ се до съвсем други неща.

В стаята всичко изглеждаше както преди, светло и празнично.

Нивото на кръвта в бурканчето не спадаше.

— Нужна ли съм ви още, Вера Корнилиевна? — боязливо попита сестрата.

— Не, не сте ми нужна — тихо отговори Хангард.

— Ще прескоча за малко… Може ли за половин час?

— Не сте ми нужна.

Сестрата почти тичешком излезе от стаята.

Останаха двамата.

Балончетата продължаваха бавно да се появяват, но Вера Корнилиевна отново завъртя леко капачката и те изчезнаха.

— Затворихте ли я?

— Да.

— А защо?

— Отново ли искате всичко да знаете? — усмихна му се, но този път поощрително Вера Корнилиевна.

В превързочната бе много тихо. Можеше да се говори почти шепнешком, без никакви усилия. Така му се искаше и на Олег.

— Просто имам проклет характер. Винаги ми се иска да зная повече, отколкото е разрешено.

— Добре е, че все още искате… — забеляза тя. Устните й никога не оставаха равнодушни към онова, което изричаха; с повдигане или спускане на ъгълчетата те подсилваха смисъла на думите, сякаш за да го доизяснят. — След първите двадесет и пет кубика се полага значителна пауза, за да се разбере как се чувства болният — продължаваше да държи с ръката си иглата и леко усмихната, гледаше в очите на Олег, почти надвесена над него. — Как се чувствате?

— В дадения момент прекрасно.

— Не е ли силно казано?

— Не, действително е така. Много повече от „добре“.

— Не ви ли тресе? Не чувствате ли в устата си неприятен вкус?

— Не.

Преливането на кръв ги свързваше, сякаш двамата искаха да излекуват някой трети.

— А въобще как е?

— Въобще ли? — Чудесно бе, че можеха да се гледат дълго един друг в очите съвсем законно, че не бе нужно да отбягват погледа на другия. — А въобще — не много добре.

— Но в какво се крие причината? В какво?

Питаше го като приятел, но заслужаваше да получи удар. И Олег почувства, че сега ще го нанесе. Колкото и ласкав да бе светлокафявият й поглед, вече не можеше да избегне удара.

— Не е много добре в морално отношение. В осъзнаването, че заплащам за живота прекалено скъпа цена. И че дори вие способствате за това и ме мамите.

— Аз?!

Когато двама се гледат, без дори и да имат намерение да отместят погледа си, способността да разгадават се увеличава: виждаш онова, за което само се досещаш; надникнеш ли в дълбочината на очите на другия, сякаш те губят защитната си цветна обвивка и разкриват без думи истината, защото повече не могат да я крият.

— Как Можахте толкова горещо да ме убеждавате, че инжекциите са нужни, сигурна, че аз няма да разбера смисъла им? А и какво има да се разбира? Хормонотерапия…

Бе нечестно от негова страна: да изрече този упрек, без да откъсва погледа си от беззащитните й очи. Но само така можеше да й го каже истински. Погледът й бе безпомощно объркан.

И не доктор Хангард, а Вега отмести погледа си.

Така се оттеглят от полесражението остатъците на разбита от неприятеля рота.

Тя гледаше в бурканчето с кръв, но какво имаше да гледа, след като преливането временно бе спряло?

Отвори капачката. И балончетата отново се появиха. Почивката бе изтекла.

Тя прокара пръсти по гумената тръбичка, надвиснала от апарата, сякаш искаше да помогне на кръвта да стигне по-безпрепятствено до иглата. Подложи памук, за да не се огъва, после с парченце лейкопласт залепи иглата към ръката му; а самата гумена тръбичка сложи между пръстите на свободната му ръка, положена върху гърдите.

Сега вече Вега можеше съвсем да не я държи, да стои до него и да не гледа в очите му.

С мрачно лице тя регулира движението на балончетата и каза:

— Не мърдайте.

И си отиде.

Отиде си не от стаята, а само от кадъра на погледа му. Тъй като не трябваше да мърда, в полезрението му оставаше стойката с приборите, бурканчето с кафявата кръв, светлите балончета, горната част на слънчевите прозорци, отражението на ослепителните лъчи върху тавана.

А Вега не се виждаше.

Но въпросът отпадна като неловко предаден, неопазен предмет.

И тя не го улови.

Олег трябваше да се мъчи над него и по-нататък.

Гледайки в тавана, той започна бавно да мисли на глас:

— Но след като така и така животът е загубен, а споменът, че аз съм вечен арестант, вечен зек живее дори в костите ми; след като съдбата не ми обещава никаква промяна към по-добро и след като съзнателно иска да убие у мен дори и тази възможност, защо е необходимо въобще да се спасява такъв живот? Защо?

Вега чуваше всичко, но бе зад кадъра. Може би така и бе по-добре: бе по-леко да се говори.

— Първо ме лишиха от собствения ми живот. Сега ме лишават и от правото… да продължа себе си. На кого и защо бих могъл да бъда нужен?… Най-големият урод! Да разчитам на милост?… На милостиня?

Вега мълчеше.

А слънчевото петно на тавана сякаш понякога трепваше: контурът му се свиваше, сякаш там също бе скрит въпрос без отговор…

В стъклената тръбичка бълбукаха прозрачните весели балончета. Кръвта в ампулообразното бурканче намаляваше: четвърт от нея вече бе прелята. Женска кръв. Кръвта на Ирина Ярославцева. Девойка? Старица? Студентка?

— Милостиня…

И изведнъж Вега, оставайки невидима, не просто възрази някъде там, зад кадъра, а избухна:

— Но това не е истина!… Нима вие мислите така? Няма да повярвам, че това го мислите в и е?… Проверете себе си! Това е дочуто, това не са собствените ви разсъждения!

Говореше с енергия, която той никога не бе забелязвал у нея по време на разговор; говореше с обидчивост, която Олег не очакваше. Внезапно млъкна.

— А как трябва да мисля? — опита се внимателно да я накара да продължи Олег.

Каква тишина! Дори леките балончета в тръбичката сякаш жужаха.

Бе й трудно да говори! Едва произнесе:

— Длъжен е някой да мисли и другояче! Поне мъничко… А ако всички мислят така, сред кого ще живеем тогава? Защо? И ще бъде ли възможно?

Последния си въпрос тя произнесе отчаяно. И сякаш го тласна със своя вик, за да стигне, събрал всичките си сили, там, където би било възможно спасението.

И като камък от нетърпелива детска прашка — слънчогледово стебло, удължило ръката, дори като снаряд от оръдие с дълга цев от последната фронтова година, снаряд, изсвистял във въздуха — Олег се издигна възбог по немислимата парабола над пустинята на своя живот, после над втората пустиня, за да се пренесе в забравената приказна страна.

В страната на детството! Не можа да я познае веднага. Но след това, когато тя се разкри пред мигащите му, още недолавящи целия й кръгозор очи, той засрамено откри, че и като дете е мислил така, а сега не той на нея, а тя на него бе длъжна да каже и да му разкрие истината.

И още нещо изпълзяваше от килията на паметта му, за да се появи тук заради този случай, и трябваше колкото се може по-бързо да си спомни. И той си спомни.

Спомни си бързо, но заговори бавно:

— През двадесетте години у нас шумен успех имаше книгата на някой си Фридланд, венеролог. Тогава се смяташе за много полезно да се отворят очите на младежта, а и въобще на населението. Бе нещо подобно на профилактична пропаганда по различните въпроси, за които не се говореше гласно. И наистина бе по-добре, отколкото лицемерно да се мълчи. Имаше книга „Зад затворената врата“, а и още една — „За страданията в любовта“. Не ви ли се е налагало… да ги четете? Поне като лекар?

Балончетата продължаваха да бълбукат в стъклената тръбичка. А може би чуваше и дишане, долитащо иззад кадъра.

— Трябва да си призная, че ги прочетох много рано — сигурно съм бил на дванадесет години. Разбира се, тайно от възрастните. Това, което научих, ме опустоши. Имах усещането, че… не ми се иска да живея…

— Чела съм ги — достигна до ушите му като ехо.

— Наистина ли? И вие? — зарадва се Олег. — Такъв последователен, логичен, неотразим материализъм, че… защо да се живее всъщност? Тези точни изчисления в проценти, колко жени изпитват и колко не удовлетворение… Историите за това как жените… търсейки себе си, преминават от една категория в друга… Тази безсърдечна увереност, че всяка психология в семейния живот е вторично и как авторът единствено с помощта на физиологията обяснява всяко „несходство в характерите“… Но вие навярно всичко помните? Кога сте ги чели?

Не отговори.

Не трябваше да разпитва. И въобще навярно прекалено грубо и направо бе се изказал. Но нямаше никакъв опит да разговаря с жени.

Странното бледо слънчево петно на тавана изведнъж се премрежи пред очите му и там заблестяха ярки сребърни точки. По това развълнувано движение, напомнящо кръговете на вода, в която е хвърлен камък, разбра накрая Олег, че загадъчното светло петно на тавана бе просто отблясък на неизсъхнала отвън, под прозореца локва. Отблясък от обикновена локва, в която някой бе стъпил. Усети и лекия полъх на вятър.

Вега мълчеше.

— Простете ми, моля ви! — извини се Олег. Бе му приятно да се извинява пред нея. — Не го казах както исках… — Опитваше се да обърне главата си към Вега, но все едно не успя да я види. — Но нали това унищожава всичко на земята… Нали ако се поддадем на това, ако го приемем…

Сега с радост се връщаше към предишната си вяра и я убеждаваше — нея!

И Вега се върна! Влезе в кадъра и върху лицето й нямаше нищо от отчаянието и резкостта, с които, както му се стори, му бе говорила, а се бе появила привичната за устните й усмивка.

— А аз исках вие да не приемете това. И бях уверена, че няма да го приемете.

Лицето й дори сияеше.

Но това бе момичето от неговото детство, училищната приятелка, как можа да не я познае!

Искаше му се да й каже нещо просто и сърдечно от типа на: „Дай ръка!“ И да стисне пръстите й: колко е добре, че се разговорихме.

Но дясната му ръка бе под иглата.

Да я назове направо: „Вега“ или „Вера“!

Но бе невъзможно.

А през това време кръвта в бурканчето бе останала до половината. Само преди няколко дни тази кръв бе текла в чуждо тяло, със свой характер и мисли, а ето че сега се вливаше в неговото, дарявайки го със здраве, а може би се лъжеше?

Олег следеше движенията на ръцете на Вега: как оправи възглавничката под лакътя му, как прокара пръстите си по гумената тръбичка и леко придвижи връхната подвижна част на апарата.

Искаше му се не просто да стисне тази ръка, а да я целуне.