Тери Пратчет
Стражите! Стражите! (9)

Лупин Уанз вдигна свиреп и кръвясал поглед от купчината на писалището си. Никой в града нищо не разбираше от коронации. Налагаше се да учи в движение. Трябваше да има изобилие от неща, които да се размахват, това поне го знаеше.

— Да? — каза той рязко.

— Ъъ, някакъв Капитан Ваймс иска да ви види — каза лакеят.

— Ваймс от Нощната Стража?

— Да, сър. Казва, че било от изключителна важност.

Уанз погледна надолу към списъка си с други неща, които също бяха от изключителна важност. Коронясването на краля, например. Всичките висши свещеници от петдесет и три религии си оспорваха тази чест. Щеше да стане меле. Пък и проблемът със скъпоценните камъни на короната.

Или по-скоро, липсата на скъпоценни камъни на короната. Някъде сред предходните поколения скъпоценните камъни от короната бяха изчезнали. Един бижутер от Улицата на Изкусните Занаятчии правеше каквото беше по силите му за момента с позлата и стъкло.

Ваймс можеше да почака.

— Кажи му да дойде друг ден.

— Най-добре да ни видите сега — рече Ваймс, като изникна на вратата.

Уанз го изгледа ядосано.

— Е, след като сте тук… — започна той.

Ваймс тръшна шлема си върху писалището на Уанз по начин, който се стори оскърбителен на секретаря, и седна.

— Седнете — каза Уанз.

— Закусвали ли сте вече? — попита Ваймс.

— Всъщност не… — започна Уанз.

— Не се притеснявайте — весело каза Ваймс, — полицай Керът ще иде да види какво има в кухнята. Това момче ще му покаже пътя.

Когато излязоха, Уанз се надвеси през купчината хартия.

— Най-добре да съществува основателна причина за… — започна той.

— Драконът се върна — каза Ваймс.

Уанз се опули срещу него за известно време. Ваймс му отвърна със същото. Сетивата на Уанз се завърнаха от каквито и да бяха краищата, в които се бяха забили.

— Пиеш напоследък, нали?

— Не. Драконът се върна.

— Слушай сега… — поде Уанз.

— Видях го — спокойно каза Ваймс.

— Дракон? Сигурен ли си?

Ваймс се наведе през писалището.

— Не! Може и да съм направил някоя шибана грешка! — изкрещя той. — Може да е било нещо друго с адски големи нокти, огромни кожени крила и горещ, огнен дъх! Сигурно съществуват цял куп подобни неща!

— Но всички ние видяхме как го убиват! — каза Уанз.

— Не знам какво сте видели вие! — рече Ваймс. — Но знам аз какво съм видял!

Той се облегна назад разтреперан. Изведнъж се почувства страшно уморен.

— Както и да е — започна с по-спокоен тон, — подпали една къща на Опърпаната Улица. Също като другите.

— Някой измъкна ли се жив?

Ваймс хвана главата си в ръце. Помисли си кога за последен път беше спал, нормално спане, от онова с чаршафите. Или пък беше ял, ако е за въпрос. Снощи ли беше или пък предишната нощ? Изобщо, сега като се замислеше, беше ли спал въобще през целия си живот? Май не. Ръцете на Морфей бяха запретнали ръкави и удряха яки плесници в дъното на мозъка му, но част от него се съпротивляваше. Някой да се е измъкнал ли?…

— За кого питате, по-точно?.

— За хората в къщата, разбира се — каза Уанз. — Предполагам, че вътре е имало хора. Нощем, това имам предвид.

— О? О! Да. Не беше обикновена къща. Струва ми се, че беше някакво тайно общество или нещо такова — успя да каже Ваймс. Нещо щракаше в мозъка му, но той беше твърде уморен, за да се занимава с него.

— Магия, искаш да кажеш?

— Н’нам. Може би. Хора с наметала. Сега ще ми каже, че се престаравам, помисли си той. И ще има право, разбира се.

— Виж — започна Уанз много мило. — Хора, които се замесват с магия и не знаят как да я контролират, е, ами те могат да се вдигнат във въздуха и…

— Да се вдигнат във въздуха?

— А последните няколко дни бяха прекалено напрегнати за теб — продължи Уанз с успокояващ тон. — Ако и мен ме беше повалил дракон и насмалко ме беше изгорил жив, предполагам, че и аз щях само дракони да виждам пред погледа си.

Ваймс го зяпна, зинал уста. Не можа да се сети за нищо, което да му каже. Какъвто и опънат и навързан ластик да го беше движил през последните няколко дни, той се беше отпуснал съвършено.

— Дали не се престараваш, а? — попита Уанз.

А, помисли си Ваймс. Много добре.

И залитна напред.

 

 

Библиотекарят се наведе предпазливо от върха на етажерката и протегна ръка в тъмнината.

Ето я.

Дебелите му нокти сграбчиха обложката на книгата, дръпнаха я нежно от рафта и я повдигнаха. Той нагласи внимателно и фенера.

Нямаше съмнение. „Как да призоваваме дракони“. Единствен екземпляр, първо издание, леко потъмняло и доста опърлено от дракони.

Той остави лампата до себе си и зачете първата страница.

 

 

— Мммм? — каза Ваймс, щом се събуди.

— Донесох ви хубава чаша чай, Капитане — каза Сержант Колън. — И фигинка.

Ваймс го погледна тъпо.

— Бяхте заспали — услужливо каза Сержант Колън. — Никакъв ви нямаше, когато Керът ви върна.

Ваймс огледа вече познатата обстановка на Двора.

— О…

— Аз и Ноби се занимаваме с малко разследване — каза Колън. — Нали се сещате за оная къща, дето се разтопи? Е, там никой не живее. Само стаи, дето се дават под наем. Е, ние открихме кой ги наема. Има пазач, който ходи там всяка вечер да прибере столовете и да заключи. Голяма гюрултия вдигна, че са я изпепелили. Знаете ги какви са пазачите.

Той се облегна назад, в очакване на аплодисменти.

— Браво — прилежно рече Ваймс, докато топеше фигинката в чая.

— Ами, използват я три общества — рече Колън. Той си извади тетрадката. — А именно, тъй, Анкх-Морпоркското Общество на Ценителите на Изящното Изкуство, хъм хъм, Морпоркският танцов и песенен ансамбъл, и Прояснените Братя на Абаносовата Нощ.

— Защо „хъм хъм“? — попита Ваймс.

— Ами, знаете. Изящно Изкуство. Т’ва са само някакви мъже, дето рисуват голи млади жени. Модели — обясни Колън осведомено. — Пазачът ми каза. Някои от тях нямат даже боя по четките, вика. Срамота.

Сигурно съществуват един милион приказки из града, помисли си Ваймс. Защо на мен винаги ми се пада да слушам такива?

— Кога се събират? — попита той.

— В понеделник, 7,30, десет пенса входна такса — отговори Колън незабавно. — А колкото до танцовия ансамбъл… ами, с тях няма проблем. Нали ти все се чудеше какво прави Ефрейтор Нобс във вечерите, когато не е на работа?

Физиономията на Колън се цепна, ухилена като ряпа.

— Не! — възкликна Ваймс, неспособен да повярва.

— Не и Ноби?

— Ама да! — каза Колън, възрадван от резултата.

— Какво, подскача насам-натам със звънци по него и си развява кърпичката във въздуха.

— Той казва, че било важно да се съхраняват старите народни обичаи.

— Ноби? Господинчото с Метални Бомбета на Обувките? Той, дето вика „аз просто проверявах дръжката на вратата и тя сама се отвори?“

— Да! Странни работи стават по тоя свят, нали така? Много се засрами, като го разкрихме.

— Божичко! — възкликна Ваймс.

— Ето ти още едно доказателство, че човек никога не знае — рече Колън. — Както и да е, пазачът каза, че Прояснените Братя винаги много разхвърляно оставяли. Прашни тебеширени следи по пода, вика. И никога не подреждат столовете обратно както трябва, нито си измиват самовара. Напоследък много често се събирали, вика. Миналата седмица художниците на голите жени трябвало да се съберат някъде другаде.

— Какво направихте с нашия заподозрян? — попита Ваймс.

— Той ли? О, той стана беглец, Капитане — отвърна сержантът, видимо притеснен.

— Защо? Нямаше вид на способен да избяга където и да било.

— Ами, когато се върнахме тук, го оставихме до огъня и го завихме, щото непрекъснато трепереше.

— Надавам се, че не сте му изяли пиците.

— Еръл ги изяде. Заради сиренето, нали знаете, то съвсем се…

— Продължавай.

— Ами — смутено рече Колън, — не спираше да трепери, един вид, и мънкаше за дракони и такива ми ти неща. Дожаля ни за него, да си кажа право. И после той скочи на крака и побягна през вратата без абсолютно никаква причина.

Ваймс погледна към голямото, открито, нечестно лице на сержанта.

— Никаква ли?

— Ами, ние решихме да похапнем, тъй че изпратих Ноби до фурната, нали разбирате, и… ами, помислихме си, че затворникът и той трябва нещо да хапне…

— Да? — насърчително каза Ваймс.

— Ами, когато Ноби го попита дали не иска препечена фигинка, той просто изпищя и побягна.

— Само толкова? — попита Ваймс. — И не сте го заплашвали по никой начин?

— Честна дума, Капитане. Малко загадъчно, мен ако питаш. Непрекъснато повтаряше за някакъв си Върховен Старши Учител.

— Хммм. — Ваймс погледна през прозореца. Сива мъгла ограждаше света с мрачна светлина. — Колко е часът?

— Пет часа, сър.

— Добре. Така, преди да се е стъмнило…

Колън се прокашли.

— Сутринта, сър. Утре сме вече, сър.

— Оставили сте ме да спя цял ден?

— Сърце не ни даде да ви събудим, сър. Нямаше драконови действия, ако за това си мислите. Всъщност, мъртва тишина навсякъде наоколо.

Ваймс го изгледа кръвнишки и отвори прозореца със замах.

Мъглата се спусна навътре в бавен, обрамчен в жълто водопад.

— Струва ни се, че сигурно е отлетял — обади се гласът на Колън зад гърба му.

Ваймс се втренчи в тежките, кълбести облаци горе.

— Надявам се да се проясни за коронацията — продължи Колън разтревожено. — Добре ли сте, сър?

Не е отлетял, помисли си Ваймс. Защо му е да отлита? Ние не можем да го нараним, а тук си има всичко, което му е необходимо. Там някъде горе е.

— Добре ли сте, сър? — повтори Колън. Трябва да е там високо горе, в мъглата. Там има всякакви кули и подобни.

— В колко часа е коронацията, Сержант?

— По пладне, сър. А Г-н Уанз изпрати съобщение, че трябва да сте в най-хубавата си броня сред гражданските лидери, сър.

— О, така ли?

— А Сержант Хамък и дневният отряд ще патрулират маршрута, сър.

— Там горе е, Сержант — каза Ваймс. — Всъщност дори го подушвам.

— Да, сър — покорно рече Колън.

— Сега решава какво ще прави по-нататък.

— Да, сър?

— Не са глупави, да ти кажа. Просто не мислят като нас.

— Да, сър.

— Така че всякакво патрулиране на маршрута може да върви по дяволите. Искам ви вас тримата горе на покривите, ясно?

— Да, съ… какво?

— Горе на покривите. Високо горе. Искам ние да сме първите, които да узнаят, веднага щом се раздвижи.

Колън се опита да посочи с изражението на лицето си, че ТОЙ пък не иска.

— Мислите ли, че това е добра идея, сър? — осмели се да попита.

Ваймс го погледна с празен поглед.

— Да, Сержант, така мисля. Моя беше — студено каза той. — А сега тръгвай и изпълнявай.

Когато Ваймс остана сам, той се изми и се избръсна със студена вода, после затършува из военния си сандък, докато не изрови церемониалния си нагръдник и червена пелерина. Е, пелерината е била червена някога, и все още беше, тук-там, макар че по-голямата част от нея наподобяваше малка мрежа, използвана много успешно за лов на молци. Имаше също така и шлем, предизвикателно без пера, от който дебелият една молекула пласт позлата много, много отдавна се беше олющил.

Беше започнал да спестява за ново наметало, някога. Какво ли се беше случило с парите?

В стаята нямаше никой. Еръл лежеше в останките от четвъртата касетка от плодове, която Ноби беше задигнал за него. Всичко останало беше или изядено, или разтопено.

В топлата тишина неспирното гълголене на стомаха му се чуваше особено силно. От време на време той изскимтяваше.

Ваймс го почеса безцелно зад ушите.

— Какво ти е, момчето ми? — попита той.

Вратата изскърца и се отвори. Влезе Керът, видя Ваймс, приклекнал до изпотрошената касетка, и отдаде чест.

— Малко се безпокоим за него, Капитане — обади се, без да го питат. — Не си е изял въглищата. Само лежи там и непрекъснато трепери и вие. Дали нещо не му е наред, как мислите?

— Възможно е — рече Ваймс. — Но нещо да не му е наред е доста нормално за дракон. Те винаги го преживяват. По един или друг начин.

Еръл го изгледа скръбно и отново затвори очи. Ваймс метна собственото си парцаливо одеяло върху него.

Чу се писукане. Той бръкна до треперещото тяло на дракона, измъкна малко гумено хипопотамче, зяпна го изненадан, след което го стисна един-два пъти за опит.

— Помислих си за нещо, с което да си играе — каза Керът, леко засрамен.

— Купил си му малка играчка?

— Да, сър.

— Колко мило.

Ваймс се надяваше, че Керът не е забелязал мъхнатата топка, затъкната в дъното на кутията. Беше доста скъпа. Обърна гръб и на двамата и излезе в света отвън.

Сега имаше още повече знамена. Хората започваха да изпълват главните улици, макар че оставаха часове за чакане. Пак беше много потискащо.

Като никога усети апетит, но този път само една-две чаши нямаше да му стигнат, за да се засити. Упъти се за закуска към „Къщата на Ребрата“ на Харга по дългогодишен навик, и там го посрещна нова неприятна изненада. Обикновено единствената украса вътре беше по фланелата на Шам Харга, а храната представляваше нещо доста солидно за студените утрини, с много калории, мазнини, протеини, а може би някой и друг витамин, който тихичко плачеше, че е съвсем сам. А сега усърдно направени хартиени серпантини кръстосваха стаята и той се озова, изправен срещу едно изрисувано меню, на което думите „Коронатсия“ и „Кралсска“ се срещаха някъде по всеки един криволичещ ред.

Ваймс посочи уморено най-горе на менюто.

— Какво е това?

Харга се вгледа в него. Бяха сами в покритото с мазнина кафе.

— Пише „Купети си Кралзки Срештъ“, Капитане — гордо каза той.

— Какво ще рече това?

Харга се почеса с черпак по главата.

— Ще рече това, че ако кралят мине оттук, ще му хареса.

— А имаш ли нещо, дето не е толкова аристократично, като за мен, да хапна, а? — кисело попита Ваймс и си поръча филия плебейски препържен хляб и пролетарска пържола, толкова недопечена, че още се чуваше как квичи. Ваймс я изяде на бара.

Неопределим стържещ шум обезпокои мислите му.

— Какво правиш? — попита той.

Харга вдигна виновно очи от работата си зад тезгяха.

— Нищо, Капитане.

Опита се да скрие вещественото доказателство зад гърба си, когато Ваймс го изгледа свирепо над изстърганата с нож дървения.

— Хайде, Шам. На мен можеш да ми покажеш.

Мускулестите ръце на Харга се появиха неохотно.

— Просто изчегъртвах старата мазнина от тигана — смутолеви той.

— Разбирам. А от колко време се познаваме, Шам? — попита Ваймс ужасно любезно.

— От години, Капитане — рече Харга. — Идваш тук почти всеки ден, най-редовно. Един от най-добрите ми клиенти.

Ваймс се наведе над тезгяха, докато носът му не се изравни с пихтиестото, розово нещо насред лицето на Харга.

— И през всичкото това време някога изобщо да си сменял мазнината?

Харга се опита да отстъпи назад.

— Ами…

— Като приятел ми беше тая стара мазнина — продължи Ваймс. — Имаше едни малки черни парченца из нея, дето така добре си ги познавах и ги бях обикнал. Тя сама по себе си е блюдо. А си изчистил и кафеника, така ли е. Личи си. Това е някаква немощна и слаба помия, дето не може да се пие. Старото кафе, ами, то си имаше аромат.

— Е, рекох си, че е време…

— Защо?

Харга изпусна тигана от дундавите си пръсти.

— Ами, рекох си, ако случайно кралят влезе тук…

— Вие всички сте се побъркали!

— Но, Капитане…

Обвинителният пръст на Ваймс се заби чак до втората става в обемистата фланела на Харга.

— Вие дори не знаете как се казва горкото момче! — изкрещя той.

Харга се окопити.

— Аз знам, Капитане — заекна той. — Разбира се, че знам. Виждал съм го по украсата и прочее. Казва се Рекс Виват.

Много леко, като клатеше глава от отчаяние, а сърцето му плачеше заради абсолютното раболепие на човешкия род, Ваймс го пусна.

 

 

В едно друго време и на друго място Библиотекарят довърши четенето си. Беше стигнал до края на текста. Не края на книгата — оставаше още адски много от нея. Но тя беше опърлена до неузнаваемост.

Не че беше много лесно да прочете последните няколко неизгорени страници. Ръката на автора е треперела, пишел е бързо, а и много е драскал. Но Библиотекарят се беше преборил с не един и два ужасяващи текста в някои от най-страшно окованите книги, думи, които се опитваха да те прочетат, докато ги четеш, думи, които се гърчеха по страниците. Тези поне не бяха такива думи. Това бяха просто думите на човек, уплашен за живота си. Човек, който пише ужасно предупреждение.

Това беше една страница, малко преди изгорената част, която привлече погледа на Библиотекаря. Той седна и се вгледа в нея известно време. После се вгледа в тъмнината.

Това беше неговата тъмнина. Беше заспал там някъде. В нея насам се упътваше крадец, за да открадне тази книга. И после някой ще прочете тази книга, ще прочете тези думи, но въпреки всичко ще го направи.

Ръцете го засърбяха.

Единственото, което трябваше да направи, бе да скрие книгата, или да я изпусне върху главата на крадеца и да го обезвреди.

Той отново се вгледа в тъмнината…

Но това би било вмешателство в хода на историята. Можеха да се случат страшни неща. Библиотекарят знаеше всичко за тях, това беше част от нещата, които трябва да знаеш, преди да те допуснат в Б-пространството. Беше виждал картинки в старинни книги. Времето можеше да се раздвоява като крачолите на панталони. Човек можеше да се окаже в погрешния крачол, живеейки живот, който всъщност се случва на другия крачол, разговаряйки с хора, които не са в неговия крачол, блъскайки се в стени, дето вече не са там. Животът би могъл да е ужасен в погрешния крачол на Времето.

Освен това, то противоречеше на правилата на Библиотеката^[1].

Братството на Библиотекарите на Времето и Пространството сигурно щеше да има какво да каже по въпроса, ако той се захванеше да ръчка каузалността.

Внимателно затвори книгата и я пъхна обратно на рафта. После лекичко се запремята от етажерка на етажерка, докато стигна до вратата. За един миг се спря и погледна към собственото си спящо тяло долу. Може би се почуди, за кратко, дали да не се събуди, да си поприказват малко, да си каже, че има приятели и да не се тревожи. Дори и така да беше, реши да не го прави. Можеш сума ти неприятности да си навлечеш по този начин.

Вместо това се измъкна през вратата, после се спотаи в сенките, проследи забуления крадец, когато той излезе, притиснал книгата към себе си, и изчака близо до портата на ужаса в дъжда, докато Проясненото Братство не се събра и, когато и последният от тях си тръгна, го проследи до дома му, и си промърмори с антропоидна изненада…

И после се върна на бегом в Библиотеката си и по коварните пътеки на Б-пространството.

 

 

До средата на утрото улиците бяха вече претъпкани, Ваймс удържа една надница на Ноби за това, че е размахал флагче, а над Двора се възцари атмосферата на мрак в телени ограждения, също като голям черен облак със спорадични светкавици, пробягващи в него.

— „Качете се на високо място“ — мърмореше Ноби.

— Много му е лесно да го каже.

— Очаквах с нетърпение ограждането на улиците — рече Колън. — Чудесно място за гледане щях да си намеря.

— Онази нощ разправяше за привилегиите и за правата на хората — обвинително каза Ноби.

— Да, ами, една от привилегиите и правата на този човек е да си намери чудесно място за гледане — каза сержантът. — Това е всичко, което мога да кажа.

— Никога не съм виждал капитана в толкова гадно настроение. По ми харесваше, когато пиеше. Струва ми се, че е…

— Знаете ли, мисля, че Еръл наистина е болен — обади се Керът.

Обърнаха се към кошницата от плодове.

— Много е горещ. А и цялата му кожа лъщи.

— Каква е нормалната температура на един дракон? — попита Колън.

— Ъхъ. Как се измерва? — попита Ноби.

— Мисля, че трябва да помолим Лейди Рамкин да го прегледа — каза Керът. — Тя ги знае тези неща.

— Не, тя сигурно се приготвя за коронацията. Не е редно да я безпокоим — възрази Колън. Той протегна ръка към треперещите хълбоци на Еръл. — Някога имах куче, което… арррггх! Това не е горещо, то направо ври!

— Давах му много вода, но той дори не я закача. Какво правиш с тоя чайник, Ноби?

Ноби го погледна невинно.

— Ами, помислих си, че няма нищо лошо, ако си направим по чаша чай, преди да излезем. Жалко да се губи…

— Свали го от него!

 

 

Дойде пладне. Мъглата не се вдигна, но се поразсея малко, за да пусне бледа жълта мараня там, където трябваше да се намира слънцето.

Макар че ходът на времето беше превърнал поста Капитан от Нощната Стража в нещо доста опърпано, то все още означаваше, че на Ваймс му се полага място при официални случаи. Вълчите закони го бяха преместили, обаче, така че сега той се намираше на най-ниския ред на скамейките, между Председателя на Сдружението на Просяците и шефа на Учителската Гилдия. Нямаше нищо против това. Всичко беше по-добро в сравнение с най-горния ред, сред Убийците, Крадците, Търговците и всички останали, изплували на върха на обществото. Никога не знаеше за какво да си говори с тях. Както и да е, учителят беше кротка компания, тъй като не правеше нищо, освен че от време на време стискаше и отпускаше юмруци, и че хленчеше.

— Да не би нещо да не е наред с врата ви, Капитане? — учтиво го попита главният просяк, докато чакаха каретите.

— Какво? — отнесено рече Ваймс.

— Непрекъснато гледате нагоре.

— Хмм? О! Не. Всичко е наред.

Просякът се загърна в кадифеното си наметало.

— Дали случайно не бихте могли да заделите… — той млъкна, докато пресмяташе сумата съобразно статуса му, — около триста долара за граждански банкет с дванайсет блюда, а?

— Не.

— Имате право. Имате право — дружелюбно рече главният просяк.

Въздъхна. Не беше благодарна работа да си старши просяк. За теб оставаха само титлите. Долнопробните просяци преживяваха доста сносно от пенитата, които събираха, но хората винаги се обръщаха на другата страна, като ги врънкаш за резиденция с шестнайсет спални, в която да прекараш нощта.

Ваймс възобнови наблюдението си върху небето.

Горе на платформата Висшият Свещеник на Слепия Айо, който предишната нощ посредством сложен вселенски спор, а най-накрая и с бухалка с гвоздеи по нея, бе спечелил правото да короняса краля, се суетеше по приготовленията. До малкия подвижен жертвен олтар един завързан на въже козел кротко преживяше и вероятно си мислеше, на козешки: „Ама че късметлия козел съм, да ми се падне такава хубава гледка към процесията. Ето това ще е нещо, дето да го разказвам на козлетата.“

Ваймс разгледа размитите очертания на най-близките сгради.

Далечно оживление подсказа, че церемониалната процесия вече е тръгнала.

Около платформата настъпи трескаво движение, щом Лупин Уанз подкара тълпа от слуги, които разстлаха морав килим надолу по стъпалата.

От другата страна на площада, сред редиците на поизбледнялата Анкх-Морпоркска аристокрация, Лейди Рамкин вирна лице нагоре.

Около трона, който набързо бяха сковали от дърво и златно фолио, известен брой по-низши свещеници, някои от тях с леки наранявания по главите, се наредиха по местата си.

Ваймс се размърда, долавяйки ударите на собственото си сърце, и се втренчи в маранята над реката.

… и видя крилата.

 

Скъпи Майко и Татко! (пишеше Керът между прилежните взирания в мъглата)

Ами, градът е на крак за коронацията, което е нещо по-сложно, отколкото вкъщи, а сега аз съм и на Дневна служба. Жалко, защото щях да гледам Коронацията с Рийт, но няма смисъл да се оплаквам. Сега трябва да вървя, защото всеки миг очакваме един дракон, макар че той не съществува наистина. Ваш любящ син, Керът.

ПП. Виждали ли сте Минти напоследък?

 

— Ах ти, идиот такъв!

— Съжалявам — каза Ваймс. — Съжалявам.

Хората се катереха обратно нагоре по местата си, а много от тях го гледаха ядно. Уанз беше пребледнял от гняв.

— Как можа да си толкова глупав?

Ваймс се вгледа в собствените си пръсти.

— Стори ми се, че видях… — започна той.

— Беше гарван! Знаеш ли какво е това гарван? Трябва да ги има със стотици в града!

— В мъглата, нали разбирате, размерът не беше много лесно да го… — мънкаше Ваймс.

— А горкият Мастро Грийтлинг, да знаеш само какво му причиняват силните шумове! — Няколко любезни граждани се наложи да отведат шефа на Учителската Гилдия. — Да изкрещиш така! — продължаваше Уанз.

— Виж, казах, че съжалявам! Беше най-чистосърдечна грешка!

— Наложи се да спра процесията и всичко!

Ваймс нищо не каза. Усещаше стотиците развеселени или враждебни погледи върху себе си.

— Ами — промълви той, — аз най-добре да се връщам в Двора…

Уанз присви очи.

— Не — отсече той. — Но можеш да си вървиш вкъщи, ако искаш. Или където собственото ти въображение те отведе. Дай ми значката ти.

— Хъ?

Уанз протегна ръка.

— Значката ти — повтори той.

— Моята значка?

— Точно това казах. Искам да те предпазя от неприятности.

Ваймс го погледна удивено.

— Но това е моята значка!

— И ти ще ми я дадеш — мрачно каза Уанз. — По заповед на краля.

— Какво искаш да кажеш? Та той дори не знае! — Ваймс чу скимтенето в собствения си глас.

Уанз се намръщи.

— Но ще узнае. И не мисля, че дори ще си направи труда да ти назначи заместник.

Ваймс бавно откачи зеленясалия меден кръг, подържа го в ръката си, след което го метна към Уанз без нито дума.

За един миг си помисли да се примоли, но нещо у него възропта. Той се обърна и се отдалечи в тълпата.

Е, това беше всичко.

Толкова просто. След половин живот служба. Край на Градската Стража. Ха! Ваймс ритна тротоара. Сега вече щеше да е някаква си Кралска Гвардия.

С пера по скапаните им шлемове.

Е, беше му дошло до гуша. Така или иначе, това не беше нормален живот, там в Стражата. Не срещаш хората при най-добри обстоятелства. Трябва да има стотици други неща, които може да върши и ако му дадяха достатъчно дълго време да помисли, сигурно щеше да си спомни поне няколко от тях.

„Дворът на Псевдополис“ не беше по пътя на процесията и когато се довлече до Наблюдателницата, до ушите му долитаха далечните възгласи отвъд покривите. В другия край на града биеха храмовите гонгове.

Сега удрят гонговете, помисли си Ваймс, но много скоро ще… ще… не ще удрят гонговете. Не е кой знае какъв афоризъм, помисли си той, но може да поработи върху него. Имаше време, отсега нататък.

Ваймс забеляза неразборията.

Еръл отново беше започнал да яде. Беше погълнал по-голямата част от масата, кофата за въглища, няколко лампи и писукащото гумено хипопотамче. Сега отново лежеше в коша си, кожата му трепереше, а той скимтеше насън.

— Ама че каша си направил — озадачено рече Ваймс. Е, поне не на него щеше да се наложи да разтребва.

Той отвори чекмеджето на писалището си.

Някой беше ял и в него. Единственото, което беше останало, бяха няколко парченца стъкло.

 

 

Сержант Колън се вдигна върху парапета около Храма на Малките Богове. Твърде стар беше вече за такива работи. Би се включил в биенето на звънците, вместо да се мотае по високи места и да чака драконите да го открият.

Пое си отново дъх, после се взря в мъглата.

— Да има още някой друг човек тук? — прошепна той.

Гласът на Керът прозвуча мъртвешки и непознат в сивия въздух.

— Аз съм тук, Сержант.

— Само проверявах дали още си тук.

— Още съм тук, Сержант — рече Керът послушно.

Колън се присъедини към него.

— Само проверявам дали не са те изяли — каза той, като се опита да се ухили.

— Не са ме изяли.

— О! Добре, тогава.

Колън забарабани с пръсти по влажния зид с чувството, че трябва да изясни абсолютно собственото си положение.

— Само проверявам — повтори той. — Част от задълженията ми, нали разбираш. Обикаляне, такива неща. Не че ме е страх да стоя сам горе на покрива, нали разбираш. Мъгливо е тук горе, а?

— Да, Сержант.

— Всичко съвсем наред ли е?

Приглушеният глас на Ноби си проби път през гъстия въздух, последван скоро след това от собственика си.

— Да, Ефрейтор — каза Керът.

— Ти какво правиш тук горе? — попита Колън.

— Просто дойдох да видя дали Волнонаемен Полицай Керът е добре — невинно отвърна Ноби. — Ти какво правеше, Сержант?

— Всички ние сме добре — каза Керът със сияещ поглед. — Това е хубаво, нали?

Двамата Старши По Служба се размърдаха притеснено, като избягваха да се погледнат в очите. Пътят обратно до техните постове им се струваше много, много дълъг, през мокрите, облачни и, преди всичко, открити покриви.

Колън взе служебно решение.

— Да върви по дяволите! — каза той и намери едно парче паднала скулптура, върху което да седне. Ноби се облегна на парапета и измъкна един влажен фас от неописуемия пепелник зад ухото си.

— Чух процесията да минава — отбеляза той.

Колън си напълни лулата, после драсна клечка о камъка до него.

— Ако оня дракон още е жив — рече той, като изпусна стълб дим и превърна малка част от мъглата в смог, — тогава вече ще се е измъкнал оттук, казвам ви. Не е място за дракони това, градът — добави той с тона на човек, който бая зор вижда да убеди сам себе си.

— Ще се е изнесъл някъде, където има знатни и богати къщи, с много ядене, помнете ми думата.

— За богатите квартали ли говориш? — попита Керът.

— Затваряй си устата! — казаха другите двама в хор.

— Подай ни кибрита, Сержант — каза Ноби.

Колън метна стиската пагубни клечки с жълти главички през покрива. Ноби запали една, която незабавно изгасна. Ивици мъгла летяха край него.

— Вятърът се засилва.

— Хубаво. Не мога да понасям тази мъгла — каза Колън. — Какво казвах?

— Казваше, че драконът ще е вече на мили оттук — подсказа Ноби.

— О! Така. Ами, логично е, нали? Искам да кажа, аз не бих си губил времето тук наоколо, ако можех да отлетя. Ако можех да летя, не бих седял на покрив върху някаква си сплута стара статуя. Ако можех да летя, бих…

— Каква статуя? — попита Ноби с цигара — на половината път до устата му.

— Тази — рече Колън и потупа камъка си. — И не се опитвай да ми се правиш на умен, Ноби. Знаеш, че има стотици плесенясали стари статуи горе по Малките Богове.

— Не, не знам. Това, което знам, е, че всичките ги свалиха миналия месец, когато препокриваха покрива. Сега е само покривът, куполът и толкоз. Трябва да обръщаш внимание на дребни неща като това, когато се занимаваш с разследване.

В мократа тишина Сержант Колън погледна надолу към камъка, върху който седеше. Имаше нещо тънко и остро, и шарка като люспи и някакво неопределимо опашкоподобно качество. После я проследи по дължина нагоре в бързо изтъняващата мъгла.

Върху купола на Малките Богове драконът вдигна глава, прозя се и разпери крила.

Разперването не беше проста операция. Тя като че ли продължи известно време, докато сложната биологична машинария от кости и кожа се разтвори. После, с протегнати крила, драконът се прозя, направи няколко крачки към края на покрива и се спусна във въздуха.

След известно време една ръка се появи през ръба на парапета. Тя опипва един миг наоколо, докато не се хвана както трябва.

Чу се ръмжене. Керът се издърпа отново върху покрива и измъкна и останалите двама след себе си. Проснаха се по очи върху покрива задъхани. Керът отбеляза начина, по който драконовите нокти бяха издълбали дълбоки бразди в метала. Нямаше начин да не забележиш такива неща.

— Дали — задъха се той, — дали не е най-добре да предупредим хората?

Колън се примъкна напред, докато не погледна надолу към града.

— Мисля, че няма защо да си правим труда. Мисля, че много скоро те ще разберат сами.

 

 

Висшият Свещеник на Слепия Айо се запъваше върху думите си. Никога не беше имало служба за официална коронация в Анкх-Морпорк, поне доколкото той можа да открие. Старите крале се бяха справяли доста добре с нещо в най-общ смисъл, като: „Ние взехме короната, вярвам, и ние ще убием всеки кучи син, който се опита да ни я отнеме.“ Освен всичко останало, беше доста кратко. Той беше прекарал доста време, докато измисли нещо по-дълго и по-подходящо за духа на времето, а сега срещаше известни трудности да си го спомни.

Освен това пречеше му и козелът, който го наблюдаваше с предан интерес.

— Продължавай! — изсъска Уанз от мястото си зад трона.

— Всяко нещо с времето си — изсъска му в отговор свещеникът. — Това е коронация, да ви информирам. Бихте могли да се опитате да проявите малко уважение.

— Разбира се, че проявявам уважение! А сега продължавайте…

Чу се вик далече вдясно. Уанз се вгледа свирепо в тълпата.

— Това е онази Г-жа Рамкин. Какво я е прихванало?

Хората около нея сега крякаха развълнувано. Пръсти сочеха единодушно в една и съща посока като малка повалена гора. Чуха се един-два писъка, след което тълпата се понесе като вълна.

Уанз погледна по протежение на широката Улица на Малките Богове.

Онова там не беше гарван. Не и този път.

 

 

Драконът летеше бавно, само на няколко стъпки над земята, а крилата му загребваха грациозно въздуха.

Знамената, които кръстосваха улицата, бяха събрани и разкъсани като паяжина, събирайки се върху гърба на звяра и се развяваха назад по протежение на опашката му.

Той летеше, протегнал глава и врат, като че огромното му тяло бе влачено напред от шлеп. Хората по улицата крещяха и се блъскаха един друг, за да се доберат до безопасните входове. Той изобщо не им обръщаше внимание.

Трябваше да дойде с рев и тътен, но единственият шум беше от скърцането на крилата и плющенето на знамената.

Трябваше да дойде с рев и тътен. Не така, не бавно и преднамерено, оставяйки време на ужаса да назрее. Трябваше да дойде със заплаха. А не с обещание.

Трябваше да дойде с рев и тътен, а не да лети леко под акомпанимента на свистенето и дрънченето на празничната украса.