Тери Пратчет
Стражите! Стражите! (13)

Патрицият въздъхна и, като отбеляза внимателно докъде е стигнал, остави книгата настрана. Ако се съдеше по шума, там навън трябва да имаше ужасно вълнение. Крайно неправдоподобно беше някой дворцов страж да мине насам, което беше още по-добре. Гардовете бяха изключително добре обучени мъже и щеше да е жалко да се губят нахалост.

Щяха да му потрябват по-нататък.

Той се приближи до стената и бутна един камък, който изглеждаше точно като всички останали камъни. Нито един друг малък камък, обаче, не би накарал цяла плоча да се отмести тежко настрани.

Вътре се намираше внимателно подбран асортимент от вещи — неприкосновен запас, резервни дрехи, няколко малки сандъчета със скъпоценни метали и бижута, инструменти. Имаше и един ключ. Никога недей да строиш подземие, ако не можеш да излезеш от него.

Патрицият взе ключа и се отправи към вратата. Когато изрезите на ключалката се наместиха обратно в добре смазаните им жлебове, той отново се зачуди дали не беше редно да каже на Ваймс за ключа. Но човекът изглеждаше така доволен, че е успял да се измъкне навън. Най-вероятно щеше да е абсолютно погрешно, ако му беше казал за ключа. Така или иначе, това щеше да разруши възгледа му за света. Той имаше нужда от Ваймс и от неговия възглед за света.

Лорд Ветинари отвори широко вратата и тихичко прекрачи сред развалините на собствения си дворец.

Те потрепериха, когато, за втори пореден път в течение на няколко минути, градът се разлюля.

 

 

Кошарите на драконите експлодираха. Прозорците изхвърчаха. Вратата остави стената пред огромна вълна черен пушек и се отнесе във въздуха, премятайки се бавно, за да се зарови в рододендроните.

Нещо много енергично и горещо ставаше в тази сграда. Изля се още пушек, дебел, мазен и тежък. Една от стените се огъна от само себе си, след което друга една се срути бавно върху моравата.

Блатните дракони изскочиха целеустремено от развалините като тапи на шампанско, пърхайки обезумели с криле.

Пушекът продължаваше да се разгръща. Но там вътре имаше нещо, някаква точка от жестока бяла светлина, която леко се надигаше.

Тя изчезна от погледа, когато мина през един разбит прозорец, и тогава, с парче керемида, което още се въртеше на главата му, Еръл се издигна над собствения си пушек и се възвиси в небесата на Анкх-Морпорк.

Слънчевата светлина проблясваше по сребърните люспи по кожата му, докато той кръжеше на около стотина стъпки височина, като се въртеше бавно и балансираше красиво върху собствения си пламък…

Ваймс, очаквайки смъртта си на площада, осъзна, че ченето му е увиснало. Затвори го отново.

Сега в града цареше абсолютна тишина, с изключение на шума от издигането на Еръл.

Те могат да пренагласят цялата оная канализация вътре, самовглъбено си мислеше Ваймс. Според обстоятелствата. Беше я направил да работи наопаки. Но оная му работа, гените му… той определено трябва вече да е бил наполовина променен. Нищо чудно, че малкото дяволче има такива набити крила. Тялото му трябва да е знаело, че те няма да са му нужни, освен като кормило.

Божичко. Виждам първия съществувал някога дракон, който издиша пламък назад.

Той рискува и погледна непосредствено над себе си. Огромният дракон беше замръзнал, а огромните му кръвясали очи се съсредоточаваха върху миниатюрното създание.

С предизвикателен тътен от плам и струя въздух Кралят на Анкх-Морпорк се вдигна, напълно забравил простите човешки същества.

Ваймс се обърна рязко към Лейди Рамкин.

— Как се бият? — настойчиво попита той. — Как се бият драконите?

— Аз… ами, те просто пърхат един срещу друг и бълват огън. Блатните дракони, де. Искам да кажа, някой някога да е виждал благороден дракон да се бие? — Тя се потупа по нощницата. — Трябва да си запиша някои неща, тук някъде ми беше тефтерчето…

— В нощницата ти?

— Удивително как ти идват разни идеи в леглото, винаги това съм казвала.

Пламъци избуяха в пространството, където беше стоял Еръл, но него вече го нямаше там. Кралят се опита да се завърти насред въздуха. Малкият дракон кръжеше в лека поредица от димни пръстени, като сякаш оплиташе конец в небето, а огромният му противник се въртеше безпомощно в средата. Още пламъци, по-горещи и по-продължителни, се целеха и не улучваха.

Тълпата наблюдаваше, безмълвно притаила дъх.

— ’драсти, Капитане — каза един подкупващо мек глас.

Ваймс погледна надолу. Малко, застояло езеро, дегизирано като Ноби, му се ухили глуповато.

— Аз пък си мислех, че умряхте!

— Не сме — каза Ноби.

— Е, добре. — Май нямаше какво повече да каже.

— Та какво мислиш за битката, значи?

Ваймс отново погледна нагоре. Следи от пушек се виеха над града.

— Опасявам се, че няма да стане — рече Лейди Рамкин. — О! Здрасти, Ноби.

— Добър ден, госпожо — каза Ноби, докосвайки нещото, което си мислеше, че е перчемът му.

— Какво искаш да кажеш с това „няма да стане“? — попита Ваймс. — Виж го, че си отива! Кралят още не го е ударил!

— Да, но пламъкът на Еръл го докосна на няколко пъти. Като че ли няма никакъв ефект. Не е достатъчно горещ, струва ми се. О, той добре отбягва ударите. Но трябва да има късмет всеки път. А на големия му е нужно да има късмет само веднъж.

Значението на това проникна в съзнанието му.

— Искаш да кажеш — започна Ваймс, — че всичко това е… просто шоу? Той го прави просто, за да ни впечатли?

— Не е виновен той — каза Колън, материализирайки се зад тях. — Като с кучетата е, нали така? На горкото малко зверче изобщо не му минава през акъла, че се е изправило срещу някой по-голям. То просто е готово за сбиване.

И двата дракона като че си дадоха сметка, че битката се превръща в добре известното Клачианско противостоене. С още един димен кръг и вълна от бял пламък те се разделиха и се оттеглиха на няколкостотин метра. Кралят кръжеше, като махаше бързо с криле. Височина. Това беше. Когато дракон се биеше с дракон, винаги това беше въпросът…

Еръл се крепеше на пламъка си. Той умуваше.

После небрежно хвърли къч със задните си крака така, сякаш да се крепиш върху собствените си стомашни газове беше нещо, дето драконите са го овладели преди милиони години, преметна се презглава и избяга. За един миг той се виждаше като сребърна черта, след което излезе над градските стени и изчезна.

Последва го стон. Изтръгна се от десет хиляди гърла.

Ваймс вдигна ръце.

— Хич не се притеснявай, началство — бързо каза Ноби. — Той… той сигурно отиде да пийне нещо. Или нещо подобно. Може би това е краят на първи рунд. Или нещо такова.

— Искам да кажа, той ни изяде и чайника, и всичко — неуверено каза Колън. — Не би избягал просто така, след като е изял чайника. Логично е. Някой, който може да изяде чайник, няма да избяга от нищо.

— И ваксата за бронята ми — рече Керът. — Струваше почти цял долар кутийката.

— Това е то значи — ободри се Колън. — Както ви казах.

— Вижте — започна Ваймс, колкото можеше по-търпеливо. — Той е хубав дракон, на мен ми харесваше точно, колкото и на вас, много добро малко приятелче. Но просто направи най-разумното нещо, за бога, той няма да се остави да го възпламенят на парчета, само за да спаси нас. Животът просто не е такъв. Най-добре да го приемете.

Над главите им огромният дракон се репчеше във въздуха и подпали една съседна кула. Беше победил.

— Никога по-рано не съм виждала такова нещо — каза Лейди Рамкин. — Драконите обикновено се бият до смърт.

— Най-сетне се е пръкнал един, който е поне малко разумен — мрачно възрази Ваймс. — Да бъдем честни: шансовете на дракон с размерите на Еръл да победи нещо толкова голямо са едно на милион.

Настъпи едно от онези смълчавания, които настъпват след някоя ясна и умна забележка и светът спира.

Стражите се спогледаха.

— Едно на милион? — небрежно попита Керът.

— Определено — каза Ваймс. — Едно на милион.

Стражите отново се спогледаха.

— Едно на милион — отбеляза Колън.

— Едно на милион — съгласи се Ноби.

— Точно така — каза Керът. — Едно на милион.

Последва нова силна тишина. Съставът на отряда се чудеше кой ли ще бъде първият, който ще го каже. Сержант Колън си пое дълбоко дъх.

— Но може пък да се падне.

— За какво говорите вие? — сряза го Ваймс. — Няма…

Ноби настойчиво го сръга в ребрата и посочи към равнините.

Там, далеч се виждаше стълб от черен пушек.

Ваймс примижа. Носещ се пред пушека, ускорявайки се над зелевите поля и приближавайки се бързо, се виждаше сребърен куршум.

Огромният дракон също го беше видял. Той припламна презрително и се издигна за допълнителна височина, като мачкаше въздуха с огромните си крила.

Сега вече пламъкът на Еръл се виждаше, толкова горещ, че беше сякаш почти син. Пейзажът прелиташе под него с невъзможна скорост, а той продължаваше да се ускорява.

Пред него кралят протегна нокти. Почти се хилеше.

Еръл ще го удари, помисли си Ваймс. Господ да ни е на помощ, ще станат такива мълнии.

Нещо странно ставаше в полята. Малко зад Еръл земята като че ли сама се разораваше и изхвърляше зелеви кочани във въздуха. Стена от жив плет изригна в дъжд от стърготини…

Еръл премина тихо над градските стени, вдигнал високо нос, крилата — прибрани в мънички перки, тялото му — източено в най-обикновен конус с пламък в единия край. Противникът му проводи огнен език. Ваймс наблюдаваше Еръл, който с почти незабележимо тръсване на късичко крило се изплъзна с лекота от пътя му. И после вече го нямаше, ускорявайки се далеч към морето в същата тайнствена тишина.

— Той не улучи… — започна Ноби.

Въздухът се разкъса. Безкраен гръм от шумове разцепи града, като трошеше керемиди, събаряше комини. Насред въздуха, кралят беше уловен, приплескан и завъртян като пумпал в акустичния прилив. Ваймс, с ръце на ушите, видя как звярът избухна отчаяно, докато се въртеше, и се превърна в център на спирала от подивял огън.

Магия запращя по крилата му. Той пищеше като изтормозена сирена. После, като клатеше смаяно глава, започна да се плъзга в широк кръг.

Ваймс простена. Драконът беше оцелял в нещо, което взривяваше зидарията. Какво трябваше да се направи, за да бъде победен? Не можеше да се бие с него, мислеше си той. Не можеше да го изгори, не можеше да се смачка. Нищо не можеше да се направи.

Драконът се приземи. Не беше спокойно кацане. Едно спокойно кацане не би разрушило цял ред къщи. Беше бавно и като че ли продължи дълго и отцепи значителна отсечка от града.

Като размахваше безцелно крила, извиваше врат и пускаше спорадични пламъци, той си проби път през останки от греди и слама. Няколко огъня избухнаха по следата на разрушението.

Най-накрая той се заби на място в края на браздата, почти невидим под купчина вече бивша архитектура.

Тишината, която той остави, се нарушаваше единствено от виковете на някой, който се опитваше да организира още една жива верига от реката, за да потушат огньовете.

После хората се размърдаха.

Откъм въздуха Анкх-Морпорк сигурно приличаше на мравуняк под тревога, с потоци от тъмни фигури, стичащи се към останките от дракона.

Повечето от тях имаха някакво оръжие.

Много от тях имаха копия.

Някои имаха саби.

Всички те имаха една цел.

— Знаете ли какво? — високо каза Ваймс. — Това ще бъде първият демократично убит дракон в света. Всеки човек — по един удар.

— Тогава трябва да ги спрем. Не можете да ги оставите да го убият! — каза Лейди Рамкин.

Ваймс примигна срещу нея.

— Моля? — каза той.

— Той е ранен!

— Госпожо, точно това беше целта, нали? Както и да е, само е зашеметен — каза Ваймс.

— Искам да кажа, не можете да ги оставите да го убият така — настойчиво каза Лейди Рамкин. — Горкичкият!

— Какво искаш да направим тогава? — попита Ваймс, овладявайки се. — Да му дадем подсилваща доза черна смола и хубава удобна кошница пред камината?

— Това е клане!

— Много ми харесва!

— Но това е дракон! Той прави просто това, което прави всеки дракон! Никога не би дошъл тук, ако хората не го бяха закачали!

Ваймс си помисли: той се канеше да я изяде, а тя все още е способна да мисли така. Поколеба се. Може би това наистина й даваше право на мнение…

Сержант Колън се приближи, докато те се гледаха свирепо пребледнели, и заподскача отчаяно от единия си смазан крак на другия.

— Най-добре веднага да дойдеш, Капитане — каза той. — Ще има адско убийство!

Ваймс му махна с ръка.

— Що се отнася до мен — промълви, като избягваше дивия поглед на Сибил Рамкин, — той си го изпроси.

— Не е това — рече Колън. — Керът е. Арестувал е дракона.

Ваймс помълча.

— Какво искаш да кажеш с това „арестувал“? Нямаш предвид това, което си мисля, че имаш предвид, нали?

— Може би, сър — неуверено каза Колън. — Може би. Появи се като светкавица на камъните, сър, сграбчи го за крилото и каза: „Пипнахме те, миличък“, сър. Не можах да повярвам, сър. Сър, проблемът е…

— Е?

Сержантът продължаваше да подскача от крак на крак.

— Нали вие казвахте, че затворниците не трябвало да се тормозят, сър…

Това беше доста голяма и тежка греда, и се срина доста бавно през въздуха, но когато удари хората, те се прекатуриха назад и си останаха ударени.

— Слушайте сега — каза Керът, като я опря на земята и отметна шлем назад, — не искам да ми се налага да повтарям, ясно?

Ваймс си проби път през гъстата тълпа, втренчен в тромавата фигура върху могилата от отломки и дракона. Керът бавно се обърна, стиснал гредата от покрива като пръчка. Погледът му беше като лъч на фар. Там, където паднеше, хората сваляха оръжие и придобиваха просто кисело и притеснено изражение.

— Трябва да ви предупредя — продължи Керът, — че възпрепятстването на полицай при изпълнение на служебния му дълг е сериозно престъпление. И ще се стоваря като един тон тухли върху първия човек, който отново хвърли камък.

Един камък отскочи от задната част на шлема му. Разнесе се вълна от подигравки.

— Пусни ни!

— Точно така!

— Не искаме никакви стражи да се разпореждат!

— Долу скапания страж?

— Да? Добре!

Ваймс придърпа сержанта към себе си.

— Иди и се погрижи за въже. Много въже. Колкото се може по-дебело. Предполагам, че можем… ох!, да му завържем крилата, може би, и да му стегнем устата, че да не може да бълва огън.

Колън се взря в него.

— Сериозно ли говорите, сър? Наистина ли ще го арестуваме?

— Изпълнявай!

Вече е арестуван, помисли си той, докато си пробиваше път напред. Лично аз бих предпочел да беше паднал в морето, но вече е арестуван и сега трябва да се погрижим за него или да го пуснем да си върви.

Усети как собствените му чувства към гадния звяр се изпаряват пред лицето на тълпата. Какво можеше да се направи с него? Да се осъди справедливо, помисли си той, след което да се екзекутира. Не да се убие. Това го правят героите там, някъде в пустошта. В градовете не можеш да мислиш по този начин. Или по-скоро, можеш, но ако ще го правиш, тогава би могъл да изгориш и целия град до основи начаса и да започнеш отначало. Трябваше да го направиш… ами, според закона.

Точно така. Ние опитахме всичко останало. Сега бихме могли да опитаме и да го направим според закона.

Както и да е, добави той наум, това там горе е градски страж. Трябва да се поддържаме. Никой друг няма да ни подкрепи.

Една широкоплещеста фигура пред него протегна ръка назад, стиснала парче от тухла.

— А си хвърлил тая тухла, а си вече мъртъв — каза Ваймс, след което се наведе и си проби път през пресата от човешки тела, докато потенциалният нападател се огледа смаяно наоколо.

Керът приповдигна заплашително бухалката си, докато Ваймс се покатери по каменната купчина.

— О, здравейте, Капитан Ваймс — каза той и я отпусна, — трябва да доложа, че арестувах този…

— Да, виждам. Да имаш случайно някакви предложения какво да правим сега?

— О, да, сър. Трябва да му прочета правата, сър.

— Имам предвид, освен това.

— Всъщност не, сър.

Ваймс погледна към онези части от дракона, все още видими под отломките. Как можеше да се убие животно като него? Щеше цял ден да е нужен.

Буца скала рикошира от нагръдника му.

— Кой го направи?

Гласът изплющя като камшик. Тълпата се смълча.

Сибил Рамкин се покатери върху развалините, с пламнали очи и изгледа бясно масата.

— Попитах кой го направи? Ако човекът, който го направи, не си признае, страшно ще се ядосам! Как не ви е срам всички!

Беше привлякла цялото им внимание. Няколко човека, държащи камъни и други неща, тихичко ги пуснаха на земята.

Лекият вятър развяваше останките от нощницата й, когато Нейно Благородие зае нова ораторска позиция.

— Ето го храбрият Капитан Ваймс…

— О, божичко — тихо възкликна Ваймс и нахлупи шлем връз очите си.

— … и неговите неустрашими мъже, които днес си направиха труда да дойдат и да спасят вашите…

Ваймс стисна Керът за ръката и го отведе към далечния край на купчината.

— Добре ли сте, Капитане? — попита волнонаемният полицай. — Целият сте се зачервил.

— Не започвай и ти — сопна му се Ваймс. — Достатъчно е зле с всичките тези злобни усмивки от Ноби и от сержанта.

За свое учудване Керът го потупа дружески по рамото.

— Знам как е — състрадателно каза той. — Имах си едно момиче у дома, казваше се Мини, и баща й…

— Слушай, за последен път го казвам, няма абсолютно нищо между мен и… — започна Ваймс.

До тях се чу трясък. Малка лавина от мазилка и слама се изсипа надолу. Купчината се надигна и отвори едно око. Една голяма черна зеница, плувнала в кръвясал огън, се опита да се фокусира върху тях.

— Сигурно сме луди — каза Ваймс.

— О, не, сър. Съществуват множество прецеденти. През 1135 г. една кокошка е била арестувана за това, че е кудкудякала в Четвъртъка с Кейк Душа. А по време на режима на Психоневротичния Лорд Снепкейс една колония прилепи е била екзекутирана заради постоянно нарушаване на полицейския час. Това е било през 1401 г. Август, струва ми се. Велики дни за закона, такива са били — замечтано каза Керът. — А пък през 1321 г. един малък облак е бил даден под съд за скриване на слънцето точно във връхната точка на церемонията по инвеститурата на Обезумелия Граф Харгат.

— Надявам се Колън да се поразмърда… — Ваймс млъкна. Трябваше да разбере. — Как? — попита той. — Какво би могло да се направи на един облак?

— Графът го осъдил да бъде пребит с камъни — каза Керът. — И, както изглежда, трийсет и един човека загинали в суматохата. — Той си извади тетрадката и впи сърдит взор в дракона. — Мислите ли, че ни чува?

— Предполагам.

— Добре тогава. — Керът прочисти гърло и отново се обърна към сащисаното влечуго. — Мое задължение е да те предупредя, че ще бъде заведено дело срещу теб по обвинение в някои от следните или всички тези точки, а именно: Едно (Едно) и, че на или около 18 Груни т.г., на място, известно като Улицата на Влюбените, в „Сенките“, ти незаконно си изригнал пламък по начин, твърде вероятен да причини сериозна телесна вреда, в нарушение на Клауза Седма от Декрета за Индустриалните Процеси, 1508 г.; А ТАКА СЪЩО В ТОВА: Едно (Едно) ии, че на или около 18 Груни т.г., на място, известно като Улицата на Влюбените, в „Сенките“, си причинил или си причинил причиняването на смъртта на шест човека, неизвестни…

Ваймс се зачуди колко ли дълго отломките ще задържат звяра под себе си. Щяха да са необходими няколко седмици, ако изобщо се съдеше по дължината на обвинителния лист.

Множеството се смълча. Дори и Сибил Рамкин беше застинала удивена.

— Какво има? — рече Ваймс на вдигнатите лица. — Никога ли по-рано не сте виждали да арестуват дракон?

— … Шестнайсет (Три) две, в нощта на 24 Груни т.г. ти си възпламенил или причинил възпламеняването на постройките, известни като „Старата Наблюдателница“, Анкх-Морпорк, оценени на двеста долара; Шестнайсет (Три) три, в нощта на 24 Груни т.г., при задържането ти от офицер от Стражата при изпълнение на служебния му дълг…

— Мисля, че трябва да побързаме — прошепна Ваймс. — Става доста неспокоен. Всичко това необходимо ли е?

— Ами, струва ми се, че може да се резюмира — каза Керът. — При изключителни обстоятелства, съгласно Правилата на Брег за…

— Може много да те изненада, но тези са именно изключителни обстоятелства, Керът — каза Ваймс. — И ще се окажат наистина удивително изключителни, ако Колън не побърза с онова въже.

Още камънаци се размърдаха, когато драконът се напъна да се изправи. Чу се силно тупване, щом една тежка греда беше отхвърлена настрани. Тълпата се втурна да бяга.

Точно в този момент Еръл се завърна над покривите с поредица от мънички експлозии, оставяйки следа от димни кръгчета зад себе си. Като се гмурна надолу, той прелетя ниско над тълпата и запокити предната редица назад.

Освен това виеше като сирена.

Ваймс сграбчи Керът и се запрепъва надолу по купчината, докато кралят отчаяно задращи, за да се освободи.

— Върнал се е за убиването! — извика той. — Сигурно всичкото това време му е било нужно само, за да намали ход!

Сега Еръл кръжеше над падналия дракон и фучеше така пронизително, че можеше да пръсне бутилка.

Големият дракон вирна глава сред водопад от надробена мазилка. Отвори си устата, но, вместо копието от бял огън, което Ваймс напрегнато очакваше, той просто издаде звук като малко котенце. Наистина, котенце, което крещи в ламаринена баня на дъното на пещера, но все пак котенце.

Изпочупени греди се разхвърчаха встрани, когато огромният звяр се изправи несигурно на крака. Страхотните крила се отвориха, обсипвайки околните улици с прах и късчета слама. Част от него издрънча по шлема на Сержант Колън, който се връщаше на бегом с нещо, което приличаше на къс простор за пране, навит около ръката му.

— Оставяш го да се изправи! — изкрещя Ваймс, като бутна сержанта на безопасно място встрани. — Не трябва да го оставяш да се изправи, Еръл! Не му позволявай да се изправи!

Лейди Рамкин се намръщи.

— Нещо не е наред — каза тя. — Те никога не се бият така. Победителят обикновено убива победения.

— Давай напред! — извика Ноби.

— А освен това, така или иначе експлодират от вълнението.

— Слушай, аз съм! — крещеше Ваймс, докато Еръл кръжеше равнодушно над пейзажа. — Донесъл съм ти мъхнатата топка! Онази, със звънчето в нея! Не можеш да постъпиш така с нас!

— Не, чакай малко — каза Лейди Рамкин, като постави ръката си върху неговата. — Не съм сигурна, че сме схванали правилно нещата тук…

Големият дракон подскочи във въздуха и стовари крилата си с такъв трясък, че изравни още няколко сгради със земята. Огромната глава се завъртя встрани, а замъглените му очи съзряха Ваймс.

През тях като че ли течеше някаква мисъл.

Еръл се изви през небето и закръжи пред капитана, за да го предпази, като се изправи срещу звяра долу.

За един миг той изглеждаше така, сякаш могат да го превърнат в малка, летяща овъглена бисквитка, и тогава драконът сведе поглед леко смутен и започна да се издига.

Той се носеше в широка спирала нагоре, като набираше скорост в движение. Еръл тръгна с него, като обикаляше около огромното тяло като влекач около лайнер.

— Той… той като че се суети около големия — каза Ваймс.

— Смачкай го, копелето! — ентусиазирано крещеше Ноби.

— Искаш да кажеш „Довърши го“, нали, Ноби? — поправи го Колън.

Ваймс усети погледа на Лейди Рамкин в тила си. Погледна изражението й.

Осени го прозрението.

— О! — каза той.

Лейди Рамкин кимна.

— Наистина ли? — попита Ваймс.

— Да. Наистина трябваше да се сетя по-рано за това. Беше такъв горещ пламък, разбира се. Пък и те винаги си пазят територията по-свирепо, отколкото мъжкарите.

— Защо не се биеш с кучия му син! — крещеше Ноби към чезнещите дракони.

— Кучка, Ноби — тихо каза Ваймс. — Не кучи син. Кучка.

— Защо не се би… какво?

— Представител е на женския пол — обясни Лейди Рамкин.

— Какво?

— Искахме да кажем, че ако опиташ любимия си номер, няма да мине, Ноби — каза Ваймс.

— Момиче е — преведе Лейди Рамкин.

— Но той е огромен! — каза Ноби.

Ваймс се прокашля настойчиво. Мишите очи на Ноби се плъзнаха встрани към Сибил Рамкин, която се изчерви като залез.

— Чудесна фигура за драконка, исках да кажа — бързо добави той.

— Ъъ. Широки, удобни за мътене бедра — притеснено каза Сержант Колън.

— Величествена като статуя — пламенно добави Ноби.

— Млъквай — заповяда Ваймс. Той изтупа праха от останките от униформата си, оправи наклона на нагръдника си и си изправи шлема. Потупа го здраво. Не тук свършваше всичко, знаеше го. Оттук се започваше.

— Вие, момчета, елате с мен. Хайде, бързичко! Докато всички още ги наблюдават.

— Ами кралят? — попита Керът. — Или кралицата? Или каквото там е сега?

Ваймс се вгледа в бързо смаляващите се фигури.

— Наистина не знам. Зависи от Еръл, предполагам. Имаме други неща да вършим.

Колън отдаде чест, като все още не успяваше да си поеме дъх.

— Къде отиваме, сър? — успя да попита.

— В двореца. Някой от вас да има все още сабя?

— Можете да използвате моята, Капитане — каза Керът.

— Така — тихо каза Ваймс. Изгледа ги страшно. — Да вървим.

Стражите се мъкнеха след Ваймс по опустошените улици.

 

 

Той ускори крачка. Стражите преминаха в лек тръс, за да не изостават.

Ваймс премина в тръс, за да остане най-отпред.

Стражите преминаха в бърз тръс.

После, като по неизречена команда, те се втурнаха да тичат.

После в галоп.

Хората се отдръпваха бързо встрани, когато те профучаваха. Огромните сандали на Керът бъхтеха по паветата. Искри изхвърчаха от налчетата по ботушите на Ноби. Колън тичаше тихо за толкова дебел мъж, както често правят дебелите хора, а лицето му беше сключено в съсредоточена гримаса.

Те изтрополиха по Улицата на Изкусните Занаятчии, свиха по Уличката на Свинския Гръб, появиха се на Улицата на Малките Богове и влязоха с гръм и трясък в двореца. Ваймс едва-едва се открояваше най-отпред, със съзнание временно изпразнено от всичко друго, освен нуждата да бяга и пак да бяга.

Или поне от почти всичко друго. Но главата му бръмчеше и резонираше маниакално с главите на всички останали градски стражи, навсякъде, с всички трамбоващи паветата глупаци в мултивселената, които поне веднъж, съвсем случайно, се бяха опитали да направят онова, което е Редно.

Далече пред тях шепа дворцови стражи изтеглиха саби, погледнаха по-внимателно, поразмислиха, втурнаха се обратно през стената и наченаха да затварят портите. Точно когато Ваймс пристигна, те се затръшваха.

Той се поколеба, задъхан, после погледна към масивните неща пред себе си. Онези, които драконът беше изгорил, бяха заменени с дори още по-внушителни и страшни порти. Иззад тях долетя шумът от спуснати резета.

Не беше време за половинчати мерки. Той беше капитан, по дяволите. Офицер. Такива неща не представляваха проблем за един офицер. Офицерите имаха изпитан и проверен начин за разрешаване на подобни проблеми. Казваше се сержант.

— Сержант Колън! — отсече той, а съзнанието му още бучеше със световното полицайство, — простреляй ключалката!

Сержантът се поколеба.

— Какво, сър? С лък и стрела ли, сър?

— Искам да кажа… — Ваймс се поколеба. — Искам да кажа, отвори тази порта!

— Сър! — отдаде чест Колън. Той се втренчи за един миг в портата. — Така! — излая той. — Волнонаемен полицай, Керът, една крачка напред, хо-дом марш! Волнонаемен полицай Керът, яви се не-за-бав-но! Отвори тази порта!

— Да, сър!

Керът пристъпи напред, отдаде чест, сви една огромна ръка в юмрук и… лекичко почука по дървенията.

— Отворете — каза той, — в името на Закона!

От другата страна на портата се дочу шепот и най-накрая едно малко прозорче някъде по средата на портата се открехна едва-едва и един глас попита:

— Защо?

— Защото ако не го направите, това ще бъде Възпрепятстване на Офицер от Нощната Стража при Изпълнение на Служебните Му Задължения, което е наказуемо с глоба от не по-малко от трийсет долара, едномесечен затвор, или задържане до събиране на противни сведения след обществено разследване и половин час нажежен до червено ръжен — каза Керът.

Последва още малко сподавен шепот, звук от дърпане на резета, след което портата се отвори наполовина.

От другата страна не се виждаше никой.

Ваймс приближи пръст към устните си. Тикна Керът към едната порта и примъкна Ноби и Колън към другата.

— Бутайте — прошепна той. Напънаха силно. Иззад дървенията долетя внезапен изблик на болезнени ругатни.

— Бягайте! — извика Колън.

— Не! — изкрещя Ваймс. Той заобиколи вратата. Четирима полуразмазани дворцови стражи го изгледаха застрашително.

— Не — каза той. — Никакво бягане повече. Искам тези мъже арестувани.

— Няма да посмееш — каза един.

Ваймс се взря в него.

— Това не е ли Клерънс, а? С „К“. Добре, Клерънс с „К“, следи внимателно устните ми. Това, което можеш да получиш е или обвинение в Подстрекателство и Подбуда, или… — той се наведе още по-наблизо и многозначително се озърна към Керът, — брадва.

— Завърти се насам, трътлеста буцо! — добави Ноби, като подскачаше от крак на крак в злобен пристъп.

Малките свински очички на Клерънс се ококориха срещу застрашителното туловище на Керът, после и срещу лицето на Ваймс. Там не срещна абсолютно никаква милост. Той като че стигна до неохотно решение.

— Много добре — каза Ваймс. — Заключете ги в портиерната, Сержант.

Колън извади лъка си и изправи рамене.

— Чухте Шефа — изрева той. — Едно погрешно движение и сте… сте… — опита се да налучка отчаяно израза, — сте Домашна Икономика!

— Да! Затвори ги в панделата! — извика Ноби. Ако червеите можеха да се въртят, то Ноби се сучеше със скорост, от която и те да се поучат. — Разплути мекотели! — подвикна подигравателно той към отдалечаващите им се гърбове.

— Подстрекателство и Подбуда към какво, Капитане? — попита Керът, когато невъоръжените стражи де отдалечиха. — Трябва да подстрекаваш и да подбуждаш към нещо.

— Мисля, че в този случай ще е просто най-общо подстрекаване — отвърна Ваймс. — Постоянно и дръзко подстрекаване.

— Аха — каза Ноби. — Не понасям подстрекателите. Подлизурковци!

Колън подаде ключа от портиерната на Капитан Ваймс.

— Не е много сигурно там вътре, Капитане. Най-накрая ще успеят да избягат.

— Надявам се — каза Ваймс, — защото ти ще пуснеш ключа още в първия канал, до който стигнем. Всички ли са тук? Добре. Последвайте ме.

 

 

Лупин Уанз бързаше по разрушените коридори на двореца, с „Как да призоваваме дракони“ под едната мишница и с бляскавата кралска сабя, стисната несигурно в другата ръка.

Той се спря, задъхан, пред една врата.

В настоящия момент онази част от съзнанието му, в достатъчно нормално състояние, че да мисли както трябва, не беше особено голяма, но пък малката част, която все още беше в ред, настояваше, че не е възможно да е видяла онова, което беше видяла, или да е чула това, което беше чула.

Някой го следваше.

И беше видял Ветинари да върви из двореца. Знаеше, че той съвсем сигурно е затворен. Ключалката беше напълно неразгадаема. Спомни си как Патрицият беше настоявал абсолютно категорично тя да е неразгадаема, когато я поставяха.

Усети движение сред сенките в дъното на коридора. Уанз изломоти нещо нарезбираемо, помота се малко с ръчката на вратата до него, втурна се вътре, затръшна вратата и се облегна на нея, мъчейки се да си поеме дъх.

Отвори очи.

Намираше се в старата частна приемна. Патрицият седеше на старото си място, кръстосал крака един върху друг, и го наблюдаваше с кротък интерес.

— А, Уанз — каза той.

Уанз подскочи, задращи по дръжката, изскочи в коридора и побягна, чак докато не стигна до главното стълбище, издигащо се сега над руините от централния дворец като самотен тирбушон. Стълби — височина — високо място — отбрана. Затича нагоре, като прескачаше по три наведнъж.

Единственото, от което имаше нужда, бяха няколко минути спокойствие. Тогава той ще ги научи.

Горните етажи бяха дори още по-пълни със сенки. Това, което им липсваше, беше структурна сила. Колоните и стените бяха разпокъсани от дракона, когато той си правеше пещерата. Стаи бяха зинали патетично на ръба на пропастта. Увиснали парцали стенна украса и килими се развяваха на вятъра от изпотрошените прозорци. Подът подскачаше и се тресеше като акробатична мрежа, щом Уанз се втурна по него.

Той си проби път до най-близката врата.

— Това беше похвално бързо — каза Патрицият.

Уанз затръшна вратата в лицето му и побягна с писъци по един коридор.

Нормалността надделя за кратко. Той се спря до една статуя. Нямаше никакъв шум, нито бързащи стъпки, нито бръмчене на скрити врати. Той погледна подозрително статуята и я ръгна със сабята.

Когато тя отказа да помръдне, той отвори най-близката врата и я затръшна след себе си, намери стол и го ръгна. Това беше една от високопоставените стаи, сега лишена от по-голямата част от мебелировката й и останала без четвъртата си стена. Там където трябваше да се намира тя, зееше просто пастта на пещерата.

Патрицият излезе от сенките.

— Сега си извън собствения си свят… — каза той.

Уанз рязко се завъртя, вдигнал сабя.

— Ти не съществуваш наистина. Ти си… призрак или нещо подобно.

— Сигурен съм, че случаят не е такъв — отвърна Патрицият.

— Ти не можеш да ме спреш! Имам още малко останала магия, имам книгата! — Уанз извади кафява кожена чанта от джоба си. — Ще докарам друг! Ще видиш!

— Призовавам те да не го правиш — меко каза Лорд Ветинари.

— О, мислиш си, че си толкова умен, че така добре контролираш нещата, че ги държиш толкова ИЗКЪСО, само защото аз имам сабя, а ти — не! Е, аз имам повече от това, ще го разбереш — победоносно каза Уанз. — Да! Дворцовата стража е на моя страна! Те са с мен, а не с теб! Никой не те обича, да знаеш. Никой никога не те е обичал.

Той извъртя сабята така, че острият й връх се озова на една стъпка от тънката брадичка на Патриция.

— Така че очаква те отново килията. Но този път ще се погрижа да си останеш там. Стража! Стража!

Отвън се разнесе тропот. Вратата изтрещя, столът се заклати. Настъпи моментна тишина и тогава и вратата, и столът се раздробиха на трески.

— Отведете го! — изкрещя Уанз. — Донесете още скорпиони! Хвърлете го в… вие не сте…

— Хвърли сабята — каза Ваймс, докато зад гърба му Керът вадеше трески от юмрука си.

— Ъхъ — обади се Ноби, надничайки иззад капитана. — Прав до стената и разперени, майчин сине!

— Ъ? Какво да разпери? — прошепна Сержант Колън притеснено.

Ноби сви рамене.

— Н’нам — рече той. — Всичко, струва ми се. Така е най-сигурно.

Уанз невярващо се вгледа в стражите.

— А, Ваймс — каза Патрицият. — Ти ще…

— Затваряйте си устата — спокойно каза Ваймс. — Волнонаемен полицай Керът?

— Сър!

— Прочети на затворника правата му.

— Да, сър. — Керът извади тетрадката си, наплюнчи палец, прелисти страниците.

— Лупин Уанз… понастоящем живущ в жилището, известно като Двореца, Анкх-Морпорк, мое задължение е да ви информирам, че сте арестуван и че ще бъдете обвинен в… — Керът погледна измъчено Уанз, — значителен брой престъпления за убийство посредством тежък предмет, а именно дракон, и много последващи престъпления за най-общо подстрекаване, които ще бъдат конкретизирани по-късно. Имате право да запазите мълчание. Имате право да не ви хвърлят директно в езеро с риби пираня. Имате право на божи съд чрез ордалия. Имате…

— Това е лудост — спокойно каза Патрицият.

— Мисля, че ви казах да мълчите! — сряза го Ваймс, като се завъртя и размаха пръст под носа му.

— Кажи ми, Сержант — прошепна Ноби, — мислиш ли, че ще ни хареса в ямата със скорпионите?

— … да не кажете нищо, ъъ, но всяко едно нещо, което кажете, ще бъде записано, ъъ, тук, в тетрадката ми и, ъъ, може да бъде използвано като свидетелство срещу…

Гласът на Керът заглъхна.

— Е, добре, щом тази пантомима ви доставя удоволствие, Ваймс — най-накрая каза Патрицият, — отведете го долу в килията. Ще се разправя с него утре сутринта.

Уанз не издаде никакъв звук. Нито писък, нито вик. Той просто се втурна към Патриция, вдигнал сабя.

Варианти пробляснаха през съзнанието на Ваймс. Най-напред се появи идеята, че да стои настрана ще е добър план, нека Уанз да го направи, ще го обезоръжи след това, нека градът да се изчисти. Да. Хубав план.

И следователно, за него остана пълна загадка защо тогава реши да се втурне напред, като вдигна сабята на Керът в необмислен опит да парира удара…

Може би това имаше нещо общо с действията съгласно закона.

Чу се звън. Не особено силен. Усети нещо ярко и сребърно, което профуча покрай ухото му и се удари в стената.

Ченето на Уанз увисна. Той изпусна остатъка от собствената си сабя и отстъпи, стиснал книгата за призоваването.

— Ще съжалявате — изсъска той. — Всички много ще съжалявате!

Той заломоти нещо под носа си.

Ваймс почувства, че се разтреперва. Беше съвсем сигурен, че знае какво беше профучало покрай главата му, а самата мисъл за това караше ръцете му да се потят. Беше дошъл в двореца готов да убива и беше настъпила онази минута, само една-единствена минута, когато поне веднъж светът като че работеше както трябва и той отговаряше за това, а сега, сега единственото, което искаше, беше да пийне. И една седмица да се наспи като хората.

— О, я се предай! — каза той. — Ще дойдеш ли с добро?

Мърморенето продължи. Той усети въздуха горещ и сух.

Ваймс сви рамене.

— Това е всичко, тогава — каза той, после се обърна. — Хвърли закона срещу него, Керът.

— Добре, сър.

Ваймс се усети твърде късно.

Джуджетата имат проблеми с метафорите.

Освен това имат много добър мерник.

„Законите и Военните Порядки в Анкх и Морпорк“ уцелиха секретаря в челото. Той примижа, олюля се и отстъпи назад.

Това беше най-дългата стъпка, която някога беше правил. Поради една-единствена причина — продължи през целия остатък от живота му.

След няколко секунди го чуха да се приземява, пет етажа по-надолу.

След още няколко секунди лицата им се появиха над крайчеца на разрушения под.

— Ама че начин да си идеш — каза Сержант Колън.

— Факт е — каза Ноби, посягайки към ухото си за фас.

— Убит от как му се викаше. Метафора.

— Н’нам — рече Ноби. — На мен ми прилича на под. Имаш ли огънче, Сержант?

— Правилно постъпих, нали, сър? — притеснено попита Керът. — Вие казахте да…

— Да, да — каза Ваймс. — Не се тревожи. — Той посегна с трепереща ръка надолу, вдигна чантата, която преди това държеше Уанз и изсипа купчина камъни. Всеки един имаше дупка — Защо? — зачуди се той.

Метален шум зад гърба му го накара да се огледа. Патрицият държеше остатъците от кралската сабя. Пред погледа на капитана, мъжът изтръгна другата половина на сабята от отсрещната стена. Беше се счупила като по конец.

— Капитан Ваймс — каза той.

— Сър?

— Сабята ви, ако обичате?

Ваймс я предаде. Не можа, точно в този момент, да се сети за нищо друго, което да направи. Най-вероятно го очакваше специална яма със скорпиони само за него.

Лорд Ветинари внимателно разгледа ръждясалото острие.

— Откога я имаш, Капитане? — меко попита той.

— Не е моя, сър. На Волнонаемен полицай Керът е, сър.

— Волно?…

— Аз, сър, ваша милост — каза Керът и отдаде чест.

— А!

Патрицият бавно заобръща острието, заковал поглед в него като омагьосан. Ваймс усети как въздухът се сгъстява, сякаш историята се скупчваше около тази една точка, но да пукнеше, ако можеше да се сети защо. Това беше една от онези точки, където Панталоните на Времето се раздвояваха, и ако не внимаваше човек, можеше да влезе в погрешния крачол…

 

 

Уанз се вдигна в един свят от сенки, а в съзнанието му се изливаше ледено объркване. Но единственото, за което можеше да мисли в момента, беше високата, закачулена фигура, надвесена над него.

— Аз пък си мислех, че всички вие сте мъртви — промълви той. Беше необичайно тихо, а цветовете около него изглеждаха избелели и приглушени. Нещо съвсем не беше наред. — Ти ли си това, Брат Пазачо на Портата? — опита той.

Фигурата посегна.

— МЕТАФОРИЧНО КАЗАНО — каза тя.