Лий Чайлд
Нищо за губене (64)

64

Ричър се обърна към Вон.

— Ела с мен в града. До мотела.

— Не знам дали искам да ме виждат с теб — отвърна тя. — Особено в мотела. Хората говорят.

— Но не лошо.

— Мислиш ли?

— Те са на твоя страна.

— Не съм толкова сигурна.

— Както и да е, утре заминавам. Нека си говорят още един ден.

— Утре?

— Може би и по-рано. Може да се наложи да остана още малко, за да се обадя по телефона. Но иначе свърших тук.

— На кого ще се обаждаш?

— На един номер — отвърна Ричър. — Не мисля, че някой ще вдигне.

— А всички други неща, които стават тук?

— Засега сме разбрали единствено, че Пентагонът тайно си пере мръсните ризи. Това не е престъпление.

— А какво има в мотела?

— Предполагам, че четвърта стая вече ще бъде свободна — отвърна Ричър.

 

 

Двамата тръгнаха пеш заедно във влажния предобед, изминаха две пресечки на север от улица „Пета“ до улица „Трета“ и още три на запад, до мотела. Подминаха рецепцията и продължиха покрай стаите. Вратата на четвърта стая беше отворена. Пред нея беше оставена количка на камериерка. Чаршафите на леглото бяха свалени, а кърпите от банята бяха натрупани на пода. Шкафовете бяха празни. Камериерката беше пуснала прахосмукачката.

— Мисис Роджърс е заминала — отбеляза Вон.

Ричър кимна.

— Нека да разберем кога и как.

Двамата се върнаха до рецепцията. Жената седеше на високото столче зад плота. Ключът от четвърта стая беше върнат на стената. Сега липсваха само два ключа — на Ричър, за стая дванайсет, и на Мария, за стая осем.

Жената се смъкна от столчето и се подпря на плота. Демонстрираше внимание и готовност да помогне. Ричър хвърли поглед към телефона зад нея и попита:

— Някой обади ли се на мисис Роджърс?

Жената кимна.

— Снощи, в шест часа.

— С добри новини?

— Изглеждаше много щастлива.

— А после какво стана?

— После тя се изнесе.

— И къде отиде?

— Извика такси, което да я закара до Бърлингтън.

— Какво има в Бърлингтън?

— Най-вече автобус, който отива до летището в Денвър.

Ричър кимна.

— Благодаря за помощта.

— Всичко наред ли е? — попита жената.

— Зависи от гледната точка — отвърна Ричър.

 

 

Ричър беше гладен и имаше нужда от още кафе, така че двамата с Вон продължиха още една пресечка на север и още една на запад, до закусвалнята. Вътре практически нямаше никой. Беше прекалено късно за закуска и прекалено рано за обяд. Ричър спря за миг, после се плъзна в сепарето, в което беше седнала Люси Андерсън в нощта, когато се запознаха. Вон седна срещу него, на мястото на Люси. Сервитьорката им донесе вода с лед и прибори. Поръчаха си кафе и Вон попита:

— Какво точно става?

— Всичките млади мъже — отвърна Ричър. — Какво е общото между тях?

— Не знам.

— Те са млади. И са мъже.

— Е, и?

— И са от щата Калифорния.

— Е, и?

— И единственият бял сред тях, когото сме виждали, имаше страхотен тен.

— Е, и?

— Седях точно тук с Люси Андерсън, в това сепаре каза Ричър. — Тя беше предпазлива и малко стресната, но, общо взето, се разбирахме. Поиска да ми види портфейла, за да провери дали не съм частен детектив. А после, когато споменах, че съм бил ченге, се паникьоса. Събрах две и две и реших, че мъжът й бяга от закона. И затова тя толкова се притесняваше. На следващия ден беше съвсем враждебно настроена.

— Има логика.

— После аз случайно видях нейния мъж в Диспеър и се върнах, за да проверя пансиона, където беше отседнал. Нямаше никой, но беше много чисто.

— Важно ли е?

— Това е най-важното — отвърна Ричър. — После пак видях Люси, след като мъжът й беше продължил. Тя каза, че имат адвокати. Говореше за хората в нейното положение. Звучеше така, сякаш е част от нещо организирано. Казах й, че мога да я проследя и така да стигна до нейния мъж, а тя отговори, че няма да постигна нищо.

Сервитьорката им донесе кафето. Две чаши, две лъжички и кана, пълна с току-що приготвено кафе. Тя напълни чашите и се отдалечи, а Ричър подуши парата и отпи от кафето си.

— Но през цялото време съм си го спомнял грешно каза Ричър. — Всъщност не казах на Люси Андерсън, че съм бил ченге. Казах й, че съм бил военно ченге. Точно затова се паникьоса. И точно затова в пансиона беше толкова чисто. Беше като казарма, подготвена за офицерска инспекция. Старите навици не умират. Хората, които са минавали оттам, са били войници. И Люси си е помислила, че ги следя.

— Дезертьори — каза Вон.

Ричър кимна.

— Точно затова Андерсън имаше такъв страхотен тен. Защото е бил в Ирак. Но не е искал да се върне там.

— А къде е сега?

— В Канада — отвърна Ричър. — Ето защо Люси не се притесняваше, че мога да я проследя. Няма смисъл. Нашата военна полиция няма юрисдикция в Канада. Тя е независима държава, която предлага убежище на бегълците.

— Онзи камион беше от Онтарио — каза Вон.

Ричър отново кимна.

— Онзи камион беше такси. Светлото петно на камерата не беше откраднат уран. Беше съпругът на мисис Роджърс, скрит в някакво тайно отделение. Видяхме топлината на тялото му, също както видяхме и шофьора. Бяха в едно и също зелено.