Лий Чайлд
Нищо за губене (61)

61

Ричър излезе от бензиностанцията преди свещеника с камиона под наем и продължи на север с най-голямата скорост, на която беше способен старият събърбън. Пияният шофьор спеше до него. Алкохолът се процеждаше през порите на кожата му. Ричър отвори един прозорец. Хладният нощен въздух му помагаше да не заспи и да не се опияни от изпаренията, а свиренето на вятъра заглушаваше хъркането. На дванайсет километра северно от Ламар покритието на мобилния телефон отново изчезна. Ричър предполагаше, че няма да се появи отново, докато не се доближат до междущатската магистрала 1–70, а дотам имаше два часа път. Сега беше четири и половина сутринта. Щяха да пристигнат в Хоуп призори. Закъснение от пет часа, което може би щеше да се окаже само неудобство, а не катастрофа.

После обаче двигателят на събърбъна изгоря.

Ричър не беше специалист по автомобили. Не разбра, че ще стане така. Видя, че стрелката за температурата на двигателя се издигна с едно деление нагоре, но реши, че не е толкова важно. Предполагаше, че се дължи само на напрежението от дългото бързо каране. Но стрелката не спря дотам. Продължи да се изкачва чак до червената зона, а после опря в края на скалата. Двигателят изгуби мощност и през вентилационната система се понесе гореща влажна миризма. После под капака се чу приглушен трясък, от вентилационните отвори пред предното стъкло бликнаха пръски кафява емулсия и се размазаха по стъклото. Двигателят съвсем спря да работи и колата светкавично загуби скорост. Ричър отби към банкета и спря.

Не е добре, помисли си той.

Пияният шофьор продължаваше да спи.

Ричър слезе и застана пред капака. Вдигна длани, за да отрази част от светлината на фаровете към колата. Видя пара. И лепкава кафява течност, която капеше от всички възможни отвори. Гъста и пенлива. Смес от машинно масло и гореща вода. Значи беше скъсал уплътнителите. Катастрофа. Колата можеше да се поправи, но щяха да му трябват стотици долари и поне една седмица в сервиза.

Не беше добре.

Ричър се огледа и забеляза фаровете на товарния камион на един километър от себе си. Отиде до вратата на пътника, наведе се през заспалия шофьор и намери химикалка и някаква стара фактура в жабката. Обърна фактурата и написа на гърба: „Трябва да си купиш нова кола. Взех назаем мобилния ти телефон. Ще ти го върна по пощата.“ Подписа се: „Стопаджията“. После взе регистрационния талон на колата, сгъна го и го прибра в джоба си — за адреса на шофьора. Изтича петдесет метра на юг, излезе на шосето, вдигна ръце и зачака товарния камион. Светлината на фаровете го улови от петдесет метра разстояние. Ричър размаха ръце над главата си. Универсалният сигнал за проблем. Фаровете на камиона минаха на къси. Камионът намали скорост, както и очакваше Ричър. Самотно шосе, повредена кола и отчаян шофьор, като и двете бяха бегло познати на добрия самарянин зад волана на камиона.

Накрая камионът спря на един метър пред Ричър, наполовина на банкета. Прозорецът се отвори и човекът с якичката промуши главата си навън.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита той.

После се усмихна широко и дружелюбно и добави:

— Май беше тъп въпрос.

— Трябва да ме закараш донякъде — отвърна Ричър. Двигателят гръмна.

— Не искаш ли да го погледна?

— Не — отвърна Ричър.

Не искаше свещеникът да види пияния шофьор. От това разстояние не се виждаше, защото седалката му беше спусната под ръба на задното стъкло. Отблизо беше толкова едър, че нямаше как да го пропуснеш. Да изоставиш счупен пикап по средата на нищото беше едно. Да изоставиш пътника си, заспал в алкохолен делириум, беше съвсем друго.

— Няма смисъл — обясни Ричър. — Ще трябва да изпратя пътна помощ. Или направо да го запаля този проклет пикап.

— Аз отивам на север, към Юма. Заповядай — донякъде или по целия път.

Ричър кимна. Представи си картата. Шосето за Юма пресичаше шосето за Хоуп на около два часа път напред. Същото шосе за Хоуп, по което беше пристигнал в началото със стареца и неговия зелен гранд маркиз. Щеше да му трябва трета кола за последната отсечка от пътя. Моментът на пристигането му в Хоуп се измести към около десет часа сутринта, ако имаше късмет.

— Благодаря — отвърна Ричър. — Ще сляза на половината път до Юма.

Човекът с якичката отново се усмихна широко и дружелюбно и каза:

— Качвай се.

* * *

Товарният камион представляваше шаси от голям пикап, над което се извисяваше каросерия, която беше малко по-дълга и по-широка и доста по-висока от обикновената каросерия на пикалите. Беше тромав и нестабилен, а допълнителното тегло и увеличеното съпротивление на въздуха го забавяха. Успя да достигне скорост от деветдесет и пет километра в час и си остана на нея. Просто не можеше да се движи по-бързо. В колата миришеше на горещи изгорели газове, машинно масло и пластмаса. Но седалката беше тапицирана, както пишеше на рекламата, и беше сравнително удобна. Ричър трябваше да полага усилия, за да не заспи. Искаше да бъде добър пътник. Не искаше да повтаря неприятното поведение на пияния шофьор, когото беше возил досега.

— Какво пренасяш? — попита той.

— Стари мебели — обясни човекът с якичката. — Дарения. Имаме мисия в Юма.

— Кои сте вие?

— Нашата църква.

— Каква е мисията?

— Помагаме на бездомните и хората в нужда.

— Каква е църквата?

— Англиканска. От най-обикновените.

— Свирите ли на китара?

Свещеникът пак се усмихна.

— Опитваме се да включим всичко.

— Там, където отивам, има Църква на последните дни.

Свещеникът поклати глава.

— Може би секта на последните дни. Те не са официално призната църква.

— Какво знаеш за тях?

— Чел ли си Откровението?

— Чувал съм — отвърна Ричър.

— Пълното заглавие е „Откровението на свети Йоан“ обясни свещеникът. — По-голямата част от оригиналния текст е изгубена, разбира се. Книгата е написана на иврит или арамейски, преписвана е многократно на ръка, после е преведена на старогръцки и отново е преписвана многократно на ръка, после е преведена на латински и отново е преписвана многократно на ръка и накрая е преведена на средновековен английски и е отпечатана, като на всеки етап е имало предостатъчно възможности за грешки и объркване. В момента прилича на лош трил на ЛСД. Подозирам, че винаги е било така. Може би многобройните преводи и преписване всъщност са успели да я редактират донякъде.

— Какво пише вътре?

— Каквото си искаш.

— Сериозно ли говориш?

— Някои от нашите бездомни говорят по-смислено.

— Добре, какво пише вътре според хората? — попита Ричър.

— Най-общо казано, праведните се издигат на небето, грешните остават на земята, върху тях се изсипват различни цветисти катастрофи, Христос се връща на Армагедон, за да се сражава с Антихриста, и в крайна сметка никой не остава особено щастлив.

— Това същото ли е като Второто пришествие? — попита Ричър.

— Второто пришествие се отнася до връщането на Христос и възнасянето на небето. Катастрофите и войната се водят отделно. Те започват след това.

— И кога трябва да дойде краят?

— Всеки момент. Открай време е така.

Ричър си спомни самодоволното изказване на Търман в комбината. „Има някои знаци — беше казал той. — И възможност за предвиждане на събитията.“

— Какво ще го предизвика? — попита Ричър.

— Не съм сигурен, че ще се предизвика от нещо определено — отвърна свещеникът. — Предполага се, че най-важна ще бъде Божията воля. Поне така се надявам.

— А някакви знаци? — попита Ричър. — Някакъв начин да се разбере, че започва?

Свещеникът сви рамене.

— Вярващите в последните дни четат Библията така, както други хора слушат записите на „Бийтълс“, пуснати на обратно. Там се споменава, че в Светите земи ще се роди червено теле. Най-големите ентусиасти отдават голямо значение на този детайл. Не спират да претърсват животновъдните ферми, като търсят някакви по-червеникави говеда. Изпращат двойки от тях в Израел, с идеята от тях на място да се роди съвършеното червено теле. Нямат търпение да започне. Това също е много важно за тях. Нямат търпение. Защото са абсолютно сигурни, че те ще бъдат сред праведните. Което всъщност ги прави самодоволни. Повечето хора приемат, че Господ решава дали да спаси някого, а не самият човек. Така че тяхното е някаква форма на снобизъм. Те си мислят, че са по-добри от нас.

— Само това ли е? Червено теле?

— Повечето ентусиасти вярват, че Апокалипсисът задължително ще включва и голяма война в Близкия изток, и точно по тази причина не са доволни от развитието на събитията в Ирак. Очевидно онова, което става там, не им е достатъчно.

— Звучиш доста скептично — отбеляза Ричър.

Свещеникът се усмихна.

— Естествено, че звуча скептично. Аз съм от англиканската църква.

 

 

Не разговаряха повече — нито на теологични, нито на светски теми. Ричър беше прекалено уморен, а шофьорът беше прекалено съсредоточен върху задачата да шофира през нощта, когато не съществуваше нищо друго освен онази част от шосето, която му показваха фаровете. Беше отворил широко очи и седеше изправен на седалката, все едно се боеше, че ако се отпусне, ще бъде фатално. Ричър също остана буден, за да не пропусне шосето за Хоуп. Знаеше, че няма да има табели, защото не беше точно магистрала. Човекът зад волана нямаше да го забележи сам.

Кръстовището се появи точно два часа след началото на пътуването — шосе с две платна, което пресичаше тяхното под ъгъл от деветдесет градуса. На шосето за Хоуп имаше знак „Стоп“, а на по-голямото шосе от север на юг, по което се движеха — не. Докато Ричър се обади, свещеникът реагира и докато натоварените спирачки на камиона най-сетне си свършат работата, бяха подминали кръстовището с двеста метра. Ричър слезе, махна на шофьора и изчака, докато светлините и шумът от камиона изчезнаха в далечината. После се върна през тъмната пустош. Далеч на изток се появяваше зората някъде над Канзас или Мисури. В Колорадо все още цареше пълен мрак. Нямаше и покритие на мобилния телефон.

Нито движение по пътя.

Ричър зае позиция от западната страна на кръстовището, като застана на банкета близо до платното. Колите от изток на запад трябваше да спрат на знак „Стоп“ срещу него и така можеха да го огледат от безопасно разстояние. Но коли нямаше. Не и през първите десет минути. А после през първите петнайсет минути и през първите двайсет. Една самотна кола се движеше в северна посока, като следваше товарния камион на дистанция от трийсет километра, но не зави. Просто продължи напред, през кръстовището. После един джип дойде от юг и намали скоростта, за да направи завой, но зави на изток, в обратна на Хоуп посока. Светлините му постепенно се изгубиха в далечината.

Беше студено. От изток духаше вятър, който носеше дъждовни облаци в небето. Ричър вдигна яката на ризата си, скръсти ръце на гърдите и пъхна пръстите си под бицепсите, за да се топли. Земята се въртеше и на далечния хоризонт се появиха неясни облачни ивици, оцветени в розово и лилаво. Започваше нов ден, все още празен, чист и неопетнен. Може би щеше да бъде хубав ден. Може би щеше да бъде лош ден. Може би щеше да бъде последният ден. Църквата на Търман обещаваше, че краят наближава. Може би все по-близо към Земята се носеше метеорит с размерите на Луната. Може би правителствата нарочно не го съобщаваха по новините. Може би точно в този момент някакви бунтовници разбиваха ключалките на някой стар ракетен силоз в Украйна. Може би точно в този момент в някоя лаборатория по света се строшаваше епруветка или се скъсваше ръкавица, или се пропукваше маска.

А може би не. Ричър затропа с крака и пъхна лице в рамото си. Носът му беше студен. Когато отново вдигна поглед, видя светлини на изток. Ярки, широко разположени фарове, които бяха толкова далеч, че изглеждаха неподвижни. Голямо превозно средство. Камион. И идваше право към него.

Имаше четири възможности. Първата беше да пристигне на кръстовището, да завие надясно и да продължи на север. Втората беше да пристигне на кръстовището, да завие наляво и да продължи на юг. Третата беше да спре на знак „Стоп“ и да продължи на запад, без да го качи. Четвъртата беше да спре, да прекоси главното шосе и пак да спре, за да го качи.

Шансовете за щастлив край бяха 25 процента. Или дори по-малко, ако камионът беше служебен и компанията имаше фирмена политика да не се качват стопаджии, за да няма проблеми със застрахователите.

Ричър зачака.

Когато камионът се приближи на един километър, Ричър различи очертанията на дълга бяла каросерия. Когато се приближи на триста метра, Ричър осъзна, че е хладилен. Транспортираше пресни хранителни продукти това щеше да намали шансовете да спре, ако не беше знакът „Стоп“ на кръстовището. Шофьорите на такива камиони не обичаха да спират без нужда. Трябваше да спазват разписание, а да спреш и после отново да подкараш такъв голям камион струваше много скъпоценни минути. Но знакът „Стоп“ означаваше, че камионът, така или иначе, трябва да спре.

Ричър чакаше.

Чу как човекът отпусна газта на двеста метра от кръстовището. Чу съскането на спирачките. Вдигна високо ръка с протегнат палец. „Имам нужда някой да ме закара донякъде.“ После вдигна и двете си ръце и ги размаха над главата. Универсалният сигнал за проблем. „Наистина имам нужда някой да ме закара донякъде.“

Камионът спря от източната страна на кръстовището. Не беше включил нито единия, нито другия си мигач. Това беше добър знак. По шосето на север и на юг нямаше никакво движение, така че камионът незабавно продължи напред — дизеловият двигател заръмжа, а трансмисията затрака, когато камионът потегли на запад през кръстовището, право към Ричър. Камионът ускори. Шофьорът сведе поглед. Камионът продължи.

И после отново намали скоростта.

Хидравличните спирачки изсъскаха, окачването изквича и камионът спря — кабината беше на дванайсет метра западно от кръстовището, а задната броня на каросерията остана на метър от главното шосе в южна посока. Ричър се обърна, затича се на запад и се качи на стъпалото. Прозорецът се спусна и шофьорът го погледна от два метра по-нагоре. Беше нисък, жилав мъж, който изглеждаше не на място в огромната кабина.

— Ще вали — каза той.

— Това е най-малкият проблем — отвърна Ричър. — Колата ми се счупи.

— Първата ми спирка е Хоуп — каза шофьорът.

— Ти си човекът, който зарежда супермаркета — сети се Ричър. — От Топика.

— Оттам тръгнах в четири часа тази сутрин. Да те закарам ли?

— Точно в Хоуп отивам — отвърна Ричър.

— Ами качвай се тогава, какво чакаш?

Зората гонеше камиона по целия път на запад и го настигна след трийсет минути. Светът грейна в облачно и златисто и човекът от супермаркета изгаси фаровете, облегна се на седалката и се отпусна. Караше по същия начин, по който Търман управляваше самолета си — с малки, ефективни движения и спокойни ръце. Ричър го попита дали често кара стопаджии и шофьорът му отвърна, че се случва горе-долу веднъж на всеки пет дни. Ричър му каза, че познава някои от жените, които са се возили с него.

— Туристи — каза шофьорът.

— Не само — отвърна Ричър.

— Мислиш ли?

— Не мисля. Знам.

— Какво знаеш?

— Всичко.

— Как така?

— Сетих се — отвърна Ричър.

Шофьорът кимна, без да откъсва очи от пътя.

— Съпруги и приятелки — каза той. — Искат да бъдат наблизо, докато мъжете и приятелите им минават през щата.

— Разбирам ги — отвърна Ричър. — Това е труден момент за тях.

— Значи знаеш какви са техните съпрузи и приятели?

— Да, знам — отвърна Ричър.

— И какво?

— И нищо. Не е моя работа.

— Няма да кажеш на никого?

— Има една полицайка, казва се Вон — отвърна Ричър. На нея ще трябва да кажа. Тя има право да знае. Замесена е по два отделни начина.

— Познавам я. Няма да се зарадва много.

— Може и да се зарадва, а може би не — каза Ричър.

— Аз не съм замесен — каза шофьорът. — Аз само минавам оттук.

— Замесен си — каза Ричър. — Всички сме замесени.

После отново погледна дисплея на мобилния телефон, който беше взел назаем. Все още нямаше сигнал.

По радиостанцията също нямаше нищо. Шофьорът натисна един бутон, с който се сканираше целият спектър на късите вълни, но не намери нищо. Само шум от статично електричество. Намираха се по средата на един гигантски континент, който в по-голямата си част беше празен. Камионът продължаваше по неравното шосе.

— Откъде пристига храната за Диспеър? — попита Ричър.

— Не знам — отвърна шофьорът. — И не ми пука.

— Ходил ли си там?

— Само веднъж. Колкото да разгледам. Беше предостатъчно.

— Защо хората не се махат оттам?

— Не знам. Сигурно по навик.

— Ще намерят ли работа на друго място?

— Колкото искат. Могат да отидат някъде на запад, в Халфуей. Там има работа. Или в Денвър. Този град със сигурност се развива. Могат дори да дойдат на изток в Топика, по дяволите. Ние също се разрастваме. Има хубави къщи, страхотни училища, добри заплати. Само чакат някой да дойде и да ги вземе. Това е страната на неограничените възможности.

Ричър кимна и отново погледна телефона. Все още нямаше сигнал.

 

 

Пристигнаха в Хоуп малко преди десет часа сутринта. Градът изглеждаше спокоен, притихнал и непроменен. В небето се събираха облаци и беше студено. Ричър слезе на улица „Първа“ и остана неподвижен за миг. Мобилният телефон показваше, че има силен сигнал. Но той не набра номера. Вместо това отиде до улица „Пета“ и зави на изток. От петдесет метра разстояние видя, че до бордюра пред къщата на Вон няма паркирана кола. Нито патрулка, нито черен форд краун виктория. Никаква кола. Той продължи, за да види и алеята пред къщата.

На алеята беше паркиран старият син пикап шевролет. Беше спрян с предницата навътре, плътно до вратата на гаража. На прозорците пак имаше стъкла. Стъклата все още бяха с лепенки и бяха чисти и прозрачни, освен на местата, където бяха зацапани от лепило и отпечатъци от пръсти. В сравнение с избелялата боя на колата изглеждаха много нови. В каросерията се виждаха сгъваемата стълба, лостът и фенерчето. Ричър се изкачи по алеята до вратата и натисна звънеца. Чу го някъде вътре в къщата. Кварталът беше притихнал. Ричър остана пред вратата в продължение на трийсет дълги секунди, после тя най-сетне се отвори.

Вон вдигна очи към него и каза:

— Здравей.