Лий Чайлд
По трудния начин (42)

42

Ди Мари Грациано се върна след десет минути. Звънна по домофона от входа и помоли някой да й помогне да качи покупките. Ричър слезе четири етажа и се натовари с четири торби от магазина. Ди Мари ги отвори в кухнята. Беше купила много супа, желе, болкоуспокояващи и антисептични мехлеми.

— Чухме, че някой е ходил на гости на Кейт Лейн в Хамптънс — каза Ричър.

Ди Мари не отговори.

— Ти ли беше? — попита той.

— Първо отидох в Дакота Билдинг — отвърна тя. — Но портиерът ми каза, че не са вкъщи.

— И ти отиде?

— След два дни. Решихме, че така е най-добре. Беше дълъг ден. Излезе много скъпо.

— Отишла си, за да предупредиш наследничката на Ан Лейн?

— Помислихме си, че трябва да й кажем на какво е способен нейният съпруг.

— Тя как реагира?

— Съгласи се на среща. Излязохме да се разходим по плажа и тя ме изслуша.

— И толкова?

— Чу всичко, което имах да кажа. Не показа никаква реакция.

— Ти какво точно й каза?

— Казах й, че нямаме доказателства. Но че нямаме и съмнения.

— И тя не реагира?

— Не, просто ме изслуша. Даде ми шанс да се изкажа.

— Каза ли й за брат си?

— Да, чу цялата история. Но не каза почти нищо. Тя е красива и богата жена. Такива хора са различни от нас. Ако нещо не се случва лично на тях, все едно не се случва изобщо.

— Какво се е случило с мъжа ти?

— С Вини ли? Загина в Ирак. Във Фалуджа. От крайпътна мина.

— Съжалявам.

— Казаха ми, че е умрял мигновено. Но те винаги казват така.

— Понякога е вярно.

— Надявам се. Поне този път.

— Пехотинец ли беше или наемен войник?

— Вини ли? Пехотинец. Вини мразеше частните военни компании.

 

 

Ричър остави Ди Мари в кухнята и се върна в дневната. Хобарт беше отпуснал глава на възглавницата и лицето му беше разкривено в болезнена гримаса. Жилите бяха изпъкнали по тънкия му врат. Тялото му беше болезнено слабо и изглеждаше ненормално дълго в сравнение с остатъка от крайниците му.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита го Ричър.

— Ама че тъп въпрос — отбеляза Хобарт.

— Тройка спатия говори ли ти нещо?

— Найт.

— Как така?

— Три беше любимото му число. А в морската пехота му викахме Спатията. Защото обичаше да се забавлява, нали се сещаш. Това му беше прякорът едно време.

— Той е оставил карта за игра до трупа на Ан Лейн. Тройка спатия.

— Наистина ли? Беше ми разказал за това, но аз не му вярвах. Мислех, че разкрасява историята. За да прилича на убийците от книгите и филмите.

Ричър не отговори.

— Трябва да отида до тоалетна — каза Хобарт. — Повикай Ди.

— Аз ще те занеса — отвърна Ричър. — Нека Ди си почине малко.

Той пристъпи, хвана Хобарт за ризата и го вдигна. Подпъхна ръка под раменете му. Наведе се, хвана го с другата ръка под коленете и го вдигна от канапето. Беше невероятно лек. Сигурно тежеше около четирийсет и пет килограма. От него не беше останало почти нищо.

После Ричър го занесе в банята, отново го хвана отпред за ризата с едната си ръка и го задържа отвесно във въздуха, като парцалена кукла. Разкопча панталона му и го свали.

— Май не ти е за пръв път — отбеляза Хобарт.

— Бил съм военен полицай — отвърна Ричър. — Нищо не ми е за пръв път.

 

 

Когато Ричър върна Хобарт на канапето, Ди Мари го нахрани с още супа. Избърса брадичката му със същата влажна кърпа.

— Трябва да ви задам един важен въпрос — каза Ричър. Къде сте били и какво сте правили през последните четири дни?

Ди Мари отговори на този въпрос. Без колебание или увъртане, без измислени подробности или предварително подготвени обяснения. Просто най-обикновен, леко несвързан и поради това напълно достоверен разказ за четири произволно избрани дни от един непрекъснат кошмар.

За Найт четирите дни бяха започнали в болницата „Сейнт Винсънт“. Предишната вечер Ди Мари го беше закарала в спешното отделение, защото беше получил жесток пристъп на малария. Докторът го беше приел в спешното отделение за венозно лечение в продължение на 48 часа. Ди Мари беше останала там почти през цялото време. След това го беше върнала с такси и го беше качила на гръб по стълбите до четвъртия етаж. Оттогава бяха стояли сами в апартамента, бяха се хранили с останалата храна в кухненските шкафове, не бяха правили нищо друго и не се бяха срещали с никого до момента, в който входната врата не се беше отворила с трясък и Ричър не се беше озовал по средата на хола им.

— Защо беше този въпрос? — попита накрая Хобарт.

— Новата мисис Лейн също е била отвлечена. И детето й.

— И ти си помисли, че аз съм го направил?

— В един момент, да.

— Пак си помисли.

— Вече го направих.

— Какъв мотив може да имам? — попита Хобарт.

— Отмъщение. Изнудване. За пари. Откупът се равнява на половината от парите за Буркина Фасо.

— Ако бях аз, щях да поискам цялата сума.

— И аз.

— Но нямаше да си отмъщавам на жена и дете.

— И аз.

— Тогава защо се усъмни в мен?

— Защото имахме съвсем бегла информация за теб и Найт. Чухме за следи от мъчения, но не знаехме точно какви. После чухме и за някакъв мъж без език. Събрахме две и две и изкарахме три. Помислихме си, че ти си виновен.

— Без език ли? — каза Хобарт. — Иска ми се да беше така. Нямам нищо против да се сменя с този тип.

После помисли малко и добави:

— Но отрязването на езика се прави в Южна Америка. В Бразилия, Колумбия, Перу. Може би и в Сицилия, що се отнася до Европа. Но не и в Африка. Не можеш да напъхаш мачете в устата на човек. Могат да ти отрежат устните. Виждал съм такива хора. Или ушите. Но не и езика.

— Извиняваме се още веднъж — каза Полинг.

— Забравяме за цялата история — отвърна Хобарт.

— Ще оправим вратата.

— Надявам се.

— И ще помогнем с каквото можем.

— Благодаря предварително. Но първо се погрижете за жената и детето.

— Според нас вече сме закъснели.

— Не говори така. Зависи кой ги е отвлякъл. Надеждата умира последна. Само тя ме държа жив цели пет години.

 

 

Ричър и Полинг оставиха Хобарт и Ди Мари на протритото канапе, с наполовина изядената купичка консервирана супа. Слязоха по стълбите до нивото на улицата, нашарена от следобедните сенки на един прелестен ден в края на лятото. Колите пъплеха бавно и яростно. Чуваха се сирени и клаксони. По тротоара бързаха пешеходци.

— Осем милиона човешки съдби в един град — отбеляза Ричър.

— Доникъде не сме стигнали — каза Полинг.