Лий Чайлд
Лесни за убиване (17)

17

От алеята пред гаража започваше тясна пътека, която минаваше между цветни лехи и стигаше до дървените стъпала в средата на верандата. Харпър се изкачи пъргаво по тях, но Ричър беше тежък и дъските проскърцаха в нощната тишина. Вратата се отвори още преди звукът да заглъхне и на прага застана Рита Симека. Държеше дръжката на вратата от вътрешната страна. Лицето й беше безизразно.

— Здравей, Ричър — каза тя.

— Здравей, Рита — кимна той. — Как си?

Тя махна кичур коса от челото със свободната си ръка.

— Сравнително добре — отговори тя. — Като имаш предвид, че е три през нощта и че от ФБР току-що ми казаха, че съм била в някакъв списък на набелязани жертви заедно с още десет мои посестрими, четири от които вече са мъртви.

— Парите от данъците, които плащаш, в действие.

— Тогава защо, по дяволите, си с тях?

Той сви рамене.

— Обстоятелствата не ми дадоха възможност за избор.

Тя го погледна и се замисли. Навън беше студено. Парапетът на верандата беше покрит с нощна роса. Наоколо се стелеше лека мъгла. Зад гърба на Симека се виждаше осветената топла къща. Тя продължи да го гледа.

— Обстоятелствата ли? — повтори тя.

Ричър кимна.

— Нямах голям избор.

— Е, няма значение. Радвам се, че те виждам въпреки всичко.

— И аз.

Беше висока жена, макар и по-ниска от Харпър. Беше мускулеста, но не набита като Алисън Ламар, а по-скоро слаба като атлетка. Беше облечена с чисти джинси и широк пуловер. Ниски обувки. Кестенявата средно дълга коса падаше на къдрици над челото, над кестеняви очи. Около устните й се очертаваха дълбоки бръчки. Ричър я беше виждал преди четири години и му се стори състарена.

— Това е специален агент Лиза Харпър — каза той.

Симека кимна веднъж, предпазливо. Ричър наблюдаваше очите й. Ако и другият агент беше мъж, щеше да го изхвърли през парапета на верандата.

— Здравейте — поздрави Харпър.

— Е, хайде, влезте — каза Симека най-накрая.

Все още стискаше дръжката на вратата. Продължаваше да стои на прага, леко приведена напред, сякаш не желаеше да се отдръпне. Харпър влезе, Ричър я последва. Вратата се затвори зад тях. Влязоха в коридора на хубава малка къща, наскоро боядисана, приятно обзаведена, много чиста, старателно подредена. Истински дом. Топъл и уютен. Лично пространство. Вълнени черги на пода, старинни мебели от полиран махагон, картини по стените, вази с цветя навсякъде.

— Хризантеми — каза Симека. — Сама ги отглеждам. Харесват ли ти?

Ричър кимна.

— Харесват ми — отговори той.

— Градинарството е новото ми хоби. Занимавам се с него много сериозно. — Посочи към гостната. — И с музика. Елате да видите.

Стаята беше с обикновени тапети и лакиран дървен под. В задния ъгъл се виждаше блестящ черен роял — с някакво немско име, изписано със златни букви. Пред него беше оставен елегантен стол, тапициран с черна кожа. Капакът бе вдигнат, а на поставката над клавишите бяха разтворени ноти.

— Искате ли да ви изсвиря нещо?

— Разбира се — кимна Ричър.

Тя се мушна между стола и клавиатурата и седна. Постави ръце върху клавишите, за миг остана неподвижна и след това се разнесе плътен минорен акорд. Звукът беше топъл и сдържан и тя го превърна в началото на траурен марш.

— Знаеш ли нещо по-весело? — попита я Ричър.

— Не ми е никак весело — отговори тя.

Но все пак започна да свири Лунната соната.

— Бетовен — поясни тя.

Звънките арпежи изпълниха стаята. Кракът й натисна педала, приглуши и омекоти звуците. Ричър се загледа навън през прозореца, към посивелите от лунната светлина растения, и си представи океана, на сто и петдесет километра на запад, огромен, мълчалив и величествен.

— Така е по-добре.

Изсвири първата част очевидно по памет, защото на партитурата пред нея пишеше „Шопен“. Задържа ръцете си върху клавишите, докато заглъхнат и последните акорди.

— Хубаво е — отбеляза Ричър. — Значи си добре?

Тя се обърна към него и го погледна в очите.

— Искаш да кажеш дали съм се възстановила, след като ме изнасилиха трима души, на които се предполагаше, че трябва да доверя живота си?

Ричър кимна.

— Нещо такова.

— Мислех, че съм се възстановила. Доколкото е възможно. Сега обаче научавам, че някакъв маниак се кани да ме убие, защото съм се оплакала. Това ме поразтърси, нали разбираш?

— Ще го хванем — каза Харпър тихо.

Симека само я погледна.

— Може ли да видим новата пералня в мазето? — попита Ричър.

— Само че не е пералня, нали? — отговори Симека. — Макар никой да не ми казва нищо.

— Вероятно е боя — каза Ричър. — В кутии, маскировъчна, зелена, каквато се използва в армията.

— Защо е тук?

— Онзи тип убива жертвата си, слага я във ваната и я залива с боя.

— Но защо?

Ричър сви рамене.

— Добър въпрос. В момента над него се блъскат доста ниско подстригани глави.

Симека кимна и се обърна към Харпър.

— Ти от тях ли си?

— Не. Аз съм обикновен агент.

— Изнасилвали ли са те някога?

— Не, никога.

Симека кимна.

— Гледай да не ти се случва. Това е моят съвет.

Харпър не отговори.

— Променя живота ти изцяло — добави Симека. — Поне моят със сигурност се промени. Останаха ми само градинарството и музиката.

— Хубави хобита — каза Харпър.

— Домашни хобита — отвърна Симека. — Сега стоя или в тази стая, или някъде около входната врата. Почти не излизам и не обичам да се срещам с хора. Послушай ме и не допускай да ти се случи.

Харпър кимна.

— Ще опитам.

— В мазето е — каза Симека.

Заведе ги до една врата под стълбите. Беше стара, от борови дъски, многократно боядисвани. Зад нея тясна стълба водеше надолу, към изпълнено с хладен въздух пространство, откъдето ги лъхна миризма на бензин и автомобилни гуми.

— Трябва да минем през гаража — обясни Симека.

Пространството беше заето от нов автомобил крайслер, златист на цвят. Минаха един след друг покрай колата и Симека отвори вратата в стената на гаража. Лъхна ги миризма на застояло. Симека дръпна някакъв шнур и светна жълта светлина.

— Ето — каза тя.

Мазето беше затоплено от котела на парното. Беше голямо, квадратно помещение, с рафтове покрай всички стени. Между дъските на тавана се виждаше изолация от фибростъкло. Тръбите на отоплението влизаха в тавана. Кашонът беше оставен в средата, завъртян под ъгъл спрямо стените. Беше същият. Същата големина, същият картон, същата фирма, същата картинка, същата търговска марка. Беше запечатан с лъскава лента и изглеждаше съвсем нов.

— Имаш ли нож? — попита Ричър.

Симека посочи към едната стена, върху която беше монтирано табло с куки, на които висяха всевъзможни инструменти. Ричър внимателно откачи един нож за линолеум, защото от опит знаеше, че много често куката се откача заедно с инструмента. Тук обаче не стана така.

Върна се при кашона и сряза лентата, после с дръжката на ножа повдигна капаците. Видя пет метални кутии. Пет капака, които отразяваха светлината от тавана. Извади една от кутиите на нивото на очите си и я огледа. По нея нямаше нищо, освен малкия етикет с надпис „Зелена“.

— Виждали сме доста такива, нали, Ричър? — попита Симека.

Той кимна.

— Доста.

Той върна кутията в кашона, притвори капаците и закачи ножа за линолеум на мястото му.

— Кога е пристигнал? — попита той.

— Не помня — отговори Симека.

— Горе-долу.

— Не знам — каза тя. — Може би преди два месеца.

— Два месеца! — възкликна Харпър.

Симека кимна.

— Така ми се струва. Не помня точно.

— Не си го поръчвала, нали? — попита Ричър.

Симека поклати глава.

— Имам пералня. Ето я там.

Посочи към ъгъла, където имаше пералня, сушилня, мивка. Чисто килимче. Няколко пластмасови коша и бутилки с перилни препарати.

— Човек обикновено си спомня такива неща — отбеляза Ричър.

— Реших, че е за съквартирантката ми — обясни Симека.

— Имаш съквартирантка?

— Имах. Изнесе се преди две седмици.

— И реши, че кашонът е неин?

— Струваше ми се логично. Тя си създава свое домакинство и има нужда от пералня, нали?

— Но не я попита?

— Защо да я питам? Реших, че след като не е за мен, няма за кого другиго да бъде.

— И защо да я оставя тук?

— Защото е тежка. Може би търси някой да й помогне да я изнесе. Няма я едва от две седмици.

— Оставила ли е още нещо? Симека поклати глава.

— Това е последното.

Ричър заобиколи кашона. Видя мястото, от което са били отлепени транспортните документи.

— И си решила, че тя е взела документите — каза той.

Симека кимна.

— Нормално е, ако иска нещата й да са в ред.

Тримата стояха мълчаливо около големия кашон, осветен от жълтата светлина на тавана.

— Уморена съм — каза Симека. — Свършихте ли? Искам да си тръгвате.

— Само още нещо — настоя Ричър.

— Какво?

— Кажи на Харпър какво правеше в армията.

— Защо? Какво общо има това с всичко останало?

— Просто искам да знае.

Симека сви рамене озадачена.

— Проверявахме оръжия.

— Кажи й какво точно означава това.

— Изпробвахме нови оръжия, току-що получени от производителите.

— И?

— Ако отговаряха на спецификациите, ги пускахме в обръщение.

Харпър погледна Ричър също толкова озадачена.

— Добре — кимна той. — Можем да тръгваме.

Симека ги поведе към вратата. Изгаси лампата. Пак минаха покрай колата и се изкачиха по тясната стълба до входната врата. Симека погледна през шпионката и отвори. Въздухът навън беше студен и влажен.

— Довиждане, Ричър — каза Симека. — Радвам се, че те видях. — Обърна се към Харпър и добави: — Трябва да му вярвате. Аз все още му вярвам. А това е сериозна препоръка.

Входната врата се затвори зад тях, докато слизаха по пътеката. Чуха как ключалката изщрака. Местният агент ги проследи с поглед, докато се качиха в колата си. Вътре все още беше топло. Харпър включи двигателя и пусна отоплението докрай.

— Имала е съквартирантка — отбеляза тя.

Ричър кимна.

— Значи теорията ти пропада. Не е живяла сама. Връщаме се в начална позиция.

— Не е чак в начална. Пак попада в категорията. Никой не може да си постави за цел да убие деветдесет и една жени. Това е безумие.

— А кое не е? Да слагаш трупове във вани, пълни с боя?

Ричър поклати глава.

— Какво ще правим сега? — попита той.

— Връщаме се в Куонтико — отговори Харпър.

 

 

Пътуваха близо девет часа. С колата отидоха до Портланд, взеха полет до Спокейн, оттам до Нюарк и после до Вашингтон, където ги чакаше служебна кола, за да ги закара до Куонтико. Ричър спа през по-голямата част от времето. А когато беше буден, някои моменти му се губеха от умора. Съвзе се, когато минаха през лагера на морската пехота. Охраната на входа отново му връчи пропуска за посетител. Шофьорът спря пред главния вход. Влязоха и веднага се спуснаха с асансьора четири етажа под земята до залата за съвещания, с блестящи стени, фалшиви прозорци и снимките на Лорейн Стенли, забодени върху черната дъска. Телевизорът и сега работеше без звук. Блейк, Поултън и Ламар седяха около масата пред купчини книжа. Блейк и Поултън изглеждаха заети и угнетени. Ламар беше бяла като листата пред нея, очите й бяха хлътнали и напрегнати.

— Нека позная — заговори Блейк. — Симека е получила кашона преди месец-два и самата тя не е наясно защо. Не е имало никакви документи.

— Сметнала е, че е на съквартирантката й — каза Харпър. — Не е живяла сама, така че списъкът с единайсет имена не означава нищо.

Блейк поклати глава.

— Означава това, което е означавал винаги — възрази той. — Това са единайсет жени, които само на пръв поглед живеят сами, поне за човек, който съди за тях само по документите. Проверихме всички останали. Осемдесет телефонни разговора. Казахме им, че сме от куриерска компания. Отне много време, но си струваше. Никоя от останалите не е получавала неочаквана пратка. Остават единайсетте. Съквартирантката е изненадала вас, значи ще изненада и него. Ричър е прав. — Ричър го погледна доволно и малко изненадано. — Не мога да го отрека — добави Блейк.

Ламар записа нещо в края на дълъг списък.

— Съжалявам за случилото се — каза й Ричър.

— Може би щяхме да го избегнем, ако се беше заел да помагаш така от самото начало.

Настъпи мълчание.

— Значи имаме седем — продължи Блейк. — Няма транспортни документи, жените не знаят нищо.

— Още една от тях има съквартирантка — намеси се Поултън. — Три от тях редовно получават объркани пратки и затова не бързат да изясняват нещата. На другите две чисто и просто им беше все едно.

— Симека със сигурност не се интересуваше — отбеляза Харпър.

— Тя е преживяла сериозна травма — каза Ричър. — Има късмет, че изобщо е способна да върши нещо.

Ламар кимна едва забележимо, със съчувствие.

— Така или иначе — каза тя, — чрез нея не можем да се доберем до нищо, нали?

— Какво става с компаниите за доставки по домовете? — попита Ричър. — Започнахте ли да ги проверявате?

— Не знаем коя е — отговори Поултън. — Никой от кашоните няма документи.

— Възможностите не са чак толкова много — възрази Ричър.

— Не са ли? — учуди се Поултън. — Ю Пи Ес, „Федеръл Експрес“, Ди Ейч Ел, „Еърборн Експрес“, проклетата пощенска служба на Съединените щати и не знам още колко местни компании.

— Проверете всичките — каза Ричър.

Поултън сви рамене.

— И какво да ги попитаме? Можете ли да си спомните дали някоя от милионите пратки, които сте доставили през последните два месеца, не представлява интерес за нас?

— Трябва да опитате — настоя Ричър. — Започнете със Спокейн. Адресът е отдалечен, шофьорът може да си спомни.

Блейк се наклони напред и каза:

— Да, ще опитаме и това. Но само там. Другото е невъзможно.

— Защо жените са толкова незаинтересовани? — попита Харпър.

— По много причини — отговори Ламар. — Както каза Ричър, всички те са преживели някаква травма. Получават голяма пратка, без да са я искали. Това е един вид натрапване. Умът изключва. Поне аз си го обяснявам така.

Гласът й беше тих, напрегнат. Кокалестите й ръце бяха на масата пред нея.

— Мисля, че е странно — каза Харпър.

Ламар поклати глава търпеливо, като учителка.

— Не. Напълно нормално е. Опитай се да ги разбереш. Тези жени са били нападнати в пряк и в преносен смисъл. Не може да остане без последствия.

— А сега всички са разтревожени. Съобщили сте им, че ги охранявате. Симека изглеждаше твърде разстроена. И с право. Къщата й е доста изолирана. Ако бях на мястото на убиеца, тя щеше да е следващата. Сигурен съм, че и тя е стигнала до същия извод.

— Трябва да хванем този тип — обади се Ламар.

Блейк кимна.

— Няма да е лесно. Ще поддържаме денонощна охрана и при седемте жени, получили кашоните, но той ще го забележи от километри, така че няма да го хванем на местопрестъплението.

— Ще изчезне за известно време — каза Ламар. — Докато вдигнем охраната.

— Колко време ще я задържим? — попита Харпър.

— Три седмици — отговори Блейк. — По-дълго от това ще бъде лудост.

Харпър се втренчи в него.

— Трябва да има някаква граница — обясни той. — Какво искаш? Да ги охраняваме денонощно до края на живота им?

Отново настъпи мълчание.

Поултън намести листата пред себе си и каза:

— Значи разполагаме с три седмици, за да хванем убиеца.

Блейк кимна и сложи ръце на масата.

— Планът е да работим денонощно, в продължение на три седмици, от този момент нататък. Един ще почива, другите ще действат. Джулия, ти си първа. Дванайсет часа почивка.

— Не искам.

Блейк я погледна смутено.

— Независимо дали искаш, или не, ще почиваш.

Ламар поклати глава.

— Не. Искам да съм в течение през цялото време. Нека Поултън почива първи.

— Без възражения, Джулия. Трябва да се организираме.

— Но аз съм добре. И искам да работя. И без това не мога да спя.

— Дванайсет часа, Джулия — настоя Блейк. — И бездруго имаш право на отпуск.

— Няма да се възползвам — отговори тя.

— Напротив.

— Не мога. В момента просто трябва да работя.

Беше непреклонна. Гледаше го решително. Блейк въздъхна и извърна лице.

— В момента не можеш да работиш — каза той.

— Защо?

Той я погледна в очите.

— Защото току-що докараха трупа на сестра ти за аутопсията. Не можеш да присъстваш. Няма да го допусна.

Тя се опита да възрази. Устата й се отвори и пак се затвори, без звук. После премигна и погледна встрани.

— И така, дванайсет часа почивка — каза Блейк.

Ламар се взираше в масата.

— Ще получа ли данните? — попита тя тихо.

Блейк кимна.

— Да, боя се, че ще трябва.