Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Visitor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 106 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
ultimat (2009)
Сканиране
Lindsey (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Лесни за убиване

Издателство „Обсидиан“, София, 2000

Редактор: Матуша Бенатова

Художник: Кръстьо Кръстев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN 954-8240-86-6

История

  1. — Добавяне

16

— И така, заминавате за Портланд, щата Орегон — каза Блейк. — Ти и Харпър.

— Защо? — попита Ричър.

— За да посетите старата ти приятелка Рита Симека. Жената лейтенант, за която ти ни разказа. Била е изнасилена в Джорджия. Живее край Портланд, в малко селце, източно от града. Тя е една от единайсетте в твоя списък. Можеш да провериш мазето й. Тя казва, че там имало чисто нова пералня. В кашон.

— Отворила ли го е? — попита Ричър.

Блейк поклати глава.

— Не. Тамошните агенти са разговаряли с нея по телефона и са я предупредили да не го пипа. Вече са изпратили хора там.

— Ако убиецът е все още някъде наоколо, Портланд е добро място за следващия удар. Близо е.

— Точно така — съгласи се Блейк. — Затова изпратихме хора.

Ричър кимна.

— Значи вече ги охранявате? Нали имахте проблеми. Блейк сви рамене.

— Останаха само седем и сега мъжете ни ще стигнат.

Това беше груб, полицейски хумор, в кола, пълна с ченгета, но въпреки това прозвуча плоско. Блейк се смути и извърна лице.

— И на мен ми е мъчно за Алисън — каза той. — Беше ми някак близка.

— Особено ще липсва на сестра си — добави Ричър.

— Можеш да говориш каквото искаш — отвърна Блейк. — Но когато разбра, беше потресена. Не можеше да си поеме въздух. Не я бях виждал толкова разстроена.

— Трябва да я отстраниш от разследването.

Блейк поклати глава.

— Нужна ми е.

— Имаш нужда от нещо и това е сигурно.

— Кажи ми го.

 

 

Според картата, която му показа Блейк, разстоянието от Спокейн до малкото селце, източно от Портланд, беше около петстотин и осемдесет километра. Взеха колата, с която местният агент ги бе докарал от летището. Листчето с адреса на Алисън Ламар все още не беше откъснато от тефтерчето на предното стъкло. Ричър се взря в него за миг. После го скъса и го хвърли отзад. Отвори жабката, намери химикалка и записа маршрута на следващото листче с достатъчно големи букви, за да ги виждат в тъмното. Адресът на Алисън Ламар все още личеше. Явно местният агент беше натискал силно химикалката.

— Ще го вземем за около шест часа — каза Харпър. — Ти ще караш три и аз три.

Ричър кимна. Когато включи двигателя, вече беше съвсем тъмно. Обърна колата напряко на пътя, както беше направил убиецът само преди два дни на двеста метра по-нататък. Излязоха на главния път и свиха надясно. Светлините на града останаха зад тях. Ричър настъпи педала и продължи с постоянна висока скорост на запад. Колата беше нов буик, по-малка, по-обикновена от колата на Ламар, но пък по-бърза. Вероятно през тази година беше ред ФБР да купува колите си от „Дженеръл Мотърс“. Армията правеше същото — редуваше поръчките си между „Дженеръл Мотърс“, „Форд“ и „Крайслер“, за да не се сърдят на правителството местните производители.

Пътят водеше право на югозапад, през хълмиста местност. Ричър включи дългите фарове и увеличи скоростта. Харпър се отпусна на седалката до него, с леко наклонена глава, косата й падаше свободно, оцветена в златисто и червено от светлините на таблото. Той държеше волана с една ръка, а другата беше отпуснал в скута си. В огледалото виждаше дълги светлини, които подскачаха на около два километра зад тях. Приближаваха. Той ускори над сто и двайсет.

— В армията ли се научи да караш толкова бързо? — попита Харпър.

Той не отговори. Минаха покрай някакъв град, който се казваше Спраг. Според картата следваше напълно прав участък от пътя до Рицвил, на трийсетина километра пред тях. Ричър ускори почти до сто и трийсет, но фаровете отзад продължаваха да приближават. След миг край тях профуча дълъг, нисък, аеродинамичен седан и навлезе в насрещното платно. После се прибра вдясно и изчезна напред, сякаш буикът на ФБР пълзеше като охлюв.

— Това се казва бързо каране — отбеляза Ричър.

— Може да е нашият човек — обади се сънливо Харпър. — Може и той да е тръгнал към Портланд. Може да го хванем още тази вечер.

— Вече не мисля, че се придвижва с кола — каза Ричър. — А със самолет.

Все пак увеличи скоростта още малко, колкото да не изгуби от поглед габаритите на другата кола.

— А после? — попита Харпър. — Наема кола на летището ли?

Ричър кимна в тъмнината.

— Предполагам. Следите от гуми, които намериха, са стандартни. Някой незабележим седан, среден размер, каквито компаниите за коли под наем имат с хиляди.

— Рисковано е — отбеляза тя. — Наемането на кола може да се проследи по документите.

Ричър кимна.

— Както и купуването на самолетен билет. Този тип обаче е много организиран. Сигурен съм, че има желязна фалшива самоличност. Проверката на документи няма да ни отведе доникъде.

— Ще проверим въпреки всичко. Освен това сигурно са го видели служители на компанията.

— Може и да не са. Ако е направил заявката по телефона, експресно.

Харпър кимна.

— Тогава го е видял човекът, на когото я е върнал.

— Съвсем за кратко.

Пътят продължаваше да е прав, така че виждаха другата кола на километри отпред. Ричър вдигна до над сто и четирийсет.

— Колко време е нужно, за да убиеш човек? — попита Харпър.

— Зависи как го правиш.

— А ние не знаем как го прави той.

— Така е. Точно това трябва да разберем. Както и да го прави обаче, факт е, че действа много внимателно и спокойно. Не оставя никакви следи или хаос, нито капка боя. Предполагам, че са му нужни поне двайсет-трийсет минути.

Харпър кимна и се протегна. Ричър долови уханието на парфюма й.

— Да поразсъждаваме за Спокейн — каза тя. — Слиза от самолета, наема колата, стига до къщата на Алисън за половин час, прекарва там половин час, после шофира още половин час обратно и изчезва. Не би се задържал наоколо, нали?

— Не и близо до местопрестъплението — съгласи се Ричър.

— Значи ще върне наетата кола след по-малко от два часа. Трябва да проверим какви коли са били взети под наем от летищата в близост до къщите на жертвите, за да видим дали не се повтаря някаква схема.

Ричър кимна.

— Да. Така вие ще постигнете каквото искате. С постоянна, упорита работа.

Харпър се раздвижи отново.

— Понякога казваш „ние“, понякога „вие“. Още не си решил, но все пак малко поомекна, нали?

— Алисън ми хареса, доколкото успях да добия впечатление от нея.

— И?

— Рита Симека също ми допада, доколкото си я спомням. Не бих искал да й се случи нищо лошо.

Харпър се наведе и се вгледа в габаритите на колата отпред.

— Не го изпускай от очи — каза тя.

— Онзи тип използва самолети — отвърна Ричър. — Това не е нашият човек.

 

 

Не беше. Бързакът продължи на запад по магистралата към Сиатъл, а Ричър сви на юг към Орегон. Пътят и тук беше пуст, но бе по-тесен и с повече завои, така че се наложи доста да намалят скоростта.

— Разкажи ми за Рита Симека — подкани го Харпър.

Ричър кимна.

— Донякъде прилича на Алисън Ламар. Нямат външна прилика, разбира се. Но е същият спортен тип, жизнена и енергична. Трудно можеше да я впечатлиш с нещо, доколкото си спомням. Беше лейтенант. Много добро служебно досие. Завършила е блестящо школата за офицери.

Млъкна за момент и си представи Рита Симека, застанала до Алисън Ламар. Две прекрасни жени, по-свестни от които трудно би могло да се очаква да постъпят в армията.

— И още една загадка — продължи той след малко. — Как ги контролира убиецът?

— Контролира ли? — повтори Харпър.

Ричър кимна.

— Помисли. Влиза в къщите им, а половин час по-късно те са мъртви във вана, пълна с боя, голи, без никаква следа от насилие. Няма бъркотия, нищо не е счупено или разместено. Как го прави?

— Вероятно насочва пистолет.

Ричър поклати глава.

— Две неща не са наред в такъв случай. Ако пристига със самолет, не може да носи оръжие. Ти самата остави пистолета си.

— Ако пътува със самолет. Засега това е само предположение.

— Добре, но си мисля за Рита Симека. Тя е костелив орех. Изнасилиха я, заради това е попаднала в списъка на този тип. Трима мъже влязоха в затвора заради това. Работата обаче е там, че са участвали петима. Но само трима са я изнасилили, защото четвъртият е приключил със счупен таз, а петият — с две счупени ръце. С други думи, борила се е мъжки.

— Е, и?

— Алисън Ламар също не би се дала лесно. Дори и да е насочил пистолет, тя не би стояла пасивно цели трийсет минути.

— Не знам — каза Харпър.

— Видя я. Не беше лигла. Възпитана е в армията. Минала е обучение за пехотинец. Или щеше да започне да се бие веднага, или щеше да изчака удобен момент малко по-късно. Очевидно обаче не го е направила. Защо?

— Не знам — отвърна Харпър.

— И аз не знам — потвърди той.

— Трябва да намерим този тип.

Ричър поклати глава.

— Няма да успеем.

— Защо?

— Защото сте толкова заслепени от онези глупости с профила, че не можете да видите мотива му.

Харпър се обърна настрани и се загледа в тъмнината през прозореца.

— Искаш ли да ми разясниш последното?

— Няма, докато не накарам Блейк и Ламар да седнат и да ме слушат внимателно. Ще го кажа само веднъж.

 

 

Спряха за бензин малко след като прекосиха река Колумбия край Ричланд. Ричър напълни резервоара, а Харпър отиде до тоалетната. После се върна и седна зад волана, готова да шофира през следващите три часа. Премести седалката си напред, а Ричър дръпна своята назад. После тя си нагласи огледалото, отметна коса и подкара плавно на юг.

Отново прекосиха река Колумбия, след завоя й в западна посока, и се озоваха в Орегон. Магистралата следваше течението на реката, по границата между щатите. Беше скоростна, пуста магистрала. Някъде отпред се извисяваха планински масиви, невидими в мрака. Звездите блещукаха високо в студеното небе. Ричър се изтегна назад и се загледа в тях през страничното стъкло. Наближаваше полунощ.

— Трябва да ми говориш — каза Харпър. — Иначе ще заспя на кормилото.

— И ти си като Ламар — отбеляза Ричър.

— Не, не съвсем — усмихна се Харпър в тъмното.

— Да, така е. Не съвсем.

— Все едно, говори ми. Защо напусна армията?

— За това ли искаш да говорим?

— Това е тема като всяка друга.

— Защо всички все това ме питат?

— Ами хората са любопитни.

— А защо да не я напусна?

— Защото мисля, че ти е харесвало да си там. Както на мен ми харесва във ФБР.

— Имаше доста неприятни неща.

Тя кимна.

— Естествено. И в Бюрото има неприятни неща. Нещо като ако имах съпруг. Има си добри и лоши страни, но те засягат само мен, разбираш ли? Човек не се развежда заради дребни неприятности.

— Съкратиха ме — каза той.

— Не, не са. Прочетохме досието ти. Съкратили са бройката, не теб конкретно. Ти сам си предпочел да напуснеш.

Ричър замълча, но после кимна.

— Изплаших се — отвърна той най-сетне.

Тя го погледна.

— От какво?

— Харесваше ми така, както беше. Не исках да се променя.

— В какво?

— В нещо по-малко. Армията беше нещо огромно, невероятно огромно. Нямаш представа. Обхващаше целия свят. Канеха се да я направят по-малка. Щяха да ме повишат и щях да стоя по-високо в една по-малка организация.

— И какво лошо има в това? Голяма риба в малко езеро, така ли?

— Не исках да съм голяма риба — отговори той. — Предпочитах да съм дребна риба.

— Не си бил дребна риба. Майор не е малък чин.

Той кимна.

— Е добре, предпочитах да съм средна риба. Така се чувствах удобно. Някак анонимно.

Тя поклати глава.

— Това не е достатъчна причина, за да напуснеш.

Той погледна неподвижните звезди в небето, на милиарди километри над тях.

— Голямата риба няма достатъчно пространство, за да плува в малко езеро — каза той. — Щях да стоя на едно място с години, зад някое голямо бюро. След още пет години зад друго голямо бюро някъде другаде. Не е за човек като мен, който няма никакъв политически талант или светски обноски. Щях да стигна най-много до полковник. Щях да заседна на едно място и да не помръдна оттам петнайсет или двайсет години.

— И какво от това?

— Ами исках да съм в движение. През целия си живот съм бил в движение, буквално. Плашеше ме дори само мисълта, че ще се наложи да спра. Нямах представа как бих се чувствал, ако трябва да се установя на едно място, но във всеки случай смятах, че няма да ми хареса.

— Е, и?

Той сви рамене и добави:

— И сега съм заседнал на едно място.

— Е, и? — подкани го тя отново.

Той сви рамене, но не отговори. В колата беше топло. Топло и приятно.

— Кажи го, Ричър. Вързан си на едно място, и?

— И нищо.

— Глупости, нищо!

Той въздъхна.

— И това ми създава проблеми.

Харпър кимна, сякаш го разбираше.

— Джоди не иска да се мести непрекъснато, предполагам.

— Ти би ли искала?

— Не знам.

— Проблемът е, че тя го знае. С нея сме израсли по един и същи начин, непрекъснато в движение, от база на база, по целия свят, месец тук, половин година там. Сега е постигнала желания начин на живот. Знае, че иска точно това, защото познава и другото.

— Би могла да пътува от време на време. Тя е адвокат. Може да сменя работата си.

Той поклати глава.

— Не става. Това е въпрос на кариера. Както върви работата, много скоро ще я направят съдружник, а след това ще остане в тази фирма цял живот. А и нямам предвид да работиш година или две на едно място, да си купиш къща, после да я продадеш и да отидеш другаде. Говоря за това, че ако се събудя в Орегон утре и реша, че ми се ходи в Оклахома, Тексас или другаде, просто тръгвам. Без да знам къде ще бъда на следващия ден.

— Пътешественик.

— Това е важно за мен.

— Колко?

Той сви рамене.

— Не мога да преценя точно.

— А как ще разбереш?

— Проблемът е, че вече започвам да разбирам.

— И какво ще правиш?

— Не знам — отговори той след малко.

— Може и да свикнеш — отбеляза Харпър.

— Възможно е. Но може и да не свикна. Навикът е много дълбоко вкоренен. Ето, сега например пътувам посред нощ към място, което никога не съм виждал, и се чувствам много добре. Дори не мога да ти обясня колко добре се чувствам.

Тя се усмихна.

— Може да е заради компанията.

— Може — усмихна се той в отговор.

— Ще ми кажеш ли още нещо?

— Какво?

— Защо грешим за мотива на убиеца?

Той поклати глава.

— Почакай да видим какво ще открием в Портланд.

— И какво ще открием в Портланд?

— Предполагам, кашон, пълен с кутии боя, без никаква следа откъде са дошли или кой ги е изпратил там.

— Е, и?

— След това ще съберем две и две и ще получим четири. Вие обаче събирате и не получавате четири. Получавате някакво голямо, необяснимо число, което е много, много далеч от четири.

 

 

Ричър избута седалката си още малко назад и проспа почти целия последен час от шофирането на Харпър. На шосе 35, от северната страна на Маунт Худ, на предпоследната отсечка от пътуването, Харпър трябваше да превключи на трета, за да изкачи един наклон, и тласъкът събуди Ричър. Той видя през предното стъкло как заобиколиха планински връх. Харпър намери шосе 26 и зави на запад към последната отсечка надолу по склона, към Портланд.

Нощната гледка беше великолепна — разпокъсани облаци, луна и звезди високо в небето. Тук-там се виждаха преспи сняг. Околността приличаше на някаква чудата стоманеносива скулптура.

— Разбирам защо обичаш да пътуваш — каза Харпър. — Да зърнеш такава гледка…

Ричър кимна.

— Светът е много голям.

Минаха през малко заспало градче, наречено Рододендрон, и видяха табелата за селото на Рита Симека. Още осем километра надолу по склона. Когато пристигнаха, беше почти три сутринта. На главния път имаше смесен магазин и бензиностанция. Бяха затворени. Една пряка водеше на север към по-ниските склонове на планината. Харпър сви по нея. Симека живееше на третата пряка на изток по склона.

Лесно откриха къщата — само нейните прозорци светеха. И само пред нея имаше служебна кола на ФБР. Харпър спря зад нея и изгаси двигателя и фаровете. Тишината ги обгърна. Задният прозорец на служебната кола беше замъглен и вътре се виждаше нечия глава. Главата се размърда, вратата се отвори. Слезе млад мъж в черен костюм. Ричър и Харпър откопчаха предпазните си колани и се измъкнаха от колата. Дъхът им веднага се превръщаше в пара.

— Вътре е, жива и здрава — каза местният агент. — Наредиха ми да ви чакам тук.

Харпър кимна.

— И какво следва?

— Аз ще остана вън. Вие ще говорите с нея. Ще охранявам, докато ме сменят местните полицаи в осем сутринта.

— Местните ченгета ще пазят ли двайсет и четири часа? — попита Ричър.

Онзи поклати тъжно глава.

— Само дванайсет. Нощите са за мен.

Ричър кимна. Не беше зле. Къщата бе голяма, квадратна, дъсчена, построена странично на улицата, така че гледаше на запад. Имаше голяма веранда с парапет. Наклонът на терена позволяваше гаражът да е под къщата, отпред. Вратата беше под единия край на верандата. Имаше къса алея, която свиваше и продължаваше нагоре към улицата. Част от мазето беше вкопано в склона. Дворът беше малък, добре поддържан, ограден от жив плет. Навсякъде имаше цветни лехи, огрени от сребристата луна.

— Будна ли е? — попита Харпър.

Онзи кимна.

— Чака ви вътре.