П. Г. Удхаус
Галахад в Бландингс (8)

1.

Нищо не помага за гладкото функциониране на нервната система повече от един сладкодумен и крайно убедителен, пиперливо-окуражителен разговор с верен приятел, поради което Уилфред Олсоп се събуди на следващата сутрин бълбукащ от ведър оптимизъм и воля за победа. „Жено моя“, мърмореше той под носа си, докато се бръснеше, „Жено моя“, повтаряше си наум над кафето и яйцата по време на закуска и по-късно, когато след час-два се приближи към кочината на Императрицата с манерката на Типтън в джоба. Едва когато стигна целта, го попари обезкуражаващото откритие, че не всичко може да протече по предначертания план. Кочината си беше там, Императрицата — също, но от Моника Симънс нямаше и помен. Не знаеше какви са задълженията на една свинарка, но каквито и да бяха, те я бяха запратили някъде другаде. За протокола трябва да отбележим, че тя беше долу при помпата в зеленчуковата градина и си миеше лицето. Момиче, което очаква прочувствена сцена с любимия мъж, естествено, иска да изглежда възможно най-привлекателно или поне минимално окаляно.

Ако има нещо, което да не пропуска да смачка духа на влюбения, това е пълната липса от полесражението на противниковата страна, без която всяко предложение за женитба някак увисва във въздуха, поради което не можем да скрием, че последвалата сценична пауза подейства чудно неблаготворно върху храбростта на Уилфред. Сияйното настроение, с което бе потеглил, бе попарено от слана. Усещаше как решимостта му се топи с всяка изминала секунда. За първи път през деня „Жено моя“ му се стори крайно глупаво обръщане към когото и да било и преди всичко към любимо момиче.

Налагаха се бързи действия. Беше сръбнал веднъж от манерката на Типтън с убеждението, че това ще е достатъчно, но сега му ставаше все по-ясно, че е наложително дръпването на още една мъжка глътка. Мина му през ума старата поговорка за капката катран в кацата с мед, в съчетание с другата — ако ще вършиш нещо, върши го като хората. Убеден, че е на прав път, надигна манерката и както се беше облегнал на перилата на кочината с отметната назад глава, забеляза с крайчеца на очите си, че на десетина метра от него нещо се движи и го разпозна като Хъксли, сина на достопочтената Дафни Уинкуърт, който, макар Уилфред да не го знаеше, беше дошъл да провери каква е вероятността да пусне Императрицата от кочината. Беше дете с целеустремена мисъл и желанието да види как ще действа свободната Императрица се бе превърнало в идея фикс.

Ако кажем, че Уилфред бе ужасен, няма да преувеличим. Хъксли, усети инстинктивно той, бе от момчетата, които казват всичко на мама. Да бъде спипан от Хъксли с манерка в ръка беше все едно да го открие лично достопочтената Дафни. Налагаше се бърза мисъл и той бързо се замисли. Протегна ръка зад гърба си и пусна манерката в кочината. Тя падна в тричавите смески на Императрицата и както установи Уилфред с бърз облекчен поглед, немедлено потъна в тях. Почувства се поободрен, макар и далеч не безгрижен, и се обърна да погледне детето, готов да отхвърли обвиненията му, ако такива се предявят, с твърдо отрицание. Цял живот се беше осланял на твърдото отрицание и до този момент то му бе служило предано.

Хъксли, подобно на Уилфред, вярваше в хващането на бика за рогата. Не беше момче, което да увърта. Каза без никакво лирично въведение:

— Видях те да пиеш!

— Нищо подобно.

— Видях те, видях те.

— Не, не си.

— Видях те. Дай да ти подуша дъха.

— Няма да ти разреша.

— Подозрително — отсече Хъксли. — Силно подозрително.

Настъпи пауза, през която от всяка пора на Уилфред бликаше пот. Хъксли възобнови разговора.

— Знаеш ли какво причинява алкохола на най-обикновения дъждовен червей?

— Не. Какво?

— Какво ли не — мрачно отвърна Хъксли. Помълча за секунда, сякаш размишляваше върху трагичния край на познатите му червеи. — Мама каза, че ще преподаваш музика в нейното училище — най-сетне поднови разговора той. — Вярно ли е?

— Да.

— Няма да й хареса, ако през цялото време смучеш.

— Не смуча през цялото време.

— На вещиците не им е разрешено да пият.

— На кои вещици?

— Даскалките. Наричам ги вещици.

— Защо не опиташ да ги наричаш дамите от персонала?

— Ха! — рече Хъксли, очевидно неодобряващ предложението. Засмя се със страховит смях. — Смешно, нали?

— Кое?

— Че ще бъдеш дама от персонала. „Госпожо“ ли ще ти викат?

— Я млъквай.

— Или може би „госпожице“?

— На теб нали няма да преподавам?

Хъксли каза, че не, той бил освободен. Върна се на първоначално засегнатия въпрос.

— Мама ще те уволни, ако разбере, че си алкохолик.

— Не съм алкохолик.

— Веднъж уволни една вещица, защото си беше позволила чашка шери.

— Много правилно.

— Ще трябва да й кажа, че се наливаш като смок.

— Категорично отричам.

— Дай да ти подуша дъха — отсече Хъксли и така затвори кръга.

Уилфред простена в душата си. В начина на водене на разговор от страна на малолетния престъпник имаше нещо, което го караше да се чувства в ръцете на полицията. Не знаеше какво бъдеще планира достопочтената Дафни Уинкуърт за сина си, но щеше да е разумно да го насочи към юридическите науки. Момчето видимо притежаваше всички качества на прокурор, провеждащ кръстосан разпит, поставящ клопки на свидетелите с цел да направят издайнически самопризнания и готов всеки момент да ги обстрелва в залата с „Предполагам, че“ или „В такъв случай трябва ли да разбирам, че“. Докато се питаше колко ли време ще успее да издържи на този сблъсък на воля срещу воля, една ръка се пресегна край него към лявото ухо на малолетния и изтръгна от него болезнено „Ох!“.

Не само гледката на Хъксли в такава опасна близост с Императрицата накара Моника, завръщаща се от почистването си при помпата в зеленчуковата градина, да препусне в галоп към кочината. Беше забелязала и Уилфред Олсоп, а последното нещо, което искаше, бе невръстни свидетели на нежната сцена, в която се надяваше да бъде заинтересована страна. Ако по време на нежна сцена критично те съзерцава малолетна публика, по-добре е изобщо да не я подхващаш.

В този ред на мисли тя докопа хлапака за лявото ухо и като го изви за трети път, поведе Хъксли през ливадата. Отвори портичката в края й и го изблъска навън. След това лаконично, но крайно ясно му разясни, че ако още веднъж го зърне в близост до кочината, ще го одере жив, и се върна при любимия мъж.

Бурни чувства бушуваха в гърдите на Уилфред, докато ги наблюдаваше. Зад себе си чуваше Императрицата да нагъва тричавата си смеска и в друг по-малко напрегнат момент би изпитал известно безпокойство как би й се отразило уискито, с което неволно я бе обогатил, щом то действаше така катастрофално на дъждовните червеи. Но сега мислите му не бяха за Императрицата. Има време да се тревожиш за свине и време да не се тревожиш за свине.

Смелостта му, силно увредена от дългото чакане, а после още по-силно от събеседването с Хъксли, се беше възстановила напълно. Глътките, които бе успял да поеме от манерката, бяха успели да окажат благотворния си ефект. Отново се почувства силен и могъщ и когато тя се върна, беше готов за нея. Отправи се към момичето, сграбчи я в прегръдките си и я целуна.

— Жено моя! — измуча той с тон, наподобяващ гласа на вехтошар, привличащ вниманието към себе си. Типтън излезе съвършено прав. Точно както беше предрекъл, оказа се лесно като да паднеш от пън.

2.

Денят за посетители в замъка винаги сварваше лорд Емсуърт в отвратително настроение. Вдъхваше му отчетливото чувство, че се намира на годишно училищно празненство, само дето не се налагаше да носи цилиндър. Беше любезен и, общо взето, обичаше ближните си, но ги предпочиташе да са далеч. Дразнеше се при нахлуването им във владенията му, особено ако съюзът им бе благословен и водеха потомството със себе си. Децата, ако не ги държиш непрекъснато под око, проявяваха склонност да се промъкват до кочината на Императрицата и да вършат неща, целящи да нарушат спокойствието й. Не можеше да забрави деня, когато я беше открил трескаво да посяга със зурла към картоф, завързан с конец, който непрекъснато биваше измъкван изпод носа й от страна на мърляво хлапе от Улвърхамптън на име Базил.

За да предотврати повторението на подобна ужасия и днес, щом видя автобусът да се задава, се отправи към кочината, въоръжен с дебел ловджийски камшик. Кръвта на предците кръстоносци кипеше в жилите му. Ако Базил се канеше да проведе втора среща, без да е преживял духовна промяна към по-добро от времето на първото си посещение, го чакаше пренеприятна изненада.

Избегна парадния вход, защото трябваше да прекоси вестибюла, където пътниците от автобуса стояха в редица, не пушеха и не пипаха произведенията на изкуството, измъкна се през един от страничните входове и не беше стигнал далеч, когато напредъкът му беше възпрепятстван от Сам, търсещ мястото на срещата, предложено от Гали. Тримата, които вече беше молил да го упътят към кочината на Императрицата, също се бяха оказали външни хора.

Сам, подобно на лорд Емсуърт, не беше лишен от неприятно усещане по повод Деня за посетителите. Мисълта, че полицаят Евънс също може да е решил да посети замъка и да се запознае с неговите творения на изкуството, не му даваше мира. Не беше харесал първата си среща със съвестния старшина, а нещо му подсказваше, че втората ще е още по-отблъскваща. Трудно му беше да се отърси от предчувствието, че може да се появи всеки момент иззад ъгъла с дрънкащи в джоба белезници.

И той намери замъка Бландингс и околностите му за смазващи. Нагаждането към това внушително величие не беше лесно за човек, свикнал с къде-къде по-мижавото обкръжение на Халси Чеймбърс, Халси Корт, Лондон. Базил от Улвърхамптън беше завладял замъка в крачка, но Сам беше смазан от страхопочитание. То го караше да усеща ръцете и краката си затънали в някаква лепкава и гъста течност, а дрехите спряха да му прилягат.

Затова срещата с лорд Емсуърт го ободри като глътка витаминозен тоник. Самоувереността му възкръсна. Щом замъкът Бландингс може да приеме този дрипльо с лекьосани фланелени панталони и протрита рибарска шапка, рече си той, едва ли би повдигнал вежди при вида на човек, който в сравнение с него беше направо издокаран.

— Добър ден — започна той. — Дали не бихте могли да ме упътите до кочината на свинята, наречена Императрицата на Бландингс?

Кротките очи на лорд Емсуърт заблестяха. Винаги го болеше, когато посетителите в Деня за посетители се юрваха към вътрешността на замъка, кокореха се към картините, гоблените, кехлибарената гостна и тям подобни глупости, а никога не се сещаха да видят другата достойна гледка. Затова дари Сам с най-слънчевата си усмивка, доволен, че е срещнал сродна душа.

— Аз самият отивам нататък — сърдечно откликна той. — Значи и вие сте любител на свинете?

Сам сериозно обмисли въпроса. Свинете винаги бяха стояли извън полето на неговите културни интереси и ако го запитаха, би отвърнал, че се придържа към линията „живей и ги остави да си живеят“, но събеседникът му беше използвал думичките „и вие“, с което подсказваше, че цени тези животни, затова реши, че елементарната учтивост налага положителен отговор. Даде го и беше възнаграден с одобрителен поглед, който го убеди, че не е сбъркал.

— Трябва да минем през зеленчуковата градина. Това е най-прекият път. — Когато тръгнаха, лорд Емсуърт запита: — За първи път ли идвате в Бландингс?

Сам потвърди.

— Американец ли сте?

— Не.

— Попитах, защото напоследък толкова хора са американци. Тъкмо се връщам от Америка.

— Така ли?

— Да, бях на сватбата на сестра ми. Отседнах в един хотел в Ню Йорк. Обичате ли варени яйца?

— Да.

— Аз също. Но в Америка ги поднасят обелени и размачкани в чаша. Това е един от странните аспекти на тази страна. Възразявах непрекъснато, но без последствия. Всеки път, когато си поръчвах варено яйце, ми го носеха в чаша.

— В такъв случай най-добре е било да не си поръчвате варено яйце.

— Същото каза и брат ми Галахад. Всичко това е прекрасно, но представете си, че все пак ви се дояде варено яйце? Попадате в нелепо положение.

Сам беше смаян. Подсъзнателно си представяше собственика на този величествен английски дом като забележителна фигура, нещо като възрастния господин с рошавите вежди в „Малкият лорд Фаунтлерой“ — книжка, която преди двайсет години бе чел с несекващ интерес. Шокът от откритието, че лекьосаният и размъкнат субект до него притежава цялото великолепие наоколо, се равняваше само с онзи на полковник Уедж, изживян в нощта, когато беше взел лорд Емсуърт за свинар. Занемя и дума не продума почти докато стигнаха кочината.

Когато се приближиха до нея, лорд Емсуърт нададе възклицание.

— Бог да ми е на помощ, това е Ненагледния!

— Моля?

— Бившият ми свинар — обясни лорд Емсуърт и посочи фигурата, надвесена над перилата на кочината. — Вече се оттегли от активна дейност. Някакъв роднина му завеща кръчма в Улвърхамптън. Трябва да е дошъл с автобуса. А, Ненагледни — рече той, — дошъл си да видиш Императрицата?

Джордж Сирил Ненагледния се обърна и се разкри като мъж с кривогледо око и счупен нос. Първото му беше по рождение, а с второто се беше сдобил в хода на политически диспут в „Гъската и гъсокът“ в Маркет Бландингс, по време на който бе застъпил каузата на световния пролетарият.

— Здравейте — продума той.

Говореше наперено. Между поведението на свинар, зависим от седмичната си заплата, и това на притежател на процъфтяваща кръчма в Улвърхамптън винаги съществува може би дребна, но забележима разлика. При Джордж Сирил тя беше повече забележима, отколкото дребна, защото не можеше да забрави, че по време на взаимоотношенията му с лорд Емсуърт той на два пъти го беше уволнявал най-позорно. Такива неща не се забравят. Да те уволнят веднъж — да, човек може да очаква подобно нещо, то си беше част от кадрила между работодател и служител, но два пъти — това вече беше преднамерено оскърбление.

— Не мога да видя Императрицата — студено отбеляза Ненагледния. — Завряла се е вътре и не ще да излезе — продължи той и Сам забеляза, че в единия край на кочината има дървена колибка, където орденоноската вероятно се оттегляше за сън или размисъл.

— Странно — разтревожи се лорд Емсуърт.

— Злокобно, ако питате мен. Бих казал че се разболява или нещо такова.

— Глупости. Опитай с квичене.

— Опитах с квичене и колкото повече квича, толкова по-малко се появява. Като глухата пепелянка от Светото писание. Не знам дали сте запознат с глухата пепелянка. Описана е подробно в Библията, която изучавах в неделното училище. Подобно на глуха пепелянка, пише там, която не обръща нула внимание на свирача, макар той да свири до припадък. Да съм бил опитал с квичене, виж го ти! — с отвращение произнесе Джордж Сирил.

— Сигурно не си квичал както трябва. Опитай пак!

— Не и аз, пуйо, напукана ми е устата. Ще трябва ти да опиташ.

— Ще опитам.

Когато ставаше дума за контактуване със свине, лорд Емсуърт се радваше на дарби, от които повечето хора са лишени. Случи се така, че преди година-две в замъка Бландингс се бе озовал младеж, който искаше да се ожени за една от племенниците му. Младеж, които напуснал Англия при неясни обстоятелства, си беше намерил работа във ферма в Небраска. Лорд Емсуърт отдавна бе забравил името на младежа, но никога не забрави поуките му. В колкото и дълбок унес да е потънала една свиня, говореше младежът, препредавайки наученото от фермата в Небраска, тя винаги може да бъде изтръгната от него с помощта на тъй наречения Основен призив и той беше научил лорд Емсуърт да го издава. Призивът представляваше едно „Пииии-ууу-ии“, като „у“-то започваше в ниска минорна гама с две четвъртинки ноти в четири четвърти, постепенно се извисяваше, докато накрая гласът извиваше в пълно кресчендо, достигаше „ла“ на нормалната гама, където се задържаше две непълни половинки ноти, и избухваше във произволни фиоритури.

На лорд Емсуърт му бе отнело доста време да усвои техниката, но най-сетне успя. Затова сега, като сви ръце пред устата, за да увеличи силата на звука, той отбеляза:

— ПИИИ-УУУ-ИИ!!! — и Сам, който не го очакваше, подскочи като вакло агънце. За момент му се стори, че възгласът му е отнесъл темето.

Но страданията му не бяха напразни. Още преди ушите му да спрат да пищят, откъм вътрешността на свинската колиба се дочу шумолене и тътрене на крака, сякаш хипопотам се надигаше от тръстиковото си ложе. Дочу се и грухтене. Кротката любяща зурла на Императрицата надникна навън и след секунда той можа да й се наслади в пълния й блясък.

Но от страна на лорд Емсуърт не избликнаха гордостта и удоволствието, които винаги придружаваха тези моменти. Нещо очевидно куцаше у орденоноската. Тя видимо залиташе, тътреше крака, направи няколко несигурни крачки към копанята и бавно се свлече на земята, където остана неподвижна.

— Казах ви — заяви Ненагледния. — Искаш ли да знаеш какво й е, пуйо? — продължи с наслада той. — Това е свинска треска.

Гореописаната гледка направо парализира лорд Емсуърт. Ако върху фразата нямаше авторски права, човек би казал, че сърцето му замря. Но духът му остана на висота. Той хвърли войнствен поглед към екс-свинаря.

— Не ставай глупак, Ненагледни!

Джордж Сирил го изгледа с укор.

— Предполагам, знаете какво става, когато наричате брата си глупак — строго заяви той. — Заплашва ви адския огън, ето какво ви заплашва. Ще го намерите в Библията. „Ако кажеш на брат си: «Ти, глупак…»“

— Ти не си ми брат! — доволно заяви лорд Емсуърт и мислено благодари Богу.

Но на Джордж Сирил Ненагледния тия не му минаваха.

— От гледна точка на темата съм. Всички хора са братя. И това го има в Библията.

— Махай се! Веднага напусни земите ми!

— Добре, шефе. Джордж Сирил Ненагледния не остава там, където е нежелан, въпреки че е спорно дали имате право да гоните платилите такса в Деня за посетители. Но нищо. По-добре идете да повикате по телефона ветеринаря — подхвърли Джордж Сирил през рамо и си тръгна с достойнство. — Не че ще помогне.

Лорд Емсуърт вече беше на път към телефона да повика ветеринарния лекар, дългите му крака се мятаха в галоп към къщата, а Сам, останал сам, се загледа в болната. И както я гледаше, слънцето надникна иззад един облак и нещо просветна в празната копаня. Приличаше на манерка. Покатери се по парапета и откри, че наистина е манерка, което веднага изясни нещата. От пръв поглед му просветна защо поведението на Императрицата му се бе сторило някак познато. В пушалнята на „Търтеите“ не веднъж и дваж, и особено на сутринта след Гребната надпревара между Оксфорд и Кеймбридж, беше наблюдавал редица мъже, движещи се по идентичен начин. А Уфи Просър на практика винаги така влизаше. Когато лорд Емсуърт се върна, беше щастлив да успокои страховете му.

— Всичко е наред — рече той.

— Наред ли? — Лорд Емсуърт не можа да повярва на почервенелите си от спринта уши. — Ако наистина е свинска треска…

— Не е. Вижте.

— Какво е това?

— Празна манерка. Намерих я в копанята.

— Велики Боже, как е попаднала там?

— И аз се питам. Но важното е, че страда не от болест, а от махмурлук. Тази свиня се е почерпила. Вероятно помните старото стихотворение, което започва със „Свинята снощи яко се освини“?

— Не. Не го помня.

— Точно това обаче е станало. Просто й трябва време да си отспи. Жалко, че сме толкова далеч от Лондон. На Хеймаркет има един аптекар, който забърква ненадминати съживителни смески. Щеше да я вдигне на крака за нула време. Но и един хубав сън ще оправи нещата. Утре ще припка като агънце.

Лорд Емсуърт пое дълбоко дъх. Загледа се с обожание в Сам. По правило не си падаше по младото поколение, но когато срещнеше достоен човек, го разпознаваше, а в момента му беше ясно, че пред него стои изключителен негов представител, когото би допуснал до себе си и направил свой приятел. А при мисълта, че този младеж, толкова на „ти“ със свинете, толкова симпатичен от всяка гледна точка, ще изчезне завинаги от живота му с изтичането на Деня за посетители, направо го втресе. Искаше да го вижда непрекъснато до себе си, да води с него безкрайни разговори за свине, да се буди сутринта с щастливата мисъл, че ще го види на масата за закуска.

— Планирате ли по-дълъг престой в нашия край? — заинтересува се той.

Сам се сети за старшина Евънс и отвърна, че зависи.

— Нали не сте на екскурзионна обиколка? Нямате някаква определена цел?

— Не.

— Тогава дали не бихте ми погостували в замъка няколко седмици? Естествено и повече, ако пожелаете.

Ако Сам беше в състояние да проговори, вероятно би казал: „Те ти тебе дядо Коледа! Вярвам в чудеса!“, но тази толкова неочаквана покана просто го лиши от дар-слово. Когато възвърна способността си да пелтечи, рече:

— Много мило от ваша страна. Ще бъда очарован.

— Превъзходно! Превъзходно, превъзходно, превъзходно!

— А, ето те и теб, драги ми приятелю — обади се веселият глас на Гали зад гърба им. — Значи вече се запозна с Огъстъс Уипъл, а, Кларънс?

3.

Пенснето на лорд Емсуърт излетя от леговището си. Притежателят му се задруса от избелялата рибарска шапка до протритите подметки.

— Уипъл? Уипъл? Уипъл — ахна той. — Уипъл ли каза?

— Да, това е Гъс, както му викат момчетата от „Атенеум“. Предполагам, не си го очаквал толкова скоро. Но той си е такъв. Не губи време и действа мълниеносно. Ей, какво й е на Императрицата?

— С прискърбие трябва да те уведомя, че е препила, Галахад. Някой безотговорно е подхвърлил манерка с уиски в тричавите й смески.

— Какъв урок по въздържание за всички нас. Ще трябва да я убедим да се присъедини към Анонимните алкохолици. Все пак радвам се, че няма причини за особена тревога. Сурово яйце, разбито в лют сос, ще направи чудеса. Но сигурно ще трябва да я види и ветеринарят.

— Вече му се обадих. На път е.

— Тогава ще заведа Уипъл в кабинета ти, а ти ще дойдеш след прегледа.

— Да, да, превъзходно. Господин Уипъл, познанството с вас е чест за мен — заяви лорд Емсуърт и Сам едва изцеди немощна усмивка. Още не беше в състояние да говори, та тръгна мълчаливо с Гали към къщата. За щастие Гали, както винаги, дрънкаше за двама.

— Бърза мисъл, момчето ми, бърза мисъл — самодоволно заяви той. — Винаги съм се отличавал с бърза мисъл. Изобретателността ми често беше тема на възхита в стария „Пеликан“. „Галахад Трипуд — казваха момчетата — може и да не гали окото, но рядко ще го накарате да се обърка.“ Помня как веднъж на млади години погледнах през прозореца и видях да идва букмейкър, комуто дължах доста пари. Веднага разбрах, че трябва да се вземат предпазни мерки, защото финансовото ми състояние беше такова, че всяка раздяла в брой би ми причинила неимоверни страдания. След няколко секунди ме осени вдъхновение. Когато заблъска по вратата, бях готов да го посрещна. „Внимавайте, господин Симс — извиках аз. Беше Тим Симс, викахме му Касиера. — Дръжте се на разстояние. Имам скарлатина.“ Той не повярва и ми го заяви. Затова отворих вратата, той хвърли един поглед и търти да бяга надолу по стълбите. За щастие предния ден една приятелка беше забравила червилото си в гостната и аз бях успял да го нанеса на бузите си. Когато си тръгна, се погледнах в огледалото и направо се уплаших.

— Слушай — започна Сам.

— Знам какво ще кажеш — прекъсна го Гали и вдигна ръка като регулировчик! — Нямаш търпение да чуеш защо след вчерашното ти непреклонно поведение реших да отхвърля ветото и да кажа на Кларънс, че си Огъстъс Уипъл. Мило момче, беше въпрос на живот и смърт. Ти не го знаеш, но младата Санди с коварство, което не й прави чест, ни фрасна един ляв прав. Поискала е два дни отпуск от Кларънс под претекст, че покойният й татко е болен, като по този начин сведе до нула вероятността да я видиш и разговаряш с нея. Следователно най-важното беше да измисля начин да те вкарам в къщата като постоянен гост, тъй че да бъдеш на мястото на събитието, когато тя се върне, и както видяхме, точно това успях да направя.

— Слушай — повтори Сам, но вдигнатата ръка отново го прекъсна.

— Знам, че изпитваш някакви предвзети възражения срещу ролята на Огъстъс Уипъл, но трябва да признаеш, че предимствата й надхвърлят недостатъците. Ще бъдеш в къщата, недосегаем за старшина Евънс, а когато младата Санди се върне, хихикайки как ни е изиграла, ще те открие тук и ще подскочи до тавана. Отслабена от шока, ще бъде като прах под колелата на колесницата ти. Да, смятам, че ми се полагат няколко поклона за начина, по който се справих с тази деликатна задача. Навремето имаше дума да се отдам на дипломация и понякога ми се струва, че е жалко, дето се отказах. А, ето ни в кабинета на Кларънс. Трябва да ти се извиня, че има толкова малко прах. Грешката е на Санди. Настани се удобно.

Сам седна и се вторачи в него със суров поглед.

— Ще имаш ли нещо против най-сетне да вмъкна няколко думи? — хладно изрече той.

— Разбира се, драги ми приятелю. Давай. Но не искам благодарности.

— Ще ти бъде ли интересно да научиш, че половин минута преди да ни се нахвърлиш с твоето „Ехо, това е Уипъл!“, лорд Емсуърт ме покани да гостувам в замъка колкото време поискам.

Не беше лесно да се отмести монокълът от окото на Гали, но тази информация успя. Гледаше го, сякаш не вярваше на ушите си.

— Да не се майтапиш?

— Не.

— Но какво, за Бога, го е накарало да те покани?

— Беше признателен, задето го убедих, че Императрицата няма свинска треска.

— И наистина те покани на гости?

— Да.

Гали улови монокъла и го върна в нишата му. Маниерът му беше замислен.

— Това дава нова храна за размисъл — рече той. — Може би, общо взето, щеше да е по-добре, ако не бях внесъл Уипъловия мотив. Жалко, че не ми го каза по-рано.

— Нима имах възможност?

— Вярно. Е, станалото станало и нищо друго не може да се каже.

— Аз се сещам за някои неща.

Гали се засегна.

— Не бива да се поддаваш на вгорчаващи душата чувства, момчето ми. Без съмнение си смутен и разстроен, но няма от какво толкова да се оплакваш. Над главата ти висеше непосредствената опасност местната полиция да се метне на гърба ти и отчаяно се нуждаеше от скривалище. Сега го имаш. Как бяха ония поетични строфи от не-помня-кого за моряка, дето се завръща от морето, и ловеца, завърнал се от планината? Това си ти. Гост си, нали?

— Под чуждо име.

— И какво от това? В псевдонима няма нищо лошо или срамно. Виж лорд Бейкън. Подвизавал се е под името Шекспир.

— Освен това от мен ще се очаква да бъда авторитет по свинете.

— Нима имаш възражения срещу авторитетността на свинете?

— Да, имам, на основание на факта, че нямам понятие от свине. Знам само, че опашчиците им притреперват, когато се хранят. Какво ще правя, когато лорд Емсуърт започне да ми говори за свине?

— Няма място за тревога. Кларънс ще е човекът, който ще приказва. От теб ще очаква единствено от време на време да измърморваш по нещо под носа си. Но шшшт!

— Какво шшшт?

— Запечатай устни. Мисля, че го чувам да идва.

Гали беше прав. Миг по-късно лорд Емсуърт нахълта при тях, изтъкан от усмивки.

— А, ето ви и вас, господин Уипъл — изгука той. — Превъзходно, превъзходно. Ще позвъня за чая.

— Чай ли? — намеси се Гали. — Не ни трябва чай. Виж какво направи чаят със Стръгълс Говедото. Някой с измама го замъкна на лекция за въздържатели, онагледена с цветни диапозитиви, и на един от тях бил показан черният дроб на консуматор на алкохол. На другия ден ме посети с пепеляво лице. „Гали — каза, — какво казва човек, когато иска да си поръча чай?“ — „Чай ли? — гръмнах се аз. — За какво ти е чай?“ — „Да го пия“, отвърна той. Посъветвах го да се вземе в ръце. „Говориш несвързано — отбелязах аз. — Не можеш да пиеш чай. Пийни глътка бренди.“ Той поклати глава. „Вече никакъв алкохол — отсече. — Кара черния ти дроб да заприлича на Търнъров^[1] залез“. Молих го със сълзи на очи да не върши нищо прибързано, но беше непоклатим. Поръча си пет килограма чай и след две седмици беше мъртъв. Прегази го такси на Пикадили. Ако организмът му не беше отслабнал от чая, щеше да успее да избегне сблъсъка. Извикай Бийч и му кажи да донесе бутилка шампанско. По лицето на Уипъл личи, че има нужда от ободряване.

— Може да си прав — охотно се съгласи лорд Емсуърт.

— Знам, че съм прав. Единственият начин да вървиш напред в живота е редовно да освежаваш организма си с алкохол. Вземете за пример Фреди Потс и брат му Юстас, когато изядоха таралежа.

— Кого са изяли?

— Таралежа. Фреди и Юстас тогава живееха на Ривиерата и имаха френски готвач, чиито задължения включваха да ходи на пазар за продукти. Един ден на път за Грас, докато препускал с парите в джоба, видял в канавката умрял таралеж. Този готвач бил пестелив човек и веднага осъзнал, че ако се въздържи от покупката на пилето, за което бил изпратен, и задържи парите, ще бъде на печалба, а и знаел как с помощта на няколко соса може да пробута таралежа за пиле, тъй че го вдигнал, върнал се с него вкъщи и на другия ден го сервирал en casserole^[2]. Братята здраво си похапнали и сега следва поуката от случката. Юстас, който беше пълен въздържател, едва не умря, но Фреди, от ранно детство преживяващ предимно на уиски, не регистрира никакви болестни симптоми. Смятам, че това е урок за всички ни, тъй че, Кларънс, натисни звънеца.

Лорд Емсуърт го натисна и Бийч, отдъхващ в килера от следобедните си задължения, се задейства. Надигна се от креслото по начин, който, ако беше забелязан от Хъксли Уинкуърт, би подновил недостойните сравнения между него и Императрицата на Бландингс, ставаща от ложето си, обу ботинките, които беше свалил за удобство, и с усилие пое по стълбите. Лицето му бе угрижено, поведението му — замислено.

През деветнайсетте години, в които бе заемал длъжността иконом, Бийч неизменно посрещаше Деня за посетители със смесени чувства. Имаше си добрите страни, но имаше и съществени недостатъци. От една страна, развеждането на човешкото стадо из сградата и наблюдаването на страхопочитанието по лицата им, когато им сочеше различните забележителности, гъделичкаше чувството му за собствена значимост, но от друга — цялото това сноване нагоре-надолу по стръмни стълби, безкрайни коридори, влизане и излизане от стаи се отразяваше пагубно на краката му. Фактът, че имаше мазоли, добре скрити под солидните ботинки, не беше широко известен.

Но като цяло, положителното не пропускаше да надделее над отрицателното, радостите за душата бяха по-важни от телесните страдания и Бийч по правило изпълняваше задълженията си с въодушевление и удоволствие. Но не и днес. Иконом, комуто са откраднали сребърния часовник, трудно ще е чуруликащ екскурзовод като иконома, непреживял подобна несгода. Загубата смазваше ума му, откак отвори очи сутринта, и докато водеше тълпата свои последователи из замъка, не спираше да мисли за него и да се обвинява, че не беше обърнал по-голямо внимание на човека, с когото се сблъска на входа на бара на „Гербът на Емсуърт“. Би трябвало да се досети, че не може да очаква нищо добро от мъж с ухо като кочан зеле.

При отпътуването си за Америка с цел поемане на задълженията си в „Доналдсънова кучешка радост и синове“ в град Лонг Айлънд — водещ производител на витаминозни бисквити за американския най-добър приятел на човека, че и на жената, Фреди Трипуд, по-младият син на лорд Емсуърт, бе завещал на Бийч колекцията си от криминални романи, за която се твърдеше, че е ненадмината в цял Шропшир. Та в три от всеки десет криминални истории престъпникът неизменно се оказваше мъж с ухо като цветна зелка. Бийч усещаше, че това би трябвало да го накара да бъде нащрек, но за нещастие не беше го накарало и затуй влезе в кабинета с чувство на дълбока потиснатост.

Но следващата секунда дълбоката потиснатост изчезна и той се затресе от глава до пети като наелектризиран. Защото там, очевидно в най-дружески отношения с негово благородие и господин Галахад, седеше злодеят в плът и кръв, ни лук ял, ни лук мирисал. Главата му бе наклонена встрани, докато разглеждаше някакви снимки, които му показваше лорд Емсуърт, но кривото ухо не можеше да се сбърка.

Вероятно, ако Бийч не беше иконом, стаята щеше да се огласи от стреснат възглас, но икономите не надават стреснати възгласи. Единственото, което изрече, беше:

— Позвънихте ли, милорд?

— Ъ? А. О, да. Бийч, нали ще ни донесеш бутилка „Болингър“?

— Много добре, милорд.

— А докато шампанското дойде, господин Уипъл — продължи лорд Емсуърт, — бих желал да ви покажа някои снимки на Императрицата в библиотеката, които държа да видите.

И той изведе Сам от стаята, а Гали с учудване забеляза, че Бийч, вместо да ги последва, беше останал и се приближаваше към стола му със заговорнически вид.

— Бих ли могъл да разменя с вас две думи, господин Галахад?

— Разбира се. Можеш и повече.

— Във връзка с този господин — започна Бийч и се задави с последната дума, — който току-що излезе. Кой е той, господин Галахад?

— Брат ми Кларънс. Не го ли познаваш? Мислих, че сте се виждали.

Бийч не беше в настроение за шегички.

— Другият господин, сър — хладно изрече той.

— А, другият? Това е Огъстъс Уипъл, писателят.

Името беше познато на Бийч. Лорд Емсуърт понякога имаше проблеми с очите, особено когато не можеше да си открие очилата, и в такива случаи викаше Бийч да му чете откъси от „Грижи за свинята“, което Бийч винаги правеше с удоволствие, макар да не беше част от задълженията му. При споменаването на името сега се ококори.

— Уипъл ли казахте, господин Галахад?

— Точно така. Написал е оная книга за свинете, дето брат ми все я чете. Дойде на гости.

— Сър! — започна Бийч и се сгърчи.

Гали изненадано го погледна.

— Какво искаш да кажеш с това „сър“ и защо ти увисна ченето? Не одобряваш ли това посещение?

— Не, господин Галахад, не го одобрявам. Този човек е престъпник.

— За Бога, откъде ти хрумна тази глупост?

— Вчера открадна сребърния ми часовник в „Гербът на Емсуърт“, господин Галахад.

— Бийч, май си бил почерпен.

— Не, сър. Разрешете да ви разкажа всичко.

Гали внимателно изслуша чутата вече история. Реши, че Бийч внася повече драматизъм дори от Сам. Когато свърши, поклати глава.

— Бийч, версията ти ми звучи доста неубедително. Ти сам спомена, че си хвърлил бегъл поглед на човека.

— Бегъл, но достатъчен да забележа ухото му, господин Галахад.

— Какво му е на ухото?

— Ами криво е.

Гали снизходително се засмя.

— И ти отправяш това необикновено обвинение само защото и Уипъл е с криво ухо? За Бога, това не е достатъчно. Шрошпир гъмжи от мъже с криви уши. Доколкото знам, имат собствени клубове и дружества. Нещо друго?

— Да, сър. Възрастта му.

— Не те разбирам.

— Не е достатъчно възрастен да е написал книгата, от която негово благородие така се възхищава.

— Струва ти се, че изглежда млад?

— Да, сър.

— Той сподели, че всички смятат така. Винаги изненадвал почитателите си с младежката си външност, но обяснението е много просто. Години наред прави гимнастически упражнения преди закуска. Освен това избягва пържените храни и никога не пропуска да поеме витамини А, В и С два пъти дневно. Това го поддържа във форма. Наистина изглежда млад, тук си прав. Но, по дяволите, Бийч, не можеш да обвиняваш уважавани писатели в неназоваеми престъпления само защото ушите им не се покриват с естетическите ти претенции и не изглеждат толкова възрастни, колкото би ти се искало. Случаите на сбъркана самоличност се срещат твърде често. В „Пеликан“ имаше едно приятелче, което беше жив двойник на кабинетен министър, което страшно вгорчаваше живота на министъра, защото непрекъснато го изхвърляха от ресторантите, често с нахлупена дамска шапка на главата. Племенникът ми Фреди не ти ли остави криминалните си романи, когато замина за Америка?

— Да, сър.

— И бас държа, че ги четеш непрекъснато.

— Да, сър.

— Ето на. Те са поболели въображението ти и сега навсякъде ти се привиждат престъпни типове. Струва ми се, че и Агата Кристи страда от същото. Не бива да се тревожиш. Приеми спокойно факта, че човекът, току-що напуснал кабинета, е Огъстъс Уипъл, и отбръмчавай за шампанското.

Конструкцията на Бийч беше такава, че не допускаше отбръмчаване, и обичайният му начин на придвижване по-скоро наподобяваше слон, пробиващ си път в индийската джунгла, но като тръгна за към избата, крачките му бяха по-бавни от всякога. Обърканите мисли често имат подобно въздействие върху пешеходците, а неговите мисли бяха по-объркани от всякога. Беше убеден, че човекът, чиято жажда щеше да утоли с превъзходно „Болингър“, е човекът, откраднал часовника му, но ако беше така, как бе влязъл в такива интимни отношения с негово благородие и господин Галахад?

Загадката не беше лесна за решаване и той отнесе напитката в кабинета в състояние на транс. Когато се върна в килера и си събу ботинките, още не беше излязъл от него. Шекспир би го описал като озадачен до крайност непристъпна, Ърл Станли Гарднър би се вдъхновил за написването на „Случаят с объркания иконом“, но самият той при запитване би обяснил, че главата му се върти.

Във времена на главовъртеж всички икономи разполагат с неограничени подръчни средства за възстановяване на равновесието. Магията е в портвайна. Бийч държеше една бутилка в бюфета си и сега посегна към нея. Тъкмо щеше да измъкне тапата, когато телефонът иззвъня.

Вдигна слушалката и заговори с привичната си премерена интонация.

— Резиденцията на лорд Емсуърт. Говори икономът на негово благородие.

Гласът, който отговори, беше писклив като свирка. Гали би го определил като типичен за член на „Атенеум“.

— О, добър ден — рече той. — Обажда се Огъстъс Уипъл.