П. Г. Удхаус
Галахад в Бландингс (2)

1.

Замъкът Бландингс, за който стана дума в предходната глава на тази хроника, се издига върху живописно възвишение в южния край на долината Бландингс в графство Шропшир. Съществуването му датира от средата на петнайсети век, когато земевладелската аристокрация на Англия, никога не знаейки кога може да се появи някоя обсаждаща армия, особено ако в близост до границата с Уелс, е предпочитала да строи домашните си гнезденца по-солиднички. Огромен, сив и величествен, пищно оборудван с кули и бойници, той без съмнение лови окото. Дори Типтън Плимсол, който по душа не беше склонен към лирически отклонения, когато го видя за първи път, стана поетичен, издадете език звук, наподобяващ излитаща от шише тапа, и възкликна: „Бива си го!“ Илюстрираните седмичници често отпечатваха статии за него, придружени от снимки на парка, градините, тисовата алея и другите му атракции. На тях понякога фигурираше и собственикът на замъка — Кларънс, Девети граф Емсуърт, наподобяващ разсеян член на изпаднал във финансова беда род, защото небрежността към облеклото му беше пословична, а изправен пред фотокамера, проявяваше склонност към увисване на долната челюст.

В една прекрасна утрин, няколко дни след като ръката на закона се бе стоварила върху Типтън и братовчеда на годеницата му Уилфред Олсоп, красотата на благородната сграда бе подсилена от присъствието пред вратата на Себастиан Бийч, явяващ се иконом на замъка. Стоеше пред натоварена с багаж кола, докарана пред парадния вход, и чакаше официално да изпрати по-младия брат на лорд Емсуърт Галахад, който заедно с племенницата си Вероника Уедж се канеше да замине за Лондон, за да вземе Деветия граф при пристигането му от Америка.

Както твърде често се случва с икономите, Бийч представляваше триумф на материята. Юлий Цезар, който обичал да се обгражда със статни мъже, би го приел в свитата си, без изобщо да го прави на въпрос. Бийч беше мъж с двойна гуша там, където навремето имаше само една, а сакото му се издуваше като платно на състезателна яхта. Ако го погледнехте, никога не бихте повярвали, че преди четирийсет години бе спечелил състезанието с велосипеди за момчета от църковния хор, чийто глас не е започнал да мутира до първата неделя след Богоявление, а само два дни преди началото на този разказ беше заел първо място на турнира на Маркет Бландингс по хвърляне на стрелички в цел и беше победил всепризнати шампиони като Дж. Робинсън, който караше гаровото такси, и Пърси Булстроуд, местния аптекар.

Стоеше там вече няколко минути, когато енергичен и спретнат дребен господин малко над петдесетте се появи на прага и слезе по стъпалата. Това беше достопочтеният Галахад Трипуд, недолюбван от многобройните си сестри, но почитан в помещенията на прислугата като човек, придаващ безспорно лустро на замъка Бландингс.

Гали Трипуд бе единственият истински изтъкнат член на семейството, оглавявано от лорд Емсуърт. Самият лорд Емсуърт навремето беше спечелил първа награда за най-голяма тиква на Шропширското селскостопанско изложение, а свинята му — Императрицата на Бландингс, три пъти бе награждавана със сребърен медал за угоеност на същия ежегоден фестивал, но човек не би могъл да каже, че се бе издигнал до действително величие в обществения живот на Англия. От друга страна, Гали си беше извоювал име. Ходът на годините го бе принудил в известна степен да си седне на каквото се полага, но на млади години бе една от светлините на Лондон, една от големите фигури, към която светът на сцената, надбягванията и по-буйните ресторанти сочеше с гордост. В Лондон имаше категория хора — букмейкъри, прахосници, продавачи на желирани змиорки на конните състезания и тям подобни, които биха се озадачили, ако чуят името Айнщайн, но затова пък добре познаваха Гали.

В момента беше стегнато облечен за посещението си в Лондон, но дори в този тържествен костюм сякаш носеше със себе си нещо от атмосферата на хиподрума и американските южняшки барове. Все още оставяше впечатлението, че носи карирано сако, тесни панталони и сиво бомбе и че в лявото му бедро се удря бинокъл за надбягвания. Будните му очи, едното от които бе украсено с монокъл в черна рамка, като че ли наблюдаваха как конете излизат от завоя и навлизат в правата, а спретнато обутият му крак като че търсеше перило, на което да се подпре.

Той поздрави Бийч с непринудената сърдечност на стар приятел. Между тях цареше пълна хармония още от времето, когато и двамата бяха четирийсетгодишни младежи. Всеки уважаваше другия и му се възхищаваше за многобройните му таланти.

— Здрасти, Бийч. Прекрасна утрин.

— Да, сър.

Гали му хвърли бърз поглед. Мрачността в гласа го изненада. Като разгледа лицето му, забеляза, че е с тъмноморав цвят, а по-долната от двете гуши се друсаше.

— Бийч, случило ли се е нещо? Имаш вид на човек, чиято душа не намира покой. Какво е станало?

Икономът би скрил от всеки друг тайната си мъка, но всички се доверяваха на Гали. Барманки изливаха пред него скърбите си, а и най-загубеният запалянко на конните надбягвания знаеше, че може да разчита на него за съчувствие и разбиране.

— Бях тежко обиден, господин Галахад.

— Тъй ли? От кого?

— От младия господин.

— Не ми казвай, че Уилфред Олсоп те е наскърбил!

— Не, сър. Младият господин Уинкуърт.

— А, Хъксли. Неприятен келеш. И все пак майка му трепери над него, което за сетен път показва, че всеки е с вкуса си. Какво ти каза?

— Разкритикува външността ми.

— Явно трудно може да му се угоди.

— Да, сър — съгласи се Бийч, готов да излее всичко. От момента на накърняването на достойнството му беше чакал приятелско рамо, на което да се изплаче. — Каза, че съм по-дебел от Императрицата на Бландингс.

По лицето на Гали не трепна и помен от усмивка. Беше самото любезно състрадание.

— Не трябва да обръщаш внимание на приказките на подобен малък негодник. Прави го само да те ядоса, защото знае, че такива думи са неприятни. Надявам се, че си се отнесъл към него със заслужено презрение.

— Опасявам се, че едва се сдържах да не го перна по главата, господин Галахад.

— Точно това заслужава, но се радвам, че си се сдържал. Майка му нямаше да е доволна. Но не допускай критиката му да те тревожи. Не може да се отрече, че ако платиш да се претеглиш, няма да хвърлиш парите си на вятъра, а ако извадят тялото ти от Темза, ще го опишат като на добре охранен мъж на средна възраст. Но какво от това? Самият аз имам нужда от няколко килограма. Странно — замисли се Гали, — колко са чувствителни хората по отношение на теглото си. Сетих се за Чет Типтън. Разказвал ли съм ти някога за Чет Типтън?

— Доколкото си спомням — не, господин Галахад.

— Той е чичо на младежа, който ще се жени за племенницата ми Вероника, но прекара голяма част от живота си тук и често се виждахме в стария клуб „Пеликан“. Невероятно дебел човек. Хората често го подиграваха и най-накрая той реши да си купи от ония колани за кореми, които толкова рекламират. Направени са от гума, увиваш сити около шкембето и то се стопява в тях. Е, естествено, за целта трябва да са доста стегнати, та Чет едва дишаше в своя и, разбира се, не можеше да поема твърда храна, но не го сваляше, защото знаеше колко строен изглежда с него. Една сутрин пиел в „Крайтириън“ ром с масло вместо обяд, когато негов приятел влязъл и казал: „Здрасти, Чет“, а той отвърнал: „Здрасти, Джордж, Джак, Джим“ или както там се казвал, побъбрили малко и тогава приятелят рекъл: „Не си ли напълнял от последния път, когато те видях? Чет, трябва най-сетне да вземеш мерки. Купи си колан за корема.“ След което Чет захвърли колана. Почувства се обезкуражен. Вече е покойник, клетият, както и много други от старата тайфа. Да, останахме само няколко души. Е, багажът натоварен ли е?

— Да, сър.

— Тогава, ако водя Кларънс на обяд, трябва да тръгвам. Колко е часът?

Бийч извади от джоба на издутото си сако красив сребърен часовник, връчен му като награда за победата в турнира на Маркет Бландингс по хвърляне на стрелички. Беше най-ценното му притежание и винаги приятно потръпваше, когато го поглеждаше.

— Наближава десет, господин Галахад.

— Ами влез и кажи на малката Уедж да побърза. А, ето я. Не, не, това е Санди Календър.

2.

Момичето, което слизаше по стълбите, в много отношения радваше окото, фигурата й беше стегната, носът и устата — над всяка критика, а косата й преливаше от привлекателните червени оттенъци, тъй уважавани от Тициан. Но за познавач на красотата като Гали целият ефект се изпортваше от тежките очила с костенуркови рамки, които бе окачила на носа си. Те сякаш покриваха преобладаващата част от лицето й и той се зачуди откога ги носи. При последната им среща от тях нямаше и помен, макар че, естествено, биха могли да бъдат пъхнати в чантата й.

— Здрасти, млада ми Санди — рече той.

Двамата с Александра (Санди) Календър бяха стари приятели. Когато я видя за първи път, тя работеше за покойния Чет Типтън и именно Гали я уреди на поста секретарка на брат си Кларънс, факт, за който се надяваше никога да не стигне до ушите на Деветия граф, защото трудно би понесъл упреците му. Лорд Емсуърт беше алергичен към всякакви секретарки и секретари.

— Санди, виждаш ми се доста напрашена. Къде си се въргаляла?

— Почиствах кабинета на лорд Емсуърт.

— Клетото същество.

— Аз ли?

— Кларънс. Мрази да чистят кабинета му.

— Обича да е разхвърляно и мръсно?

— Обожава. Това е представата му за уют. Но ти очевидно си свършила доста тежка работа. Видът ти ми напомня за едно вестникарско заглавие, което прочетох навремето за „Роби на труда, погребани под тонове пръст“. Но щом това те прави щастлива.

— О, много съм щастлива. Гали, би ли изпратил по пощата в Лондон този пакет?

— Разбира се.

— Благодаря — рече Санди и се върна в къщата.

Гали замислено се загледа подире й. В поведението й имаше нещо, което го остави с впечатлението, че не е чак толкова щастлива, колкото се обяви, и това го тревожеше. Не го забелязваше за първи път. Беше такава от деня на пристигането си. В дните при Чет Типтън беше безгрижна душица, винаги готова да се посмее с него, но замъкът Бландингс явно я потискаше. Ако не се заблуждаваше дълбоко, беше налегната от тежки мисли. Разгледа пакета и забеляза адреса.

— „С. Г. Багшот, Халси Чеймбърс 4, Халси Корт, Лондон.“ Необичайно име. Наоколо не се въдят много Багшотовци. Интересно дали не е роднина на стария ми приятел Боко. Бийч, помниш ли Боко Багшот?

— Опасявам се, че не, господин Галахад. Не помня да е посещавал замъка.

— Прав си, май не е идвал. Срещах се с него в Лондон и в голямото му порутено имение в Съсекс, близо до Петуърт. Интересна личност. Имаше навика всяка година да избудалква някоя застрахователна компания, че иска застраховка живот за сто хиляди лири, а след лекарския преглед заявяваше, че е променил решението си. Така ежегодно си правеше пълен медицински преглед без пари.

— Умно, господин Галахад.

— Много. Един от най-светлите умове в стария „Пеликан“. Този човек спокойно би могъл да бъде негов син. Имаше син, наречен Самюел Галахад. Ясно си го спомням. Нарече го Самюел на жокея Сам Баулс, а Галахад, защото си падаше малко суеверен и беше убеден, че момчето ще наследи това, което наричаше „моята способност да надушвам победителите“. Не че съм надушил много победители, но той хранеше дълбоко уважение към преценката ми, след като веднъж му подсказах да заложи на един кон с вероятност сто към осем за Юбилейната купа. Идваше при мен преди всяко важно надбягване и търсеше съвета ми. Интересно откъде-накъде младата Санди му изпраща колети. Тук има нещо меко, което буди интерес. Прилича на…

Щеше да продължи да говори за мекотата на пакета и възможното му съдържание, но го прекъснаха. На върха на стъпалата се появи самата прелест — момиче със сияйна руса красота, способно да изтръгне подсвиркване и от страна на най-невъзприемчивия американски войник. Природата бе надарила Вероника Уедж с мозък, който спокойно можеше да се побере в шишенце за аспирин, с явното убеждение, че ще е добре да не пресилва нещата, но с това единствено изключение тя имаше всичко и не е чудно, че Типтън Плимсол говореше за нея със спазми в гърлото и тремоло в гласа.

Зад нея крачеше майка й, сестрата на лорд Емсуърт Хърмайъни, след която дори Дон Жуан или Казанова не биха подсвирнали. Лейди Хърмайъни беше единствената жена от семейство Емсуърт, непритежаваща красотата и изяществото на статуя. Бе нисичка, пълна и приличаше на готвачка — когато беше и добро настроение на готвачка, доволна от суфлето си, а в лошо — на готвачка, даваща оставка, но винаги на готвачка с характер. Съпругът й полковник Егбърт Уедж беше като восък в ръцете й, както и дъщеря й Вероника.

Пакетът привлече вниманието й.

— Какво държиш, Галахад?

— Нещо меко, което онова момиче Календър иска да пусна по пощата в Лондон. Невероятно е, че има време да стъква колети при цялата работа на чистачка, която върши в кабинета на Кларънс. Положително е опитна секретарка. Клетият стар Кларънс!

— Какво искаш да кажеш с това „клетия стар Кларънс“?

— Ами знаеш колко ненавижда добрите секретарки. Тормозят го и му лазят по нервите. Не му позволяват да бяга от отговорностите си.

— Мами, какво значи да бяга от отговорностите си? — запита Вероника.

Това беше въпрос, който често задаваше, и по правило майка й веднага даваше търпеливи обяснения, траещи понякога над десет минути, но сега не й обърна внимание. Мислите на лейди Хърмайъни не бяха съсредоточени върху отрочето й. Монокълът на Гали току-що бе проблеснал на утринното слънце и тя си мислеше колко не харесва брат си. В хармонично съгласие с останалите си сестри, и тя смяташе Гали за позор на достолепното семейство и леке върху древния герб, но понякога усещаше, че би го понасяла по-лесно, ако не носеше монокъл. Някои букмейкъри и запалянковци по надбягванията бяха на същото мнение. Силно различаващи се от лейди Хърмайъни във всяко отношение, и те като нея изпитваха неудобство под зловещия блясък на стъклото в черна рамка, което красеше окото му.

— Кларънс най-сетне трябва да разбере, че не може да бяга от отговорностите си. Трябва му именно добра секретарка. Оставен сам на себе си, няма да отговори дори на едно от писмата си.

Писмата му! Ослепителна светкавица връхлетя над Гали.

— Извинявай за момент — рече той и пъргаво изтича нагоре по стъпалата към къщата. Лейди Хърмайъни намръщено и със свити устни се загледа след него. Най-малко от всичко харесваше поведението му на грахово зърно върху нагорещен котлон.

3.

Санди се намираше в кабинета на лорд Емсуърт, по-напрашена от всякога, заровена в документи, на които е трябвало да се отдели внимание преди много седмици. Когато Гали дотърча, тя вдигна изненадана поглед.

— Не си ли тръгнал още?

— Стартът на експедицията се отложи, за да разменя две думи с теб. Заета ли си?

— Много.

— Почакай само Кларънс да види какви си ги свършила. Ще получи пристъп. За Бога, никога не му казвай, че аз съм ти осигурил тази работа. Е, млада ми Санди, значи връщаш на приятеля си писмата му, така ни?

Тя се стресна и измъкна една сметка за доставени стоки, която беше успяла да се заплете в косата й.

— Не разбирам за какво говориш!

— Няма смисъл да ме лъжеш, дете. Знам какво има в този пакет. Поправи ме, ако греша, но според мен нещата стоят така. Била си сгодена за този С. Г. Багшот. Известно време си го приемала като единствената риба в тигана. Тогава сте се скарали за нещо и отношенията ви са се влошили до точката, в която си му заявила, че сватбените камбани няма да ударят. Вземи си обратно пръстена, казала си му ти, вземи си шишенцето с парфюм, което ми подари за рождения ден, казала си му ти, а сега му връщаш и писмата. Прав ли съм?

— Горе-долу.

— И ти наистина искаш да пусна по пощата този пакет?

— Да.

— Значи това е краят?

— Да.

— Какво е направил нещастникът, за да те ядоса толкова? Откъде знаеш, че момичето, което си го видяла да целува, не е леля му?

— Не съм го видяла да целува момиче.

— Но тогава какво те отблъсна? Настъпил те е по време на танц? Не е харесал прическата ти? Изгубил е чадъра ти?

— Гали, ако не възразяваш, имам много работа.

— Тоест не си пъхай носа, където не ти е работа? Добре, щом настояваш. Но ще разбера какво става. Това „С.“ какво означава?

— Самюел.

— Така си и мислех. Вече съм почти сигурен, че е син на мой стар приятел и заслужава интереса ми. Ще го посетя и лично ще му предам пакета. Той ще ми изложи фактите и се обзалагам, че отново ще събера двете ви млади, разбити сърца. Повдига ми се от разбити сърца — рече Гали. — От дете ги мразя.