Чарлс Мун Бенет
Дневникът на пирата (15)

Глава XV
НАПАДЕНИЕТО СРЕЩУ САНТА ГАЛМА

Докато пререже въжето, което се точеше нагоре от шията ми, капитан Хадфийлд се позабави да поведе хората си да отблъснат нападението на пиратите. Губернаторът вече бе тръгнал, крещейки команди на офицерите, които тичаха към него, и правейки всичко възможно да предотврати безредието. Жените и децата, които пищяха от ужас, бяха отведени бързо в близките къщи, а на мъжете бе наредено да застанат рамо до рамо с войниците и да се бият за живота си. През цялото това време от различни посоки ехтяха тръби и барабани.

Въпреки усилията на губернатора и подчинените му офицери около мен цареше такава голяма суматоха, че не ми беше трудно да избягам. Само палачът се опита да ме спре, но аз го блъснах назад и той щеше да падне, ако свещеникът не бе го уловил за дрехите тъкмо навреме. Побягнах по стъпалата, ала най-долу се изправих лице в лице срещу лудия капитан.

— Значи искаш да се изплъзнеш, така ли! — изкрещя той и замахна към мен с ножа си. Бързо отбягнах удара, ала нямах нито желание, нито сила да се бия. Спаси ме неочакваното появяване на Дългия Джон.

— Какво казала циганката, а? — подхвърли той насмешливо, като хвана лудия изотзад. — Днес корабът ти потъва! — И с тези думи метна нещастника на една страна и като ми подвикна да го следвам, побягна, с дълги скокове.

Аз бях толкова объркан от внезапния и неочакван обрат на събитията, който ми бе възвърнал свободата, че известно време тичах слепешком подир Дългия Джон. Скоро той ме поведе по една тясна уличка, където позабавихме крачка, за да си поемем дъх.

— Защо бягаме? — попитах задъхан. — Щом пиратите нападат Санта Галма, аз ще бъда помилван. Нека се върнем да помагам за отбраната на града.

Дългия Джон ме изгледа с онова свое обичайно учудено изражение, когато е извършил нещо изключително хитро.

— Мислиш ли, че силите на Даго са нападнали града? — попита той, смигайки. — Това беше добре нагласена измама, разбираш ли? Знаеш ли колко души са заградили площада? Общо двайсетина, но имат нареждане да вдигат такъв шум, като че са цяла орда. И, бога ми, добре си свършиха работата.

Той извади свирката, която винаги носеше със себе си, и я наду пронизително. През следващите минути грохотът на барабани и ехтежът на тръби престанаха и се чу ответно изсвирване, последвано от други. Дългия Джон се обърна към мен, доволен от смайването ми.

— Има едно скривалище, което чака само теб — каза той. — Нашите приятели също ще се оттеглят и ще се изпокрият в дупките си. Сигурен съм, че войниците на площада не ще посмеят да се покажат почти цял час от страх да не попаднат в клопка. През това време всички ние ще се спотайваме на уютно местенце, докато тревогата премине.

Той ме поведе към една голяма стая, където обесниците, които бяха измамили губернатора и войската му с шумотевицата си, заидваха по двама по трима. Какво им бе разказал помощникът, за да ме посрещнат тъй сърдечно и почтително, след като бях предупредил губернатора за проектираното нападение на Даго, така и не узнах. Може би ги бе уверил, че аз просто играя роля в някакъв хитро скроен план. При това, изглежда, никой не мислеше, че аз съм друг, а не капитан Грим, макар и положително да знаеха, че имам две очи. Вероятно смятаха, че нося черната превръзка само за да си придавам зловещ вид, защото нямаше нищо необикновено в това капитани на пиратски кораби да се издокарват по ексцентричен начин или в чуждестранна носия.

Каквото и да бе казал Дългия Джон, всички се отнасяха към мен с един вид груба сърдечност, като истински пирати, на които можеш да разчиташ само докато главите им не са пламнали от алкохол. Оправдавайки се, че трябва да поспя, скоро аз успях да се измъкна от задимената стая.

— Кога ще влезе Даго с корабите си в Санта Галма, капитане? — попита Самбо малко преди да изляза.

— Не бих се учудил, ако чуя оръдията му да бъхтят укрепленията още, преди да се мръкне — отговорих аз, без да подозирам колко близко съм бил до истината.

И действително един час след смрачаване се чу грохот на много оръдия, който ни накара да препашем оръжията си колкото можем по-бързо и да излезем на открито.

Лен Григс (който вече ме бе поздравил за завръщането ми), Дългия Джон и аз скоро се отделихме от основния отряд на пиратите и според плана си се запътихме към съкровищницата, накъдето Даго лично щеше да поведе хората си. Аз исках да се срещна лице в лице с пиратския адмирал и да му покажа кой е по-силен и главно по тази причина се насочихме натам. Но след малко видяхме капитан Хадфийлд, който предвождаше бегом група войници към брега, и след кратко съвещание решихме, ако ни позволи, да се присъединим към отряда му.

В това време грохотът на оръдията се бе засилил и непрекъснатите проблясъци от дулата им озаряваха залива, като че някакъв великан си играеше с огниво и прахан. Тътенът ехтеше непрестанно и къщите трепереха от силата на канонадата. Нощта беше сравнително светла и внезапната сутрешна тревога бе послужила за тренировка на гарнизона. Сега нямаше безредно тичане насам-натам. Войскови части и въоръжени граждани се движеха с определени задачи и ми се струваше, че, нападението на Даго ще се провали напълно.

Следван по петите от Дългия Джон и Лен Григс, аз настигнах капитан Хадфийлд и застанах до него. Той тичаше на десетина крачки пред хората си. Лицето му светна, когато ме позна.

— Добре, че ни попречиха да те обесим тази сутрин — успя да ми каже той, макар че едва си поемаше дъх. — Не ще и дума, ти не ни излъга и благодарение на теб тоя адмирал Даго ще си има големи неприятности.

— Можем ли аз и другарите ми да се бием под ваше командуване? — попитах аз.

— Нищо по-хубаво от това. Ние сме тръгнали да заловим тайфата на Даго, ако тя слезе на брега с лодки според плановете, които ти разкри на губернатора.

— Отлично — рекох. — Тъкмо с Даго искам да се срещна, ако всичко върви добре.

Щом стигнахме до морето, капитан Хадфийлд накара хората си да се разгърнат по брега, като нареди да атакуват веднага, щом някой от тях сигнализира, че се приближават лодки. В това време ние залегнахме зад ниските насипи, издигнати след предупреждението ми, в случай че нападението действително стане, както бях, предрекъл.

Докато чакахме врага да се приближи, за да можем да вземем участие в боя, ние можехме да наблюдаваме битката, която вече се водеше. Пълната жълта луна осветяваше залива, а планетата Венера озаряваше с блясъка си полесражението и макар да не бе светло като ден, повечето от това, което ставаше, се открояваше ясно. Доколкото можеше да се разбере, Даго не бе променил плановете си, които изложи пред своите капитани в деня, когато посетих флагманския му кораб. Част от флотата му атакуваше южното укрепление, но се оказа, че това е мнимо нападение за заблуда на противника. Повечето от артилерията му беше съсредоточена срещу северните укрепления, които вече горяха на няколко места. Пет кораба, минали през кръстосания огън на укрепленията, влязоха в пристанището, приближиха се до бордовете на закотвените там съдове и скоро яростни викове и шум от бой ни показаха, че тези кораби са нападнати чрез абордаж.

— Сигурно ей оня там е „Нападател“! — извика Дългия Джон. — Или са се помирили с Даго, или пък е бил заловен.

— Ето че и третото предсказание на циганката се сбъдва — рекох аз. — В деня, в който застана под бесилката, корабът на лудия капитан ще загине! Те са го подпалили. Къде ли е сега нещастният му капитан?

Едва по-късно научих, че тая нощ той бил на кораба си и предпочел да загине в пламъците, отколкото да се опита да избяга. Когато димът и пламъците го обгърнали, все още се чувало да вика името на убития си син.

Преди горящият кораб да експлодира, което стана малко по-късно с такъв мощен трясък, че заглуши страшната канонада, ние успяхме да различим лодки, които се придвижваха към брега една до друга в гъст строй. Капитан Хадфийлд даде тихо уговорения сигнал и хората му се събраха предпазливо на мястото, където бяхме залегнали.

Лодките се приближаваха при гробна тишина, яки ръце работеха с греблата. Добре знаехме що за пасмина са тия, които седяха в тях, стиснали саби между зъбите си и с горящи от боен плам очи. Те бяха хора със същата безумна смелост и издръжливост като ония, които бяха минали с Морган през Провлака^[1], през смъртоносни тресавища и гъсти гори, до славния град Панама и го бяха разграбили, въпреки испанската войска, изпратена да ги пресрещне. Тези хора не искаха милост, нито я проявяваха, и мисля, че сърцата на всички ни тупаха по-бързо, когато носът на първата лодка се заби в песъчливото дъно и като пазеше същото злокобно мълчание, екипажът й се прехвърли през планшира и заджапа към брега.

Те бяха на петнайсетина крачки от мястото, където бяхме залегнали, и напредваха в разгънат строй, сякаш не подозираха, че се готви да ги посрещне войска, когато капитан Хадфийлд даде заповед за стрелба. Тозчас екна дружен залп и много от пиратите паднаха на място. Главорезите се поколебаха само за миг, изненадани от смъртоносния залп. После една слаба фигура изскочи пред тях, като ги ругаеше, че са страхливи жени, и с предизвикателно „ура“ оцелелите се устремиха подир предводителя си към нашите насипи.

Аз се въздържах да стрелям, тъй като възнамерявах да убия Даго, когато се явеше пред мушката ми. Не се страхувах от него — най-голямото ми желание беше да се срещнем лице в лице. Но знаех, че докато Даго е жив, хората му ще го следват; знаех също, че няма да даде заповед за отстъпление; докато не сметне, че всичко е загубено.

Тъй като в този момент Даго предвождаше нападението, аз се прицелих с мускета си право в гърдите му. Само по чиста случайност не улучих, ала това накара някои от защитниците да го помислят за неуязвим. Стана така, че когато натиснах спусъка, Дългия Джон, който бе залегнал до мен, се изправи, но се препъна и без да иска, блъсна ръката ми. Вместо да достигне набелязаната мишена, куршумът профуча безцелно във въздуха.

Тогава хората на капитан Хадфийлд направиха фатална грешка. Тъй като нямаха време да презареждат мускетите си, а и пиратите връхлитаха срещу им, войниците скочиха върху насипите, за да им се възпротивят. Даго веднага се спря и изкрещя кратка команда. Подобно на добре обучена рота от личната охрана на краля, пиратите също се спряха, коленичиха с единия крак и изпразниха мускетите си с опустошителни последици. После незабавно се изправиха пак и продължиха неудържимия си щурм.

Нашите загуби от близкия залп бяха ужасни. Войниците, така да се каже, опираха о дулата на пиратските мускети и двайсетина сигурно бяха паднали мъртви или смъртно ранени. Капитан Хадфийлд вдъхна кураж на останалите с думи и с пример и скоро по цялата фронтова линия се завързаха ръкопашни схватки.

Аз исках да кръстосам сабята си с Даго, но един великан с четвъртита черна брада се втурна към мен, стреля с пистолет и ме улучи някъде в шията. Раната не беше сериозна и мина известно време, докато разбера, че съм улучен. Моят пистолет видя сметката на един пират, който бе притиснал здравата капитана, а после трябваше да напрегна цялото си внимание, за да се защитя от нападението на Чернобрадия, така че в течение на няколко напрегнати минути нито знаех, нито се интересувах какво става с другарите ми.

Противникът ми беше много силен човек, който не мислеше да се отбранява, а се стремеше към бърза победа чрез мощни странични удари със сабята си. Аз щях да го съсека още през първите няколко минути, ако кракът ми не бе се подхлъзнал, когато отскочих от оръжието му. При това положение само с бързо навеждане на главата можах да се спася от обезглавяване. Обаче въпреки всичко краят беше гибелен за него. Щом се изправих отново на крака, аз отбих два от мощните му напора, после го съсякох с един удар, който разцепи на две черната му брада.

Нямаше време за отдих. Веднага ме нападнаха двама други пирати, чиито първи схватки навярно бяха завършили благополучно за тях, защото сабите им вече не лъщяха на лунната светлина. И двамата бяха необуздани, но опитни бойци и чувствувах, че не ще мога да се справя с тях. Отдръпвах се бавно, стъпка но стъпка, но те не ми даваха отдих и внезапно усетих, че падам заднишком в една яма, от която бе извадена пръст, за да се построят насипите.

Единият от противниците ми скочи след мен, за да нанесе смъртоносния удар, но аз вдигнах сабята си, доколкото можеше да ми стигне ръката, и той се наниза на нея. Раненото му тяло прегъна десницата ми надолу и той падна върху мен, но тъй като лявата ми ръка беше свободна, успях да завърша двубоя с две бързи мушвания с нож. Нужни ми бяха няколко секунди, за да се освободя от трупа на пирата, и не можех да не се учудя защо другият ми противник не ме настигна и не ме уби. Когато след малко изпълзях от ямата, видях, че той е нападнат от Дългия Джон и двамата се налагат здравата.

Един поглед наоколо ме убеди, че нашата страна надвива. Тъй като не исках Даго да се изплъзне, аз се хвърлих отново в центъра на боя с надежда да попадна на него. Пристигнах тъкмо навреме, за да видя как той повали капитан Хадфийлд с един юмручен удар и вдигна сабята си да го убие.

— Хей, Даго! — подвикнах аз, отблъсквайки удара му. — Както виждаш, все още не съм увиснал на мачтата ти.

— Едноокия! — изкрещя той със страшна злоба в гласа и мигновено се нахвърли върху мен, като скачаше насам-натам с невероятна ловкост и пъргавина.

Много бях слушал за храбростта на пиратския адмирал, ала никога не бях предполагал, че е възможно да съществува такава ловкост и сила в толкова мършаво тяло. Дълго време бях напълно объркан от неговата тактика и повече благодарение на късмета си, отколкото на умението си, аз се спасих от няколко удара, които той смяташе за смъртоносни. А да отвръщам на ударите му изглеждаше невъзможно. По-лесно би било да уловиш блуждаещ огън или да затвориш сноп лунни лъчи.

Но постепенно започвах да долавям слабостите на противника си и чаках да се умори, за да предприема решително нападение. Тогава се случи нещо, което прекъсна двубоя. Докато се биехме, никой от двама ни не обръщаше особено внимание на битката около нас. По всичко изглеждаше, че войниците надвиваха и изтласкваха обратно към морето ония от пиратите, които все още можеха да се съпротивляват, но упорито бранеха всеки инч земя по пътя си. Някои от войниците, виждайки пиратския главатар така откъснат, се обърнаха да ми помогнат, но безразсъдно издадоха намеренията си, като се развикаха.

Даго очевидно действуваше бързо не само с тялото си, но и с ума си. Той отскочи наляво, като още във въздуха се изви така, че да застане с лице към новите си врагове. Когато аз и един от войниците се втурнахме към него, той пак отскочи назад така, че ние се блъснахме един в друг. С подигравателен смях Даго съсече войника, който му се изпречи след това, и забърза да настигне хората си, които вече газеха до колене в морето.

Ако не бе дошла помощ, Даго и оцелелите от щурмовия му отряд щяха да бъдат унищожени напълно, защото явно възнамеряваха да се бият до смърт. Когато Даго хукна да се присъедини към хората си, аз вдигнах сабята, която бе избита от ръката ми при сблъскването с войника, и се втурнах да го гоня.

В плитката вода на залива се водеше отчаян бой. Мнозина бяха загубили или забравили оръжията си и няколко двойки противници се бореха на живот или смърт в мътните води. Съзрях Дългия Джон, който, сграбчил с яките си ръце шията на един от враговете, държеше главата му под водата, докато се удави. Когато скочих до колене във вълните, един пират ме удари и стана причина да загубя равновесие и да падна с главата напред. След като отново се изправих на крака, плюейки водата, която бях нагълтал, през смъдящите си очи видях злобно ухиленото лице на Даго. Замахнах с юмрук към него и го повалих. Но щом бръкнах под водата да го хвана, установих, че някак си се е измъкнал, макар и да не можах да видя в коя посока.

В този момент се случи нещо изненадващо, което сигурно щеше да вдъхне кураж на пиратския десантен отряд. Зад нас внезапно се чу шум на приближаващи се стъпки. Един от войниците извика, че ни нападат откъм тила! В този миг прозвуча гласът на Даго, който призоваваше хората си да направят още едно усилие. От всички страни върху нашите хора се посипаха удари. Един-двама извикаха, че всичко е загубено. Други захвърлиха оръжията си и се опитаха да избягат. Капитан Хадфийлд извърши единственото възможно нещо: извика на войниците си да го последват и ни поведе в атака, благодарение на която успяхме да пробием редиците на нападателите си откъм брега и да стигнем до безопасно място по-навътре в сушата, където можахме да се преустроим и да възвърнем смелостта си.

— Как, по дяволите, тия хора се появиха зад нас? — запита капитан Хадфийлд. — Трябва да е имало десант и другаде.

— Аз не мисля така, капитане — отвърна Дългия Джон. — Хората, които дойдоха, и то навреме, за да спасят Даго, са пирати, заселили се на брега. Те са в Санта Галма най-малко от една седмица.

— Тогава време е да ги прогоним — каза капитанът. — Хайде, момчета, и не бягайте този път. Що се отнася до теб, Еднооки, видях как ти ме спаси отново преди малко, когато бях повален. Можеш да бъдеш сигурен, че няма да забравя това.

Тътенът на пиратските оръдия, както и на тия от укрепленията бе поотслабнал, когато капитан Хадфийлд поведе своите изнемощели хора обратно към брега. Тогава откъм едно от северните укрепления екна внезапно страхотен взрив, който изхвърли нагоре градушка от горящи отломки и надигна в пристанището такива вълни, които заклатиха намиращите се там кораби като при буря в открито море.

— Фюу! — подсвирна капитан, Хадфийлд, — нещата май не вървят много добре за нас. Струва ми се, момче, че губернаторът, ще ти бъде много признателен, дето с предупреждението си му даде възможност да се подготви. Ако Даго ни бе изненадал, каквото беше намерението му, сега повечето от нас щяха да бъдат леш.

Положението ни се стори още по-опасно, когато видяхме отново силите на Даго. До брега се бяха приближили и други лодки, които докарваха подкрепления, а пиратите се строяваха криво-ляво в редици, готвейки се за щурм към главната цел на нападението — съкровищницата.

Би било лудост капитан Хадфийлд да хвърли омаломощените си части срещу силния пиратски отряд. Той поведе бързо хората си към укритието и там се спря да се посъветва с Дългия Джон и с мен.

— Къде, казахте, възнамеряват тия главорези да извършат мнимо нападение? — запита той и когато му отговорих: „Срещу южните укрепления“, изложи плана си: щеше да заповяда на командуващия там офицер да изтегли хората си и да остави укреплението на пиратите, ако желаят да го завземат. След това изтегленият гарнизон можеше да се присъедини към неговия отряд и да побързат към съкровищницата, за да се опитат отново да премерят силите си с Даго и неговите хора.

— Това е отчаян план — рекох аз, — ала и положението е отчаяно. Мисля, че при сегашното състояние на нещата твоят план е най-доброто, което можем да направим.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се Дългия Джон. — Ако питате мен, мисля, че ще успее. Пиратите, нападащи южните укрепления, вероятно няма да слязат на брега, дори и оръдията да престанат да стрелят, Те ще се страхуват от клопка и тъй като са малко на брой, не ще посмеят да направят десант. Оръдията им ще продължават да обстрелват брега и само толкова!

И тъй капитан Хадфийлд надраска набързо нарежданията си до командуващия укреплението офицер и изпрати спешно куриер. На други заръча да тръгнат по следите на Даго и отреда му и да докладват какво правят. В това време ние, останалите, се проснахме на земята да отморим изнемощелите си крайници и да чакаме подкрепленията, които бяха толкова необходими, ако искахме да провалим нападението на Даго.

Ще ми се да имам дарбата да живописвам с думи, за да мога да дам действителна представа за сцената, която наблюдавахме, докато чакахме близо до брега. Гърмежите на оръдията от време на време озаряваха цялото небе с кратки, но ярки светкавици. Канонадата от укрепленията сега се засилваше и един, а може би и повече от пиратските кораби бяха жестоко разнебитени. Корабът на лудия капитан, който още в началото бе подпален, вече беше потънал донякъде и частта, която все още стърчеше над водата, бе нажежена до червено, като горяща, пръчка, когато пламъкът е угаснал. Друг кораб наблизо гореше ярко, пламъците пълзяха нагоре и поглъщаха мачтите и платната. При зловещата светлина, хвърляна от този страхотен пожар върху водите, можеха да се видят неясни черни точици — главите на плуващите — и тук-таме черен силует на лодка. Все още не беше сигурно коя страна взема връх в двубоя. Във всеки случай пиратите се биеха изумително срещу един подготвен противник достойни за подвизите на самия знаменит Хари Морган.

Скоро оръденият огън от южните укрепления отслабна, а после спря. След десетина минути чухме приближаване на маршируващи нозе и един от часовите се върна със съобщението, че изтегленият гарнизон пристига.

Сега капитан Хадфийлд имаше на свое разположение между шестдесет и осемдесет души. Той действуваше бързо и решително, както изискваше положението, раздели силите си на три отряда, единия от които щеше да командува сам, Друг повери на единствения оцелял офицер от гарнизона, а третия постави под мое ръководство. Моят отряд се състоеше главно от ония, които се бяха опитали да попречат, на Даго да извърши десант, и след като ме бяха видели да се бия решително на тяхна страна, никой от войниците нямаше нищо против да ме следва, макар и да продължаваха да ме смятат за прословутия капитан Грим.

С мен дойдоха Дългия Джон и Лен Григс. Нашето желание беше Лен да участвува в тази работа, тъй като в началото на схватката с десантния отряд бе получил удар със сабя по челото и дълго време стоя в безсъзнание. Обаче той настояваше да види завършека на боя. Планът за действие на капитан Хадфийлд беше следният: неговият отряд трябваше да стигне до пазарището, да си пробие път до вратата на съкровищницата и да се присъедини към тамошните защитници. В същото време аз трябваше да нападна с отряда си пиратите в тил. Ако, както се надявахме, тези внезапни нападения обърнеха пиратите в бягство, дълг на трети отряд беше да заеме позиции в къщите по пътя към морето и да повали колкото може повече от отстъпващите пирати с унищожителна мускетна стрелба. Но ако пиратите все още продължаваха нападението си срещу съкровищницата, щеше да дойде и третият отряд и да хвърли силата си в боя.

Огледах набързо хората си, за да видя дали са в добра форма за страшното сражение, и тръгнах. Бях много насърчен от решителния вид на войниците, които крачеха с мен. Те вече бяха водили ръкопашен бой с прочутите пирати и бяха доказали, че не са по-лоши бойци от тях. Сега бяха решили да дадат на пиратите такъв урок, че никога вече да не се опитат да плячкосват град, голям и добре защитен като Санта Галма.

Няколко войници, които се бяха откъснали от частите си, пътьом се присъединиха към нас и ни донесоха вести от други участъци на града. Северните укрепления все още се държели храбро. Един опит на пиратите да направят десант в друг район на пристанището бил отблъснат с тежки загуби. Фактически само отрядът на Даго извършил десант и точно в момента атакувал ожесточено съкровищницата, бранена лично от губернатора.

Докато се движехме по пустата улица, забелязвахме много признаци, които показваха, че пиратите са минали по тоя път. Тук-там лежаха едно върху друго тела не само на мъже, но и на няколко жени и деца, които, съсечени жестоко, свидетелствуваха за свирепостта и яростта на главорезите. На половината път по улицата купчинка трупове говореше зловещо за героичен отпор. Имаше трима мъртви войници, а около тях седем убити пирати. Храбрата тройка бе загинала при опит да задържи двайсет пъти по-многоброен противник. По-нататък открихме все още гърчещо се тяло на гражданин, набучен на сабя, забита в собствената му врата.

Войниците наблюдаваха всички тези ужасни сцени, без да проронят дума, но като погледнах застиналите им лица, разбрах напълно какви мисли за страшно отмъщение изпълваха главите ни. Ние забележимо ускорихме крачка, защото всички жадувахме да се вкопчим в ръкопашен бой с жестокия враг, който не се задоволяваше да се бие честно, а бе съсякъл невинни жени и деца. Никого нямаше да пощадим, когато положението се обърнеше в тяхна вреда.

Колкото повече се приближавахме към съкровищницата, толкова по-отчетливо чувахме пукота на мускети, звъна на стомана в стомана и яростните крясъци на хора, водещи смъртоносен бой, и аз с голяма мъка сдържах подчинените си. Бяхме се разбрали да не атакуваме, докато капитан Хадфийлд не влезе в нападението, защото ако те разбиеха пиратите сами, моите хора можеха да причинят още по-големи загуби на бягащите негодници, нахвърляйки се върху тях. Ето защо държах хората си скрити, докато добия по-ясна представа какво става при съкровищницата.

Като оставихме Лен Григс да поеме командуването, Дългия Джон и аз запълзяхме по корем напред, за да разузнаем. От първия наблюдателен пункт, който заехме, можахме да видим, че пиратите още не са се справили с гарнизона На съкровищницата. Всъщност те се бяха разпръснали около нея и под прикритие обстрелваха ожесточено амбразурите, откъдето им отвръщаха смело. Много скоро след като се приближихме, група пирати изскочи от укритието си и бегом се устреми неотклонно към силно защищаваната врата на съкровищницата. Те носеха една дебела греда, взета кой знае откъде, която възнамеряваха да употребят вместо таран. Като видяха тия смелчаци, останалите пирати излязоха от скривалищата си и с яростни крясъци цялото пълчище се понесе като мощна вълна към незавладяната сграда.

— Промъкни се бързо назад, Дълги! — казах аз, мъчейки се да надмогна врявата, за да ме чуе. — Ако отрядът на капитан Хадфийлд не пристигне бързо, аз сам ще атакувам. Иначе те скоро ще нахълтат вътре и ще сложат ръка на съкровището.

Помощникът изхвърча като гюлле, а аз се обърнах пак да следя нападението. Гарнизонът на съкровищницата все още поддържаше известна стрелба, ала мнозина от пиратите се бяха добрали до амбразурите и стреляха през тях срещу бранителите. В това време таранът блъскаше непрекъснато здравата врата с разрушителен ритъм и щом някой от пазачите паднеше прострелян, друг се завтичаше да заеме мястото му. Аз виждах Даго, който ръководеше действията, избягвайки по чудо опасността сред урагана от куршуми, и така енергично разгръщаше нападението, че очаквах всеки момент съкровищницата да бъде завладяна.

Много скоро Дългия Джон се появи отново с хората, които се разгърнаха, използувайки всяко възможно укритие. Сега аз бях поставен в малко трудно положение, защото отрядът на капитан Хадфийлд не бе пристигнал, и ако чаках повече от предвиденото време, съкровищницата положително щеше да падне и пиратите можеха лесно да си пробият път до лодките с голяма плячка. Въпреки това не исках да провалям плановете на капитана с прибързани действия.

— Какво би направил ти, Дълги? — запитах аз. — Струва ми се, че е лудост да чакаме тук и да не вършим нищо.

— Във всеки случай според мен не е зле да им дадем някой и друг залп с мускети — беше отговорът му.

И тъй заповедта стигна до бойците и по даден знак нашите мускети гръмнаха и посяха смърт. Толкова много от хората, които насочваха тарана, бяха застреляни, че дебелата греда падна с трясък на земята. Когато пиратите се обърнаха към тази нова опасност, от гърлата на неустрашимите защитници на съкровищницата се изтръгна мощно английско „ура“. Друго „ура“ им отвърна някъде от дясната ни страна и в този момент видяхме войниците — те атакуваха бегом начело със смелия си капитан, който тичаше на десетина крачки пред тях.

Колкото и да се отвращава човек от жестокостите и престъпленията, вършени от пиратите, все пак не може да не се възхити от удивителната им храброст. Някогашната свирепост и дързост, с които са се отличавали пиратите, сражаващи се под командуването на Морган, които са били по-скоро част от английската флота, отколкото същински пирати, още се бяха запазили у тези хора и пренебрегвайки мирния договор между Англия и Испания, те все още обръщаха корабите и оръжията си срещу търговски кораби от всички националности. Макар и покосени от нашия добре насочен и неочакван залп и принудени да посрещнат ожесточената атака и от още една страна, те не се поколебаха нито за миг. Вслушвайки се в бързите команди на Даго, те се строиха в редица, за да посрещнат новото нападение, и бойците така се вкопчиха един в друг, че по-нататъшна стрелба стана невъзможна.

— Не забравяйте жените и децата, които те избиха! — викнах аз и като скочих на крака, поведох отряда си напред. Яростен вик отвърна на думите ми и ние се устремихме с кипнала кръв към сражаващите се.

Макар че нашите сили превишаваха по численост тия на Даго, дълго време изходът от боя беше под съмнение. Пиратите имаха двоен подтик да се бият с пределна смелост. Първо, те бяха толкова близо до едно огромно съкровище, което, ако успееха да го отмъкнат и да избягат с него, щеше да им донесе по-голям доход от всяко друго начинание, предприемано от тях досега. Второ, ако бъдеха разбити сега, шансовете им да се доберат до лодките и до корабите си нямаше да струват и щипка емфие. А те знаеха много добре колко милост можеха да очакват, ако бъдеха принудени да се предадат.

Ето защо пиратите се биеха като демони и колкото и храбри да бяха войниците, трябваше да полагат големи усилия, за да устояват на страшните си противници. Самият Даго като че имаше силата на десетина, когато скачаше насам-натам и сееше смърт и опустошение по пътя си. Неведнъж се опитах да се добера до него, но все не успявах, защото сражението бе станало толкова ожесточено, че беше невъзможно човек да избира противника си.

Изходът на боя бе решен, когато внезапно от съкровищницата изскочи нейният малък, но храбър гарнизон, предвождан лично от сър Бенджамин Уолпоул. Сега губернаторът имаше съвсем друг вид за разлика от онзи елегантен франт, какъвто то видях за пръв път. Перуката му стоеше накриво, а по лицето му, почерняло от барутен дим, струеше пот и кръв. Той се издигна десеткратно в очите ми, като затича право към най-близкия пират и го промуши със сабята си, сякаш оня беше съвсем новак в боя. Насърчени от примера, даден им от губернатора, войниците се нахвърлиха още по-ожесточено отпреди върху пиратите и скоро един-двама от главорезите побегнаха от полесражението и се помъчиха да се скрият на безопасно място.

Щом един-двама напуснаха полесражението, и други направиха същото. Няма нищо по-заразително от отстъплението. Напразно Даго тропаше с крака и ругаеше, дори съсече един от бягащите си съратници. Все едно да се опитва да спре лавина. Оцелелите от отряда, който едва не бе завзел съкровищницата, единодушно изоставиха всякаква надежда да си присвоят съкровището и побегнаха по улицата, която водеше към кея, решили на всяка цена да спасят живота си.