Чарлс Мун Бенет
Дневникът на пирата (13)

Глава XIII
В САНТА ГАЛМА

Зазори се, а ние все още бяхме вързани за мачтата. Капитанът отдавна бе отведен долу; той пъшкаше силно, но не се бе свестил както трябва. Останалата част от нощта бяхме прекарали много мъчително, страдахме телесно от въжетата, с които бяха пристегнати изтръпналите ни крайници; страдахме и душевно при мисълта, че ще бъдем убити от един луд капитан и така желанието ни да предупредим Санта Галма може никога да не се изпълни.

— Искрено съжалявам, че те въвлякох в това — казах аз на Лен Григс, но той се отнесе пренебрежително към страданията си.

— Нали сме другари? — рече той. — Пък и още не сме умрели. Капитанът може да възвърне разсъдъка си, когато се свести, и тогава ще можем да го убедим да ни закара като пленници в Санта Галма.

Уви, напразна надежда! Около два часа след зазоряване се чу ужасният смях, който така бе късал нервите ви предишната вечер, и това послужи да ни извести появяването на капитана на палубата.

— Къде е моят враг? — кресна той, като се оглеждаше. — Аха! — възкликна, когато ме съзря. — Най-после ще си отмъстя!

Впусна се към мен като диво животно с безумен гняв в очите и пяна на устата. Дори когато дереше лицето ми с нокти, аз го съжалих, че скръбта бе помътила толкова мозъка му, пък виновник за смъртта на сина му бях аз.

— Не зная за какъв ме смятате — успях да избъбря, преструвайки се на спокоен, — но знам, че не съм извършил нищо, с което да заслужа това.

Думите ми явно проникнаха в неговия разстроен мозък, защото той отстъпи крачка назад и ме изгледа лукаво.

— Значи ти не си пиратът, така ли? — подсмихна се подигравателно. — И не си пратен в ръцете ми, за да си отмъстя, така ли? — И избухна в сатанинския си кикот, а пръстите му се прегънаха като нокти на хищна птица, когато се приготви да задере отново лицето ми.

— Пиратът имаше само едно око — обади се един човек от екипажа му. Моряците ни бяха наобиколили и наблюдаваха лудия си капитан; изглежда, и този човек като останалите не беше убеден, че сме пирати. Капитанът се извърна светкавично към него.

— Кой казва това? Значи не си убеден, понеже има две очи, а? Ей сега ще оправим това.

Той се обърна пак към мен и ме обзе ужасен страх, че се готви да извади окото ми. Ако такова беше намерението му, гласът на друг човек от екипажа ме спаси.

— Лепни едно черно парцалче на илюминатора му, капитане, и веднага ще видим дали е пиратът или не.

Предложението бе изпълнено. Аз отново бях принуден да играя ролята на Едноокия, а вярвах, че съм я изоставил.

— Убедихте ли се сега? — запита капитанът, като се завъртя към тях. Разнесе се единодушно ръмжене в знак на съгласие, примесено с ругатни, с които ме обсипаха заради мъртвите си другари.

— А сега иде ред и на отмъщението! — извика капитанът. — Кой ще услужи на капитана си с нож? И то остър. Искам да го забия дълбоко в черното му сърце!

Предложиха му десетина ножа. Един по един той опитваше острието им с върха на палеца си и един по един ги слагаше настрана, докато стигна до ножа на стария Стан. Взе го, опита го, подсвирна от задоволство, опита го пак, после се обърна към мен.

— Ти донесе смърт на сина ми — каза той. — Да видим готов ли си да посрещнеш същата участ.

Като се изключи първоначалното му яростно нахвърля-не срещу мен, сега лудият капитан беше сравнително спокоен в движенията си, което го правеше още по-зловещ в моите очи. Изтръпнал и уморен от толкова дългото стоене завързан здраво, аз бях почти сломен душевно. Криво-ляво успях да събера колкото кураж ми бе останал, благодарение на което можах да застана смело срещу капитана, когато той взе да се приближава с бавни, но застрашителни крачки.

Капитанът задържа голото острие точно пред непокритото ми око, после сложи ръка на ризата ми. Едно силно дръпване и дрехата се разцепи на две, оставяйки голите ми гърди готови за ножа.

Моят мъчител допря ухо до гърдите ми.

— Слушай как бие сърцето ти — каза той. — Туп! Туп! Туп! Туп! Отмерено като тракане на шпил^[1]. Ами когато върхът на този нож стигне до сърцето ти, а? Тогава то ще спре, нали, и ще престане да бие? Ти ще умреш, ще умреш, ще умреш… като моя син, когото уби, ти… — И с лош епитет на устните вдигна ножа.

— Прав си, удряй! — извиках аз съвсем невъзмутимо. Бързата смърт щеше да ме избави от мъчителната болка. Но думите ми възпряха удара му.

— Аха! — каза той, потупвайки се лукаво по челото. — Искаш бърза смърт, така ли? Но не. Тя ще бъде бавна, бавна, бавна, та очите ми да се наслаждават на мъките, на които ще те подложа.

Капитанът се ухили глупаво в лицето ми, после ме заплю. Виждах, че настроението му е променливо като самото море. Всеки миг той можеше да ми нанесе смъртоносен удар, макар че в моментите на просветление искаше да остана жив — и да страдам.

— Ето къде трябва да влезе острието — каза той, като бодна кожата точно над сърцето. — Малко по-надълбоко, а? Така добре ли е? Не, не! Не бива да забивам прекалено надълбоко. Това значи да не страдащ вече, а аз искам да те виждам как страдаш. Искам да чувам как крещиш за милост, подъл злодей такъв.

И така мъчението продължаваше. Веднъж или дваж гневът му пламна така, че почти не можеше да се владее и вдигна ножа с намерение да ме убие. Ала всеки път отменяше решението си тъкмо навреме, за да спаси живота ми, наслаждавайки се на изтезанието, което търпях.

Най-после нервите ми престанаха да издържат повече. Кръвясалите му очи наедряха като стриди и изглеждаха като че се приближават все повече и повече, сякаш да ме погълнат. С вик на ужас припаднах.

Когато започнах да се свестявам, лежах на палубата, ръцете и краката ме боляха ужасно, но то беше нищо в сравнение със страшната болка, която цепеше главата ми. Отворих незакритото си око и ярката дневна светлина така заслепи зеницата ми, че незабавно пак го затворих и се замолих смъртта да ме избави от страданията.

Груби ръце поднесоха канче вода до засъхналите ми устни. Колко чудно ме освежиха тия няколко капки, които се процедиха в гърлото ми. Аз лежах спокойно, докато болката постепенно премина, и се огледах да видя къде съм.

Слава богу, нито аз, нито другарите ми вече не бяхме вързани за мачтата. Те лежаха близо до мен и все още овързани като мен, но не толкова здраво, че да спре кръвообръщението в крайниците ни. Испанците бяха проявили известна милост към нас, като ни бяха преместили така, че да не ни достигат преките слънчеви лъчи.

Щом видя, че съм се свестил, старият Стан, който ми бе дал вода, се погрижи и за другите ми нужди. Той ми донесе храна и развърза ръцете ми, за да мога да ям. Въпреки болките си успях да преглътна няколко хапки осолено говеждо и да поема още една солидна глътка вода. През това време вече се бях съвзел достатъчно, за да полюбопитствувам какво се бе случило след припадъка ми.

— Къде е капитанът ви? — попитах стария Стан. — Защо все пак не ме уби?

— Не ти ли казах за третото пророчество на старата циганка? — отвърна той. — Ти ще бъдеш закаран до бесилката с този кораб, тъй рече тя, макар че корабът ни ще загине в деня, в който умреш.

— Но капитанът искаше да ме промуши с нож, готов съм да се закълна в това.

— Как можеше да се бори той със съдбата? Ръката му беше вдигната да те убие, след като ти припадна, не мога да отрека това. Ала преди да се спусне, дойде небесно знамение.

— А какво беше то? — запитах аз.

— Един скрипец се откъсна от такелажа и се сгромоляса на палубата зад него. Той се обърна и облещи очи, като че му се бе явило някакво видение. „Не е дошло времето“ — изрече и ножът се изплъзна от безжизнените му пръсти.

Няколко минути мълчах и не смеех да задам съдбоносния въпрос.

— Какво ще стане с мен? — успях да запитам най-после.

— Не бой се, няма да се отървеш от наказание за престъпленията си. Както виждаш, корабът е в движение. Толкова бързо, колкото могат да ни носят вятърът и вълните, ние те водим към гибел на бесилката.

— Къде ме водите? Кажи ми — настоявах аз.

— В Санта Галма — отговори старият Стан и изрази учудването си, като видя как на устните ми се появи усмивка на задоволство. — С нетърпение ли очакваш това, а — запита той, — та чак се усмихваш при мисълта, че ще увиснеш на бесилката, окован във вериги? Съвсем друго ще бъде изражението на лицето ти в деня, когато нозете ти престанат завинаги да се допират до земята.

Излишно е да разказвам за всичките ни страдания през това кратко пътуване до Санта Галма. Даваха ни само толкова храна и вода, колкото да не умрем. По половин час дневно ни развързваха един по един и ни позволяваха да походим насам-натам по палубата за раздвижване. През останалото време лежахме и се измъчвахме. Но поне аз бях щастлив, защото знаех, че нося на Санта Галма предупреждение, което щеше да послужи като известно изкупление за всички престъпления, които бях вършил на ония кървави кораби — „Страшни“ и „Нападател“.

Влязохме в пристанището на Санта Галма късно една вечер и капитанът не можа да дочака до сутринта, за да занесе на брега вестта за залавянето на прословутия Еднооки. Той заповяда веднага да се спусне лодка и с мъка слезе в нея, като ми напомни, че още на другия ден ще увисна окован на бесилката. Върна се към полунощ и прекара останалите тъмни часове седнал до мен, като ту ме обсипваше с всякакви ругатни, каквито му дойдеха на ум, ту описваше живо изтезанията, които щях да изпитам, и смъртта, която ме очакваше, щом бъда свален на брега, ту загубваше самообладание и едва не ме убиваше със собствените си ръце. В един от тези случаи насмалко не ме удуши, та загубих съзнание и когато отново дойдох на себе си, ужасно се страхувах, взирайки се в безумните му очи, че в последния момент може да ме убие и така да ми попречи да предупредя губернатора на Санта Галма.

Настъпи утро, спокойно и ясно. Лудият капитан нареди да ме измият, избръснат и облекат в една от неговите униформи. Искаше да ме представи на жителите на Санта Галма, това беше гордост за него и държеше да ме направи привлекателен в техните очи. В бързането си да ме отведе на брега, за да ме покаже на островните обитатели, той временно забрави за смъртта на бесилката, към която ме водеше.

Развързаха краката ми, същата „услуга“ направиха и на Лен Григс и Дългия Джон. Казаха ни да станем и да слезем в лодката, която чакаше до борда.

Вестта на капитана се бе разнесла мълниеносно. Когато лодката ни опря до кея, видях два реда войници, които чакаха да ни поемат, а от двете страни на улицата, откъдето трябваше да минем, се бяха стълпили безброй хора.

Какво ужасно мъчение е да вървиш между тълпи от себеподобни и да не чуваш нищо друго освен гневни ругатни и хули. Лудият капитан крачеше начело на малката процесия, съвсем обезумял от вълнение. За него имаше възгласи „ура“, примесени със смях, предизвикан от чудноватите му постъпки, защото от време на време той притичваше назад да ми удари плесница Или да ме заплюе. За тримата пленници имаше само псувни. Враждебни очи ни гледаха злостно, груби гласове ни ругаеха, мръсни пестници се размахваха към нас. Дори децата дюдюкаха подигравателно и с красноречиви жестове показваха какво ще ни сполети: като слагаха ръчички около гърлата си, изплезваха езици и въртяха очи, те имитираха човек, който се задушава.

Така вървяхме около триста ярда. Тълпата жадуваше да види как ще страдаме след малко за престъпленията си и два пъти се опита да се докопа до нас. Охраняващите ни войници подхвърляха добродушни закачки на най-настойчивите зяпачи и ги отблъскваха, като спущаха прикладите на мускетите си върху пръстите на краката им или си служеха ловко с лакти. Само веднъж ме докосна друга враждебна ръка освен ръката на лудия капитан, но отговарящият за нас дребен офицер действува така бързо, че обезкуражи всякакви по-нататъшни опити да ме закачат.

Човекът, който посегна към мен, широкоплещест здравеняк с голяма рошава черна брада, бе изблъскал грубо настрана двама от войниците и се бе приближил до мен. Тъй като бях вързан, аз не можех да направя нищо, за да отбегна застрашителния му юмрук, но се постарах да посрещна очаквания удар с безстрашен поглед.

— Ти уби брат ми, измет такъв — кресна той прегракнало. — А сега, ей богу, ще…

Дребният офицер го прекъсна, като мушна цевта на пистолета си в корема му.

— Остави го на мира — каза офицерът спокойно. — Моята работа е да предам поверения ми пленник на губернатора. Не искам да му занеса труп — труп не може да се обеси!

Тъй като пистолетът беше много силен аргумент срещу всякакви своеволия, великанът бе принуден да се върне обратно в тълпата, оставяйки ме да се утешавам доколкото мога с мисълта, че ще бъда заведен при губернатора.

Преди да стигнем до губернаторската резиденция, стана нещо неочаквано. Неравният път, по който се движехме, вървеше малко по нанагорнище. Когато пресичахме под прав ъгъл една улица, едно от разклоненията на която водеше към брега, от ъгловите къщи изскочиха две групи хора. Те хукнаха към нас, размахвайки оръжия.

— На помощ! Да спасим Едноокия! — чух вик сред крясъците и разбрах, че наистина се опитваха да ни спасят. Това бяха бивши пирати и други, които прекарваха няколко седмици на брега, преди да продължат престъпния си занаят. Смятайки ме за член на тяхното братство, те се бяха сговорили да ме освободят. Разнесоха се викове „Дълги Джон! Стари разбойнико!“, които показваха, че някои от нашите бъдещи спасители действително бяха служили на „Страшни“, и неколцина от тях помощникът поздрави по име, докато те със сеч и мушкане си пробиваха път към нас.

Спасителната операция беше добре замислена и през първите няколко минути успехът й изглеждаше сигурен. Повечето от спасителите оставиха на другарите си да се разправят с войниците и насочиха вниманието си към зрителите, които стояха наблизо. Хората бяха така наплашени от безмилостните главорези, които бродеха по моретата под знамето с череп и кости, че се пръснаха и побегнаха от страшните пирати, които ги подгониха с рев по същия път, по който бяхме минали, и ги изпроводиха със смесица от ругатни, подигравки и смях. В това време един отбран отряд пирати бе завързал ръкопашен бой с войниците, а трима, единият от тях негър исполин, без да обръщат внимание на опитите да бъдат възпрени, си запробиваха път към нас отстрани.

— Радвам се, че пак виждам теб, капитане! — извика негърът, ухилен до уши, като същевременно ме освобождаваше от въжетата с остър като бръснач нож. — Помниш последен път кога ние с теб биехме заедно, а?

— Да, да, Самбо! — обади се Дългия Джон вместо мен. — Тогава нападнахме бронирания кораб „Ел Нимфа“ и го намерихме празен като бутилка ром, след като двама като теб са локали от нея.

— Точно тъй, сър — съгласи все исполинът, освобождавайки помощника, докато един от другарите му правеше подобна услуга на Лен Григс. — Ама голям кеф беше, кога после изтезавахме екипаж. Ех, голям кеф, нали — и въртеше очи от захлас при спомена за тези страхотии.

Докато ни освобождаваха, няколко души от тълпата, хвърлена в паника от внезапното нападение на пиратите, започнаха да възвръщат смелостта си. Подкрепени от допълнителни войскови части, те се приближаваха бързо с твърда крачка, въпреки огъня, с който ги обсипваха пиратите, скрити във входовете и зад прозорците на близките къщи. Ала завръщащите се не смееха да стрелят, защото нашата първоначална охрана, предвождана от храбрия си дребен офицер, осигуряваше енергично защитата им, макар и при изключително неблагоприятни условия. Напълно ясно беше, че ще трябва да отстъпим бързо, и като изрева гръмогласно на съратниците си, Самбо ги поведе в лек тръс по другия път към брега. Предположих, че там те ще се пръснат из долнопробните кръчми, разположени от двете страни на кея, и ще чакат възможност да тръгнат отново по море.

Зарадвани много, че засега сме опасени, ние тримата тръгнахме подир Самбо, но точно в този момент се сетих за съобщението, което така силно желаех да предам на губернатора на Санта Галма. Спрях се, като оставих Лен Григс и Дългия Джон да продължат бягството си, защото не исках да им навличам участта, която вероятно щеше да ме сполети за моите престъпления по моретата. Най-много се страхувах да не би завръщащите се войници и граждани да си отмъстят за нападението, принудило ги да побягнат, като ме разкъсат на парчета.

Когато оставих оттеглящите се пирати да продължат, аз се скрих в един близък вход и видях, че здравенякът, който по-рано се бе опитал да се саморазправи с мен, но му бе попречило бързото действие на офицера, сега се кани да си отмъсти на този доблестен воин. В разгара на смелата си съпротива срещу нападението на пиратите офицерът бе зашеметен от удар с тояга по главата. Предполагам, че шапката му донякъде го бе спасила, и сега, когато пиратите бягаха, той се бе приповдигнал на лакът, за да стреля подир отстъпващите фигури.

Чернобрадият беше в първата редица на завръщащите се граждани и държеше в ръката си голяма сабя, която бе грабнал отнякъде. Обаче вместо да гони пиратите, внезапно той вдигна ръце като прострелян и се строполи на земята близо до ранения офицер. Лежа там, докато другарите му, преследващи пиратите, отминаха, и тогава внезапно сграбчи офицера, който беше абсолютно неподготвен за такова нападение.

Нямаше да бъде леко на военния, ако аз не се криех близо до него. Тези от хората му, които можеха, се бяха присъединили към подкрепленията, преследващи пиратите, с цел да заловят избягалите пленници. Останалите, включително и лудият капитан, който ни бе предал на властите, бяха или в безсъзнание, или пъшкаха силно от раните си. Едрите ръце на брадатия, вкопчили се в гърлото на офицера, му пречеха да извика за помощ и сигурно щеше да бъде извършено убийство, ако не се бях притекъл на помощ.

— Ще те науча аз да не се месиш на Черния Джейк! — чух да мърмори побойникът точно когато скочих върху него.

Завърза се ужасна борба. Навремето често се борех на шега или наистина с хора от всякакви националности и с всякакъв ръст, но никога не бях се сблъсквал с такъв застрашителен противник. Преди всичко аз бях отслабнал от лошото хранене през време на пленничеството си. Освен това ръцете ми още бяха изтръпнали от стегнатите въжета, с които доскоро бяха вързани, и ми беше мъчително да си служа с тях. И най-после Черния Джейк беше не само по-едър и по-силен от мен, но и умееше по-добре да се бори и каквато и хватка да опитвах срещу нето, той я парираше лесно и отвръщаше с нова.

При първия си напор аз се озовах върху него, обгърнах с ръце раменете му и го сграбчих за китките. Той веднага пусна гърлото на офицера и в следния миг замахна така енергично със стиснати юмруци над главата си, че се освободи от хватката ми. Преди да успея да го сграбча отново, той изви гръб и ме преметна над наведената си глава.

За щастие паднах леко и се изправих отново на крака едновременно с него, застанах срещу му с разперени ръце, като пристъпвах на пръстите на краката си. Той не бе успял да вдигне сабята си, но се наведе да я грабне, тогава аз го ритнах с левия си крак така, че залитна.

Добре щеше да бъде, ако бях сложил ръка на оръжието, ала вместо това аз се устремих към противника си с намерение да го поваля, уверен в умението си да се боря. За мое разочарование и ужас той отбягна атаката ми, улови ме през кръста и ловко ме тръшна на земята.

Мигновено се изправих, напрегнал всеки мускул да отмъстя за падането си. Сега се въртях около него по-предпазливо, за да налучкам сгоден случай, но той ме изпревари и успя да прикове дясната ми ръка в тялото. Аз препънах лявата, мушнах лакътя си под брадата му и започнах да натискам главата му назад. Внезапно той промени хватката така, че ме накара да наведа тялото си и едва се задържах на крака и същевременно измъкна брадичката си изпод лакътя ми и заби острите си зъби в месото.

Две-три минути се дърпахме и се олюлявахме, след което и двамата се строполихме на земята. Така подписах присъдата си. При падането ударих силно десния си лакът, вследствие на което тази ръка стана безполезна. Разбрал, че съм загубен, противникът ми обви дългите си крака около тялото ми и ме хвана с ръце за гърлото.

— Така свършва Едноокия! — злорадствуваше той и започна да изстисква живота от мен.

Преди да затворя окото си, знаейки, че нямам повече сили, аз видях един уловен за цевта пистолет, надвиснал над главата на Черния Джейк. Главорезът, изглежда, усети опасността, защото извъртя глава, сякаш да избегне очаквания удар. Много късно! Пистолетът го улучи право в черепа и почти без да издаде стон, той се строполи тежко върху мен.

— Тъкмо навреме, за да ви се отплатя за услугата, която ми направихте — каза дребният офицер спокойно, като отмести едрото тяло от мен и ми помогна да се изправя на крака.

— За което сърдечно ви благодаря — казах аз.

— Жалко — напомни ми той, — че спасих живота ви само за бесилката.

— Не, вие направихте нещо повече. Аз исках да се видя с губернатора. Ако след това дойде бесилката, всичко ще завърши добре.

Офицерът ме погледна с малко съжаление.

— Да не би да мислите, че губернаторът ще ви помилва? Излишно е да му разправяте за въображаеми скрити съкровища. Той няма да пощади живота ви за такова нещо. Ако прецени, че има някаква истина в приказки от тоя род, той си има други начини да ви накара да издадете подобни тайни.

Опитах се да обясня на офицера, че желая да се видя с губернатора по съвсем други причини, но той смяташе, че възнамерявам да избягам, и не искаше да ме изслуша. Вместо това се огледа предпазливо, после се обърна към мен с дружелюбна усмивка.

— Въпреки славата ви като пират, Еднооки — рече той, — вие сте чудесен, мил човек. Никога не съм мислил, че джентълмен с вашата професия ще си направи труда да спасява човек като мен от кръвожадните ръце на такъв чернобрад злодей. А когато наблизо има само един ранен офицер, не мога да проумея защо човек с вашата смелост чака да бъде заловен отново.

Той явно ми предлагаше свобода, но макар и да не ми се мреше, бях решил да предупредя губернатора на Санта Галма. Ето защо стоях със скръстени ръце и не правех никакво усилие да избягам, въпреки че с крайчеца на окото си виждах, че войниците и гражданите, които бяха преследвали Самбо и неговите съратници, вече се връщат.

— Нахвърлете се внезапно върху мен — продължи офицерът. — Както съм ранен и обезоръжен, никой не ще ме упрекне, ако ме повалите. Стигнете ли веднъж до брега, ще имате добра възможност да се измъкнете, пък ако ви уловят, няма да бъдете по-зле, отколкото сте сега. Бесилото може да удуши човека само веднъж.

— Сър — отвърнах аз, — трябва да съм много тъп, за да не разбера думите ви, и ви благодаря, че ми предлагате свобода. Но нима не ще изпълните дълга си…

— Ей богу, прав сте. И като си помисля, че един пират трябва да ме учи какъв е дългът ми! — Офицерът взе от земята една сабя и я вдигна заплашително. — Опитате ли се да избягате — каза той, — ще ви съсека.

Не можах да се сдържа да не се усмихна на този внезапен обрат, макар и да разбирах подбудата му. След като опазих живота на офицера, той великодушно бе пожелал да ми се отплати, като ми дари свободата. Намекът ми за дълг обаче му бе напомнил колко опасен човек трябва да съм аз и че ако ме пуснеше, можеше да донесе големи беди на търговските кораби, плаващи из тия морета.

— Не се бойте, сър — казах аз. — Няма да се опитам да избягам. Искам само помощта ви, за да попречите на вашите съграждани да ме разкъсат на парчета, когато се върнат. Помнете, ваш дълг е да ме закарате при губернатора.

След няколко минути се зададе първата група граждани и войници, най-предните се приближаваха към мен много настървени. Споменът за бягството им при изненадващото нападение на пиратите ги караше да се срамуват от страха си, а сега, когато най-големият пират беше отново в ръцете им, те се мъчеха да прикрият този срам с перчене. Затова се втурнаха към мен с вдигнати оръжия, крещейки гръмко и смело, сякаш щяха да атакуват цяла армия.

Трябва да призная, дребният офицер се опита да ги възпре и шепа войници му се притекоха на помощ. Ала офицерът, все още замаян от удара, който бе получил при схватката си с пиратите, бе „изваден от строя“ почти веднага, а пък войниците всъщност нямаха никакво желание да ме защитят, особено след като неколцина от другарите им бяха убити при опита да бъда спасен. Разгневената сган положително щеше да ме пребие, а не за това бях отказал да избягам с Дългия Джон и Григс.

Като нададох вик, аз мигновено отблъснах тълпата, защото славата на Едноокия като боец изпълваше със страх челните редици. Множеството щеше незабавно да се нахвърли отново върху мен, но аз не бях луд да чакам. Точно отзад стоеше подканящо една отворена врата. С последен предизвикателен вик скочих към това убежище, затръшнах тежката врата подире си и запъхнах резетата в жлебовете им.