Жозеф-Анри Рони-старши
Замъкът на Червените вълци (1)

I

— Почти осем е — рече старата Катрин, — господарят сигурно е останал да вечеря някъде… По-добре госпожицата да заповяда на масата.

С мургавото си лице, с тъмноогнените очи, с чупливата си катраненочерна коса и обрамчената от твърди косъмчета уста Катрин приличаше на стара вещица.

Девойката, която я слушаше, бе сякаш русокоса фея от галските гори, млада келтска жрица, скрила в пояса си златен сърп. Сияние бликаше от нея, от буйните й коси с цвят на зора, преливащи се ту като паяжина, ту като златисти пашкулени нишки. Извърнатото й към слугинята лице искреше с багрите на бисера и шипката, син пламък играеше в очите й, сбрали невинността на северните хубавици.

Мястото на действието изглеждаше почти като приказно видение — древно благородническо гнездо от гранит с широк двор, опасан от зъбести зидове, от парк с побити в него червенолисти дъбове и букове и най-сетне от пояс гористи възвишения, чиито падини приканваха към витиевати блянове и неведоми премеждия.

Бе часът на вълшебствата, часът на дългите сенки, когато заревото още не е алено. Тих ветрец от изток бе погалил безбройните цветя и листи; невидими липи разпръскваха наоколо омайния си, опияняващ и скръбен аромат.

— Още не! — въздъхна Дьониз.

Старицата помърмори и изчезна, сякаш се разтвори във въздуха.

Дьониз впери взор в небесата, в хълмовете и дърветата. Наближаваше здрач, наситен с тътнеща заплаха и нега, затаила се в недрата му от векове.

Старата прислужница надникна отново.

— Господарят ще се сърди, ако госпожицата не хапне нищо… — настоятелно подхвърли тя. — Да наредя ли масата?

— Така да бъде! — съгласи се равнодушно Дьониз.

Тя яде бързо и не се почувства нахранена. Облаците я къпеха в сиянието си, съчетало оттенъците на медта, сярата и смарагдите. Тревогата на Дьониз нарастваше с нарастването на всепоглъщащите сенки.

Жерар дьо Морньоз бе толкова точен мъж, че всяко забавяне или проява на небрежност от негова страна можеше да се дължи само на нещо значително. В случая това нещо трябваше да е извънредно значително… За да не се прибере у дома, след като младата му дъщеря и старата Катрин бяха сами, явно трябваше да го е възпряло сериозно препятствие.

— Какво ли се е случило… може би нещастие?

Пред очите на Дьониз изникна всичко, което може да сътвори младото, развихрено въображение. Тя беше чувствителна: гърлото й се свиваше от уплаха, сърцето й биеше лудо.

От няколко мига кучето вън ту лаеше, ту ръмжеше. Не беше плашливо или нервно животно. Когато минаваха случайни хора, пролайваше кратко: лаят му ставаше по-настоятелен, ако някой проникнеше в двора. Катрин бе отвързала синджира от нашийника му и Дьониз го наблюдаваше как броди покрай зида и души пролуката под входната порта. Беше як пес с жълтеникава козина, бърнест, понатежал и възстар. Имаше все още добро обоняние и извънредно остър слух. Явно бе възбуден.

Девойката влезе в двора и отрони полугласно:

— Какво има, Ягуар?

Ягуар притисна муцуната си към полите на Дьониз. Вдигна към нея дивите си, верни очи. Тя погали главата му…

— Е, Ягуар?

Той лизна с широкия си език нежната й ръка и се насочи отново към зида, после към портата.

„Несъмнено нещо не е наред!“ — рече си Дьониз.

Точно тъй смяташе и Катрин. Тя се бе присъединила към господарката си, тъмноогнените й очи се взираха в мрака.

— Някой скитник!… — промълви тя. — Досадници… Искат да спят в парка…

— Или бракониер? — подметна девойката.

Тази мисъл почти успокои старицата.

— Може и тъй да е… Тогаз ще се измае… с туй куче няма път за него насам.

Продължително излайване, последвано от хъркащо ръмжене, накара и двете да се сепнат. Сетне настъпи тишина; Ягуар сякаш се укроти.

— Измайва се, отива си! — подхвърли старата жена, по-скоро за да успокои Дьониз, отколкото себе си.

Ягуар все още изглеждаше напрегнат, ала изразът на очите му бе почти нормален. Не душеше тъй начесто и бе престанал да се зъби.

— Да се прибираме — каза девойката.

— Ще затуля кепенците и ще запъна здраво вратата — заяви Катрин. — Къщата е яка… Ще трябват бая здрави инструменти, ако някой рече да влиза.

— Дали да не приберем кучето?

— Туй не бива, госпожице… Не е редно… То вънка може да свърши работа… Малцина са тез, дето се пъхат по дворовете, ако има отвързан пес…

След десет минути капаците на прозорците бяха затворени, а двете врати — здраво залостени. Силно електрическо осветление заля малкия салон, в който Дьониз се опита да почете „Воденицата на река Флос“^[1]. Сегиз-тогиз в помещението надникваше мургавото лице на Катрин.

В продължение на половин час в имението настъпи пълен покой. Ягуар не помръдваше; полегнал пред колибата си, той сякаш се бе замечтал сред гаснещата жарава на залеза.

„Дали беше само лъжлива тревога?“ — питаше се Дьониз.

Между фразите на Джордж Елиът в съзнанието й се оформяха други, също тъй ясни — мисли за бандата, която бе хвърлила в страх близката околност. Само за една година тя бе ограбила двадесет къщи, на съвестта й тежеше убийството на десет души. Издирванията оставаха безплодни.

Жестокостта, която проявяваха разбойниците, бе чудовищна. Убиваха старци с ритници; изнасилваха всички жени, дори най-възрастните; хората, заподозрени, че крият богатството си, осъмваха с обгорени ходила, изтръгнати нокти и лица, залени от киселина.

В самота, сред мрака, който се сгъстяваше над замъка и съседните хълмове, образите сякаш се открояваха по-рязко. Изтънчената нервна система, нежната и чувствителна душа на Дьониз тръпнеха пред всичко грубо и свирепо, което тя откриваше дори в ежедневието. Освен това беше щастлива, съзираше пред себе си бъдеще, също тъй завладяващо, както бе изминалото детство… Ето защо очакването в мрака на нощта я плашеше още повече…

Катрин бе седнала близо до вратата на едно ниско столче. Напрягаше слух. В нея не бе изличен вечният някогашен ужас на селяните пред премеждията, пред кастеланите, пред старите войскари в отпуск и пред призрачната поява на разбойниците. Тя също се боеше, ала зад нейната боязън прозираше съпротивителна сила.

— Имаме револвер, брадвѐ, сабята на господаря, па и ловна пушка; аз знам как се зарежда, госпожице…

Прекъсна я яростен, настървен лай, чу се изхъркването на звяра, който напада… Сетне се разнесе остър, предсмъртен вой…

— Ягуар е мъртъв! — прошепна Дьониз.

Изправи се; цялата трепереше. Нямаше място за съмнения; Ягуар току-що бе загинал.

Катрин също бе уверена в това. Беше застанала във войнствена поза; огнените й мрачни очи святкаха като очи на вълчица.

— В двора са… Идат… Идат! — въздъхна девойката. — Не можем да чакаме пощада!…

Внезапно си представи, че е попаднала в ръцете им; към изтезанията се прибавяше онова гнусно нещо, което нямаше облик в съзнанието й и затова й се струваше още по-ужасяващо.

— Трябва да се защищаваме! — рече Катрин.

Тя отвори вратата и прекоси преддверието със стъпка на горски звяр; скоро се върна с брадвичката, със сабята, револвера и ловната пушка. Каза:

— Имаме дванайсет заряда!… Можем да стреляме през прозорчето… ако не ги умерим, поне, току-виж, сме ги стреснали.

Макар да не притежаваше върлия селски нрав на Катрин, Дьониз не бе страхливка. Тя пое заредения револвер, докато слугинята приготви карабината… После отново се заслушаха.

Пълна тишина. Дори ветрецът бе стихнал.

— Стъпки! — промълви накрая Дьониз.

Свръхизостреният й слух ги бе доловил ясно, макар че бяха приглушени, сякаш се движеха хищници. Сетне се разнесе леко подраскване.

Катрин се спусна напред. Щом стигна до високата, обкована с желязо дъбова порта, отвори бързо прозорчето и кресна пронизително:

— Кой там?…

Дращенето секна.

— Знаем, че сте там — изкрещя яростно старицата. — Знаем, че сте разбойници. Но си имаме оръжия…

Доближи отстрани лицето си до малкия зарешетен отвор. Съзираше само мрак, звезди, зидове, меките очертания на дърветата… Въпреки това стреля.

Гърмежът отекна злокобно в преддверието.

— Не се боим! — възкликна тя. — Ще си пазим кожите… и ще надупчим вашите… Мен ми е все тая.

Отново тишина — дълбока, като в пустиня. Катрин сметна, че ги е подплашила… Върна се при девойката.

— Ако е бандата на Фламагул — подметна тя, — ще се разкарат… не обичат да се бият…

— Слушайте!

Стърженето отново бе започнало, скоро го последва и отчетливо скърцане.

— Пила или трион… — изръмжа слугинята. — Тъй! Искат да прекълцат вратата, ама желязото ще ги спре…

Дьониз отлично разбираше, че никакво препятствие нямаше да спре бандитите. Ужас я връхлетя. Имаше усещането, че е далеч от всяка човещина, сякаш бе в дива, девствена гора: ония, които идваха, бяха по-страховити от тигри, от ягуари.

— Свършено е с нас!

Внезапно й хрумна нещо. Господарското имение бе тъй усамотено, че Жерар дьо Морньоз неведнъж бе обмислял възможността за нощно нападение. Бе казал на Дьониз:

„Ако някой път се случи нещо в мое отсъствие, държа в писалището си две хиляди франка в злато… Предложи ги. Има голяма възможност разбойниците да предпочетат сигурната плячка пред друга, по-значителна, ала съпроводена с по-голям риск…“

— Ела бързо! — извика девойката.

Катрин не я запита нищо. Дьониз се изкачи тичешком до първия етаж, измъкна ключа, скрит в едно ковчеже, и отвори старото писалище, изработено в стила на Бул^[2] грабна оттам кожена торбичка, след като провери, че е напълнена със злато, и слезе също тъй припряно.

Отиде право при вратата, която се опитваха да разбият, отвори капака и извика:

— Слушайте… ако искате да се махнете, ще ви дам всичките пари, които се намират в замъка… кълна ви се, че няма да се оплачем.

Обади се дълбок глас:

— Отворете, животът ви ще бъде пощаден.

— За какво ви е? — изпищя Катрин. — Нали няма други пари?…

— Отворете! — повтори същият глас…

Въпреки тъмнината Дьониз различи един висок на ръст мъж, чието лице бе покрито от платнена маска.

— Ще се борим! — писна вбесената прислужница. — Като насилите тая врата, ще трябва да насилвате и други…

— Животът ви ще бъде пощаден! — рече пак мъжът.

Трионът отново поде еднообразната си песен.

Мрак изпълваше душата на Дьониз. Преди всичко тя не вярваше на думата на разбойника, пък и вече й се привиждаха неща, по-жестоки от смъртта…

Катрин замлъкна. Разсъждаваше… След миг поведе Дьониз към малкия салон и запита:

— Нали имате джобно фенерче с батерия… госпожице?

— Да, — отвърна учудено Дьониз.

— Трябва веднага да го вземете.

— Защо?

— Ще слезем в подземието… То е разделено на три… Ще трябва да разбият три врати… пък и мисля… мисля… Ама елате бързо… както са я подкарали, ще свършат скоро.

Хрумването на Катрин бе добро. Защитените от здрави врати подземия можеха да се окажат сносно убежище.

Дьониз намери фенерчето си; Катрин от своя страна събра в престилката си няколко свещи и кутия кибрит…

Спуснаха се бързо по каменното стълбище, което се виеше надолу в мрака. Пред тях се изпречи ниска врата, Катрин я отвори с голям, старинен ключ, сетне го превъртя два пъти от другата страна. Мазето бе просторно, същинска пещера; в него се съхраняваха хиляди бутилки вино, дърва и въглища…

Бегълките напрегнаха слух — и двете чуваха отлично. Горе скърцането не бе стихнало, вратата явно се държеше още…

— Да не губим време! — рече старата жена…

Тя се запъти към един полускрит проход в дъното на подземието, отвори вградената врата и откри нова, по-малка пещера — второто подземие. В него се валяха разни предмети — железария, прогнили сандъци, бъчонки, негодни инструменти.

Двете отново наостриха уши, преди да затворят зад себе си.

— Вратата още не е поддала! — каза Катрин.

Дръпна Дьониз към третото помещение на подземието — то бе по-неприятно дори от второто, беше почти празно.

На една желязна кука висеше древна наметка, почти напълно покрита с мухъл: тая дреха навяваше смътни мисли за стари времена — мрачни и тайнствени.

— Готово!… — изръмжа прислужницата, след като залостиха вратата. — Може пък да сме се отървали… Не виждам за какво им е да идат подир нас… Няма смисъл, и тъй могат да грабят, без някой да ги спре…

Имаше логика в това. Надеждата нахлу с пълна сила в сърцето на Дьониз.

— Ще запаля една свещ — обади се пак Катрин. — Трябва да ви пестим батерийката… Ето!…

Изглеждаше като светулка в цистерна. Сенките на двете жени затанцуваха по грапавите стени. Сегиз-тогиз се чуваше как някоя капка цопва на пода.

— Па и да решат да ни пипнат — продължи Катрин, — ще им отнеме поне час. Имаме време. Просто тъй го казвам, щото може да има начин да излезнем оттук. Има изход. Знам… Вършил е работа, когато е станала Революцията, та даже и когато е имало битки за религията… Господарят не се е занимавал с това, ама аз като бях мънзърка, някои момчета твърдяха, че са се промъквали… Искате ли да го потърсим?… Нейде в дъното трябва да е!

Дьониз изслуша старата жена без особено удивление. Тя също навремето бе чувала приказки за тайния изход. Не им беше обръщала внимание, защото нямаше навик да слиза в подземията.

— Готова съм — отвърна тя.

Катрин запали втора свещ и започна да изучава стената. Обиколиха няколко пъти избата, без да открият нищо.

Спря ги някакво далечно изтракване. Катрин промърмори:

— В замъка са!

Същевременно застана пред един безформен камък, осеян с вдлъбнатини и издутини. Огледа го с нарастващо внимание; сурова усмивка плъзна по лицето й, тя присви очи:

— Я чакай… сега се сещам… веднъж идвах тук… е, беше бая отдавна!… Нямах и седем годинки… с дребния Морьотурн… Тоя камък имаше някакъв номер… Не е с механизъм… туй нещо си работи от стотици години…

Заопипва го, забута, задърпа с грубите си пръсти.

— Не, не е така… я сега! Ръката се пъхаше в една цепка…

Катрин опита на няколко места; най-сетне възкликна:

— Май стана… ето, мръдна… върти се… ето го отвора… Да, това е!… Познах го…

Беше се открила доста широка дупка, висока не повече от четири стъпки.

Слугинята пъхна навътре свещта, която държеше, и пред очите им се откри подземен проход.

— Все едно, че беше вчера. Спомних си всичко. В дъното на коридора има едно таквоз устройство… голяма плоча върху четири камъка… През там се излиза в парка, госпожице. Какво да правим?

Дьониз се колебаеше. Имаше голяма възможност разбойниците да се задоволят с откраднатото горе. За какво им бе да преследват бегълките?

— Може би тук е по-сигурно?

— Както рече госпожицата… Все пак… А!

Катрин долепи ухо до стената:

— Смъкват се към подземието… Направете като мен… и ще чуете…

Дьониз последва примера на старата жена. Екотът на тежки стъпки проникваше през каменните прегради. Кръвта отново нахлу в сърцето й; дъхът й спря, за миг тя застина от ужас.

Вече се бе сметнала за спасена: по-нататъшното развитие на драмата в това подземие й се струваше още по-страховито. Щом я следваха, значи не ги ръководеше единствено желанието да извършат обир. Искаха и нещо друго, навярно свързано със самата Дьониз. Девическото въображение придаваше на загадката облик на злокобно тайнство, на чудовищно предание.

Тя отправи помътнял взор към мрачния тунел, запали електрическото фенерче, чиято светлина бе по-равна и по-сигурна от пламъчето на свещта, и рече:

— Да бягаме!

Старицата се промъкна напред в тъмното. Приличаше на дивачка — приведена, с ловна пушка през рамо, с брадвичка в едната ръка и със свещ в другата. Подът бе хлъзгав и неравен, напредваха мъчително. Бягството им бе напрегнато, трескаво.

Наклонът надолу продължи тридесетина разкрача, сетне тунелът се заизкачва. Покатериха се по стръмнина, върху която личаха следи от някогашни стъпала и след три минути наближиха до широко отверстие, над което Дьониз съзря смътните очертания на келтски паметник.

— Изпълзява се под масата — каза Катрин и стори тъкмо това.

Полускрита зад каменната маса, зееше доста голяма дупка, затулена вън от растения.

Катрин промълви:

— Навремето беше по-скришно… Имаше капак, покрит с трева.

Намираха се насред парка; измежду клонките надничаха звезди: тиха, ведра, благоуханна, изпълнена с мечтания лятна нощ.

— Накъде? — попита старицата. — Към селото или към пазача? Пазачът е малко по-наблизо… ама е сам.

Дьониз се поколеба. Имаше доверие на стария пазач Мишел; знаеше, че е разумен, храбър, сръчен, никой не познаваше по-добре от него горските пътеки и цялата околност. Ала Катрин правилно бе споменала — той беше сам, а разбойниците явно бяха мнозина…

Освен това можеше да се окаже, че пазачът е излязъл на обиколка: често тръгваше нощем да дири бракониери и други грабители…

— Към селото! — каза тя.

Известно време търсиха пътеката, която водеше натам. Подухна ветрец. Той стенеше в листата или може би нашепваше нещо; сегиз-тогиз сякаш отекваха стъпки; Дьониз спираше с разтуптяно сърце.

— Няма нищо! — твърдеше слугинята. — Времето им беше малко. Щом не ни спипаха на изхода, имаме поне четвърт час преднина.

За миг тия думи успокоиха Дьониз. Тя бързаше; струваше й се, че с всяка крачка се доближава до избавлението.

Вял светлик се разстла над бранището, сякаш се бе появило незнайно същество; в далечината, полускрит от листата, полека се издигна огромен, ален нащърбен кръг. Девойката бе обзета от боязливо преклонение, сякаш самата природа й оказваше помощ.

Добраха се до края на парка. Между него и гората имаше запусната, обрасла с бурени ливада. Преди да пристъпят напред, се озърнаха.

— След десет минути ще стигнем! — рече Катрин.

Трябваше да прекосят гористата ивица и да минат по мост, построен над потока. Претичаха през ливадата и се озоваха сред стари дъбове, расли тук от хилядолетия — същите, сред които са се таили галските племена.

Скоро чуха ромоленето на водата; около нея светлината бе по-ярка… Животът отново като че се връщаше към тях — възхитителен, всепоглъщащ… Преминеха ли моста, селото бе съвсем близко. Безмерно упование завладя Дьониз.

Мостът се намираше почти веднага след гората. Съзираха го вече между стволовете, по-далеч трепкаше белотата на водната повърхност.

— Готово! — възкликна Катрин.

Бяха излезли от гъстака — наближиха моста, покрит с дървен навес, както в стари времена…

Внезапно и двете отстъпиха… Дьониз изпищя ужасено.