Ранкин Дейвис
Право на мълчание (1)

1.

— Използвал е статуетката от наградата й БАФТА^[1] в част от изнасилването.

Главен инспектор Бордмън се обърна и впери поглед в безмилостните очертания на лондонските сгради на хоризонта.

Не ставаше по-лесно. Винаги си бе мислил, че ще стане — но не би. След трийсет и четири години служба вече не обръщаше внимание. И сега, вместо да забележи вихрената суетня по мръсните столични улици под себе си, той съзерцаваше вътрешно мъртвешки неподвижната прозрачност на езерото Ранок.

Мислите за извънградското му убежище потънаха дълбоко в интелигентните сиви очи и той кимна на подчинения си за още информация. Сержантът продължи:

— Тя й е била връчена в девет и петнайсет пред десет милиона зрители. Между единайсет и един през нощта я е приела по друг начин — на частна церемония в дома си.

Бордмън пропусна безвкусния каламбур. Някога и той беше такъв — криеше страха си зад бездушен постен хумор.

— Ще оживее ли? — попита делово.

Все още се взираше в нощта, но и наблюдаваше отражението на сержанта в прозореца. Сладникавото лице на Осбърн изглеждаше още по-безлично. Ако не беше ръбестият белег на скулата му, щеше да е като размазана фотография.

По-младият кимна.

— Изгубила е много кръв. Надявам се, че смисълът на живота й е кариерата; няма да може да има деца след това. Тази нощ наистина е била страхотна за Бет Гембъл.

Бордмън знаеше това име. Че кой не го знаеше? Тя бе изобличавала порнокрале, властни измамници и принцове с еднаква страст и неизтощим ентусиазъм. Нейната програма „Поеми риска“ имаше широк отзвук. Формулата й беше проста — една дръзка блондинка, познаваща законите на улицата, и един известен човек с тайна; насочваш камерата в упор и разбиваш живота му на малки отвратителни истини.

— Съдебният лекар я претараши. Имаме тъмнокафяв косъм и следи от сперма. Всичко, което ни трябва, е притежателят им.

— Кой докладва случая? — попита Бордмън, без да се впечатлява от прибързаните заключения на Осбърн. Само ако беше толкова лесно! От опит знаеше, че нещата никога не бяха така прости. Всичко е тежко бачкане, казваше неговият учител. А що се отнася до късмета — дори и идеята за него не се допускаше от логичния ум на Бордмън. Баща му определяше късмета като изкуството да използваш точните знания в работата. През годините главният инспектор беше осъзнал, че в криминалното разследване нищо не можеше да замести лобирането до истината стъпка по стъпка.

— Приятелят й, и той е от телевизионния бизнес — американец, Едуард Максуел, продуцирал програмата на госпожица Гембъл. Скарали са се преди това. Наминал към тях, като поуталожил емоциите си. Намерил вратата отворена, а нея — просната на пода в спалнята — отговори Осбърн, докато прелистваше страниците на служебния си бележник.

Бордмън си отбеляза тези подробности.

— Някаква вероятност да го е извършил той и после да е размислил?

Сержантът се замисли.

— От това, което видях, ако е той, заслужава наградата повече от Бет.

Винаги беше едно и също, независимо дали ставаше въпрос за неидентифицирана жертва на убийство, или позната жертва на изнасилване. За пет минути започваха да ги наричат по малки имена, ставаха поредното разследване.

— Дойде ли вече в съзнание?

— Не, шефе. Оставих Грийвс в болницата. Тя мина през операционната да я позакърпят. Там правят по-добри тегели, отколкото в бригадата на тежките криминални престъпници. Веднага щом се събуди, Грийвс ще е при нея. Бихте ли искали лично да се заемете?

Очевидно някой много държеше да го направи. Не всяка нощ измъкваха главния инспектор от леглото му в Северен Лондон и го докарваха в Скотланд Ярд. Но и не всяка нощ изнасилваха някоя знаменитост в собствения й дом. Бордмън погледна към сержанта и преди да продължи, му хвърли един от онези погледи, с които сякаш питаше: „Католик ли е папата?“.

— Какво казват оперативните работници, който огледаха местопрестъплението? Разбрали ли са как е проникнал?

Сержант Осбърн се поколеба.

— Точно там е проблемът. Изпратихме най-добрите си момчета. Два пъти прегледаха мястото. Никъде няма и следа от проникване с взлом — открехнат прозорец или разхлабена рамка. Най-странното от всичко обаче, Гъв, е, че тя не живее сама.

Бордмън повдигна вежди.

— Тогава къде е била съквартирантката й?

— Не е съквартирантка, Гъв, а баща й. Живее със своя старец! — възкликна Осбърн.

— Добре, къде е бил баща й тогава? — настоя Бордмън, като едва успя да сдържи гнева си, че трябва с ченгел да му тегли думите от устата.

— В леглото. Не би могъл да чуе нищо, дори и да е крещяла — отговори загадъчно Осбърн.

— Продължавай — заповяда Бордмън, — не си говорим на чашка.

— Извинявай, Гъв, болен е от нещо. Тя се грижи за него, очевидно с помощта на медицинска сестра за през деня, някоя си госпожа Ричардсън. Тогава е била свободната й вечер. Във всеки случай тя вече е разпитана. Казала е, че бащата вземал успокоителни, които го приспивали чак до сутринта. Момчетата го намериха заспал.

— Какво искаш да кажеш с това „дори да е крещяла“?

— Съседите не са чули нищо необичайно, а и няма следи устата й да е била запушвана. Или не е могла изобщо да го чуе, докато е влизал в стаята й, или е била съвсем съгласна, докато не я е изнасилил.

Бордмън драскаше върху попивателната. С този навик бе известен на всички.

— Значи или е някой, когото тя познава, и то добре, или е някой сериен взломен изнасилвач, който ще удари пак, ако не го спрем. — Още една гледна точка се откри изведнъж в ума на главния инспектор. — Иначе, сержант Осбърн, и госпожа Бордмън щеше да го спипа, преди още да сме се обърнали.

Осбърн изглеждаше изненадан от това, че Гъв спомена съпругата си.

Бордмън продължи:

— Гледал ли си някога програмата на Бет Гембъл?

Осбърн поклати глава. После каза:

— Е, веднъж-дваж. Нали е все за политици, сгащени как пипат в касата или между краката на някоя проститутка?

Бордмън продължи да чертае любимите си концентрични окръжности по попивателната.

— Госпожица Гембъл не е в никакъв случай предубедена. Тя изобличава всички — от лекаря до социалния работник, от свещеника до банкера. Програмата разглежда всички теми, които гарантират зрители. Използването на статуетката в изнасилването… някой като че ли й е имал зъб. Не става въпрос за това, че я е изнасилил, а с какво я е изнасилил. — Бордмън си спомни реакцията на жена си, когато прекъснаха съня им. И тя като него бе развила през годините имунитет към отвращението си от тежките престъпления и въпреки че дълбоко в себе си изпитваше съчувствие, по никакъв начин не изглеждаше изненадана, че нещо подобно се е случило на бедното момиче. Но той остави мисълта да витае.

— Има ли още нещо, което би трябвало да знам? Да не би да е казала нещо, след като е била откарана?

Осбърн запрелиства тънката, но вече набъбваща папка с предварителни показания и накрая изнамери един хвърчащ лист.

— Ето тук, шефе. — Бордмън му кимна да продължи. — Екипът на „Бърза помощ“ е пристигнал в един и двайсет и седем през нощта. Бет е била преместена вече в по-удобно положение от приятеля си, така че не е мърдала повече. Но когато са я положили в носилката, е промълвила нещо като: „Пълзеше, той пълзеше“. И това е било всичко. После веднага са я вкарали в операционната, без да каже и дума повече.

Бордмън се замисли върху тази информация. Да не би нападателят да е имал някакъв недъг? Или тя го е ранила при нападението? Наведе се напред.

— Осбърн, какво знаем за приятеля й? Как му беше името? — Взе си записките и затърси вътре. — Максуел. Теди Максуел. Дали казва истината, че се е прибрал вкъщи? Това проверено ли е?

Осбърн изглеждаше дразнещо самодоволен — едно от многото му безнадеждни качества.

— Вече е направено. Разказът на шофьора на лимузината съвпада с алибито му. Той е закарал Максуел, върнал се е в ресторанта, взел е и нея, оставил я е вкъщи в единайсет и трийсет вечерта, не е видял нищо подозрително. Колата е била върната в два през нощта. Записахме показанията му. Един тип на име Мидълтън. Работи от няколко години за фирмата, която дава лимузините под наем.

Бордмън потърка челюстта си. Брадата му вече бе набола.

— Все пак бих искал да поговоря още с приятеля й. Къде е той?

Осбърн се изправи, наясно, че за момента полезността му е изчерпана.

— Там, където е трябвало да бъде в един часа през нощта — до леглото й.

Бордмън вдигна телефона и помоли шофьора си да го чака пред сградата.

За пет минути предварителният разговор завърши. Щеше да има много време за анализ после. Сега трябваше да се опита да разговаря с Бет Гембъл. Когато се изправи иззад служебното си тиково бюро, лявото му коляно силно изпука и му напомни, че датата за преглед при специалиста ортопед беше отдавна минала. Болници! Мразеше ги. Той закуца по вехтия зелен килим, без да обръща внимание на сгърчената от съчувствие гримаса на Осбърн. Знаеше, че още днес по безжичния клюкарски телефон в столовата ще потече вестта, че здравето му се влошава по-бързо и от бюджета на управлението. Закуца подчертано, с надеждата, че новината ще стигне и до госпожа Уилсън, готвачката. Защото нейното съчувствие се изразяваше в онези малки понички с шоколад, които тя правеше специално за него. Някои привилегии си вървяха с чина в края на краищата.

Всеки, който видеше дребния, добре облечен мъж, куцащ по мрачните коридори на Скотланд Ярд, може би щеше да реши, че е прекалено мек и крехък за това място. Напоследък и самият Бордмън си го мислеше.

Колата си проправи път през дъждовните водопади, изливащи се отново над столицата. В тъмното се мяркаха само окъснели прелюбодейци, които се бяха заседели прекалено до късно и сега подтичваха да се приберат вкъщи, преди да са ги открили. Осбърн като никога мълчеше. Бордмън наблюдаваше как дъждовните вадички чертаеха по прозореца картата на човешките движения. Те преминаваха през величествения и бляскав мост Батърсий, стъпил на двата бряга на Темза. Едно корабно парти бе в разгара си отдолу: под отблясъците на флуоресцентната цветомузика можеше да види танцуващите фигури, обрамчени от големите запотени прозорци на кораба. На южния бряг страховитата стара електроцентрала се издигаше като древна крепост на фона на мастиленосиния небесен екран.

Колата бързо напредваше по улиците, необезпокоявана от тежкия дневен автомобилен поток. Те скоро приближиха входа на болницата. Шофьорът наруши безмълвието на пътуващите, като се наведе да говори по радиостанцията. С опакото на ръката си Бордмън избърса малко пространство от прозореца.

— Отпред или отзад, Гъв? — попита Осбърн. — Вече са се раздрънкали. Грийвс предполага, че някой от екипа на „Бърза помощ“ е изкарал малко пари. Десетина журналисти вече са там.

Колата забави, за да му даде време да отговори. Главният инспектор потъна обратно в седалката си.

— Осбърн, ти мини отпред. Няма да коментираш. Само се представи и потвърди, че тя е добре. Мен ме оставете на задния вход преди това. Не искам да се вдига повече шум, отколкото вече се е вдигнал. — Разбираше, че участието му в случая можеше да предизвика паникьосващи инсинуации. Бордмън беше прибрал на топло доживотно Лошия самарянин от магистрала М25, а на Звяра от Блекхийт беше препоръчал минимална присъда от четирийсет и пет години. Не, ако го видеха, веднага щяха да предположат, че е замесена банда серийни изнасилвачи.

Колата плавно спря пред рушащия се заден вход на болницата. Грийвс, който ги очакваше в сянката, размаха ръце в опит да отърси от себе си вледеняващия дъжд.

— Насам, сър.

Бордмън излезе от колата и промърмори към червендалестия полицай:

— По-тихо, човече. Щом аз те виждам, значи може и някой журналист с една мозъчна клетка вместо ум да те види. Тя дойде ли вече в съзнание?

Младият офицер, заприличал на шопар заради фаталната си любов към пържена храна, снижи гласа си до затворнически шепот:

— Размърда се за малко, но е много упоена. Лекарите казват, че не можем да говорим с нея, преди да се съмне.

Бордмън блъсна вратата, която водеше към кухнята. Беше идвал тук по-често, отколкото пациентите бяха получавали топли вечери.

— С мен ще говори, ако й задам точните въпроси.

След няколко схватки с клюмнали ленти от прозрачна пластмаса, с които привързваха вратите и които приличаха на забравена коледна украса, те продължиха към служебния асансьор. Накрая стигнаха до единична стая, пред която униформен полицай се изправи и отдаде чест.

— Кой е вътре с нея? — попита Бордмън, впечатлен от прилежността на полицая.

— Господин Максуел, приятелят й, сър.

— Искаш да кажеш — господин Максуел, заподозреният — промърмори Бордмън, докато отваряше рязко вратата.

 

 

Стерилната анонимност вътре в стаята се нарушаваше само от едрата, широкоплещеста фигура на мъж, облечен в свободен костюм от коприна и черно поло. Наболата брада на масивната му челюст беше по-скоро преднамерено оставена, отколкото случайна по това време на денонощието. С възглавница в ръце, той се беше навел над неподвижната фигура на леглото. При шума от отварящата се врата се обърна.

— Опитвах се да й създам повече удобство. — Презокеанският му провлечен акцент беше много силен.

— Това е работа на сестрите, господин Максуел — каза троснато на американеца Бордмън.

Максуел постави внимателно възглавницата под главата на приятелката си. Лицето, което караше толкова много зрители да натискат дистанционните управления на телевизорите си, беше подпухнало като антична маска. Обширните сини подутини напомняха за самоубийство чрез обесване. Главният инспектор се приближи и я заразглежда. Обеща си, че това ще бъде последното му разследване и че със сигурност ще го доведе до успешен край. Тишината в стаята се наруши от гърлен глас, идващ иззад зловещата маска:

— Теди, Теди, ти ли си?